из Тежки пари

ГЛАВА ВТОРА

Атанас Липчев

web

Вече втори ден Надя пиеше без прекъсване. Тя умееше да го прави, определено имаше талант за това.

Сутрин обикновено се скарваха за нещо с Мартин, после пиеха мълчаливо кафе, той гледаше ранните новини по телевизията, а тя го наблюдаваше скришом. Нещо се промени през последната година, нещо стана, какво точно, не можеше да си обясни, колкото до нея, чувствата й си бяха същите, нещо обаче в него вече не бе същото. От няколко месеца забеляза, че той вече не я гледа в очите, тя се опитваше да надникне в неговите, но той отместваше поглед, тя се опитваше да го заговори за това, той извърташе разговора, изчервяваше се и бързаше да се измъкне навън.

Надя вече не се съмняваше, че мъжът й си има любовница. И тази любовница не можеше да бъде друга, освен най-добрата й приятелка Роза Варо.

След като Мартин се измъкнеше от къщи, промърморвайки, че закъснява за работа, Надя си наливаше първото питие за деня. От това се чувстваше по-добре, до обяд караше със засилено темпо, като след всяка чаша се чувстваше все по-добре, мислите й се проясняваха и подозрението за изневярата на Мартин се превръщаше в увереност. А тя бе сигурна, че въпросната връзка е именно с Роза, по две причини. Първата бе, че добре познаваше мъжа си. Мартин беше захлупен с жените. Той и досега се изчервява, когато заговори с жена, Надя помнеше как заекваше, докато я сваляше, как не смееше да си поиска, макар че се познаваха от деца, бяха съученици, после в една и съща компания, как не можа да го вдигне първия път, после се разплака от притеснение и призна, че е девствен. Надя беше абсолютно сигурна, че допреди няколко месеца тя беше първата и единствена жена в живота му.

И втората причина бе, че добре познаваше чара на Роза. Съвпадение ли е, че Март се промени именно след като започна работа при Роза, прекарваха по десет, дванадесет часа заедно, още тогава Надя подозираше и пиеше, тя знаеше, че още като момиче Роза не беше безразлична към Мартин, споделяла го е уж на шега, че е направила голям пропуск, тримата се познаваха отлично, учиха в продължение на години в един и същи клас. Съвпадение ли е, че Март престана да я поглежда в очите точно тогава, в началото говореше само за нея, Роз това, Роз онова, после престана да говори вкъщи; от толкова много художници, точно Мартин ли бе най-подходящият за тази работа - не, не беше, Март нямаше никакъв опит в модния бизнес, значи Роза е имала вече нещо предвид, като го покани.

Сигурно не бе съвпадение и това, че най-добрата й приятелка престана да се обажда, видите ли, била затрупана с работа, нямала време дори за един телефон, комуникираха си чрез Март, Роза каза така, Роза каза иначе, пита как си, кани те на кафе, довечера ще закъснея, всъщност, защо не дойдеш с нас, Роза ще се зарадва, че коя е Роза, да ми се радва, кой си ти, да ме каниш от нейно име, я си гледай манекенките... и отново се скарваха. Дори и да се кара не умееше, пак се изчервяваше, пак се оправдаваше, като момиченце.

Следобед Надя намаляваше темпото, подремваше за малко, увереността й започваше сякаш да се топи с махмурлука, възможно ли е наистина, та Роза е най-добрата й приятелка, израсли са от деца, играли са у тях, хранила се е на трапезата им, още докато госпожа Варо беше жива, толкова много неща ги свързваха, точно до нейния мъж ли трябваше да опре, още повече, че го познаваше от времето, когато се напикаваше.

Не се виждаха с никого от старите приятели, той си завъди нови, някакви съмнителни художници, нахакани фотографи, манекенки и манекени, един от които си беше жив педераст, губеше си времето с тях по кафенета и кръчми, той казваше, че работи, но тя не бе длъжна да му вярва, мина й през ум, че може да се е забъркал с някоя от онези кукли, но веднага отхвърли тази мисъл, никоя от тях нямаше достатъчно акъл да го стори, прибираше се късно вечер, тя вече бе порядъчно подпийнала, захапваше го отново, той се червеше и се оправдаваше нескопосано и унизително, което още повече я вбесяваше, питаше коя е кучката, познавам ли я, блондинка ли е, защо не ми я доведеш, може да излезе нещо пикантно, може да пробваме тримата, после го замеряше с празната бутилка, плачеше, но не смееше да спомене името на Роза. Пред него сякаш нямаше сили да го произнесе.

По някое време, обикновено много рано сутрин, се събуждаше, наливаше си от бутилката, алкохолът самотно бълбукаше в смълчаната къща, после посядаше на терасата и палеше цигара.

Най-мъчителното за нея все пак си оставаше това, че Мартин от четири месеца не бе спал с нея.

Днес бе добър ден за Христофор Петров.

Сутринта не валеше, докато подтичваше в градината, докторът го посъветва именно да подтичва, а не да бяга, кучето на съседа не успя да препикае вратата му, защото го срита в задника точно навреме, после, без да бърза, се прибра у дома, като се радваше на грейналото слънце, заметнал горницата на анцуга върху раменете си.

Закуси с козуначена кифла, портокалов сок и лъжица мед, както го бе посъветвал докторът, понечи да запали цигара, но се сети, че си беше обещал да не пали преди десет, после, кой знае защо, надникна в хладилника, зърна половината снощна пържола, почувства глад, и с голямо усилие на волята си наложи да хлопне вратичката. Подсвирквайки, си взе душ, избръсна се, а чувството за глад се усилваше. Стараеше се да не мисли за пържолата, беше чел някъде, че изкушението трябва да се изхвърли от съзнанието и тогава то все едно не съществува, все едно такъв проблем не е имало, колкото повече си го внушаваше, толкова по-силно усещаше глада, беше готов за работа, дали не забрави нещо, няма обект, няма изкушение, няма проблем, какво все пак забрави, ах, да, погледна се в огледалото, изглеждаше добре, поприбра корема, възхитено подсвирна, сетне гузно излапа снощната пържола, така и така прегреши, намаза си филия с маргарин, още веднъж отвори буркана с меда, и усети как животът придобива смисъл. Прав беше докторът, че с диетата, ще се почувства нов човек.

Навън го чакаше служебната кола.

Приятелите му го наричаха Фори. Всъщност, той нямаше приятели. За жена си винаги е бил Христо, някак грубо, някак пренебрежително, през последните години от семейния им живот дори го произнасяше - Ристо. Кой наистина го наричаше Фори - ах, да, мама го наричаше така, а после и дъщеря му. Като малка се глезеше и повтаряше след баба си “Форо, Фори...”, повтаряше го до втръсване, докато съвсем свикна с това, продължи да се обръща така към него и след като порасна. Но и нея вече я няма. И сега сам мислеше за себе си като за Фори, дори се хващаше, че го прави в трето лице. Жена му си замина отдавна, дъщеря му почина преди година.

