|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОСТАДИН ШЕКЕРЛИЙСКИ
- ЧАСТИЦА ОТ БЪЛГАРСКОТО ОПЕРНО ИЗКУСТВО Димитър Джаджаров “Пътят човешки е незаменим!” Ако отворим втори том на регионалната енциклопедия “Пирински край” на буквата “Ш”, за съжаление, ще установим, че биографична статия за личността на Костадин Шекерлийски няма. Липсва “ШЕКЕРЛИЙСКИ, Костадин”. Днес е трудно да си отговорим на въпроса от какви критерии са се ръководители редакторите на това реномирано издание, когато са подбирали личностите, които да бъдат включени в енциклопедията с техни биографични справки. Костадин Шекерлийски е роден на 21 февруари 1921 г. в Горна Джумая (днес - Благоевград) в семейството на Вангя и Никола Шекерлийски. Социален произход - бедно работническо семейство. И днес старата къща на Шекерлийски стои, макар и на заден план, в “Кабул махала”, под стадион “Христо Ботев”. Началото на 30-те години на ХХ век. Като юноша Костадин става метач и портиер на читалище “Съгласие” (днес - читалище “Никола Вапцаров” - Благоевград). Тук той много често, докато мете салона и стаите, си пее свои песни. По това време диригент на хора към черквата “Въведение Богородично” и на хор “Македонска песен” към читалището е Василий Соловьов, руски емигрант, но отдавна спечелил уважението на горноджумайската общественост. Един ден той чува Костадин и го взема при себе си в черковния хор. Костадин пее в хора като солист, а по-късно става солист и на хор “Македонска песен”. През 1941 г. с финансовата подкрепа на Василий Соловьов, на доктор Золотович и на бай Янко Млекаря, известна личност в Горна Джумая, Костадин заминава за София. И тримата имат огромното желание той да продължи образованието си в областта на музиката. Костадин постъпва в Държавната консерватория в класа на Люба Маринова-Цибулка. Следват 4 години на усилно изучаване на вокалното изкуство. По това време в Държавната консерватория преподава Светослав Обретенов. На големия български диригент прави впечатление не само невероятния талант на младия Костадин, но и прилежността, с която усвоява тайните на вокалното изкуство. Обретенов е близо до Костадин, двамата често водят разговори на различни теми от живота. Когато в началото на 1945 г. е основан Държавния радиохорт, Светослав Обретенов помага на Костадин да постъпи като солист. С новата хорова формация, в която прекарва близо 4 години, Костадин Шекерлийски гостува в Чехия, Унгария, Югославия. През 1948 година на един концерт на Държавния радиохор присъства тогавашният министър на отбраната генерал Георги Дамянов. Последният е впечатлен от демонстрираните от Костадин невероятни вокални възможности и разпорежда на диригента на Военно-представителния ансамбъл - Драган Прокопов, да му уреди среща с този младеж. Срещата се провежда в Министерството на народната отбрана. Разговарят дълго, след което генерал Дамянов нарежда Костадин Шекерлийски да бъде назначен за солист на Военно-представителния ансамбъл. Успоредно с изявите си в ансамбъла Костадин подготвя първите си два образа - от оперите “Травиата” и “Кармен”. След като печели конкурс, обявен от Народната опера, той е назначен за стажант-актьор и още същия месец гастролира в ролята на стария Жермон от “Травиата”. Това е и началото на неговия дълъг творчески път като оперен певец. В Народната опера Костадин Шекерлийски попада в тесен приятелски кръг, в който са Димитър Узунов, Надя Афеян, Юлия Винер, Мати Пинкас, Лили Йорданова, а по-късно и голямото име на българското оперно изкуство Катя Попова. За 2 години Костадин прави още 3 образа - Отело, барон Скарпиа от операта “Тоска” и знаменитата му роля на Риголето в едноименната опера на Верди. През 1953 г. заедно с Катя Попова, Димитър Узунов, Никола Николов, Йорданка Димчева, Катя Георгиева, Костадин Шекерлийски заминава на специализация в Болшой театър в Москва. Там той се подготвя при известните вокални педагози Леонид Баратов, Тамара Небулсин, при големия руски диригент Генадий Рождественски. Четири месеца след пристигането си в Москва, Шекерлийски подготвя знаменитата си роля на княз Игор от едноименното произведение на Бородин. Следва гастрол на сцената на Болшой театър. Костадин Шекерлийски е първият български оперен певец, който излиза на сцената на Болшой театър с централна роля - ролята на княз Игор. След края на спектакъла, когато се спускат завесите, публиката не си тръгва. Болшой театър се тресе от аплодисменти. Костадин Шекерлийски е коленичил, няма сили да се изправи, в продължение на 6-7 минути публиката го аплодира бурно. След спектакъла големият руски диригент Рождественски пише в тогавашния