КОГАТО ВЕЧЕ НЯМА ДА СЪМ ТУК
Думи за лирическия сборник "Стихове" (2014) на Петя Караколева по повод 75 години от нейното рождение 

Елена Алекова

web

Тази година Петя Караколева щеше да навърши 75 години. Но на 26 декември 1997 г. болестта, с която тя се бори през годините, победи и на земята остави само онова, което болест не може да пребори: нейното творчество - за деца и възрастни: поезия, проза и драматургия.

Петя Караколева. Родена е на 28 май 1944 г. в Хасково. Учи в Кърджали, Пловдивската английска гимназия (днес Езикова гимназия "Пловдив") и английска филология в СУ "Св. Паисий Хилендарски" - София. Работи като преподавател, преводач и редактор в Кърджали, Перник и София (Детска редакция на БНР).

През 2004 г., по повод на 60-годишнината от нейното рождение, в Кърджали е учреден Национален конкурс за детска книга "Петя Караколева", който се провежда всяка година - лауреатите са вече 14. Наградата се връчва за първи път през 2005 г. В словото си, произнесено тогава, Никола Радев си спомня:

Беше нежна и хубава, имаше личице като икона и си тръгна от този жесток свят чиста и невинна като ангел! ("Слово за Петя Караколева").

* * *

Книгата й "Стихове" излиза през 2014 г. благодарение на сестра й Тамара. Тя предоставя на издателство "Светулка 44 АТЕНЕЙ" откритото в архива й. Подредила го е в осем лирически цикъла: "Хуните нападат призори", "Не насилвай ястреба да кука", "Мъже и птици", "Летен натюрморт", "Клипове", "Жалби", "Песни за моя град", "Очите ти, очите ми...". Книгата става факт благодарение на подкрепата на възпитаници на Пловдивската английска гимназия.

На първа корица е изящната скулптура на Огюст Роден "Ръце". Вероятно заради онази деликатна асоциация със стихотворението (без заглавие):

Когато
вече
няма да съм
тук,
ще ти оставя
отливка
от своята ръка.
Докосвай я понякога.
Ще ти отвръщам
с тръпка
аз

от там.

Из цикъла "Мъже и птици"

На четвърта корица е рисунката портрет на Петя Караколева, нарисувана от руската художничка Лилия Сокуренко. Там са и думите на Никола Радев от 17 юли 1990 г., които бих искала да припомня днес главно защото изцяло се припокриват с първите ми впечатления от стиховете:

Поезията на Петя Караколева се отличава преди всичко с две неща:

Първо, тя е необичайна сред стихотворния поток, който се лее от страниците на литературния печат. Необичайна е като светоусещане, маниер на изказ, сгъстена импресионистичност, избор на темата.

Второ, поезията на Петя Караколева е талантлива и съвършена, изказът е точен; фразата, изчистена от литературни паразитизми, звъни. По този начин мисълта получава своя емоционален обем и въздейства върху читателя с цялата сила на художественото слово.

Да, поезията на Петя Караколева е необичайна за съвременната българска поезия. Белязана с някаква тревожна (или слънчева) недоизказаност. Задъхана. Като че без думи. Блъскаща се като река о брегове, която все не намира излаз към море или към друга река, но пък намира излаз към... както е в стихотворението "Часовник с капка мед на циферблата":

Потеклата от циферблата
янтарна, тежка капка мед
стрелката трета е, с която
ще се измерва занапред
минута сладко пчелно време
и майски шемет.

Из цикъла "Летен натюрморт"

...към нещо недоизказано, но доловено, предчувствано, предадено - без обяснителните думи, без натоварващите образи, без излишните смислови затормозености, без философстванията на дребно. При Петя Караколева иззад съвсем конкретната метафора наднича, прозира или както там го наречете нещо без име и образ - дали непостижимото неназовимо или неназовимото непостижимо. И на неговия фон всичко от живота и отвъд живота някак си ти е ясно, без да е изречено, назовано, формулирано и дори помислено. Същевременно този съвсем реален "часовник с капка мед по циферблата" стои в съзнанието ти и пред очите ти, без нито за миг да се породят в теб съмнения в неговата реалност. Тъй че, ако и поезията на Петя Караколева да се блъска като река о брегове, която все не намира излаз към море или към друга река, но пък намира излаз към пространства, за които реката не е и мечтала.

Тя не разчита на ефекта, а на простото и ясно внушение. Човекът и нещата, които се случват. И отзвукът - от случващото се - в човека: през всичките му сетива и през душата. И през още нещо, което не знам точно какво е, но което ни дава знание за свят отвъд сетивността и отвъд душата. Все едно внезапно си прескочил от крайното - в безкрайността. Като на шега, но без да е шега.