Ако денят си личи от сутринта, то въпросната поговорка поне днес търпеше известна корекция. Би трябвало да се уточни, че понякога денят си личи от сутринта. А тази сутрин с нищо не подсказваше на Фори Петров, че днес ще се случат доста приятни неща, които очакваше вече няколко години, зайчето все се криеше в трънката или все му убягваше, но днес най-сетне щеше да подаде ушенце и той, Фори Петров, правист по образование, ченге по професия, оптимист по призвание, щеше да издърпа това непослушно ушенце.

До обяд не се случи нищо интересно. Още докато влизаше в управлението, мярна няколкото дежурно закопчавани крадци с непукистки мутри и пренебрежителни усмивки, сигурни в непоклатимостта на закона, знаеха, че до вечерта ще са на свобода, че ще прибавят само още една папка към многото други висящи. Все едни и същи, с вдигнати на стената ръце, как не омаляват, мамка му, как не им омръзва, мислеше Фори, докато говореше с дежурния, един от тях дори му кимна насмешливо.

Беше поразен от тази гледка през първия си работен ден. Съвсем не си беше представял полицейската професия като точно такава, беше учил други неща в университета, беше учил, че всеки е невинен до доказване на противното, че човекът е неприкосновен, че ненакърними са, както тялото му, така и достойнството му, че никому не е позволено да разполага нито с едното, нито с другото, че само Бог има тази привилегия. Изпадна в лек шок, като видя как колегата му, който го въвеждаше в работата, методично и без да влага чувства, биеше млад рецидивист, Фори никога не забрави погледа на крадеца, който след години стана бос в престъпния свят, помнеше и покровителствената усмивка на полицая, който му каза: “Ще свикнеш, колега!”. Никога не успя да свикне напълно. Като по-млад се случваше да удари някое влечуго, което го изкарваше от кожата, през ръцете му минаха какви ли не типове, чувстваше, че това го озлобява, затова се стараеше да държи ръцете си зад гърба, знаеше, че стъпката е много малка, съвсем малка - повечко злоба, емоции и гняв, още малко рутина и ще заприлича на онзи негов колега, който преди години го въвеждаше в работата. Фори се плашеше от подобна перспектива.

- Колко е часът? - попита колегата си, като влезе в кабинета.

- Имаш още тридесет и пет минути - каза онзи, без вдигне глава от преписката.

Най-тежкия половин час, помисли си Фори, а тоя идиот нарочно е одимил така, може би всички нарочно са пушили тук, тъпанарите, отвори и другото крило на прозореца. Не можа да се пребори с тая гадост, знаеше, че ще умре от нея и нямаше сили да я захвърли. В това поне докторът бе категоричен. Следващият път хич не ми идвай на преглед, ако не си хвърлил цигарите, омръзна ми да ти говоря едно и също, каза оня, цигари и килограми, цигари и килограми, езикът ми хвана мазол... още един инфаркт и си готов, разбираш ли какво ти говоря? И запали цигара, след като Фори си тръгна, разбира се, мислеше, че не го е видял, двуличникът му с двуличник. Тогава реши да не пали преди десет. По седем цигари на ден. Най-тежко понасяше часовете до десет, струваше му се, че ще полудее, животът му се скъсяваше, причерняваше му от тютюнев глад. В такива моменти сякаш разбираше наркоманите.

И извади от чекмеджето снимката на Дора. Пресне я от обща снимка на абитуриентския й бал. Тогава още не знаеше нищо, много е възможно и да не е била започнала - гледаше дългото, миловидно лице и чистите очи, усмивка като загадка, неговото малко момиче. Положи много усилия никой да не разбере, поне засега, за колеги и познати официалната версия бе, че Дора е починала от рак. Тровеше го проклетото усещане, че го направи заради себе си, че звучи някак много грозно дъщерята на едно от първите варненски ченгета да е починала от свръхдоза, знаеше, че не е така, че го направи заради самата Дора, заради хората, които я обичаха.

Когато разбра за проблемите й, бе твърде късно. Тя вече не искаше да живее. Ако бе близко до нея, това никога нямаше да се случи, укоряваше се често, той непременно би забелязал промяната, но бяха твърде далеч един от друг - тя следваше право в София, той бе прекалено зает с работата си тук, чуваха се по телефона през няколко дни, виждаха се през ваканциите, после тя престана да му се обажда, престана и да си идва, той с огорчение си мислеше, че животът е такъв, че птичето отлетя. Истината за нейната смърт знаеха само няколко души в София. Фори искрено се надяваше на тяхната дискретност.

- Десет и пет е, шефе! - каза колегата му.

Фори го погледна. Голяма свиня е този Савов, беше запалил цигара, хилеше се съзаклятнически и му съобщаваше, че е десет и пет. Сякаш той не знаеше.

- Трябваше ли да правя нещо в десет и пет? - попита недоумяващо Фори и в същия миг реши, че може да умре, но няма да пропусне шанса да избъзика това лайно Савов.

- Не знам, не ти зная плановете за днес - продължи доволно да се хили Савов, - но ако искаш, може да запалиш..

- Да запаля ли - сякаш се сепна Фори, - не, благодаря ти, не ми се пуши.

И затвори чекмеджето. Заслужаваше си, помисли си тържествуващо той, пуши ми се, че чак ми се реве, но си заслужаваше да видя измамената и объркана мутра на тоя тъпанар.

След пет минути вече съжаляваше. Савов наистина се хвана в началото, но сетне загря, захили се още по-самодоволно и запали нова цигара.

Към единадесет вече му прилошаваше. И тогава дойде добрата вест. Някой си Петър Кирилов Станев, по прякор Брадавицата, тридесет и две годишен, осъждан, изтърпял наказанието си, многократно задържан от органите на реда, е заловен на “Капитан Андреево” с голямо количество бял прах.

- Така-а-а - проточи доволно Фори Петров, извади цигара от пакета, не бързаше, поомачка я, почука я върху бюрото и с наслада запали. Прималя му. Савов заплува във въздуха с идиотската си усмивка, видя му се по-поносим, почти симпатичен. Няколко секунди Фори стоя със затворени очи, наслаждавайки се на усещането за безтегловност, всмукна още веднъж от цигарата, усети божествената й магия с дробовете си, изпълни се с живот. Савов го гледаше разбиращо.

- Така-а-а - повтори Фори, отвори очи и се загледа във факса. Обикновен полицейски факс. Който съобщаваше за неволите на Брадавицата.

- Симпатяга! - позасмя се Фори.

- Кой? - попита Савов.

Фори му подхвърли факса.

- Милият - подскочи радостно Савов, - как да не го обичаш такъв, не човек, а злато. Ама, шефе, той, човекът, расте, започнал много на едро да работи... Развива се, значи, нашата Брадавичка...

- Развива се - кимна Фори и със съжаление загаси цигарата.

- Ще му направим подобаващо посрещане, а?

- Ще му направим, пита ще му замесим, баница ще му изпечем... я ми донеси досието му!

В съобщението нямаше нищо необикновено. Освен че бе адресирано до шефа на полицията в РДВР - Варна, че Петър Кирилов Станев, по прякор Брадавицата, бе стар познайник и клиент на Фори Петров, че същият този Петър Станев работеше при видния варненски гражданин Анджел Варо, наричан от най-близките си хора Бонбона.

