ГЛАВА ВТОРА

Цвета Делчева

web | Реконструкция

Сънувам крадла, която ми дърпа чантата, бърка вътре, а аз започвам да я дращя, тегля ръката й, чупя я, но въпреки това тя напипва и вади отвътре, защото мисли, че са пари - купища писма. И ето чантата ми вече е чанта на пощальон, а крадлата рови из писмата, те се разпиляват по улицата, хората ги мачкат или ги отварят, подиграват се, удрят ме с тях, късат ги, а после се разхвърчават като листа, подхванати от есенна вихрушка.

-1-

Завареният проблем при нея е влюбването от пръв поглед - поглед, който събира, схваща изведнъж, без да прониква. То се предхожда от едно състояние на възбуда, на предразположение, до което тя стига по свой начин и по своя причина, затова само изглежда от пръв поглед, тъй като тя е отгледала чувството, то е на повърхността и вече не може да не се прояви. Достатъчно е да бъде задействано от някакъв физически контакт. Тогава тя е готова на всичко и веднага. Но скоро след това разбира, че е допуснала грешка, че е трябвало да играе някаква игра.

-2-

Разбира се, никой не може да възстанови еуфорията на влюбването, след като бъде изваден от това състояние, но ето че "Les inoubliables chansons" (незабравимите френски песни) внезапно задействат една особена памет и докато слуша диска отново и отново, тя започва да се връща към това, което се е случило и сравнително лесно да възпроизвежда съответния интериор - вътрешното пространство, елементи от мебелировката, емоционално-психологическата атмосфера.

"...Любовта не се обяснява, тя е нещо просто така, което идва не се знае откъде и ви обхваща изведнъж..."¹ - звучи от уредбата.

Лятото на 2003-та - започва тя, - старият апартамент в покрайнините на София, евтините мебели, облегалката на леглото, повдигнатата върху нея възглавница. Писмото, което е толкова неочаквано и толкова истинско. Онова идеално, способността му да изглежда винаги първо и единствено. Невъзможността да заспи, все едно че лети над океана и не може да изключи съзнанието си за това.

"...Когато сянката и светлината очертават върху тялото ти гори и планини, и острови на съкровищата, колко те обичам... Когато устата ти омеква, когато тялото ти се втвърдява, когато небето в очите ти изведнъж помътнява, когато ръцете ти наистина биха искали, когато пръстите ти не смеят, когато твоята свенливост казва "не" съвсем тихичко, колко те обичам... когато първата ти въздишка завършва във вик, когато аз казвам "не", когато ти си, която казва "да", колко те обичам... когато моето тяло върху твоето тяло, тежко като мъртъв кон, не знае, не знае вече дали още съществува, когато правим любов както други правят война, когато аз съм войникът, който умира и който я губи, колко те обичам..."

Книгата на коленете й, от която часове наред не е прочела нито една страница. Писмото, второто писмо, пъхнато като разделител в нея. Дъждът, който непрекъснато я връща към една далечна пролет, извитото стълбище на старата къща, някъде около Халите, светлината от запалената за кратко лампа, на която възприема таванската стая, и най-вече леглото, лилавият въздух малко по-късно - неземен и необикновен, и леко лилавите стени, мистерия и магия.

"...И ако не си мъртва, отвори ми, не бъди злопаметна... връщам се малко късно, знам, осемнадесет години наистина... пътуването е изморително за дете на моята възраст... правил съм какво ли не - бил съм крадец, акробат, сержант, артист, бракониер, император и пианист..."

Първото хубаво лято. Лятото е тежко бреме. Жълтото е нестабилен, спонтанен цвят, отложеният в паметта й цвят на последната им среща - изпразненият от мебели нечий таван, следите от рамките на картините по стената, голият матрак точно под прозореца в покрива. Отсъствието на каквато и да било предпазливост, която да се опира по някакъв начин на действителността или на миналото.

"...Идвам да те взема, треперещ като младоженец, но по-богат, отколкото в отминалите дни, на нежност и сълзи, на време..."

Неочакваната ваканция, дългите, свободни часове, които прекарва навън. Барът "Тоба и ко", овалното остъкляване от някогашен павилионен тип, съвършенството на изживяването, кристалният полилей като цвят на лилиум с плодник от кристално топче в средата. Неудържимото желание за ново начало, зарята, която гърми отнякъде, от някоя сватба, вкусът на пощенската марка, която е била облизана с език, преди да бъде залепена върху плика, побъркващата наслада, която я пронизва...