вестник “Комсомолска правда”: “Снощи един голям българин представи княз Игор такъв, какъвто трябва да го помни цяла Русия.” Престоят на Костадин Шекерлийски в Русия продължава една година. Посещава Киев, Ленинград, Екатеринбург, стига до Новоросийск и Иркутск. Преди да се завърне в България, гастролира с коронната си роля на княз Игор на сцената на Киевския оперен “Киров”. Там става любимец на цялата публика. През 1954 година Костадин Шекерлийски е в България. Един месец пълна почивка. Предстоят турнета в Белгия и Испания. В Белгия за първи път на руски ще бъде представена операта “Княз Игор”. Кралската опера е препълнена. Гастролират Костадин Шекерлийски, Надя Афеян, Юлия Винер, Кирил Дюлгеров и други известни наши оперни певци. Шекера, както галено го нарича Катя Попова, жъне първия си голям успех в Западна Европа. За него големият белгийски музикален критик Блюме Дано пише в тамошната преса: “Тази вечер видяхме един славянски принц. Принц, който гордо може да носи доспехите на княз Игор!”. След завръщането си от Белгия Шекерлийски започва да готви нова голяма роля - на Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски. Това му отнема около 6 месеца. През това време работи и върху образите на Амонастро от операта “Аида” и барон Скарпиа от “Тоска”. Софийската публика през тези две години го посреща вълнуващо и радостно. Хората и до днес не могат да забравят неговите Риголето, Отело, барон Скарпиа, Жермон и всички останали роли. През 1958 година е поканен в Белгия, но преди това е поел и здадължение да гостува в Испания. По решение на ръководството на Държавната опера първите гастроли ще бъдат в Испания, а след това в Белгия. В Испания е заедно с Катя Попова, Юлия Винер, Надя Афеян, Кирил Дюлгеров и все още младия тогава Николай Гюзелев. Барселона. Първо представление на “Борис Годунов” на чужда сцена. Тук Костадин Шекерлийски достига своя връх. Следва гастрола в Белгия. Там известният диригент на Белгийския кралски оперен театър Херберт Изел пише: “Апогеят на своето величие този велик българин, Костадин Шекерлийски, постига, когато един крал по задължение слезе от кралската ложа и отиде на сцената при един цар по призвание. Поклони му се, прегърна го и се обърна към аплодиращата го публика.” Не всичко в живота тече безпроблемно. В Държавната опера, след като прави забележка на директора, че хонорарите, които се изплащат по това време на именитите ни певци, са малки, със заповед е понижен от първа в трета категория. Но през 1961 година операта трябва да гостува в Хамбург. Няма друг. От Хамбургската опера настояват Костадин Шекерлийски да гостува в ролята на Борис Годунов. По нареждане на министъра на културата възстановяват правата му и Шекера заминава заедно с Надя Афеян, Мати Пинкас, Лили Йорданова. След Германия следват гастролите и в Холандия. Там публиката отново е във възторг. Един голям българин пее на руски. На връщане от Холандия, във Виена се среща с Борис Христов. Двамата са приятели още от участието си в хор “Кавал”. Борис Христов го кани на гастрол в “Ла Скала” в операта “Хованщина” в ролята на княз Шуийски. Много труд, много мъки преживява Костадин Шекерлийски, докато му се разреши да замине за Италия. И там триумф. В края на спектакъла двамата с Борис Христов плачат. В “Ла Скала” пеят двама българи, двама велики мъже, двама големи баси. Завръща се в София, но за кратко. Турнетата зад граница продължават. Париж, Прага, Будапеща, Белград, отново в Русия, стига до Улан Батор, Монголия. И оттам за Канада, където е гост на Славянския комитет. Един прекрасен спомен е останал в съзнанието на неговия племенник Димитър Чалъков след завръщането на Шекера от Канада: “Е, вуйчовото, аз се върнах, а някои останаха.” Питам го - “Защо?” А Шекера отговаря: “Защото аз имам вас, имам България, имам моя роден град.” Годините минават. В големия приятелски кръг около Шекерлийски са Катя Попова, Димитър Узунов, Мати Пинкас и Юлия Винер. Редовни срещи в Руския клуб, на които именитите оперни певци споделят своите проблеми и тъги, удачи и предстоящи задачи. Когато Шекерлийски започва да готви поредната си роля на Алеко от едноименната опера на Рахманинов, споделя пред своите приятели и колеги: “Вече май съм изморен.” И може би е прав, защото по това време има повече от 15 централни партии, а последната е Георги Грозника от операта “Янините девет братя” на Любомир Пипков. Костадин Шекерлийски - “Природата ме е дарила с един талант и едно сърце. Аз други претенции за себе си никога не съм имал.” Димитър Чалъков - “Обичаше да пее, обичаше хората, ненавиждаше предателите, хитреците, лицемерите.”