Фори не се интересуваше от Бонбона, той му бе ясен. Но при него работеше едно друго интересно момче на име Виктор, а пътечката на този Виктор водеше към Тони Чумата, а Тони Чумата водеше към... тук Фори мъчително въздъхна, той не знаеше към кого води. А много искаше да знае. Любопитен човек беше Фори Петров.

Цял следобед се рови в житието на Брадавицата. Като “Война и мир” е, мамка му, мислеше Фори, докато разгръщаше страниците, много от които бяха минавали през ръцете му и по-рано, всичко му беше познато до болка, с изключение на един детайл от битието на Брадавицата - или го беше пропуснал, или го беше забравил. Запали третата цигара за деня и внимателно зачете. Оказа се, че Брадавицата е бил привикван във връзка с убийството на пловдивския сарафин през деветдесет и първа. Фори много добре помнеше случая, но нямаше спомен Брадавицата да е разпитван, никой не беше го информирал за това. Знаеше, че преди няколко месеца задържаха Григорий Яковлевич Коваленко, професионален килър, украинец по баща, с майка българка, обвинен в убийството на същия сарафин. Защо Брадавицата е привикван през деветдесет и първа, какво го е свързвало с Коваленко, трябва да провери кой е разпитвал Брадавицата и защо му е трябвало да го прави, няма протокол от разпита, отбелязано е само, че Брадавицата има желязно алиби, а какво е то, само господ знае, мърльовци, раздразнено затвори папката Фори.

И Тони Чумата беше стар клиент на Фори. Но през последните няколко години работата му порасна, вече не си цапаше ръцете сам, за тази работа имаше десетки млади и дебеловрати момчета, които му събираха рекета, крадяхя скъпи коли от Западна Европа, сетне ги продаваха тук, отново ги крадяха от новите собственици, после искаха откуп, заплашваха, биеха, пребиваха, а понякога и убиваха, събираха неизплатени борчове, като удържаха солиден процент от сумата, уреждаха спорове - винаги авторитетно, заплашително, ставаха все по-нагли, присвоявайки си едва ли не държавни функции, раздаваха справедливост, насаждаха обществен ред, в основата на който стояха философските схващания на наследствения крадец Тони Чумата, превърнал се в голям бос. Фори се усмихна презрително, той знаеше колко мозък има в главата на Тони, знаеше също, че не можеше да получи такава огромна власт, ако зад него в сянка не стоеше някой друг, който дърпаше конците. И този някой друг бе явно добър психолог, заложил на едно прастаро и изпитано оръжие - страхът. Защото през тези няколко години след Десети ноември хората живееха в постоянен страх - за хляба, за живота си и най-вече за бъдещето си. Възторгът и опиянението бързо отминаха, остана само площадната лудост на цял един народ, остана грижата за насъщния. Държавата, която почитаха като майка, изведнъж се оказа мащеха, остави ги да се оправят кой както може. Партията, която бе божество, набързо се преименува и промени, като събра под грижовното си крило по-първите свои чеда. Останалите можеха да мрат, те бяха електорат. В условията на такъв патологичен страх хора като Тони Чумата създаваха нов ред - с блага дума, с ритник, с бухалка... Пламваха заведения, във въздуха хвърчаха скъпи коли, намираха собствениците им в контейнерите без крака, без глави, това са рисковете на демокрацията, уверяваха управляващите, в същото време се строеше много, строеше се трескаво, разчистваха пепелищата и вдигаха нова сграда, кой, защо, откъде имаше толкова пари - пълна мъгла, градът се разпределяше като коледна баница. И в това разпределение участваха всички - бандити, кметове, общинари, политици и полицаи, съдии и прокурори... А електоратът натъжено наблюдаваше всичко това. На него му бе разрешено единствено да се страхува.

Фори знаеше и още много други неща, той дори подозираше, че Тони и хората му са ударният отряд на всички тези хора, които се бяха наредили около софрата в очакване на сюблимния момент - разрязването на баницата. И всеки от тях се надяваше на късмета си.

Пътечката обаче, която водеше към Тони, вълнуваше Фори Петров, не поради изброените обстоятелства, той бе твърде малък, за да промени нещо, не можеше да си позволи щедрото обещание на великия комбинатор към изкуфелия Хворобиев. Амбициите на Фори бяха далеч по-скромни, той изпитваше неподправен интерес към новата любов на Тони Чумата - търговията с наркотици. И ето че сега неговият добър стар познайник, именуван Брадавицата, му предлагаше отлична възможност да тръгне по пътечката, по пътя ще приберат Виктор, който може да се окаже достатъчно любезен и им поразкаже това-онова, сетне по пътечката, по пътечката, право при добрия стар Тони... пък току-виж зайчето изскочило.

Фори се намръщи. Нещо много се размечта.

- Савов, ти знаеш ли кой е разпитвал Брадавицата през деветдесет и първа?

- Че той един път ли е разпитван, шефе!

- Във връзка с онова убийство, на сарафина - поясни Фори.

- Дето прибрахме украинеца? - сети се Савов.

- Именно!

- Нямам представа, шефе - поклати глава Савов, - но мога да проверя.

- Провери!

Надвечер проведе няколко телефонни разговора. Резервира самолетен билет до София за първия полет на другия ден. Чувстваше лека треска. Състоянието му бе познато, винаги се чувстваше така, когато бе близо до нещо отдавна очаквано, а той бе сигурен, че почти го докосва това нещо, инстинктът му на ловец не можеше да го излъже. В този момент му се струваше, че обича Брадавицата.

- Тръгвам, шефе!

- Иване, да ударим по едно малко!

- Не мога, шефе - себеотрицателно каза Савов, - вкъщи ме чакат, имам скъп гост...

- Кой?

- Тъщата.

- Я не ме занасяй!

- Наистина е тъщата...

- Иване, не ме оставяй сам!

- Само по едно обаче.

- Само по едно.

- Ти черпиш.

- Както винаги.

На излизане беше спокойно. Пред дежурната имаше само две проститутки. И двете ги поздравиха.

- Как я карате, момичета? - попита любезно Савов.

- Стараем се, началник! - нахакано отвърна едната. Другата се изкиска.

- Хубаво, хубаво - рече Савов и направи път на Фори Петров.

Седнаха в отсрещното кафене. Фори запали четвъртата цигара.

- Тази коя по ред е? - попита го Савов.

- Третата - излъга Фори.

Савов мислено отбеляза лъжата. Пробваше го непрекъснато и винаги го хващаше в лъжа.

- Какво да бъде, момчета - усмихна им се Мими.

- Днес си като слънце, скъпа - галантно рече Савов.

- Не се занасяй, миличък - усмихна се още по-широко Мими, - не съм в настроение.

- И аз това казвам, какво ли би било, ако си в настроение.

- Земетресение. Та какво да бъде, момчета!

- За мен сто водка и кола. За възрастния господин петдесет водка и тоник. С лед. А, и две кафета. За възрастния господин без кофеин.

- Кой от двамата е възрастният?

- Не се занасяй, Мими! А... и един сандвич с шунка.

- Не съм те канил на вечеря - отбеляза Фори.