"...Не знам вече как да ти го кажа..., но ти си тази красива любовна история, която никога няма да спра да чета... ти си от вчера и от утре... винаги моята единствена истина..."

Книгите на масата, страниците на новия й бележник. Свежестта на юлските сутрини, графиката на пълзящото растение върху стената на отсрещнатния блок, полудивата градинка. Пощальонът с неговата униформа, сякаш начело на цяла армия, включена в издирването й, парапетът на стълбището, който прилича на разтворен кламер, писмото, написано в някой красив парк, с красиви, широки движения.

"...Да обичам до полудяване, да обичам толкова, че да не знам какво да кажа... само теб да имам пред очите си..."

Кафявото легло, прозрачните синьозелени пердета с апликирани върху тях цветя, заспива сигурна в това, което ще я събуди. Писмото като някакъв музикален инструмент, на който са се правели песни преди много, много време, преди всичко да се промени, да се появят нови инструменти и да отзвучат, а той да се превърне в някаква загадъчна антична вещ. Листовете - светлосини, с лек отпечатък на картата на света. Онази надпревара във всичко и веднага, в която за първи път се чувства надмината.

Безспорно "незабравимите песни" й напомнят писма, писмата, получени от него. Всяка музика ли може да задейства тази памет? Не. Например когато слуша симфонично произведение, постоянно се отнася в мислите си нанякъде, докато при песента има значение повторението, както наизустяването на стихове ги прави любими.

-3-

"...С моята физиономия на чужденец, на Скитника евреин, на гръцки пастир, и с рошави коси... с ръцете си на мародер, на музикант и на безделник, ограбил толкова градини, с уста, която е целувала и хапала без никога да утоли глада си... с кожа, която се е отъркала в слънцето на всичките лета и всичко, което носи къса пола, с моето сърце, което знае да наранява толкова, колкото и то е страдало..."

Събраният багаж, преди да се премести в новия апратамент. Наредените един върху друг куфари и кутии, дългата маса за хранене с приготвените за опаковане високи чаши и вази. Големият пощенски плик с неговия ръкопис.

Знам - всичко е заради думите. Онези, които обитават пространствата над обикновения език. И това, което е дори съвсем малко под нейните очаквания, става непоносимо и тя го отхвърля.

-4-

"...Ще те обичам, както никога не са те обичали. Ще те обичам повече, отколкото мечтите ти могат да си представят... Ще те обичам както никой не е посмял да те обича. Ще те обичам, както бих искал да бъда обичан..."

Промяната на светлината в началото на септември, стаята в Министерството на културата, където започва работа. Сборниците с нормативни актове, папките с документи. Сладката тревожност от ревността, която на свой ред е причинила, без да иска, красивата ревност.

"...Ще ти подаря дъждовни перли, идващи от страна, където не вали... ще издигна палат, в който любовта ще властва, любовта ще е закон, а ти ще си кралица... нека бъда сянка на твоята сянка, сянка на ръката ти, сянка на твоето куче..."

Холът в новото жилище, несполучливото смесване на стилове. Мебелите от дърво и крещящият в червено диван. Енергията и силата, лекотата, с която се сбъдват желанията й, вълнението от предстоящата среща.

Думите от писмата имат мощта, която придобива текстът на хубавата песен при слушането й, при многократното й слушане. Защото тя е от онези хора, които, докато слушат музика, не правят нищо друго.

-5-

Аерогарата в София. Приповдигнатото настроение. Магазините за подаръци. Сребристосивата вътрешност на самолета, малкото самолетче върху монитора, което чертае траекторията на полета върху картата, синьото на океана, зеленото на Америка. Слънцето през прозорчето, което стои почти на едно и също място, най-дългият ден в живота й. Рецепцията на хотел "Хъдзън" в Ню Йорк, червените тухли под навес от пълзяща изкуствена зеленина, барът, нашарен на бразди от зелени неонови светлини, чудноватите мебели, терасата с гърнета с цветя и лейки, колекцията от снимки на крави с шапки. Миниатюрната стая, банята, в която нищо не липсва, вграденият гардероб, огледалото, приготовленията, притеснението, че нещо не се получава както трябва.

