из Тихият бял Дунав

ЧАСТ ПЪРВА

Атанас Липчев

web

“Ползвахме съветския опит. Лагери
имаше навсякъде в социалистическите страни.”
Тодор Живков

I

Навън светкавиците проблясваха все по-нарядко, а гърмежите долитаха, приглушено далечни. Влажно време в място злачно, рай за комарите и останалите гадини, изпохапаните до кръв човешки тела изнемогваха, а от тавана на бараката валяха дървеници.

Патриарха не беше заспивал, напоследък често му се случваше да стиска очи и да очаква утрото, макар че се чувстваше пребит от умора, тялото го болеше, душата го болеше. За малко задряма, след като бурята утихна, сетне го стресна плъхът, който притича забързано по голите му гърди, усети тупкането на краката му по съседните нарове, сетне долови тревожния му писък. Стигнал е до стената, усмихна се, сега се страхува, да се върне обратно. Ослуша се напрегнато в тъмнината, като между хъркането и стенанията на десетките мъже му се стори, че чува познатия звук от острите зъби на гризача, който, вероятно, бе заръфал нечия скъсана войнишка обувка. Кой знае защо, това го зарадва, стори му се чудесно, че жива твар изобщо може да намери нещо годно за ядене тук. Качество, достойно за уважение.

Плесна се по ухото и размаза тлъстия комар, макар че вече не изпитваше болка от ухапванията му, беше претръпнал след убийственото нашествие по тялото му на стотици дървеници, които смучеха кръвта му ден след ден, месец след месец, година след година... Просто не ги понасяше да бръмчат около него, лазеха му по нервите, пречеха му да мисли. И да си спомня.

Инстинктивно усети настъпващия летен ден, размърда измореното си тяло, което в последно време му се струваше някак чуждо и непривично, дори болката от незаздравелите рани, наплюти от ония особени чернозелени мухи, така характерни за острова, бе почти поносима, сякаш измършавялото и вечно гладно тяло се опитваше да оцелее на инат; сети се за снощния си късмет и от това му стана драго и приятно, наистина извади страшен късмет, не всеки ден се случваха чудеса и това най-добре го знаеха затворниците, макар че, подобно на малки деца, безумно вярваха в тези чудеса, дори си ги измисляха и разпространяваха от ухо на ухо, сякаш да уверят самите себе си, че бог не ги е забравил. А снощното чудо се състоеше в това, че след толкова години най-после получи колет. Той не се и съмняваше, че Мария редовно му изпращаше такива и му пишеше, нито едното обаче, нито другото успяваха да стигнат до него; писмата със сигурност прашасваха в някоя канцелария на Държавна сигурност, а колетите се поделяха от лагерната охрана, без съмнение съдържанието и на този е било разграбено, бяха останали само шепа сухи сливи и шише с аптекарски етикет, на който бе отбелязано, че въпросното жълтеникаво вещество трябва да се взема сутрин и вечер по една супена лъжица след храна, вероятно това е стреснало милиционерите, които са го взели за лекарство.

Дълго въртя шишето в ръцете си, чудейки се какво съдържа, под любопитните и гладни погледи на десетки измършавели лагеристи, които просто изпиваха с очи въпросното шише. Мушна го под овехтялата и въшлясала войнишка куртка, като реши да го поогледа по-късно в усамотение. Усети колективната въздишка на разочарование, видя обидата по лицата на озверелите от хроничния глад нещастници, които нито искаха, нито очакваха нещичко от неочакваната му находка - надяваха се само да й се порадват, а, кой знае, може би и да помечтаят, че един ден и на тях може да им се случи подобно чудо.

Чак късно през нощта, когато бараката се изпълни със стенания, хъркане и бълнуване, разви капачката на шишето, бръкна с пръст в широкото му гърло, а сетне предпазливо го облиза. Мед, светна в главата му, това си бе чист пчелен мед, беше забравил, че изобщо я имаше тази божия благодат, това означаваше калории, капчици живот, и най-важното - надежда, съвсем реална надежда, че ще оцелее още известно време, че ще го бъде; в комбинация с клисавия хляб този еликсир щеше да го поддържа жив още месеци наред, щеше да подкрепи изтощеното до смърт тяло и да съживи волята му за живот.