- И ти ли искаш? - обърна се Савов към него. - Тогава два сандвича, скъпа!

- Аз не ща сандвич - сопна се Фори.

- Нищо, аз ще ги изям и двата. Донеси ги, Мими, не се притеснявай! Възрастният господин е на диета.

- Остави тия превземки сега - прекъсна го Фори, - помниш ли Виктор?

- Корчной ли?

- Пенев. Шофьорът на Варо.

- Разбира се, че го помня. Да не е умрял?

- Жив си е.

- Какво изведнъж се сети за него?

- Той е на пътечката.

- Коя пътечка?

- Между Брадавицата и Тони. Брадавицата е глупак, неуравновесен ипохондрик, а Виктор е интелигентен. Тони никога не би се доверил на селяк като Брадавицата, Виктор е гарантирал за него.

- Чакай, чакай... нищо не споменаваш за Анджел Варо, камионът е негов...

- Знам, че е негов - въздъхна Фори. - Брадавицата е карал за някого стоката, изглежда от доста време насам. И в един момент му е хрумнало да заработи нещо отделно от това, за което са му плащали. И като всеки глупак се подхлъзнал.

Фори се позасмя.

- Представяш ли си, човекът си е носел пакетчетата просто във вътрешния джоб на якето. Като че става дума за портфейл.

- Не е чак толкова глупаво - възрази Савов.

- Глупаво е - натърти Фори, - уверен съм, че са му плащали царски за свършената работа. Не си е струвало да рискува за неколкостотин долара в повече. Ако не бяха спипали пакетчетата в джоба му, нямаше да разхвърлят тира на части, нямаше да открият и тайника.

- Какво става с Анджел Варо! - настоя Савов.

- Остави Варо на мира - раздразнено каза Фори, - Варо не е глупак...

Фори млъкна, като изчака Мими да сервира. Савов втренчи поглед в сандвичите.

- Наздраве, момчета!

- Наздраве!

- С Варо ще се занимаваме отделно - продължи Фори и отпи от чашата, - сега искам да си впрегнеш мозъка и да помислиш по какъв начин да убедим Брадавицата, че е за негово добро да ни отведе при Тони...

- Откъде знаеш, че е Тони? - попита Савов, като дояждаше сандвича си.

- Нищо в този град не става без благословията на Чумата. Аз зная, че Виктор е свързан с него. Зная, че Виктор и Брадавицата са приятели. И това ми е достатъчно. Зная, че момчетата на Тони зарибяват училищата, че вече дванадесетгодишни се друсат. Голяма пара има в наркотиците и Тони никога не би се отказал от нея. По-скоро би се отказал от всичко друго... Ей, какво правиш, този сандвич е мой...

- Нали си на диета? - озадачено попита Савов.

- Може и да съм на диета, но сандвичът си е мой - каза Фори и придърпа чинията към себе си.

- Някой явно пълни гушка от всичко това - замислено продължи той, като дъвчеше, - Тони не може да се справи сам, някой има интерес от това децата ни да се дрогират... Знаеш , че през България минава основен канал за трафик на наркотици към Европа и останалия свят, впрочем това лично мен не ме засяга, да му мислят ония в София, ако въобще ги интересува, мен обаче ме вълнува това, че все по-голяма част от тази стока се заделя за местна консумация... Дрогира се нацията, Иване.

- Чак пък нацията! - поклати глава Савов и допи водката.

- Сега зарибяват децата, утре ще започнат безработните, интелигентите, самотните майки, безхарактерните, склонните към самоубийство... От всичко това ще забогатеят хора, които аз не познавам, но вече мразя. Ще пием ли по още едно?

- Тръгвам, шефе. Наистина трябва да ходя.

- Майната ти и на тебе, и на тъщата ти.

- И аз това казвам, шефе.

- Знаех си, че човек не може да разчита на тебе. Слушай... утре искам да провериш кой е разпитвал Брадавицата през деветдесет и първа.

Савов му махна от вратата.

След кратко колебание Христофор Петров си поръча още една водка. И още един сандвич с шунка.

Ако изобщо си спомняш за мен, през онази дъждовна нощ, когато едва не умрях от глад, върху ми връхлетя една красива хала с развети червеникави коси. Спомни си, познах по усмивката ти. Нещо повече, очаквал си ме с нетърпение. Не се притеснявай, не ми е за пръв път, мен винаги ме очакват с нетърпение. Само не припирай с въпроси, най-мразя като почнат да любопитстват някои, ти кой си, какъв си, защо си... И на това ще му дойде времето.

А през онази нощ извадих луд късмет, за малко да се затрия завинаги, като си помисля само, чак настръхвам.

Тя ме нахрани, т.е. даде ми пари да се нахраня.

После ми каза, че ще ми звънне, глупости, аз й казах, че ще й звънна, след като ми остави телефона си.

И упорито й звънях. Бях сигурен, че е размислила. При мен винаги става така, първо ме съжаляват, после, кой знае защо, започват да се страхуват. Убеден съм обаче, че през онази дъждовна нощ, когато ми даде двадесетака, тя се гордееше със себе си.

Звънях дълго и упорито. Един ден тя вдигна телефона. Тогава й разказах историята си.

И тя ме назначи на работа.

Първото ревю на Роза мина успешно. Поне откъм похвали, ласкатели и коктейли. Авторитетът на Анджел Варо докара в залата всички по-известни хора на града, друг е въпросът кой колко разбираше от мода. Мартин явно имаше талант, успя да впечатли няколкото столични капацитети, а един зализан дъртак дори му каза: “Не се хабете, млади човече, бягайте далеч от тук!”, което подразни Роза.

Другото, което я дразнеше, дори я безпокоеше, беше това, че продажбите бяха почти нулеви. Много е приятно да те потупват по рамото и да ти говорят велики неща, но Роза знаеше, че малкият й колектив не е този на Версаче или Мишел Адам, че този колектив трябваше да яде и тя трябваше да му плаща. Търговците искаха хубави, но едновременно с това и евтини модели, да се пукнеш, е малко, тя се опитваше да обяснява, че хубаво и евтино едновременно няма никъде по света, че за всяка стока си има купувач; бяха съгласни с нея, дори даваха примери за това, но все пак настояваха на своето, т.е. хем красиво и качествено, хем евтино. При това се позоваваха на стагнацията и беднотията.

Баща й повдигна вежди, когато подписа последната сметка, нищо не каза, но и не бе необходимо. Тя знаеше какво си мисли. Че и поредното й начинание върви към провал.

- Не виждам твои реклами по телевизията - спомена между другото той, докато преглеждаше сметките.

- Спрях ги - въздъхна Роза, - гълтат страшно много пари.

- Сбъркала си - каза Варо, - на хората непрекъснато трябва да им се втълпява. Знам го по себе си. Поднови рекламите, не се грижи за парите. Аз знам, че един ден ще ми ги върнеш.

- Благодаря, татко!

После съвсем неочаквано получи голяма поръчка. Толкова голяма, че чак не й се вярваше. Разбира се, поръчителят поиска пет процента комисионна. Но и това не я стресна, беше си в реда на нещата. С печалбата погаси част от задълженията си към банката, от която бе теглила кредит за машините. Не че банката кой знае колко я притискаше, основен акционер в нея бе не някой друг, а самият Анджел Варо.