Централната гара на Ню Йорк, цилиндричният свод с огромни прозорци във формата на дъга, хилядите звезди, нарисувани на тавана. Гарата на Карлайл. Информационното табло с пристигащите и заминаващи влакове. Закъснението на неговия влак, отбелязано с жълто. Обезпокояващият ефект на това жълто, което изпъква пред другите цветове, особено в комбинацията му с черно. Таксито, в което се настаняват, вълнението от неговата близост, което изведнъж й припомня вълнението, което винаги е изпитвала от неговата близост. Хубавият дом на преподавателя в колежа Дикинсън, който е дошъл да ги посрещне, големият правоъгълен хол с гланцираните бели лавици за книги, разделени на пръвоъгълници и квадрати, сивият, лъскав под, диванът с изчистени форми и тръбните столове, двете врати отстрани към отделните кабинети на съпрузите. Нейната неувереност, неговата умора. Стаята в колежа, в която се настаняват, двете единични легла, прекалено топлите завивки, скриването на емоцията.

Залата за закуска, малко студена и тиха. Първата бира по обед в "Пиато", масата в сиво, неутрално, лесно за възприемане, в добра хармония с всички останали цветове. Кабинетът на една преводачка - преподавател в колежа, уютът на книгите и забавеното време. Срещата с другите две преводачки в "Маркет Крос Пъб", ранната вечер, запалването на светлините: всички го желаят, но той принадлежи на нея. Двете легла в стаята им в колежа, двата фотьойла и масичката, малките нощни шкафчета, радиото, което не работи добре. Желанието и неговата тържествена сериозност.

Семплата маса, на която обядват, пред високия прозорец с жълт транспарант "Калифорния кафе", дървената ламперия отстрани, картините над нея. Припомнянето на онова, което преди много години се е случило между тях, спомен, който изглежда като че ли само неин. Следобедът в бледолилавата вана, тъгата и стеснителността, сдържаността и копнежът. Гравираните огледала и спуснатите над тях лампи за четене вечерта, в "Сънсайд ресторант", разтворената книга на фона на червената покривка на масата, която изважда текста на преден план.

Черните квадратни масички на кафене "Брюж" на следващата сутрин, черните столове, на които седят, докато той й разказва, макар и съвсем лаконично, живота си. Черните завеси и белите пердета върху прозореца, напрежението от съчетанието на бяло и черно. Разказът, който стига до тяхното запознаване и го подминава. Драматичната атмосфера, възникнала от думите "танцьорка" и "много дива история". И най-вече от думата "влюбил", по-точно: "бях се повлюбил". Думи, които отчаяно се опитва да преведе на езика на писмата, сякаш може да постигне някакво друго значение. Тишината, светът, който е станал с изключен звук. Черното - анархичната опозиция и абсолютните претенции за власт. Формата и материята, извадени на преден план. Стаята им в колежа, неудържимото желание, независимо от обстоятелствата.

Роклята, която сваля от закачалката и прибира обратно в багажа. Която си е донесла. Която не е облякла. Не всекидневна рокля, вечерна. Таксито. Гарата в Карлайл. Страстното пожелаване на нещо частично, ограничено във времето, но изключително, което има завършеността на една песен. Летището в Ню Йорк. Пътуването обратно.

Тя не успява да свърже отделните елементи от неговия разказ за танцьорката в някаква устойчива комбинация, затова ги замества с едно клише, което символизира любовта като страст - образът на танцьорката, която подканя мъжа, заиграва го и иска той не просто да й партнира, а да изиграе соловото, много по-трудно изпълнение, докато само го побутва, подканя, съблазнява; танцува по една повтаряща се и набираща скорост фраза с изключително сложни движения в една точка, от място, и той само изглежда, че я поддържа, но всъщност не я поддържа, а тя сякаш осъществява многобройни различни докосвания до тялото му, без наистина да го докосва.

-6-

"...Да ти напиша писмо, да замина може би, да умра - това е нищо, когато ме болиш..."

Елхата, искрящите топки върху нея, отдалечаващото се синьо, копнеж и меланхолия. Загубеното писмо, получено чак сега, клеймото отпреди три месеца. Тъгата по онзи тон. Съжалението.

Това, което не се направи на един дъх, страда от спадането на вълнението.

-7-

"...И ако ти не съществуваше, кажи ми защо да съществувам? За да се влача из свят без теб, без никаква надежда и без съжаления... и ако ти не съществуваше, щях да съм само още една точка сред тези хора, които минават и заминават, да се чувствам изгубен... можеше да се преструвам, че съм аз, но нямаше да съм истински..."

Дългите месеци без писма, тъжна сигурност, дълбокият глинен съд в единия край на балкона, който наблюдава всеки ден - тънкото зелено копие, тръгнало срещу слънцето, после високото стъбло, което сякаш иска да се изтръгне от корените си и да го засмуче, шестте фунии от бяло злато, които лилиумът надува ли, надува, увяхването им, сгърчването, контейнерът, в който излиза да ги изхвърли. Съвсем малкият плик, краткото писмо.

