ИСПАНСКИЯТ ЛАБИРИНТ И ДИМИТЪР ДИМОВ

Диляна Ковачева

web

Интересът на Димитър Димов към Испания е всеизвестен. Той научава първите си испански думи в Дупница, където живее в близост до еврейския квартал, населен най-вече с испански евреи, или, както ги наричат в Испания - sefardнes, понеже са смятали Sefarad за своя родина. Сефарад е име, споменато един-единствен път в Библията (Ab. 1,20), което според еврейската традиция е название на Иберийския полуостров. Години по-късно самият Димов ще посети този полуостров, и по-точно Испания, като специализант в мадридския институт „Сантяго Рамон и Кахал“¹, където от години се правят иновационни изследвания в хистологията. След едно пътуване, пълно с премеждия и опасности, прекосявайки разтърсваната от войната Европа, Димов стъпва на испанска земя през януари 1943 г. През цялото пътуване той води бележки, които по-късно ще се материализират в пътеписните му очерци на испанска тема. В първия от тях, „Януска пролет“², с помощта на няколко пестеливи, но контрастни щрихи писателят очертава драматичния образ на военновременна Европа. Той потегля от София, минава през Белград и Виена, преживява няколко тежки въздушни нападения в Берлин, прекосява Франция и вече към края на пътуването си, както самият той пише: „(...) още в Бордо усещате лъха на Испания“. В този пътепис ярко личи широката осведоменост на писателя за средиземноморската държава. Тя все още носи раните от Гражданската война 1936-1939, но Димов ни доближава към нейната реалност постепенно, аналитично, странейки още в самото начало на своя „испански цикъл“ от романтичните видения на френските и английските пътешественици и писатели от 19. век, които търсят в Испания приключения и авантюри и изобщо не им хрумва дори да опознаят народа й, вековната й култура, да вникнат в същността й. За разлика от тях, Д. Димов се чувства близо до испанския народ, чувства се част от него и страда заедно с него. Българският писател донякъде обвързва и езиковия си изказ с Испания, като вмъква отделни думи или топонимични термини на испански. Приятелят на Димов, Хуан Едуардо Сунига, твърди, че по време на честите и дълги разходки из следвоенния Мадрид наблюдава нарастващия интерес у още младия български писател към развоя на войната и последиците от нея. Тази метаморфоза личи и в творчеството му. В пътеписа „Куха Испания“³ от външното описание Димов преминава към представяне на същността на тази земя. Все по-явно той избягва и пренебрегва евтината романтична представа и общоприетите постановки за Испания, ограничаващи я до карикатура на сборище от тореадори, танцуващи испански циганки, чийто прототип е сладникавият образ на Кармен от Проспер Мериме, китаристи и разбойници, за да ги противопостави с помощта на един по-пространен анализ на нейната реалност, съвсем не толкова весела и безгрижна.

Испания е многолика и колоритна във всичките си прояви, някои от които са ни познати, а други все още се мъжделеят зад плътната завеса на десетилетията, разделящи доскоро по политически причини нашите две страни. Днес в Испания една от най-актуалните теми за дебат е тъкмо тази, която Димов представи на българския читател още през 1945 г. със своите „Осъдени души“⁴. Испания, която сега активно участва в обединяването на Европа и чийто прекрасен език се подмладява с всеки ден, все още гледа с едно око към близкото си минало. Защото много трудно зарастват рани, причинени от собствените ти братя...

Новите интерпретации на испанската гражданска война предизвикват в последното десетилетие множество публикации и спорове. Много е писано по тази тема не само в Испания. Разногласията относно братоубийствената война все още предизвикват противоречия сред интелигенцията от цял свят. Кой от нас не си спомня воюващата Испания от книгите на Ърнест Хемингуей⁵ или „Испанският лабиринт“ (1943) на Джералд Бренан⁶, едно от най-престижните му произведения, в което е изложено мнението му за предшестващата войната социално-политическа ситуация. Не бих искала да пропусна и една научна интерпретация на Драгомир Драганов в книгата „Франкизмът. История и политика“ (1995), в която се разглежда цялостно развоят на войната. В днешна Испания няма ден в седмицата, в който да не се публикува новина, свързана с войната, или интервю с някой интербригадист, да не се съобщи за намерено оръжие от онова време - новини, които държат националната „рана“ все още отворена и под въпрос.