И отново затишие. Дребни продажби, които едва покриваха разходите й, много главоболия, които я тровеха. По-късно разбра, че единствената голяма поръчка, която я зарадва толкова много, и й вдъхна надежда, била уредена от чичо Давид. Каза й го Антон. А не биваше да й го казва. Но Антон беше прагматичен човек, скаран с психологията.

Анджел Варо й подметна, че пазарът на изток, в бившите съветски републики, предлага големи възможности. Тя бе сигурна, че е така, знаеше, че баща й най-добре познава този пазар, но как да му обясни, че не иска да шие домашни престилки и евтини басмени роклички, че не за това е мечтала, когато се захвана с тази работа. Все пак се опита да го направи. Варо не я разбра. Можеха да се спечелят пари, а тя отказваше. Трудно му беше да схване идеята й. Парите са си пари, независимо от това дали ще продаваш евтини боклуци или маркови костюми. Той лично никога не би пропуснал подобна възможност.

- След няколко години можеш да станеш номер едно в някоя от ония републики - предпазливо й каза той, - нужен ти е голям пазар, с много хора...

- Бедни хора - презрително каза Роза.

- Бедни, но много - възрази Варо, - при това непретенциозни.

- Татко, моля те!

Варо сви рамене. Имаше неща, които никога нямаше да разбере у дъщеря си. Например самолюбието. На него лично това чувство му бе непознато.

- Кога ще ми доведете Мони?

- В петък вечер. Ако искаш, изпрати някого да го вземе, аз сигурно пак ще закъснея. А и Антон се прибира късно.

- Ще изпратя Фигаро или Виктор, може би. Ще видя. Елате на обяд в неделя!

- Не зная, татко, нищо не мога да ти обещая.

В неделя, разбира се, не успяха да уважат поканата на господин Варо. Антон се измъкна рано, тя общо взето се шля до обяд вкъщи, сетне реши да прескочи до офиса, не че имаше кой знае какво да прави там, но Роза обичаше работното си място, обстановката, артистично разхвърляния кабинет. По пътя си купи чипс и кола, две модни списания, завъртя се на кожения стол и запрелиства списанието. С нищо не бяха по-добри от нея. Това беше абсолютно сигурно. Роза бе убедена, че стои здраво на земята и не се самонавива, вярваше в усета си за реализъм, в способностите си. Някъде нещо куца, не върви както трябва и тя бе длъжна да го открие, крайно време е сама да се справя с проблемите си, вече е на двадесет и осем. Анджел Варо не можеше, пък и не беше длъжен да мисли вместо нея, той вече бе й правил тази лоша услуга в продължение на много години.

Роза въздъхна и хвърли списанието. Осем хиляди долара само за един месец й глътна проклетата телевизия. Разбойници, при това неталантливи разбойници, клиповете бяха ужасни, фалшиви, тя лично никога не би си купила стока, рекламирана по този начин. Защо всичкото ни е такова, с горчивина си помисли Роза, не виждат ли как го правят хората по света, сега поне имат тази възможност, хиляда телевизии се навъдиха...

Звънна телефонът й.

- Да, моля!

- Охо, значи и в неделя работим, похвално - беше Надя, пияна до козирката, - ще се изгърбите от работа, не си давайте чак толкова зор...

- Здравей, Наде - каза Роза, - откъде се обаждаш?

- Че на тебе какво ти пука откъде се обаждам - пиянски се изхили Надя, - може и от оня свят да се обаждам, тебе какво ти пука, вие там си гледайте работата само... работата е най-важна, как го правите, Роз, на кожения диван ли? Или на бюрото!

- Какво ти става, Надя?

- На мен нищо, важното е на онзи гад да му става. Дай ми Мартин, Роз, или е неудобно? Аз ще почакам, нека се облече.

- Слушай, момиче - през зъби каза Роза, - или си много пияна, или си превъртяла...

- Дай ми Мартин - кресна Надя, - на теб говоря, пачавро!

- Слушай ме добре, Надя - тихо каза Роза, - Март го няма тук, нямам представа къде може да е. Искам да се успокоиш, Надя, след малко ще дойда при тебе. У дома си, нали?

- Как можа да го направиш, Роз - вече плачеше Надя, - как можа да го направиш на мен...

- Нищо не съм направила, мила, това е чудовищна грешка. Само се успокой, след малко идвам. Аз съм най-добрата ти приятелка, как можа да допуснеш подобно нещо. Надя... слушаш ли ме, вярваш ли ми?

- Не зная, Роз - изхлипа Надя, - иска ми се да ти вярвам...

Роза тръшна телефона. Глупачка, о, боже, каква глупачка! Изтича надолу по стълбите, вече на входната врата се сети, че забрави да заключи, върна се обратно, като проклинаше, задъхваше се от бяс.

Подкара колата по “Владислав”, добре, че е неделя, помисли Роза, добре, че няма движение, отвори прозореца, вятърът разпиля косата й. Ще ме нарича пачавра, съвсем е изтъпяла от пиене, глупачката, как е могла да й хрумне подобна дивотия, що за развинтена фантазия може да роди такава гадост, пачавра ще ме нарича... Роза скръцна със зъби, рязко сви за Възраждане, гумите изпищяха, нечий клаксон обидено изсвири зад нея. Я върви се таковай, дано да няма радар някъде, ще ме спукат ония гадове, дай ми, каза, Мартин, къде, каза, го правите, на бюрото ли, ще я убия...

След десетина минути Роза паркира пред жилищната кооперация, натисна нервно няколко пъти бутона за асансьора, срита гневно вратата и хукна нагоре по стълбите. Дори когато натискаше звънеца като на пожар, не я напущаше желанието наистина да убие тая тъпачка, злъчката й подскачаше, краката й трепереха. Отвътре хлопна резе, мина една бавна и мъчителна минута, толкова е пияна, злорадо помисли Роза, че не може да отключи, после вратата леко се открехна и тя зърна разстроеното, подпухнало лице на приятелката си. Изглеждаше ужасно.

- О, Роз - изхлипа Надя и се хвърли на врата й, - не зная какво да правя, Роз, объркана съм, Роз...

- Първо се стегни - Роза я избута навътре, - не реви, ще чуят съседите...

- Все ми е едно, Роз, нека чуят...

В стаята беше разхвърляно, непочиствано бог знае от кога, мърла, винаги е била такава, празна бутилка “Столичная”, друга начената, счупена чаша на пода.

- Сядай - бутна я на дивана Роза, - и престани да плачеш!

- Добре, Роз, както кажеш.

- Откога пиеш?

- От един месец, Роз.

- Без почивка? - повдигна вежди Роза. Гневът й се топеше. Това, което виждаше пред себе си, бе достойно за съжаление.

- Не зная, Роз.

- Какво не знаеш?

- Какво да правя, Роз. Не ми се живее.

- Къде е Мартин?

- Не зная, Роз, мислех, че е при теб, затова...

- Звънна на пачаврата?