И чувството за вина, несъмнено.

-8-

Неочакваната им среща в София. Неуютното битово заведение, което избират набързо. Апартаментът, в който той е отседнал, при бивш колега, неремонтиран от времето на социализма - прав коридор, квадратни и правоъгълни помещения, ниски тавани.

Големите витринни прозорци на кафе-сладкарница "България", където го кани на закуска. Отчаяната нужда от изтънченост и изисканост.

И отново апартаментът, потъмнелите стени, захабеното бяло на социалистическия реализъм. Ресторант "Интрига" наблизо, в който му предлага да обядват. Сив и неутрален, успокояващ и потискащ.

Кафене "Виена", където го завежда на другия ден, пианото, разположено така, че столчето на пианиста се пада точно на стъпалата, водещи към тази част от кафенето, и половината стои на стъклен плот, заедно с половината от самия инструмент. Напрежението от това, че срещите им зависят от други негови срещи.

Апартаментът, безличните мебели в стаята, стая на някого, който в момента отсъства, напълно лишена от атмосфера.

Кафене "Галерията" след няколко дни, по-скоро бюфет, в Художествената академия, останала навремето недовършена - малка част от проекта, наречен "Храм на изкуствата".

Ресторант "Фемили" в събота, където го кани на обяд, запалената камина с истински дърва. Връщането на разговора към онази танцьорка, милионерка или милиардерка, която имала студио край тях, в Чикаго, съвсем беглото й споменаване, но с едно много ясно преместване на ударението от "танцьорка" върху "богата". Барът, в който отиват след това, целият в черно. Убегливите й идеи - да спре дотук, да упражни това огромно насилие над себе си. Психичната превъзбуденост, продължителното, объркано и автоматично говорене, при което си служи със същите като неговите неточност и преувеличение: високопоставен мъж, гостувания, подаръци, възможности, които не е поощрила.

Защо според нея този път я засяга повече думата "богата"? Заради бързите асоциации - условия, интериор, в който се случва любовната история, студиото - студио за танци, където преподава, или студио, в което живее. В същото време образът на танцьорката е станал противоречив, невъзможен.

-9-

"...Само една сълза в очите ти и изведнъж ми става ясно, че от нас двамата аз съм по-нещастният... искал съм сто пъти да си тръгна и сто пъти съм оставал..."

Преспапието с коледната ясла, което се изпълва със сняг, а после светът постепенно излиза от хаоса. Неочакваната картичка сред новогодишната украса. Усещането за една нова незавършеност.

"...Съвсем сам ще ида да си легна в голямото студено легло, както обикновено, ще крия сълзите си, както обикновено..."

Краят на зимата, писмото, светлината на отиващия си сняг, от чийто скут стърчи минзухарче като висша милост, като малко огнено знамение, че слънцето разбутва корени и камъни, стара шума и мъртва трева и тръгва нагоре, към небето.

"...Ако те забравя през деня, прекарвам нощите си да те проклинам, и когато луната се оттегли, душата ми е празна, сърцето натежало... нощем ми се явяваш необятна, протягам ръце да те уловя... нощем полудявам, полудявам... денят разсейва твоя образ и ти заминаваш отново не знам къде, при този, който те държи в клетка, който ще ме побърка, нощем полудявам, полудявам..."

Жилището във Виена, мебелите с извити форми и недостижимо качество на изпълнението, избелелите тапети със сецесионови мотиви, камината, която не работи, облицована с релефни глазирани керамични плочки. масичката за четене, масичката за пушене и масичката за сервиране на кафе, сладкиши или алкохол. Въздействието, което непрекъснато градира, но когато се прекали с повторенията, започва да спада.

И ето стигаме до това, че не може да обича, без да убива.

-10-

Попаднах случайно в клуб "Флоридита", на една от пресечките на "Кертнерщрасе". Седнах на бара и дълго наблюдавах танцуващите двойки, с известно безразличие към музиката и светлините. В този ден имаше занимания с начинаещи, преподавателката стоеше с гръб към тях и с микрофон, закачен зад ухото й, който минаваше пред устата й и гледаше в огледалото пред нея, а другите гледаха гърба й и повтаряха движенията. Наблюдавах я, както би я наблюдавал някой мъж за разнасяне на поръчки, който нарочно се е забавил, малко отстрани. Вероятно той повече би се впечатлил от танцьорка с ръцете на нейния партньор по тялото, с обърната от движенията пола, поддръжката на бедрото, корема, под гърдите...