Заедно с вилнеещата навън буря, радостта от неочакваната находка дълго го държа буден, като в същото време усети и тревогата от нарастващия страх; как ще опази богатството си от толкова много гладни и всепроникващи очи, беше сигурен, че и сега не всички спяха, а само се преструват, очаквайки удобния момент, за да задигнат съкровището му, в същото време се срамуваше от усещането за собствената си деградация, в която стигна до там да подозира всеки от похъркващите мъже в зли помисли, егоизмът му подсказваше, че е най-разумно да излапа меда още сега, а сетне да плюе на всичко и доволно да заспи, в същото време знаеше, че капчица по капчица съдържанието на шишето щеше да поддържа живота му в продължение на много дни. Стига, разбира се, на някой пиян милиционер да не му хрумне, че ще е голям майтап, ако го застреля.

Все още не бе решил нищо по този толкова важен въпрос, когато дочу тревожния сигнал на тръбата за ставане, струваше му се, че никога нищо не е мразил по-силно през живота си, отколкото тази тръба, която възвестяваше на каталясалите от умора мъже, че им предстои поредният шестнадесетчасов работен ден, изпълнен с нечовешки труд, глад, побоища, а не рядко и със смърт. Надигна се и спусна крака от нара, като в същото време слушаше ругатните и виковете на бригадира, а дневалният издърпваше за краката тези, които си правеха оглушки или просто бяха много болни. Впрочем болни на острова нямаше, дори и умиращите туберколозни бяха обявявани за симуланти, а това означаваше саботаж. Саботажът, естествено, се наказваше жестоко.

Към вратата се заблъскаха сънени и все още бълнуващи мъже, почесваха се по въшлясалите гърбове и глави, шляпаха по вратовете си комарите и раздразнено псуваха, разтъркваха гуреливи очи, защото повечето страдаха от хроничен конюнктивит, случваше се и някой да ослепее, което, разбира се, отново си беше чиста симулация, следователно саботаж; бързаха да се измъкнат навън, на въздух, където ги очакваха ритниците на милиционерите, крясъците на бригадирите, и докато настървено се чешеха по изпоядените си от дървениците слабини, се тътреха към трапа, където стотици мъже вече мълчаливо се облекчаваха.

От дългогодишен опит знаеше, че в тази ранна, дори все още среднощна, блъсканица не бива да се бърза, изчака напливът да отмине и, когато редицата от пикаещи мъже пооредя, се вмъкна в нея, разкопча панталона, който би паднал, ако не го придържаше с ръка, защото с другата притискаше шишето под куртката си, усети болезнения спазъм в пикочния мехур, който получаваше почти всяка сутрин заради дългото въздържане - не обичаше да ползва бъчонката в бараката, от която се носеше непоносима смрад. Изми ръцете си с урина от отслабналата струя, после накваси и устните си, които пак се бяха напукали и кървяха, защото много често на Дигата “забравяха” да им дадат прясна вода и някои от затворниците бяха с инфектирали устни. Урината бе единственото противоинфекциозно средство на острова.

От лявата му страна сънено се поклащаше Даскала, гащите му бяха паднали до коленете и в тъмнината лъщеше кльощавият му задник, а дългите му и сухи крака бяха толкова изтънели, че сякаш щяха да се счупят всеки миг; именно Даскала му прошепна снощи след проверката, че се очаква “лабаво”, някакво голямо началство пристигало от София, очаквало се дори амнистия, в което едва ли и той самият си вярваше. Даскала бе всепризнат майстор на най-невероятните партенки, на които затворниците с радост надаваха ухо, макар и дълбоко в себе си никой да не вярваше в тях.

Около помпата, блъсканицата бе понамаляла - някои вече набързо бяха наплискали лицето си или утолили жаждата си, други се изхитряваха и се поливаха до кръста, като се надяваха, че с тези няколко канчета вода ще отмият натрупваната през годините мръсотия и ще облекчат въшлясалите си гърди, бързаха да отстъпят място на другите, докато не са изяли от изнервената охрана някоя сопа по гърба, която не преставаше да псува и да се заканва, след това се запътваха към баките с топъл “чай”, тоест вода с размит в нея кисел мармалад, мълчаливо се нареждаха на опашката в очакване на храната, която в деветдесет на сто от случаите се състоеше от парче хляб и късче от вече споменатия мармалад - според лагерната управа, напълно достатъчни за следващите петнадесет, шестнадесет часа египетски труд. Държавата не можеше да си позволи някой да дебелее на неин гръб, пък даже и да можеше, Партията не би позволила. За враговете на народа и куршумът бе своеобразна милост - те трябваше да пукнат от глад, изтощение и болести.

- Нашите здраво ги нахокали в Москва - промърмори Даскала, като се изтръскваше и закопчаваше панталона, приличен на болнична пижама, - информацията е съвсем сигурна, Патриарх, сега ще се насерат от страх, затова са омекнали, затова и спретнаха онзи пленум през пролетта, свърши се тяхната, Патриарх, вижда му се краят.