- О, Роз, не исках да го кажа...

- Но го каза. А по-лошото е, че си го мислила.

- Страшно съжалявам, Роз - Надя отново заплака.

Побъркала се е, ядно помисли Роза, какво да я правя сега тази глупачка.

- Престани да хленчиш - опита се да бъде по-мека Роза, - събери си остатъците от ума и ако изобщо можеш да кажеш нещо смислено, обясни ми за какво става дума, защото, мамка му, ще полудея.

- Добре, Роз - подчини се с готовност Надя, - само не се ядосвай. Мартин ми изневерява.

- Не е първият мъж, няма да е и последният. Бива ли да правиш такава трагедия? После, сигурно ли е това?

- О, абсолютно сигурно е!

- И ти изведнъж реши, че го прави с мен? Как изобщо можа да го помислиш!

- Не зная, Роз, много мислих през всичкото това време, не зная откъде ми се наби в главата, мислих, мислих...

- И го измисли - насмешливо подхвърли Роза.

- Извинявай, Роз!

- Престани да се извиняваш. Не ми каза обаче защо смяташ, че Март си има някоя.

- Нещо стана с него, Роз - тихо каза Надя, - нещо се промени в него. По-рано винаги му е било добре у дома, прибираше се навреме, разговаряхме, любехме се... Знаеш ли, че почти пет месеца той не го е правил с мен?

Роза изненадано я погледна.

- А щом не го прави с мен, с кого го прави, Роз? Аз съм в правото си да знам с кого го прави. Прехвърлих всички възможности през главата си, следих го, той не излизаше от проклетия офис, по цял ден бяхте заедно, после в някое кафене или кръчма, след това се прибираше у дома... Понякога обаче му губех дирите за по ден, два, звънях в офиса, и теб те нямаше, какво ми оставаше да мисля... Нещо в мен се бунтуваше, не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен, точно с мен... аз те обичам, Роз, и него обичам, Роз...

- Много ми дойде тая твоя любов, Надя - въздъхна Роза и поседна до нея на дивана, - никой досега не си е позволявал да се държи така с мен.

- Извинявай, Роз - прошепна Надя.

На всичкото отгоре е и изплашена. Пияна, объркана и изплашена. От това по-зле не можеше и да бъде.

- От какво се страхуваш?

- Какво ще правя сама, Роз? - в погледа й имаше, освен въпрос, и сякаш надежда, че точно Роза е човекът, който ще й каже какво да прави, бе забравила, че само до преди половин час я мразеше и бе готова да я убие.

- Първо ще престанеш да пиеш...

- Добре, Роз - послушно каза Надя.

- Ще почистиш къщата, погледни каква кочина е. После ще отидеш на фризьор, приличаш на извънземно с тия тъмни кръгове под очите и сплъстената коса, никак не е чудно, че Мартин те отбягва...

- Не е тази причината, Роз - слабо възрази Надя.

- Причината после ще я търсим. Сготви нещо вкусно за вечеря, това поне го умееш, не го трови с въпроси и оперетни сцени, опитай да се държиш нормално, той непременно ще го забележи и оцени. Но най-важното е ти да изглеждаш добре, хубава жена си, Надя, а си се изоставила като... да не казвам като какво.

- Добре, Роз... искаш ли да ти налея нещо?

- Нали се разбрахме по този въпрос - ядоса се Роза.

- Нямах предвид алкохол, Роз - заоправдава се Надя.

- Скрий някъде тези бутилки, за бога, и недей да мислиш за тях!

- О, не се притеснявай, Роз, аз мога и без алкохол. Да не би да си мислиш, че съм зависима от него?

- Да, точно това си мисля. Слушай, Надя, аз лично не вярвам във всичко това, което ми наговори, но дори и да е така, както казваш, какво си мислиш, че ще постигнеш с пиене и изблици на лудост? Още повече го отблъскваш, Надя, усмири се и се успокой!

- Разбирам, Роз!

- Ако очакваш от мен някаква рецепта - малко тъжно каза Роза, - не мога да ти я дам. Ще помисля, може би ще поговоря с Март...

- Недей, моля те...

- Бъди спокойна, знам как да го направя. От теб искам само да се държиш прилично. Слушай, ти опитвала ли си да го вкараш в леглото?

- Опитвах, Роз.

- И какво?

- Винаги се оправдаваше, че е изморен. От какво толкова може да е изморен, Роз?

- Не знам - колебливо каза Роза, - чувала съм, че мъжете имат такива периоди понякога...

- Той е на двадесет и осем, Роз - избухна Надя, - за какви периоди ми говориш!

- Добре де, не започвай пак. Ще измисля нещо. Трябва да тръгвам, Антон сигурно се е прибрал и ме чака.

- Ти случи с Антон - някак странно каза Надя.

- Надявам се - изправи се Роза, - разбра какво ти казах, нали?

- Разбрах, Роз, моля те, забрави за онези думи. Сега се срамувам.

- Никога повече не ги повтаряй. Защото, ако се случи още веднъж, ще те зачеркна.

- Няма, Роз, никога повече.

Навън се смрачаваше. Роза подкара колата към центъра.

Чувстваше се омерзена, запали цигара, дълбоко пое тютюневия дим. Бе склонна да приеме пиянските брътвежи на Надя за халюцинация, ако не беше онова откровение на приятелката й, че Мартин от пет месеца не е спал с нея. Това бе единственото, което я притесняваше, което я караше да мисли, че Надя не фантазира. Тя не притежаваше чак толкова голям талант, дори в комбинация с алкохол. Мартин и любовница, не можеше да го повярва, тръсна глава Роза, звучи абсурдно, винаги е бил стеснителен, още като момче, играеше си с по-малките деца, докато съучениците му опипваха момичетата в коридорите, повечето от тях вече имаха сексуални връзки, а той бе все още дете, невероятно красиво дете, с тъжни и меланхолични очи, с почти момичешка красота, плах и затворен. Беше харесван, дори тя самата се увлече за малко в десети клас, повечето момчета го отбягваха, не им беше интересен. Дали не е някоя от манекенките, помисли си Роза и веднага отхвърли подобна мисъл, щеше да забележи, такова нещо не можеше да остане скрито, как е възможно нищо да не съм видяла, все нещо щеше да ми направи впечатление, по цял ден сме заедно, а аз нищо да не забележа... Възможно е нещо да се е прекършило у него, да е изстинал към Надя, чак сега й мина през ум, че Мартин е доста по-интелигентен от Надя, да е настъпило отчуждение, което Надя силно драматизира, но фактът, че от пет месеца спят отделно, се натрапваше. Но как можеш да спиш с човек, когото вече не обичаш, пък и как да я обичаш, Роза я видя днес - подпухнала, пияна, чорлава, да те е гнус да я гледаш, от хубавото момиче с дяволити очи и малко цапната уста се бе превърнала в една отпусната и подсмърчаща крава.

Роза зави по “Цар Освободител” и зачака на светофара. Запали нова цигара и тогава зърна аудито на Антон на отсрещния паркинг. Нямаше грешка, номерът беше същия. По това време Антон трябваше да е или в офиса, или у дома. Сутринта, като се измъкна, се оплака, че има извънредна работа и пак ще закъснее. Отзад нервно изсвириха. Роза направи обратен завой и с повишено любопитство паркира до колата на мъжа си.