Забавените ми реакции ми пречеха да се учудя как веднага след това последва гостуване у една актриса от Виенската фолкс опера, която живееше наблизо, в мезонета на последния етаж на прекрасна стара сграда, до който водеше самостоятелен асансьор и се отваряше направо в хола, как двата образа се свързаха: танцьорка-богата, докато отпивах от шампанското в голямата градина на покрива, а гласът на актрисата прииждаше в глезени, възходящи интонации, после и тя самата нахлу като вихър, направо можеше да ме отнесе. И колко малко ме впечатли с нейните прилепнали дрехи и това, че е женена за богат мъж. Сякаш да си жена или дъщеря на богат човек изобщо би могло да бъде някакво качество.

По-късно, в ресторант "Бохеми", изведнъж забелязах, че напитките в барчето са наредени зад едно желязно петолиние с ключа сол отпред и кръгли малки свещички-кандила - като ноти, които могат да се закачват на съответната височина, да се композира със светлини.

-11-

Тя среща Танцьорката в бар "Еден" във Виена, един от най-хубавите елитни барове в света, който прилича на кутия за бижута, подплатена отвътре с червено кадифе.

Двете попадат в обща компания, която непрекъснато се увеличава, заема цялото пространство отдясно на оркестъра. Когато застава лице в лице с нея, първото й усещане е, че животът на тази жена, свързан до такава степен с физическото, сякаш вече свършва, а нейният - едва сега започва. Танцьорката сваля сакото си и тръгва към дансинга - начинът, по който поставя ръката си върху рамото на мъжа, издава дългогодишните й занимания със спортни танци, лицето й е преждевременно покрито с дълбоки бръчки, подмладява го единствено усмивката, непрекъснато се усмихва, по-скоро го загрозява тази усмивка, която е трябвало да усвои по-усърдно от самите движения, усмивка с широко отворена уста, съпроводена с някакво непрекъснато утвърдително мърдане на главата, изкуствената усмивка при този вид танцуване - жената не гледа партньора си, нито някъде другаде, нито се оглежда, с времето се превръща в усмивка на състезателка по синхронно плуване, която има щипка на носа и не може да диша по друг начин. При всяко движение кожата на Танцьорката се нагъва в прозореца, който отваря трикото върху гърба й, панталонът подчертава устремните й енергични движения с краката и ръцете, докато трупът остава абсолютно неподвижен. Партньорът й е по-млад от нея, а тя като че ли непрекъснато се опитва да привлече нечие друго внимание, непрекъснато застава в някаква поза, позиция. Разговорът на масата е оживен, Танцьорката е неспокойна, започва открито да подканва другите да танцуват, но те сякаш вече предпочитат просто да пият и да си говорят, този разговор определено не е нейната територия. Няколко певци вече са се сменили, евъргрийните - с италиански шлагери, после с немски песни, а след това - с френски шансони. Времето е много малко, за да се твърди, че може да се формира умисъл, за някаква частица от секундата може би тя е обхваната от желанието да влезе в едно състезание с Танцьорката и да го спечели, дори не знае как е успяла да предаде това желание, изобщо как точно става така, че мъжът се надига от другия край на масата - висок, напълно побелял, в бял, но небрежен костюм, усмихва се, вече владее публиката, владее ситуацията, приближава се и я кани. С дясната си ръка я придържа през кръста, а с другата държи нейната ниско, по-точно ръката й лежи в неговата, тя е облегнала леко главата си на рамото му, а той още по-леко е допрял лице до ухото й в едно почти застинало въртене. Песента е кратка, накрая той й прошепва нещо, което й прозвучава като "Готово!" и на нея й се струва, че се отдръпва доволен като от отлично изпълнена сцена, а тя - като от едно малко "убийство", след което си тръгва веднага, много бързо.

БЕЛЕЖКИ

1. Откъсите от песни, в превод на автора, са от:

За какво служи любовта - Едит Пиаф и Тео Сарапо

Как те обичам - Джони Холидей

Италианецът - Серж Реджиани

Думи, думи - Ален Делон и Далида

Да обичам до полудяване - Жан Фера

Чужденецът - Жорж Мустаки

Ще те обичам - Мишел Сарду

Не ме напускай - Жак Брел

Болката от теб - Франсоа Фелдман

Ако ти не съществуваше - Жо Дасен

Само една сълза - Мике Майк Бранк

Както обикновено - Клод Франсоа

Нощта - Салватор Адамо [обратно]

© Цвета Делчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2016
Цвета Делчева. Реконструкция. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Цвета Делчева. Реконструкция. София: Сиела, 2010.