Патриарха притисна шишето към корема си, докато си стягаше с канап куртката около кръста и слушаше безмълвно.

- Ако питаш мен - изкашля се охтичаво Даскала, подир което бузите му придобиха неестествен розов цвят, - предстои всеобща амнистия, сега другарите не знаят на кой бог да се кланят, в Москва ги скастрили, дето окъсняха толкова с осирането на вожда и учителя, на нашите пък не им стиска да го направят, защото, знае ли човек, онзи може и да възкръсне... затова са толкова тихи и добрички през последния месец, плю презрително Даскала, затова няма нито едно убийство... да не повярва човек, още малко остава, Патриарх, до един месец ще сме навън.

- За такива като мен няма амнистия - промълви Патриарха и уморено се заклати към оредялата опашка пред бакаря. За малко не добави, че такива като него никога не излизат оттук. Най-много за последно да ги разходят до гробището на Предела.

Мушна хляба в пазвата си и повлече крака към плаца за сутрешната проверка, щеше да хапне по-късно, все щеше да му се удаде случай да бръкне в меда, без да го види някой. Не изпитваше угризения, всеки друг би постъпил като него, трябваше да се живее, да бяха двама, трима или дори десет човека, може би щеше да раздели с тях скъпоценното шише, но в тази ранна утрин на острова около него се мотаеха хиляди мъже, един от друг по-гладни и изтощени.

Патриарха бе един от най-старите затворници на острова. От тези, с които влезе тук преди повече от седем години, вече нямаше никой - някои измряха от болести, други от лишения и преумора, а трети бяха просто убити от лагерната охрана. Колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети за нито един от тях, който в този момент да си е у дома, имаше и освободени, разбира се, но само няколко месеца по-късно отново биваха прибирани в друг лагер или затвор, вече бяха белязани като “контри” и врагове на народа и ДС щеше да ги държи под око, докато са живи. А това ставаше най-лесно и безопасно в ТВО. Естествено, това не важеше за криминалните, дори убиец и психопат имаше всички шансове да умре от старост в дома си, отколкото някоя особено опасна “контра”, имала неблагоразумието да разкаже пред приятели някой солен виц, отнасящ се за високопоставен партиен другар, или, не дай боже, се е усъмнил в праведността и непогрешимостта на Партията. Колкото до Патриарха, на съвестта му лежаха толкова много и толкова ужасни престъпления, че имаше всички основания да не вярва, че някой ден ще излезе оттук. От дългата верига с прегрешения пред Партията и народа бе достатъчно само това, че е бивш депутат и бивш опозиоционер от последното Велико народно събрание. Това никой не би му го простил.

Сутрешната проверка бе церемония, която се радваше на особена почит сред лагеристите. Колкото по-дълго се проточваше тя, толкова удоволствието бе по-голямо, най-малкото за това, че по този начин времето за работа намаляваше, а случеше ли се някоя неточност при преброяването и всичко започнеше отначало, си беше жив късмет - понякога половин час повече непосилен труд може да ти струва живота. Нищо, че началството крещеше и ругаеше, нищо, че псуваше на майка или пък си изял някой болезнен удар с приклад в гърба от изнервените милиционери, бригадирите също не оставаха назад, страхувайки се, че не са достатъчно усърдни и утре някой може да им подлее вода и да заеме мястото им, само конвойните наблюдаваха спокойно и мрачно отстрани, като очакваха всичко да свърши и да откарат по групи затворниците на работа. Понякога лагеристите успяваха да объркат дежурния офицер и проверката се проточваше божествено дълго, но, за жалост, тази сутрин всичко мина без спънки. Патриарха почувства известно разочарование. В същото време забеляза, че липсваха някои познати физиономии, вчера се чу, че са освободени около четиридесет затворници, а това се случваше за трети път през последния месец. Ще излезе, че Даскала все пак има право, а и не грешеше, като отбеляза, че началството бе станало някак по-меко и нерешително. Май че наистина се е случило нещо.