* * *

Някъде прочетох, че в тази нейна стихосбирка са включени стихотворения от седем книги - при това книги с различни, така да се каже "физиономии", с различна поетика, с различно звучене, като повечето от тях са фрагментарно представени. Затова е невъзможно да се пише за поезията на Петя Караколева в нейното цялостно излъчване. Представа за цялостността й се добива, разбира се. Но аз бих искала да споделя наблюдения върху един от основните мотиви, който по някакъв начин обединява стихове от по-обхватен период в нейното стихотворно творчество. Всичко тръгна, докато четях двустишието й "Празна кристална чаша". Сепна ме асоциация с едни изречения на древнокитайския мъдрец Лао Дзъ от прословутата му книга "Дао Дъ Дзин" или "Канон за Пътя (Дао) и неговата блага сила (Дъ)" от VІ в. пр.Хр.:

Направи съд от глината;
празнината вътре в него го прави полезен.
Избий врати и прозорци в стая;
дупките ги правят полезни.
Ето защо изгодата идва от онова, което го има;
полезността - от онова, което го няма.

Лао Дзъ (б.г.)

(Или "Полезността на гърнето е в неговата празнота" - този стих е останал в главата ми в превод (от английски) на Георги Христов.) Тоест, гърнето е полезно не заради материала, от който е направено, не дори заради неговата форма, а заради празнотата между стените му. С други думи, гърнето влиза в употреба не заради онова, което се вижда и преценява (за красиво или грозно), а заради онова, което не се вижда и чрез което се осъществява неговото предназначение. Стените го правят пригодно за изпълнение на предназначението му, а полезността му е от празнотата вътре в него.

И двустишието "Празна кристална чаша" на Петя Караколева:

Изящна глътка въздух; оградена е
с най-крехък звън и нежни отражения.

Из цикъла "Летен натюрморт"

Макар поетесата да разколебава материала, от който съдът е направен (не кристал - а звън и отражения), съдът не губи своята реалност и своето предназначение. Същевременно, макар да е побрала в образ празнотата ("изящна глътка въздух"), празнотата не е загубила своите свойства и своята полезност.

По този начин или по-точно по свой си някакъв си начин Петя Караколева успява да предаде и неуловимата, непознаваемата природа на човека (случая - на любимия мъж...) в стихотворението "Моето скъпо":

Той всичко прави все по начин свой,
подаръците пак така ги прави -
потайно и на скрито ги оставя,
отива си с усмивка непозната,
а тук при мен остава само той,
подаръкът - две думички от лято.
По-несамотна става самотата.

Из цикъла "Мъже и птици"

Неочакваните асоциации с мъдреца от Китай не свършват дотук. Мотивът на Лао Дзъ за прозорците и вратите, които са полезни с това, че са празни, се долавя в едно друго стихотворение на Петя Караколева (без заглавие):

Декорът чер след нашия живот
е с дупки - тук-таме докрай изтрито,
през светлите петна един живот
отнася ни... но с техника сграфито.

Из цикъла "Хуните нападат призори"

Остава само да го кажем - стаята живот, и ще се получи същото: стените ("декорът чер") и вратите, прозорците (дупките по декора - "тук-таме докрай изтрито"). Само че при Петя Караколева, предвид по-обхватното съдържание, тези образи се надграждат с ново съдържание: пълното-черно - празното-светло. С всичките емоционални, смислови, философски и трансцендентни нюанси на отношенията между мрака и светлината.

И друга асоциация в стихотворението "Празна рамка за мъжки портрет" на Петя Караколева, където - може да се каже - се акцентира върху предназначението на пълнотата, тоест на "материала", от който даденото нещо е направено и който по същество може да бъде най-разнообразен:

Празна пижама на празния стол,
празна книга и изчетени думи.
След живота остана... останал си гол
след живот, който писал си с гума.

Из цикъла "Мъже и птици"

И още - в стихотворението "Пълнолуние":

Тази нощ
е
облачна.
Нищо.
Гледай небето.
Аз идвам,
дойдох

като пълнолуние.

Из цикъла "Очите ти, очите ми..."

Нарочно оставям всеки сам да си прави тълкуването в една или друга посока - все ще е правилно. То е разностранно и всестранно. Не бих искала да го ограничавам.

Всяка натруфеност, излишество, прекаленост, шантавост в природата на "материала" или неговата форма само затрудняват приложението, пригодността на "материала". Тъй и стиховете - колкото са по-изчистени, по-първични, по-близки до първосмисъла на думата, толкова са по-директно въздействащи, нахлуващи в съзнанието и отварящи в него онази безкрайност (празнота), в която по-ясно и по-категорично промержелява тяхната "полезност", без дори да е необходимо нейното формулиране. Такива са стиховете на Петя Караколева.