Беше някакъв клуб. Роза никога не бе го виждала досега, поне не бе обръщала внимание. Беше дискретно осветен, а няколкото скъпи коли отвън, подсказваха, че тук не идваха случайни хора. Портиерът бе възрастен човек. Гледаше я.

Тя му кимна и се запъти към входа.

- Клубът е частна собственост, госпожице!

- Госпожо - поправи го тя.

- Извинете, госпожо! Не се допускат външни лица.

- Аз не съм външно лице - спокойно каза Роза, - мъжът ми ме чака вътре. Казва се Антон Монев. Познавате го.

Портиерът бе разколебан.

- Не познавам никого по име, госпожо - явно лъжеше той, - не мога да ви пусна.

- Слушай, човече - търпеливо каза Роза, - ще направя страхотен скандал. Ти и без това си уволнен, когато мъжът ми разбере за това.

И го отмина.

- Чакайте, чакайте - хукна след нея разстроеният портиер.

Фоайето бе луксозно обзаведено, личеше стил, Роза се поколеба за миг, после се насочи към голямата остъклена врата с надпис “Дневен бар”. Само няколко маси бяха заети, зашари с поглед, барманът я хипнотизираше, тогава зърна Антон. Беше с гръб към нея. Нямаше как да я види. Роза почувства, че се размеква.

Антон я бе прегърнал и й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше. Изглеждаше щастлива. После Антон пусна ръка по бедрото й, тя закачливо го перна с ръка, отново се разсмя. Беше хубава. Тогава се срещнаха очите им. Онази изглеждаше леко озадачена, тя не познаваше Роза, но нещо й подсказваше наближаващата опасност, не можеше да се очаква нищо хубаво от тази жена на вратата, тя го виждаше в очите й. И предупредително потупа Антон по шарещата му ръка. Той се извърна.

- Роза! - възкликна той. - Какво правиш тук?

- Случайно минавах - Роза придърпа стола и седна, - може, нали?

- Какво говориш, разбира се - усмихна се той, - познаваш ли Ели? Ели, това е съпругата ми Роза.

Двете жени се изгледаха.

- Ще пийнеш ли нещо, Роз? - засуети се Антон. - Днес имахме много тежък ден. Ели е моя сътрудничка, говорил съм ти за нея, сещаш се, нали?

- Не, не се сещам.

Кучият му син, как само играе, колко унизително талантлив е, значи всичко досега е било лъжа.

- Тежък ден значи - каза Роза и се обърна към сътрудничката, - сигурно е изморително?

- Боли ме глава - оплака се Ели.

- Разбирам - съчувствено каза Роза.

- Ще пийнеш ли нещо, скъпа? - попита отново Антон.

- Не, скъпи, с колата съм, пък и трябва да се прибирам вече. След половин час Фигаро ще докара Мони, нали не си забравил, че синът ти беше на гости у дядо си?

- Как мога да забравя. И аз се прибирам след малко, Роз.

- Не е задължително, скъпи, почини си, днес си имал тежък ден. Радвам се, че се запознахме, Ели!

- И аз, госпожо - очите на Ели бяха студени.

Навън портиерът го нямаше.

Роза подкара колата, цялата трепереше. Свършено е с теб, господин Монев, Роза натисна газта, спукана ти е работата, Антоне, душата ти ще извадя за тази подлост.

Тони Чумата не обичаше този дърт, белезникав педераст, който обслужваше бара му - приличаше на лакей, на бивше ченге. И си беше точно такъв, говното. Тони не обичаше и ченгетата, макар че някои от тях продължаваха да му вършат услуги, включително и този боклук, който превиваше гръб пред него и му съобщаваше, че снощи оборотът бил мижав, че една компания не платила голяма сметка, защото била поканена, Тони знаел за какво става дума, че парите от момичетата са подозрително малко, че привилегированата част от персонала пие твърде много и твърде скъпи напитки, че той самият нямал никаква вина за това. Тони кимна, макар добре да знаеше, че този белезникав плужек крадеше около една двадесета от оборота всяка вечер. Но го търпеше. Беше длъжен да го търпи, защото един друг мъж го бе препоръчал, а на него Тони не можеше да откаже нищо. Дори не беше го препоръчал, а само подметна за такава възможност. И Тони го назначи в бара си, като си даваше сметка, че бившето ченге, няма да се занимава с нищо друго, освен да краде мангизите му и да го шпионира. Това все пак можеше да се изтърпи, само да го вижда по-рядко, колчем погледнеше към него, и му се повдигаше.

- Тук ли ще пиете кафето, шефе? - изви гръб плужекът, лакеят, бившето ченге, настоящ крадец и шпионин.

- Да ми го донесат горе - нареди Тони, докато разгръщаше сутрешния вестник, хвърляйки по едно око на заглавията. - За обяд искам пържола, салата домати без лук и чаша “Каберне”.

- Разбрано, шефе.

- Илия и Гибона да се качат направо при мен. За други ме няма.

- Разбрано, шефе.

Тони шумно затвори вестника и огледа огромния, пуст бар. Неговата гордост. Неговата последна придобивка. Де да беше жив баща му и да го види сега. Цялата сграда, до последния етаж, бе също на Тони. А баща му твърдеше, че ще свърши в пандиза. Прост човек беше старият, неграмотен.

- А... и още нещо - сети се той, - оная кучка, как се казваше ...

- Коя, шефе?

- Дето поля белия ми костюм с червено вино.

- Ива, шефе, Ива се казва.

- Не искам да я виждам повече тук.

- Невъзможно е, шефе - прошепна барманът.

- Какво?

- Знаеш, че не аз назначавам и уволнявам, шефе. Невъзможно е.

- Добре, ще видим - гневно каза Тони.

Още една шпионка, помисли си с горчивина в асансьора, започна да става твърде потискащо. Дали и последната му слабост не го шпионираше, ще бъде жалко, ако се наложи да се освободи от нея, страхотни гърди има тази жена, много я бива в леглото.

Тони влезе в обширния си и елегантен офис. Като човек, познал мизерията от ранно детство, Тони Чумата обичаше разкоша и хубавите, скъпи вещи, радваше се искрено на всяка придобивка. Като човек, издигнал се сам в живота, той ценеше тези вещи, те го изпълваха със задоволство и респект, може би за това поддържаше четири доста скъпи автомобила, няколко къщи в града, участваше с големи дялове в хотелския и ресторантьорски бизнес на “Златни пясъци”, имаше собствени заведения, собствена банка, множество магазини и офиси из целия град...

Би трябвало Тони да е доволен от живота. И беше доволен. Ако от време на време не го тровеше присъствието на Първия. Всяко напомняне за него го смущаваше, макар и далеч от тук, на цели петстотин километра, Тони усещаше сянката му, волята му. Вярно е, че Първия не прекаляваше, съвсем рядко му досаждаше, вярно е дори и това, че Тони никога през живота си не беше го виждал. Освен по телевизията. Разговаряше по телефона винаги с неговия човек.