Попадна в групата за сечене на върба, което си бе за предпочитане пред работата на дигата, която сякаш никога нямаше да свърши. Даскала се изхитри и, макар че не споменаха името му, се набута в групата, никой не забеляза нищо. Обикновено суматохата и неразборията рано сутрин бяха нещо нормално и привично. Патриарха успя да дръпне за ръкава едно младо, високо момче и му прошепна да стои плътно до него, защото не се съмняваше, че ще бъде на “кубирането”, възможно най-леката работа при сечта, а момчето едва се крепеше на краката си - със сигурност не би издържало по-тежка работа, а и цветът на лицето му подсказваше, че е болно от хепатит. Хепатитът също минаваше за симулация. Така му обяснил “докторът”, криминален, натрупал медицинския си стаж като санитар през войната, и изпратил Митко, въпросното момче, с хепатита, на работа. А това, че Патриарха щеше да се падне на най-леката работа, беше вън от съмнение. Бригадирът му го дължеше. И щеше да вземе със себе си и Митко, макар дълбоко в себе си да не вярваше, че това изобщо може му помогне, Патриарха бе живял твърде дълго тук и винаги и безпогрешно отгатваше, кога смъртта е сложила отпечатък върху нечие лице с угаснали и примирени очи. Момъкът бе едва на двадесет и една години, но вече бе успял да извърши смъртен грях - да се ожени за най-хубавата девойка в родното си село, а кметът го приел като лична обида, защото не бил безразличен към момичето, подшушнал в местната ДС, че Митко е враг и “контра”, което било напълно достатъчно, за да се озове тук. Съд, обвинение и защита през тези години се считаха за лигавщина. Само един донос можеше да съсипе живота на човек.

И, ако при проверката и раздаване на храната можеше да изглежда на пръв поглед, че съществува известна бъркотия, то в построяването и подготовката за работа имаше строг ред - затворниците го знаеха и никой не хранеше илюзия, че е възможно да изхитрува, в лагера работата бе издигната в култ, и то от хора, които никога не бяха работили нещо - те всеотдайно бяха посветили живота и енергията си в служба на Партията. Всички тези три хиляди и петстотин мъже подхождаха сериозно и отговорно към работата, която дълбоко ненавиждаха, защото малко по малко тя им изяждаше живота, всички те мълчаливо се строяваха и при команда поемаха към обекта, и сякаш умората изчезваше, никой не влачеше крака, никой не можеше да си позволи да изостане. Защото изоставането се тълкуваше като опит за бягство, а начумерените момчета със сини фуражки рядко се смееха и гледаха на нещата твърде сериозно. Инструкциите бяха много прости - при опит за бягство се стреля на месо, правеха го със същата сериозност и убеденост, че са абсолютно прави, че началството не може да греши, а колкото до застреляния, на никого не би му хрумнало да жали за него - той бе “контра”, следователно враг, а врагът заслужава единствено кучешка смърт.

Един пъпчив и върлинест селяк даде тон за песен и групата потегли към реката.

Сгрешили пред народа,
тук дойдохме -
в ТВО духа да обновим,
с устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.

От дълъг опит Патриарха бе придобил навика само да мърда устни и го правеше толкова умело, че отстрани изглеждаше сякаш усърдно пее; хвърляше по някой бърз поглед към едва вървящия момък, готов всеки миг да го подкрепи, макар че с това би си навлякъл гнева на началството - помощта и състраданието бяха строго забранени. Даскала крачеше зад момчето със същата цел и мънкаше под носа си лагерния марш толкова фалшиво, че Патриарха не се и съмняваше, че е нарочно, това беше възможно най-острата форма на протест, която бившият учител по литература можеше да си позволи. Дано да издържи до обекта, загрижено си помисли Патриарха и отново погледна към момчето, там ще се опитам да го скатая някъде, няма да издържи до довечера, ако го пришпорят да бачка, ще му извадят душата от работа... Ще му дам да близне от меда, с раздразнение и неудоволствие си каза Патриарха, това ще му влее малко сила, ще му дам, защото съм глупак, нищо вече не може да го спаси, дробът му сигурно е скапан, а и на него сякаш не му се живее... Патриарха ядосано плю, обърка за миг крачката и мъжът зад него унило изпсува.

Хоризонтът на изток почервеня, като се готвеше да роди слънцето; дори след толкова години и посрещането на толкова много изгреви, Патриарха се чудеше сам на себе си как е възможно това да го вълнува, винаги посрещаше огненото кълбо с въпросително вперен поглед. Усещането траеше само няколко секунди, крясъкът на милиционера или псувнята на бригадира го връщаха на земята, въздъхваше пресекливо, усетил умората в отслабналите си мускули - наближаваха обекта. Някой бе казал, че работата облагородява човека, хрумна му внезапно, този някой глупак може да го е измислил, докато си полива градинката и си мисли, че работи; дори тихичко се засмя, божичко, облагородявала човека, пред очите му стотици мъже се превърнаха от нормални хора в животни, благодарение на същата тази работа, гладът, жаждата и душевното терзание бяха все пак поносими, но работата - не, тя просто трябваше да се свърши. Иначе е свършено с тебе. Ако понякога си позволяваше да мечтае за нещо, то не бе нито за свободата, нито за прегръдките на Мария, нито за богатство или всички ония примамливи неща, за които може да помечтае свободен и нормален човек - копнееше да лежи и да не върши нищо, струваше му се, че би го правил до последния си миг, без да съжалява, че пропуска всичко останало.