Испанската война събужда дълбок интерес у Д. Димов. Той открива, че нейните корени се губят в глъбините на испанската история и култура. Писателят още с идването си в страната закупува книгите на испанските класици и на писателите и философите от така нареченото „поколение от 98-а година“, свързано предимно с имената на Мигел де Унамуно, Хосе Ортега-и-Гасет, Пио Бароха, Рамон дел Валие-Инклан, Асорин, Антонио Мачадо и много други, които се опитват да отговорят на въпросите „Какво всъщност представлява Испания?“ и „Каква би трябвало да бъде тя?“. Испания се намира в кризисно състояние в края на 19. и началото на 20. век - когато загубва статута си на империя, а общественият живот в нея е силно поляризиран в две социални групи, вражески настроени една срещу друга. В пътеписа си „Куха Испания“ Димов ще загатне за този проблем, за да го развие по-надълго в статията „Защо се биха за Испанската Република“⁷. В нея той пише: „Има две Испании. Едната е голяма и велика, защото живее от векове и представлява самият испански народ. От нея се родиха Колумб, Сервантес, Веласкес, Гоя, Кахал. (...) Това е Испания на свободната мисъл, на скромността, труда, човещината и пламенното сърдечие. (...) Тази Испания роди републиката. Но има и една друга Испания, която също живее от векове, впита като паразит в тялото на първата. Нейните цезари и монаси дадоха на света инквизицията и Лойола, кръвопролитни войни и разорение. (...) През 1936 г., подкупена с чуждо злато, въоръжена с чуждо оръжие, тя се вдигна с подлостта на убиец от засада, за да умъртви републиката“.

Може да установим известен паралелизъм между положението в Испания и ситуацията в България след 9 септември 1944 г. Тази аналогичност личи още по-ясно след прочита на една статия от 1952 г., озаглавена „Пътят на Девети септември“⁸, в която Димов разграничава „два свята“, „две идеологии“, „два политически хоризонта“, пред които е изправен българският народ. Темата за „двете Испании“ ще бъде използвана от Димов, за да задълбочи още повече анализа си върху обществото и отделната личност, за да представи пред читателя една не толкова далечна и чужда картина и същевременно - за да събуди у него чувството за идентификация. С разказа „Задушна нощ в Севиля“⁹ и с най-зрялата си драма, „Почивка в Арко Ирис“¹⁰, Димов подчертава дълбокия драматизъм на едно разделено общество и трагичното раздвоение в душата на индивида. Димов пише разказа „Задушна нощ в Севиля“, черпейки от лични впечатления, придобити от едно пътуване из Андалусия, която носи в себе си душата на Испания и където посещава Кадис, Кордоба, Севиля и Гранада. В разказа предизвикват голям интерес психологическите анализи, правени от героя разказвач - маестро Кинтана. Ето как Димов сам обяснява темата: „Мисълта ми очерта бързо конфликта в живота му - баналната драма на артиста от един свят, в който парите и законът за печалбата управляваха всичко“. Надареният художник Кинтана е принуден да се съобразява с нуждите на пазара, които са далеч от неговите оригинални идеи. Постепенно дарбата му се изражда и се превръща в едно вулгарно и тривиално изкуство, което служи за забавление на чужденците. Неговите картини се изпълват с износените и натрапчиви сцени от една фолклоризирана Испания и в тях вече не се долавя огънят на истинския артист. Успоредно с тъгата, която героят чувства дълбоко в душата си, се развива драмата на Канделита - бедно момиче от народа, което в началото на кариерата си танцува с неподражаема грация и огнено вдъхновение под звуците на сърцераздирателното „Кcante jondо“. Това е огнена поема за живота, любовта и смъртта, която е заложена в сърцето на Андалусия. За тези песни великият испански поет и драматург Федерико Гарсия Лорка казва, че са „...най-редкият и най-древен образец в Европа на първобитни песни, чиито звуци донасят до нас оголеното, внушаващо ужас чувство на древните източни народи“. А ето как представя танца Д. Димов: „...една естествена, непокварена сегидиля, стара като иберийските планини, дълбока и чувствена като Андалусия. Това бе порив на много чувства, които извираха от бездната на любовта и смъртта и се сливаха в синтез, който утвърждаваше живота. Това бе изкуството на целия интелигентен, горещ и чувствен испански народ, една поема, един истински художествен танц. Тялото се завърташе бързо и пламенно, ръцете се чупеха драматично в китките, главата се изпъваше внезапно назад, лицето замираше в трепетно напрежение...“.

