ПОСЛЕДНИЯТ РИБОЛОВ НА ПОЕТА ИВАН МЕТОДИЕВ
Преди няколко години той се качи на влака, слезе на брега на една пиринска река и се загледа във вечността

Деян Енев

web

На 13 септември е рожденият ден на поета Иван Методиев. Поетът Иван Методиев умееше като никой друг да говори с душата на родината си - с нейния пейзаж, с нейните животинки, с нейната земя и с нейното небе. Той ги посочваше и ги заговаряше. И от техния диалог се раждаше поезията му. Именно способността да говориш с родното пространство в ехото на времето отличава гласа на големия поет от гласовете на всички останали поети.

Нещо повече - той беше баткото на онези малките, населяващи родината му. Беше закрилникът им. На щурчетата, на вълчетата, на жабчетата, на костенурчетата, на рибите, на селцата, на калинките, на шипките, на щурците. На децата, на майките, на бащите. На сираците. Една от стихосбирките му дори се казва "Песни за сираци и сирачета". Той, който сам не можа да оцелее в мутропрехода ни, в поезията си съумя да ги защити, защото им даде глас.

Миналата година се навършиха пет години от смъртта на Иван Методиев. Ето какво написа Светлозар Игов в предговора си към "Избрано", книгата, която поетът сам подреди, но не доживя да я види отпечатана. "...през юли 2003 поетът напусна дома си, казвайки, че тръгва към Пирин. След седмица тленните му останки са намерени край Банско. Смърт при "неизяснени обстоятелства"? Напротив, обстоятелствата са прекалено ясни, замъгляват ги онези, които не желаят да се види очевидното, което поетът пределно ясно е казал в заветната си творба "Дай ми" - бягството му от "голямото тържище". Защото истинската поезия представя "ценни книжа", които не се котират на тържището на живота..."

Запознах се с Иван Методиев в началото на осемдесетте. Той беше бляскав човек. Кариерата му вървеше стремително нагоре. Още първите му две стихосбирки "Прости сетива" и "Пейзажи на душата" го бяха превърнали в явление. Беше редактор на поезията в сп. "Септември", беше член на Управителния съвет на СБП. Но понеже още през 1983 г. бе написал "милиони майки вият в бедняшките вселени", знаеше къде минава границата между поезията и голямата поезия. И той направи избора си още тогава. Поетът Николай Дойнов го познаваше добре от онзи период. И сигурно някога ще разкаже за Иван.

Сега малцина си спомнят за онзи прословут "Град на истината" от началото на прехода. Още по-малко си спомнят, че той беше основан именно от поети и писатели - това добре може да се види на архивните снимки. Иван Методиев също живя няколко месеца в палатка до президенството. В едно интервю година-две преди смъртта си той ми каза: "Българските поети и писатели направиха този преход, те го подготвиха и го подготвяха много дълго време. Политиците не могат да разберат, че поетиката е пътят към хармонията - т.е. към собственото им оцеляване. Голямата драма на нашите политици е, че те са пирамидални, те не са хармонични." Това са думи, за които може да се отдели един билборд пред парламента, мисля аз. От десет билборда - поне един.

В началото на деветдесетте Иван Методиев издаде няколко книжки от своето списание "Нава". Спомням си как трескаво събираше в кафенето на писателите на "Ангел Кънчев" 5 текстовете за първия брой. След време тези няколко неугледни книжки на "Нава" ще струват хиляди евро.

Така че, който ги има, да си ги пази. Те наистина са "ценни книжа".

После Иван Методиев стана галерист. Държа две галерии, в гаражче на ул. "Елин Пелин" до сегашния площад "Журналист" и в един апартамент на ул. "Любен Каравелов". Писателят Палми Ранчев има много какво да разкаже за онова време и сигурно рано или късно ще го направи. С една дума, поетът се опитваше да оцелява. Беше се оженил за трети път и освен двамата синове, Милен и Йосиф, от предишните си бракове, вече имаше и щерчица, Ния. В онова интервю го бях попитал:

"- Ти как оцеляваш, поете? С какво живееш, с какво храниш семейството си?

- Не знам какво да кажа. Живея с огромна вина към децата си. Три деца са това. Хайде, единият е голям. Но щерката е на четири години и половина. Трудна работа..."

Както се вижда, отговорил ми е сдържано, стиснал зъбите. В стихотворението "Дай ми" не е така. Там бащината му болка е хрип. Намерете стихотворението, прочетете го.

В интервюто го бях попитал още:

"- Какво представлява духовното ти убежище, "малката стаичка на сърцето ти"?

- Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност - двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца. Това също е ритъм."

Какво ли се е случило с тази джанка сега, със синигерите и врабчетата? Сигурно джанката пред блока на Иван в “Младост" е изчезнала в изкопа на нов блок.

През юли 2003-а поетът Иван Методиев се качи на влака и замина за Пирин. Слезе от влака, стигна до една река и започна да си говори с шипките, скакалците и рибите. Посмъртните издания на книгите му "Повече тишина" и "Избрано" излязоха благодарение на хората, които и приживе му бяха подавали ръка - Румен Леонидов, Малина Томова, Иван Цанев, Калина Ковачева, Екатерина Йосифова.

Три години след смъртта му излезе и поетичният му трактат "За образите и световете". Вътре той формулира гениалното си прозрение, че поетичният принцип е основен закон на мирозданието. Нещо, за което споменава и Йосиф Бродски.

Иван Методиев е погребан в гробищата на Банско. За гроба му се грижи една местна жена, Мария. В началото, разбира се, тя изобщо не била чувала за Иван Методиев. Стигало й да знае, че това е гробът на Поета. След време изчела книгите му. А сега Мария също пише стихове. И хора, които са ги чели, казват, че стиховете й са много хубави. Да не забравяме, че това са хората, които харесваха стиховете на Иван Методиев. Така че може да им се вярва.

© Деян Енев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2009, № 9 (118)

Текстът е от книгата на Деян Енев "Хора на перото", която "Сиела" ще публикува през ноември.