През 1968 година предстои големият преглед на младежките оперни театри във Висбаден, Германия. На поредната среща в Руския клуб Димитър Узунов и Катя Георгиева, съпруга на Димитър, не могат да намерят достатъчно силни думи, за да го убедят да тръгне за Германия. А той въпреки тежката болест е весел и усмихнат: “Защо трябва да ходя аз. Нали ще замине Николай Гюзелев!” Пристига Руслан Райчев, по това време диригент на Държавната опера. Усмихнат сяда на масата и казва: “Коста, готви се! Утре заминаваш за Германия!” Костадин го поглежда и проговаря: “Руслане, аз от 7 месеца не съм правил репетиции...”. “Ти си готов Коста!” - отвръща Руслан. Заминават за Германия, а след завръщането си споделя пред племинника си Димитър Чалъков: “Е, Митя, наистина аз мога пак да пея!”. Една година по-късно, Димитър Узунов, вече директор на Софийската опера, пристига в столичния му апартамент и казва: “Коста, тръгваме с тебе за Плевен да спасяваме положението! Няма кой да играе Жермон.” Шекера отвръща: “Мите, не съм добре!” “С нас ще пътува и лекар. Тръгваш с мене!”, контрира го Узунов. Заминават. Връщат се след два дни и Шекера отново споделя: “Аа, аз наистина вече мога да пея!” 1970 година. Костадин Шекерлийски заминава на частно посещение в Москва. По това време в руската столица е и неговият племенник Димитър Чалъков. Срещат се пред хотел “Метропол” в центъра на Москва срещу Болшой театър. Костадин казва: “Ти си тук вече месец и половина и искам да ме заведеш някъде да вечеряме заедно.” По това време най-хубавата кухня, която допада на българите, беше ресторант “Будапеща”. Още на входа на ресторанта портиерът позна вуйчо ми. Поклони му се, а аз останах изумен. Бях отседнал в хотел “Останкино”, а той в хотел “Россия”. Една вече към 10 часа ми звъни по телефона и казва: “Утре в 6 часа да си пред Болшой театър.” В уречения час бях там. На входа ме посрещна младо момче и ме настани на втория балкон. Чаках да пристигне и вуйчо ми, но него го нямаше. Започна операта “Борис Годунов” Останах втрещен, когато на сцената видях вуйчо си. През цялото време не само аз, но виждах как и цялата публика му се възхищаваше.” Когато представлението завършва, Димитър Чалъков отива зад кулисите. Костадин Шекерлийски вече е без грим, а в стаята с него са Евгений Нестеренко, най-големият руски бас по това време, коронован за партията на Борис Годунов, и диригентът Рождественски. След запознанството Рождественски се обръща към Нестеренко и казва: “Повтори сега, пред племенника на Костя, какво ми каза в ложата.” След края на представлението двамата - Нестеренко и Рождественски, са останали в служебната ложа, минути след като залата вече е празна. Рождественски пита Нестеренко какво мисли за спектакъла, а той му отговоря: “Не чувстваш ли, че все още звучи гласът на Костя.” През 1972 година Костадин Шекерлийски е с доста разклатено здраве. Но все още от него извира един импулс, едно силно желание: “Аз трябва да живея още 20 години.” И поема към Витоша. Със свои приятели, сред които и негови съграждани от Горна Джумая - Райко Комитов, бай Дончо Китариста. Много години преди това - в края на 30-те години - Костадин Шекерлийски, бай Дончо Арнаудов, мистър Делос - бай Георги Фокусджията, актьорът Владо Давчев изнасят спектакли в Кочериново, Рила, Стоб, Бараково, Симитли и други близки до Горна Джумая места. Четиримата. Костадин Шекерлийски пее, бай Дончо свири, Владо Давчев рецетира, а Георги прави фокуси. Незабравима остава за четиримата една уникална среща по време на представление в Кочериново. Заедно с тях на импровизираната сцена се качва големият български поет Никола Вапцаров, който по това време е огняр в Книжната фабрика, и рецитира своето стихотворение “Родина”. Все още не е късно да бъдат припомнени големи имена на българското музикално наследство, родени в някогашна Горна Джумая (Благоевград), които с живота и изкуството си са обогатили европейската и световна култура. Колкото и за някои техният принос да не е познат или припознат и да не бъде оценен по достойнство.
Дълги години от живота си дали на българското изкуство и култура. Но в малка и голяма степен позабравени. Възможно ли е младите хора да израстват, без да познават живите корени - тези личности. А би трябвало да се гордеят с тях. Както казва Костадин Шекерлийски: “Аз се гордея, че съм роден в Горна Джумая, че оттам тръгнах по големия път на изкуството!” Не само фолклорната музика е важна, не само джазът и рок музиката. Онази наслада, която младите хора могат да получат от симфоничното изкуство, от оперната класика, от хоровото изкуство. За съжаление сме свидетели и на невероятно нихилистично отношение към музикалното и културното наследство. Наскоро един млад музикант и певец от Благоевград сподели: “Верди е остарял композитор.” Та това е колосът на оперната музика. Това е оня човек, на който при неговата смърт хората от родното му място са постлали селото със слама, защото той умирал. * Материалът е изготвен по спомени на Димитър Чалъков - племенник на Костадин Шекерлийски.
© Димитър Джаджаров |