Вероятно Димов е познавал творчеството на Гарсия Лорка и е чел лекцията му на тема „Архитектурата на cante jondo“¹¹, в която световноизвестният писател употребява за пръв път в испанския литературен език термина „duende“ в смисъл на вдъхновение. В сказката си Лорка прави разлика между „канте хондо“ и „фламенко“, като отбелязва съществена разлика в произхода им. Корените на „канте хондо“ са дълбоко назад - в античната музика на Индия, а „фламенко“ е негов резултат и се дооформя в сегашния си вид доста по-късно, през 18. век. Лорка долавя разликата в това, че: „Канте хондо се доближава до чуруликането на птиците, песента на петлите и шумоленето, свойствено за тополите и морските вълни; тя е така чиста благодарение античния си произход и стилизацията“. Към това свое художествено описание Лорка прибавя два живи примера. „Първият певец - обяснява той - пее само с гърло; в неговата песен няма „duende“. Той живее единствено за широката и заблудена публика.“ След това добавя още един пример, този на Мануел Торес, голям испански певец от 30-те години, човекът, който излива в песните си най-много „duende“. Този втори пример, поднесен пред аудиторията, несъмнено се превръща в извор на вдъхновение за Д. Димов. Да обърнем внимание на имената. Димовата героиня носи артистичното име Канделита, но истинското й име е Мануела Торес, женският вариант на името на великия испански певец, разглеждан като пример от Лорка. Това момиче от народа е принудено да остави настрана естествената си дарба, която я разпалва към един ирационален и дълбоко вдъхновен танц, и да възприеме механичното движение и студената техника, които са по-лесно усвоими от невежата публика и будят шумните й ръкопляскания в увеселителните заведения. Нейният естествен танц, където в самото начало „имаше нещо неописуемо андалузко“ и нямаше „нищо покварено, нищо шаржирано, нито следа от неприличните движения, които импресариото или директорът налагат на танцьорките в музикхола“, се изражда в името на охолния живот и моралната слепота. Славата на това някога бедно момиче, разнесена из цяла Южна Америка, я превръща в марионетка, която дори крие собствената си идентичност зад етикета на комерсиалното име Канделита. Самият маестро Кинтана си спомня, че „някога танцът й бе магия ... чудна поема за живота, любовта и смъртта!...“, но удобството и резигнацията я преобразяват в жалката и обезодухотворена сянка на Мануела Торес, а танца й - в машинални движения без всякакво вдъхновение: „Краката се движеха като машина и удряха пода с невероятно темпо, тялото се въртеше като динамо. (...) От Андалузия, от истинската сегидиля, от топлото чувство на древния танц не бе останала нито следа... Мануела Торес не съществуваше вече“. Димов се провъзгласява за защитник на испанското изкуство и фолклор и не може да се съгласи с тяхната манипулация - за да се постигнат чрез тях определени политически и социални цели. Именно за да осмее Канделита вместо с пъстра рокля и цветя в косата той символично я представя в костюма на франкистите: „Тя носеше костюм от светлосив плат и много проста прическа с опъната коса, която приличаше на лъскав черен шлем“.