Изведнъж му стана студено. Един от граничарите, съвсем младо и голобрадо момче, гледаше към тях. Патриарха не бе съвсем сигурен, че гледаше него, може би фиксираше Митко, който дишаше тежко и вървеше пряко силите си, или пък войникът се бе заплеснал по фалшивото пеене на Даскала. През тези седем години Патриарха бе развил сетивата си до съвършенство, вече бе уловил въпроса в очите на войника, видя как си размениха няколко думи с колегата си, а сетне и двамата впериха очи към тях. Патриарха вече не се и съмняваше, че смъртта е кацнала съвсем близко до някой от “сгрешилите пред народа”.

Последва команда “Стой!” и групата замръзна на място.

Двамата войници приближиха до Митко, гледаха го няколко секунди мълчаливо, а после онова голобрадо момче го хвана за дрипавия ръкав на куртката и се опита да го издърпа от редицата. Дръж се, изхриптя Патриарха в ухото на Митко, като го стискаше здраво за ръката, а Даскала го бе прегърнал отзад през кръста; последва кратко боричкане, другият войник стовари приклада на автомата върху гърба на Даскала, Патриарха зърна за миг очите на Митко - в тях нямаше уплаха, нямаше и изненада, сякаш бе очаквал всичко това, войникът, вече съвсем ядосан, халоса още веднъж Даскала по гърба, който изскимтя от болка и пусна момчето, издърпаха го на пътя.

Последва отсечена команда и групата почти побягна към обекта, а зад гърба им останаха двамата войници и момчето. Патриарха знаеше какво ще последва - и друг път го бе виждал, дори често се бе питал кога ще дойде и неговият ред. Миг след това го стресна къс автоматичен откос.

- Опит за бягство - изкашля се пъпчивият селяк.

- А войничето ще получи петнадесет дни отпуск - изсекна се философски другият до него.

- Я внимавай... дай тон за песен - кресна бригадирът.

Сгрешили пред народа,
тук дойдохме -
в ТВО духа да обновим,
с устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.

Лятото на 1956-та се проточи дълго и горещо. Едва от десетина дни захладня и наближаващата есен напомни за себе си. След вчерашния проливен дъжд температурата падна с десетина градуса и сякаш изведнъж стана непривично хладно, или поне на доктор Андрей Кулов му се струваше така.

След визитацията се опъна на дивана в кабинета си и уморено протегна крака, току-що бе поел нощното дежурство и, ако не бе уредил и Ана за същото това дежурство, просто не знаеше какво би правил до сутринта - съботната летаргия бе превзела болницата, колегите му почиваха, мразеше вестниците и не ги четеше, не слушаше папагалските новини по радиото, скуката - досадна и убийствена, лазеше, подобно на тежка мъгла, и само мисълта за целувките на Ана бяха като слънчев лъч в тази съботна привечер, когато дори болните бяха притихнали в леглата си и сякаш никой нямаше намерение да умира. Слава богу, през последната седмица това се случи само на един охтичав пенсионер. Утре, по време на свиждането, тук ще бъде истинска лудница, близки и роднини на страдащите, приятели и колеги ще се изсипят с неизменните домашни курабии и сладки, нелегално внесеното шише с ракия или кутия цигари, с които някой туберкулозен щеше да направи последен опит да се довърши, мистериозен лимон за болния от хепатит железничар, за който жена му бе проявила находчивост, ум и воля да открие в някой специализиран магазин за привилегировани и бе използвала най-могъщите връзки на семейството; със сигурност този лимон й беше излязъл доста солен, но това нямаше значение в момента, най-важното в случая бе неистовото усилие да успокои съвестта си, макар нещо дълбоко в нея да й подсказваше, че жертвата е безмислена, че това малко жълто-зеленикаво плодче идва твърде късно и вече не може да помогне.