Разбира се, няма как да знаем дали тя е търсила асоциации с Лао Дзъ. Но дали е търсила, или не, няма никакво значение - важно е, че тези асоциации се пораждат и че те придават на поезията й неочакваната дълбочина... тоест, способстват за възникването на онова чувство за прекрачване в безкрайността, за което вече стана дума по-горе. В този смисъл, по свой си начин Петя Караколева се е приближавала до съвършенството на стиха (по съдържание и форма).

* * *

За да завърша темата... но погледнато от друг ъгъл...

Какво е поезията? Какво - в по-обща рамка - е изкуството (живописта, графиката, музиката, фотографията, да включим тук и прогресът с новите технологии)? Знаем, че човек е "образ и подобие Божие". Но докъде приликата е възможна, докъде това съответствие е разрешено? Ето, да речем, Бог е направил човека от пръст и го е оживотворил с "дихание" от небето. Може ли "образът и подобието" да одухотвори по някакъв начин своето творение?

Някой вероятно би подхвърлил, че въпроси от този род звучат дръзко и непочтително спрямо Твореца на творците. Разбира се, че не е възможно. Но трябва ли да разглеждаме нещата и явленията от живота само в една плоскост? Одухотворяването на материята може да бъде възприемано от безбройни гледни точки. Петя Караколева ни е дала един от възможните отговори - в стихотворението "Птицомразец" например:

Намразил бе и птиците, и първото им "пти"
рисуваше ги той в самозабвение,
гореше четките, боите, всички скици,
додето бе настигнат от прозрение,
че хвърлената пепел пак лети
със сивите криле на топли птици.

Из цикъла "Мъже и птици"

Не е нужно непременно да се съгласяваме или не с поетесата. Просто е хубаво и само да се насладим на нейната интерпретация. Или... ако ще си позволяваме право на мнение (на друго мнение!), то нека и на нея дадем това право.

Петя Караколева е разсъждавала над отношенията/съотношенията между живота и изкуството от много гледни точки. Няма как да се спра на всички тях - предвид ограниченото време на нашата вечер, а и всеки би могъл да го направи сам, насаме с книгата. Лично за мен най-интересно бе да прочета нейната интерпретация в тази посока във връзка с направата на гоблени - един вид приложно изкуство. В светлината на думите на Лао Дзъ за пълното и празното.

И така, според Петя Караколева в едно стихотворение (без заглавие) изкуството, от една страна, е опит празното да се използва по предназначение, тоест да стане полезно:

Тук две жени на пейката седят
и шият бавно своите гоблени:
река червена, брегове червени,
момичета докрай червени също,
над тях мъже с цвета на жадна плът.

(Това, което нямат двете вкъщи.)

Из цикъла "Не насилвай ястреба да кука"

От друга страна, според както е в стихотворението "Колибри, пронизано от стрела", изкуството е опит да се съхрани за вечността случилото се между мига дошъл и мига току-що отминал. Създаденото, вплетено в гергефите, със сигурност ще надживее създателя си - то някак си дори е живо, одухотворено, макар и не в онзи смисъл на вдъхването на душа у първотворението:

Сърчице с перушина,
полетял тюркоазе,
избродирано гранче коприна,
от гергефа защо се отказа?
Моля Бог да те пази,
сърчице с перушина...

Из цикъла "Летен натюрморт"

* * *

Можем само да съжаляваме, че загубихме Петя Караколева много-много рано. Тя имаше да ни каже още толкова неща. Стиховете, събрани в този лирически сборник, обрисуват цялостния портрет на Петя Караколева. Но... недовършен. Чувството е, че тя ще се появи отнякъде, за да ни се усмихне и да ни подхвърли небрежно още стихове - онези, които, преди да си отиде, не успя да напише. За да придобие портретът й завършеност.

А може би - кой знае - нали Петя ни казва, че "мислите са плътни и безплътни" ("Мислите не търсят поръчителства..."), а ако я перифразираме: стиховете са "плътни" и "безплътни"... И може би някъде, някъде тук, в тази книга, ненаписаните стихове на Петя Караколева съществуват... когато самата Петя вече не е тук...

Но нека оставим финала на тази история отворен.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Лао Дзъ б.г.: Лао Дзъ. Дао Дъ Дзин. 11. Единадесет (непосочен преводач). // MyChineseNow.com | Китайски език, б.г. <http://mychinesenow.com/dao-de-jing-lao-zi.html> (07.05.2019).

© Елена Алекова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.05.2019, № 5 (234)

Словото е четено на 22.04.2019 г. по време на Национален литературен салон "Старинният файтон".