Понякога се надяваше да го гръмнат, малко ли хора гърмят днес, после засрамено отхвърляше подобна мисъл, сещаше се, че по такива като Първия много рядко се стреля, а и на негово място веднага идваше друг, бизнесът не търпеше празни пространства, криминалните хроники наистина бяха пълни с трупове, но те обикновено бяха от чергата на Тони.

А днешното раздразнение на Тони бе предизвикано от сутрешното позвъняване по телефона. Още по тъмно. Беше неговият човек.

- Каква е тази Брадавица?

- Не разбирам - промълви сънено Тони, светна нощната лампа, - каква брадавица?

- И аз това питам. Какви дивотии дрънка пред ченгетата, ти в час ли си изобщо!

- Сега чувам - съвсем се разсъни Тони.

- Ами отвори си ушите. Този идиот твърди, че пренасял дрога за тебе.

Тони подскочи в леглото.

- Кой казва това?

- До довечера искам подробен доклад. Кой е този малоумник, в какво е замесен, какво общо има с теб. Как си я представяш тази работа, на нас ни предстоят избори, ясен ли съм!

- Ясно.

- Ако излезе нещо в пресата и се спомене нашето име, не ми се ще да мисля даже какво...

- Ясно.

Ако някой спеше сладко в тази ранна утрин, то той положително не бе Тони Чумата. Веднага проведе няколко телефонни разговора, искаше да знае всичко по случая - какво е изтропал Брадавицата пред ченгетата и изобщо вярно ли е всичко това, може и да е станала грешка, доколко е застрашен самият той, извика спешно адвокат в офиса си, на развиделяване излезе от дома си и именно поради тази причина пристигна толкова рано в бара, където свари да почиства заведението този смотаняк, бармана.

Тони въздъхна. А сутринта беше сгушил глава между топлите гърди на Лили и не подозираше нищо. Животът си беше добре подреден, когато изведнъж се пръкна този мръсен чекиджия Брадавицата, който му отне съня, отне му и топлите гърди на Лили и забърка тая каша. Ще го натикам в кучи гъз този идиот, стисна зъби Тони, толкова пари му плащам на говедото, Виктор и той... сигурен човек е, Тони, гарантирам за него... добре гарантира, няма що, сега ще отговаряш, Викторе, нали си гарант, топките ще ти откъсна, дали и той не е вътре, дали двамата не са партия, трябва да се провери, откъде са взели праха, мамка му, само да не е от същото място, изгоряхме тогава...

Тони се завъртя неспокойно на стола.

По обяд започнаха да звънят. Всичко се оказа вярно. Брадавицата си изпял арията, без да се запъне, като добре тренирано канарче. Признал чистосърдечно, че от година и нещо насам работи за Тони Чумата. Признал още, че не е само той, но не познавал другите. Голи фрази, разбира се. Но Тони силно се притесни, колкото и да го успокояваше адвокатът му.

Едва докосна пържолата, но виното изпи с удоволствие, дори си поръча още една чаша. Тони рядко пиеше, но днес бе изнервен и уморен, имаше нужда от алкохол. Огледа пълния ресторант, отново изпита чувство на гордост, неговите заведения бяха най-добрите в града. Всичко това го бе създал той, със собствените си ръце, и сега някакъв кретен можеше с един замах да разруши всичко. Дълбоко в себе си не го вярваше, знаеше, че адвокатът е прав, но притеснението продължаваше да лази по врата му. Тони мразеше неприятностите.

Но това, което му сервираха в късния следобед, беше повече от неприятност. Последната и най-шокираща вест му донесе Гибона. Брадавицата направил пълни самопризнания в изпълнение на мокра поръчка. Признал, че е шофирал колата на Григорий Яковлевич Коваленко през март деветдесет и първа, в нощта, когато същият този Коваленко застрелял пловдивския сарафин. Признал, че той не знаел за какво става дума, а когато се усетил, Григорий го заплашил с пистолета. И той, Брадавицата, се подчинил от страх за живота си.

Тони отказа да повярва.

- Абсолютно сигурно е - мрачно потвърди Гибона.

- Тоя е превъртял - успя да каже Тони, след като се окопити, - какво общо има Гришка с камиона?

- Няма, Тони - загрижено каза Гибона.

- Защо му е тогава на тоя изрод да ги приказва всичките тия? - дивеше се Тони.

- Не знам, Тони.

- Той е откачил, тоя идиот.

Тони се замисли. Това вече не можеше да го смели, дойде му твърде много.

- Сигурна ли е информацията?

- Лично от устата на капитан Чернев.

- Ама тоя малоумник... не, не, тук има нещо друго - разсъждаваше на глас Тони, - защо ще признава нещо, за което не са го питали, какво общо има едното с другото, нима сам е започнал да снася, ей така, защото му е скимнало? Трябва наистина да е превъртял или пък... или пък ченгетата са му обещали нещо, ще изкрейзя, нищо не разбирам, ти чаткаш ли нещо, Гибон?

Онзи поклати отрицателно глава.

- Трябва нещо да са му обещали. Че ще го помилват? Не вярвам. Искам да разбереш каква е сделката. Обещай всичко на онова ченге Чернев. Нещо са му предложили, но не ми го побира главата как онзи идиот се е хванал, не му ли е ясно, че за него живот няма, ако потвърди всичко това пред съда. Всъщност аз този тъпанар никога не съм го виждал, какво представлява?

- Шофьор на тир, работи в една от фирмите на онзи чифутин Варо...

- Това го знам - раздразнено го прекъсна Тони.

- Използваме го от година и нещо, досега се е справял перфектно...

- Как изглежда, те питам!

- Селски тип, с хитри оченца, пъпчасал, предполагам от там идва и прякорът му, силно религиозен...

- Айде бе, религиозен, казваш - присви очи Тони.

- Направо смахнат на тази тема, момчетата го бъзикат.

- Че как ги съвместяваше двете неща?

Гибона не го разбра. Тони махна с ръка и отново се замисли.

Всичко вече беше уредено. Григорий от четири месеца лежеше във Варненския затвор, обвинен именно в това убийство. Делото щеше да се гледа скоро, съвсем формално, и Гришка щеше да бъде освободен поради липса на доказателства. Свидетелите на обвинението един по един се разболяха, емигрираха, отказаха от предварителните си показания. Сега обаче “пропялата” Брадавица заплашваше да обърне всичко с главата надолу.

- Май трябва да се покриеш за известно време, Тони! - каза предпазливо Гибона.

Тони сякаш не го чу.

Черни облаци надвисваха над Григорий. А може би и над неговата собствена глава. Все ще се намерят хора, които да направят връзката между Гришка и Тони Чумата. А посланието на Първия бе ясно и категорично, един такъв скандал можеше да му струва главата. Тони усети, че стомахът му се разбърква. Винаги се чувстваше така, когато е силно притеснен. Или, когато е убил човек.

Трябваше да измисли нещо. Трябваше да се затвори устата на онзи разпял се идиот.

>>>

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Атанас Липчев. Тежки пари. Варна: УИ ВСУ "Ч. Храбър", 2004.