От две години Андрей гледаше всеки божи ден това и усещаше как започва да мрази професията си. Беше напълно съгласен с всеобщото мнение, че в такава болница, и здрав да влезеш, няма как да не се разболееш. Освен пословичната беднотия и мизерия, с които, впрочем, не можеше да стреснеш никого в България, неизменен спътник бяха лошата хигиена и нехайното, понякога дори грубо, отношение към болните, идиотските лозунги по стените в коридора и в стаите, които нямаха нищо общо с медицината, и фамозният портрет, окачен на най-представителното място в болницата, на първия ръководител на Партията и държавата. Струваше му се, че никога не би посмял да облече някоя от дезинфекцираните, миришещи на умрели хлебарки, пижами, не би се осмелил да опита болничната каша, не би си позволил да се разболее... През тези две години дори загуби и вярата си, че нещо може да се промени, добре поне, че успя да си намери и тази работа, иначе просто би умрял от глад, добре, че имаше недостиг на лекари, та снизходително, макар и с едва сдържано подозрение му позволиха да работи и му даваха шанс да се преустрои - на него, немският възпитаник, завършил медицина в Германия. В същото време ясно му бе дадено да разбере, че ще го държат под око, така че да внимава какво говори и с кого се събира. Оттогава Андрей почти не говореше и не се събираше с никого. Освен с една приятелска компания, където се играеше покер на не съвсем безобидни суми и където не се говореше за политика. Това бяха мъже на неговата възраст, тоест на около четиридесет години, само един от тях - бивш адвокат, а сега предсрочно пенсиониран, бе на около шейсет, и най-често в неговия дом се осъществяваха събиранията им, защото Йордан Луков, въпросният адвокат, бе стар ерген. Тези неколцина приятели бяха една малка част от оная бохема, оцеляла от времето преди войната, нехаеща за всичко онова, което не я засяга, напълно апатична към мераците на държавата да роди слон, и беше абсолютно убедена, че най-важното нещо на този свят е покерът.

Понякога си мислеше, че ако не беше Ана, би полудял. Тя се появи в живота му точно тогава, когато вече се бе примирил и беше повярвал, че нищо хубаво не може да очаква оттук нататък, че по-добрата част от живота му остана зад гърба му, а бъдещето, ако се съди по настоящето, се очертаваше твърде сиво и мерзко. Назад във времето остана съсипаният му брак, разочарованата съпруга и чувството за вина, което така и не успя да преодолее докрай, там, някъде, остана и смъртта на невръстния му син, довела, най-вероятно, до разрива в семейството. Виолета не искаше да приеме смъртта на сина им, обвиняваше Андрей, обвиняваше и себе си, у дома им настана ад и две години след трагедията бе принуден да напусне къщата. Чу за себе си, че е егоист, мекотело, и че никога не е бил обичан истински. Не й повярва, знаеше, че не е така, както знаеше, че тези думи са в резултат на истерия и мъка, но от това не му стана по-топло, а само изпита непоносимост и отвращение, чувстваше, че ще се задуши, ако не избяга веднага. Усещането, че постъпва като подлец, го измъчва дълго време след това, пристъпите на спонтанен срам се редуваха с чувството за вина, а гузното оправдание, че вече нищо не може да се направи, че един съвместен живот оттук нататък ще е само една безмислена и непосилна мъка и за двама им, имаше горчив вкус; не искаше да признае, че колчем погледнеше жена си, изпитваше чувство на раздразнение и едва ли не на погнуса - вечно разпасана, мърлява и скърбяща, с което сякаш искаше да подчертае мъката си, и му натякваше, че едва ли не е кощунство от негова страна да продължава все така да се грижи за външността си и да не му е все едно как изглежда, как ще го приеме обществото, самата мисъл за това я обиждаше, изумлението й нарастваше със засилващото се озлобление към Андрей, което започваше да се превръща в ненавист; тя го обвини в студенина, задето отказваше да ходи всеки ден на гроба на детето, оправдавайки се, че трябва да работи, спретна му няколко грандиозни скандала, един от друг по-безмислени и истерични, единствената й тема за разговор бе детето, жестоката смърт и бъдещето, тоест - какъв паметник ще изберат, кого ще поканят на годишнината от смъртта, какво и на кого ще подаде на панихидата, настояваше и изискваше от Андрей строго да спазва траура, като не му прощаваше и най-дребните отклонения. Докато един ден той не издържа и избяга. Не можеше повече да понася хроничния упрек в очите на Виолета, с който тя сякаш го обвиняваше, че не е опазил сина си, че не е положил всички усилия и че, май, никога не го е обичал истински. Което, разбира се, не бе вярно - просто беше безсилен да се пребори с туберколозата и тя отнесе в гроба единствения му син. Като лекар, Андрей бе почти на “ти” със смъртта и, за разлика от останалите смъртни, я приемаше по-философски, впрочем, нещо типично за хората от неговия бранш.