Но жалкото преструване в битието на маестро Кинтана и Мануела Торес ще изплува на повърхността на съзнанието им и защото над всичко те продължават да се чувстват част от народа. Усетът, че се отдалечават от него, че са опорочени, им внушава „задух“ в прекрасната севилска нощ.

Както вече споменахме, през лятото на 1936 г. Испания се превръща в микрокосмос на всички политически тенденции на съществуващите политически групи в Европа. От едната страна, ще застанат Испанската фаланга, на чиято страна са църквата, а също така и съюзниците, хитлеристка Германия и фашистка Италия, а от другата страна, са Републиката и с нея - по-голямата част от народа. Държавата е разделена на две зони, противопоставени в кървавата схватка на тригодишната гражданска война. Д. Димов е силно развълнуван от последиците й - и с голямо основание, защото войната в Испания ще се превърне не само в една от зловещите емблеми на 20. век, но и ще остане като един от най-трагичните моменти в историята на испанския народ. Д. Димов не е пряк свидетел на войната, но въпреки това я изобразява достоверно. Нещо повече - той успява да долови психичната атмосфера на момента. „Осъдени души“ е роман на постоянните разминавания - било между личните чувства на разглезената англичанка и фанатично религиозния отец Ередия, потънал в замисъла за изграждане на световна католическа империя, било между републиканците, а с тях и целия трудещ се народ, от една страна, и франкистите, от друга страна. По този начин двата паралелно развиващи се плана: личният и общественият, постоянно преплитащи се в сюжета, представят моралната и физическата деградация както на Фани Хорн, така и на испанския народ, подчинен на тоталитарния режим на Франко. Търсенията на писателя поемат посоката на една сложна, многопластова, богата и общочовешка драма, тази на „осъдените души“. Д. Димов публикува своя втори роман през 1945 г., малко след завръщането си от Испания. Спомените са съвсем пресни, познанията - обогатени, а художественият дух е в състояние да се отдаде на повествованието, което ще превърне своя създател в един от малцината творци в световната литература, пресъздали в неговата сложност, дълбочина и трагизъм един от най-големите социално-политически сблъсъци на 20. век. Смятам, че за тази творческа насока немалко е допринесъл испанският приятел на Димов - Хуан Едуардо Сунига, когото имам голямото удоволствие да познавам лично и който само преди няколко месеца издаде последната книга от трилогията си, посветена на Гражданската война в Испания, под заглавието „Столица на честта“¹², и малко след това наградена от критиката като най-добра белетристична творба на испански език през 2003 г. Сунига разкрива пред Д. Димов още незарасналите рани от войната. Развежда го из Студентския град, където са се водели едни от най-ожесточените битки в испанската столица. Д. Димов постепенно започва да свързва трагедията на пейзажа с човешката духовна разруха, която в романа му е резултат от фанатичните изблици на католическия отец Ередия, воин от Дружината на Христа, и от изпепеляващите и обсебващи прищевки на една англичанка. В лицето на Ередия българският писател изгражда своеобразен прототип на Дон Кихот, яхнал своя Росинант и готов за всички изпитания в името на своята цел. Но докато в образа на идалгото на Сервантес е въплътено добродушието на един обезумял мечтател за правда, то същността на Димовия герой се състои в мракобесието и фанатизма. Той е олицетворение на благородниците, превърнали се по време на Гражданската война в палачи на