Половин година по-късно срещна Ана, а няколко месеца след това получи и официален развод. Последното вбеси сестра му, която в дълъг телефонен разговор от София изрази възмущението и изненадата от постъпката на брат си, обвини само него за развода и взе страната на жена му. Той не беше очаквал друго, Велика бе фанатизиран партиен член, за когото разводът бе ужасен, почти смъртен грях, семейството като социален феномен бе свято и неприкосновено и трябва да се съхранява с цената на всичко, даже и ако усилията за това вгорчат и провалят собствения ти живот; вярна на тази доктрина, тя яростно се бореше за оцеляването на своето собствено семейство, макар че мъжът й беше известен софийски курвар и бохема. Андрей не беше съвсем сигурен дали сестра му го обича чак толкова много и затова позволява онзи да я прави за смях, или това бе по-скоро естествена защитна реакция, защото имаше нещо, което Велика ценеше и поставяше по-високо от семейството - това бе Партията, на която беше посветила живота си, и уважението към нейния първи ръководител, когото тя боготвореше.

Доктор Кулов не позволи на този разговор да го разстрои дотолкова, че да почувства вина. И, макар да изпита известно раздразнение от менторския тон на сестра си, се засмя опрощаващо и много скоро забрави за телефонните й истерии. Навикът, придобиван през годините, отново задейства като предпазна клапа и спаси взаимоотношенията им, Андрей бе свикнал на подобно покровителствено отношение от страна на Велика още от детските си години, тя беше само две години по-голяма от него, но си въобразяваше, че това й дава основание да се изживява като родител.

В коридора се чу потракването на токчета и докторът свали краката си от дивана. Загледа се във вратата и се усмихна. Знаеше, че е тя. Познаваше стъпките й, усещаше парфюма й, представяше си я в бялата престилка, която чудесно подчертаваше хубавото й тяло; имаше нещо вълнуващо в тази престилка, Андрей обичаше да я гледа така, потръпваше от вълнение при мисълта, че под тази престилка е само по бельо, знаеше, че и други си го мислят, вече бе забелязал опипващите погледи на колегите си, които направо я събличаха, но това, кой знае защо, не го дразнеше, дори го караие да изпитва гордост заради нея и някакво ново чувство, прилично на гореща вълна, което го изненадваше, защото му бе напълно непознато досега.

Разкошната й коса винаги бе прибрана под снежнобялата касинка и придаваше миловиден, почти детски израз на лицето й, макар Ана съвсем наскоро да бе навършила тридесет и две. Никога не би й ги дал, ако не я познаваше; неведнъж се бе възхищавал на кожата й, докато милваше тежките й гърди или целуваше шията й и вдъхваше аромата на тялото й, взираше се в топлите, пъстри очи и сякаш се опитваше да открие свян, но съзираше в тях само неприкривани чувства към него, които го караха да се изприщва от суета и възторг; обичаше да я гледа като влиза или излиза от банята, любуваше се на възхитителните й пропорции, и много често се питаше в такива случаи имаше ли право да се възползва от толкова съвършенство, след като самият той съвсем не беше съвършен.

На вратата се почука.

- Да - каза докторът и се надигна от дивана.

Ана се усмихваше в рамката на вратата и на Андрей Кулов му се стори за миг, че не Ана, а самото слънце стои на прага на кабинета му, дори усещането за част от секундата стана толкова осезаемо, че неволно притвори очи.

- Влизай - покани я той и стана прав, нахлузи обувките, които бе свалил, преди да полегне, и също й се усмихна.

Ана обгърна шията му и нежно го целуна по врата. Андрей се засмя.

- Това не влиза в задълженията ти, сестра.

Ана го прегърна по-силно и прошепна в ухото му:

- Лошо ли е?

Андрей обви ръце около кръста й, почувства свежата й плът под тънката престилка и леко настръхна от внезапното желание.

- Препоръчително е - насърчи я той и се усмихна.

- Ще го имам предвид - прошепна отново жената и докосна с език ухото му.

Андрей изтръпна от възбуда и хвърли отчаян поглед към прозореца; навън денят си отиваше, но все още бе светло, бе твърде рано, някой можеше да го потърси или пък болен да поиска нещо, твърде вероятно беше някоя санитарка оше да се размотава по коридора или пък да потърсят Ана.

- Не се притеснявай - усмихна се Ана, сякаш отгатнала мислите му, - сами сме на етажа. Санитарката си тръгна преди половин час.