испанския народ. Историята, която тече пред читателя, е разказ в разказа, при това разказ на чужденка в чужбина, на капризна и разглезена англичанка, попаднала в необичайните условия на една братоубийствена война. Чрез този ефект на чуждия, страничния поглед любопитството и привлекателната сила към Испания се удвояват. Романът обрисува нейната същност с цветовете на Веласкес, с изразителността на Гоя и с проницателността на Греко. Той разкрива нейния дух, онова странно и екзотично начало, което изгражда испанското чудо и се заключава в мистерията от сдвояването на живот и смърт, на трагика и страст по съществуването. В романа на Д. Димов звучи душевна елегия, съдържаща в нотите си невъзможната любов на една жена, готова на всичко, и един непреклонен мъж, готов да потисне чувствата си в името на своята вяра и своя Бог. Дори да откриваме между тях много общи черти, невероятна гордост, егоизъм, силна воля и т.н., те се разминават в обществената си принадлежност и докато Фани е индивид, принадлежащ на света, то отец Ередия само и единствено принадлежи на своя йезуитски орден. Teхният живот е безкрайно далеч от истинските конфликти и проблеми на Испания и - както забелязва Любен Георгиев: „По пътищата на гражданската война са се срещнали и разминали отецът, отдаден на своя бог, и англичанката, отдадена на себе си. И двамата са странични наблюдатели или само бегли, епизодични спътници в голямата драма на изстрадалия испански народ. Невъзможно е да строиш личното си щастие върху фона на голямото народно страдание“. Зад блестящия диалог и обилно пръснатите из текста сентенции и афоризми се открива предчувствието за прелом. Кръгът на действието се разширява и разчупва тесните рамки на личната интрига, за да побере в себе си големите обществени проблеми на епохата. Егоистичната страст и блудкавото светско приключение на Фани Хорн се превръщат постепенно в дълбока и самоотвержена любов, във всеотдайно чувство, довело я до неочаквани и за самата нея прозрения за характера на войната и за същността на социалния конфликт. Разгръщайки диалектиката на личното и общественото, Д. Димов показва до каква степен революцията води до духовна еволюция у човека, до духовното му прераждане и до прозрението му за механизма на извършващите се социално-политически промени. В този смисъл въвличането на личността, дори и против нейната воля, във водовъртежа на обществения конфликт се превръща и в път към самата себе си, в път към постигане същността на битието и епохата - като се постига същността на социалното, пречупено през личното. Поставена в ситуация на избор, личността разкрива истинското си лице. „Човекът - както самият Димов размишлява - не е остров на спокойствието сред разбушувалия се обществен океан, а същество, свързано с целия свят.“ Тeзи думи ме карат да мисля все по-уверено, че за Д. Димов Гражданската война в Испания не е просто декор към любовната интрига, както твърдят повечето литературни критици, а е съществен елемент, превърнал се до голяма степен в един от главните герои на романа. Проницателното око на писателя разглежда чрез сантименталната връзка между Фани и Ередия особеностите на социалното, националното и личностното, за да разкрие пред читателя зад екзотичното и необикновеното, зад фактологичната информация относно испанската култура същността на нейната трагедия. Докато прелистваме жадно страниците, ставаме свидетели на едно непрекъснато наслагване на все нови и нови черти върху вече известните характеристики на героя до крайната му метаморфоза в една „осъдена душа“.

Очевидно е, че Д. Димов не само успява да проникне в недрата на Испания, да разкрие нейната същност, да анализира някои от причините за тежките й преживявания - трагичната ситуация, която прекосява страната, го подтиква да определи по-устойчиво своето обществено място сред народа, в защита на социалната справедливост. Испания ще помогне на Д. Димов да преоткрие света и човека. Нещо повече - може би именно на трагичния испански гений писателят дължи най-големите открития на своя дух. В едно свое писмо до сина си в Испания майката на писателя ще възкликне: „Испания - това бе твоята мечта, скъпо, любимо дете! И ето ти сега си там, Испания! Със своята вековна култура, със своите исторически паметници ще те облъхне цял, ще те опияни, ще те вдъхнови, ще те прероди!...

Твоята нежна, чутка душа жадно ще поглъща красотата и величието на околния мир, ще се срасне с тях и ще твори ценности, на които си способен ти... Ти ще видиш и почувстваш живота в неговата необятна красота и широта - твоите духовни очи не ще пропуснат нищо от вековната култура на Испания, а в едно с това и творческият твой дух ще блесне с още по-голяма сяйност“13.

Тъкмо така се случва. „Духовните очи“ на Д. Димов проникнаха в испанската действителност, за да я анализират и осмислят. Д. Димов, тръгвайки по следите на „поколението на 98-а година“, най-вече на Ортега и Унамуно, ще стигне до собствената си концепция за Испания - тази на един трудещ се народ със славно вековно минало, с богата култура, но все още с неясно бъдеще. Какво би почувствал той, ако можеше да види днес Испания, която, макар и да гледа с едно око миналото си, активно участва в стремежа на Европа към обединение и чийто език се раззеленява и подмладява с всеки ден с помощта на повече от четиристотин милиона испаноговорящи?

За съжаление никога не ще можем да отговорим на този въпрос, но едно бихме могли да твърдим: Димов винаги е вярвал и е заставал на страната на най-ценното в Испания - народа й.

БЕЛЕЖКИ

1. Сантяго Рамон и Кахал (1852-1934), основател на Института. Получава Нобелова награда през 1906 г. за принос в редица области на морфологията и нервната система. [обратно]

2. Пътеписен очерк, публикуван за пръв път във в. Литературен фронт. - Вж. Лит. фронт, 1946, № 25 от 25 февруари. [обратно]

3. Пътепис, публикуван за пръв път във в. Литературен фронт. - Вж. Лит. фронт, 1946, № 23 от 20 април. [обратно]

4. Димов, Д. Осъдени души. София, 1945. [обратно]

5. Ърнест Хемингуей (1889-1961) - американски писател, участвал в Испанската гражданска война от 1936-1939. [обратно]

6. Джералд Бренан (1894-1987), английски писател испанист, живял в Испания от 1919-а до 1936 г. и от 1953-а до края на живота си. [обратно]

7. Статия, публикувана за пръв път във в. „Работническо дело“. - Вж. Раб. дело, 1946, № 169 от 27 юли. [обратно]

8. Статия, публикувана във в. „Работническо дело“. - Вж. Раб. дело, 1952, № 255 от 11 септември. [обратно]

9. Разказ, публикуван за пръв път в сп. Септември. - Вж. Септември, 1949, № 1, с. 57-71. [обратно]

10. Пиеса, публикувана за пръв път в сп. Септември. - Вж. Септември, 1963, № 11, с. 3-107. [обратно]

11. Lorca, Federico Garcнa. La arquitecrura del cante jondo. Лекция, изнесена от Федерико Гарсия Лорка на 19 февруари 1922 г. в Центъра за художествени изкуства в Гранада. [обратно]

12. Zъсiga, Juan Eduardo. Capital de la gloria. Alfaguara, Madrid, 2003. [обратно]

13. Иванова, Е. Писма на Веса Генева до Димитър Димов. - Литературна мисъл, 1990, № 1, с. 136. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Драганов, Д. Франкизмът. История и политика. София, 1995.

Георгиев, Л. Димитър Димов. Монография. София, 1981.

Иванова, Е. Страници из жизнения и творческия път на Димитър Димов. София, 1981.

Георгиев, Л. Димитър Димов. Живот и творчество. София, 1985.

Куюмджиев, К. Димитър Димов. Монография. София, 1987.

Ценкова, Е. Испания. София, 1998.

Garcнa de Cortбzar, F. Los mitos de la historia de Espaсa, Planeta, historia y sociedad, Barcelona, 2003.

Garcнa Lorca, F. Obras completas. Prosa, Barcelona, 1997.

Tuсуn de Lara, M. Medio siglo de cultura espaсola (1885-1936), Editorial Tecnos, Madrid, 1977.

Tuсуn de Lara, M. La Espaсa del siglo XIX. (De la Primera Repъblica a la crisis del 98), Barcelona, 1977.

Sirkov, D. En defensa de la Repъblica espaсola, Sofнa, 1967.

Schwartz, F. La internacionalizaciуn de la Guerra civil espaсola, Madrid, 1971.

Viсas, A. La Guerra civil. Impacto en el mundo, Madrid, 1986.

© Диляна Ковачева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 4
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 4.