- Ще пийнеш ли нещо? - полекичка се освободи от прегръдката й докторът.

- Това намек ли е? - повдигна вежди Ана.

- Какъв намек?

- Ами, да си ходя.

- Сядай - засмя се Андрей и извади от шкафчето бутилка коняк, - тъкмо бях затворил очи и си мислех за тебе.

- Сега ли го измисли? - подозрително попита жената, но все пак седна на дивана и кръстоса крака.

Андрей ги изгледа за миг и мъчително преглътна.

- Напоследък все по-често мисля за теб - някак разсеяно каза той, като се стараеше да не поглежда към краката й, докато наливаше в малките чашки.

- Това трябва ли да ме радва и... означава ли нещо? - усмихна се Ана.

Кулов внимателно я погледна, понечи да отвърне нещо, но се въздържа.

- Наздраве - кимна той към чашката й и отпи от коняка.

- Това преди малко обяснение ли беше? - настоя жената.

- Притеснява ли те?

- Не - успокои го Ана, - напротив, ласкае ме. Много мило от твоя страна, че го казваш...

- Аз съм съвсем сериозен, Ана - малко тъжно промълви Андрей.

Ана стана и приседна в скута му, притисна главата му към гърдите си.

- Аз също много често мисля за теб, мили - прошепна развълнувано тя, - но, признавам, че малко ме е страх...

- От какво?

- Не знам.

Това бе най-честия отговор. През последните години доста хора му бяха споделяли, че се страхуват, и на вечния въпрос получаваше вечния отговор - не знам.

- Сигурна и спокойна съм само когато ме прегръщаш - продължи да шепне жената, - когато остана сама, съм неспокойна, а на улицата, сред хората, ме обхваща страх...

- От какво?

- Не знам.

Андрей плъзна ръка по бедрото й, напипа ръба на пликчетата.

- Не сега - стана тя и му се усмихна извинително.

Разбира се, че не сега, той го знаеше по-добре и от нея, дори нямаше предвид това, като я погали по гладката кожа, самата идея, че и тя си го помисли, го стопли и го накара да се засмее в себе си. Никога по-рано не бе изпитвал толкова доверие в чувствата си към определена жена и никога не е бил толкова разкрепостен, дори понякога му минаваше през ума, че Ана може да го вземе за извратен; винаги, при всички свои досегашни интимни връзки, е изпитвал някакъв необясним свян и никога не се е разкривал напълно, нещо дълбоко съкровено оставаше заключено в него, като дотолкова се страхуваше да го покаже на бял свят, че би предпочел да се разходи чисто гол по главната варненска улица, отколкото да го сподели с жената, която топли леглото му. И изненадващо и за самия него това се случи с Ана, не му се наложи да ходи гол по улиците, а съвсем доброволно се предаде. Нямаше нещо, от което да се срамува пред тази жена. Всички предразсъдъци, трупани с векове, изградили норми на поведение и морал, му се виждаха скрупульозни, изтъкани от противоречиви правила, създадени и насаждани от избраниците божии, за да държат в невежество и страх обикновения човек. В този смисъл доктор Кулов се чувстваше като възкръснал.

- Ще обиколя стаите - напомни му за себе си Ана, - впрочем, искам да те предупредя, че онзи железничар... Никола, едва ли ще изкара нощта...

- Знам - кимна Кулов.

- Ще се видим по-късно.

- Да, по-късно - машинално отвърна докторът.

Ана излезе и в стаята изведнъж притъмня. И доктор Кулов усети как го завладява онзи страх, за който преди малко спомена Ана. Побърза да включи осветлението в кабинета, сетне седна пред бюрото си и запали цигара. Навън се бе стъмнило напълно и започваше една досадна и дълга нощ, една от многото нощи на дежурство. Трепна от далечната гръмотевица, която обещаваше новия дъжд.

И наистина, към единадесет затропаха първите едри капки по стъклата на прозорците, гърмежите се чуваха все по-начесто и все по-близки, блясваха светкавици в черното, натежало небе, Кулов притвори прозореца. Реши за последно да наобиколи стаите и излезе в коридора, блъсна се незатворена врата и течението отнесе пепелта от цигарата му, усети го в кръста си.

Само в четвърта стая мъждукаха отворените очи на бай Васил, останалите спяха. Старецът стоеше изправен в леглото си, подпрян с няколко възглавници и се взираше в тъмния прозорец. Вече втора седмица не смееше да легне като хората, защото се задушаваше, трепна, когато светлината от коридора нахлу в стаята, обърна поглед към вратата и срещна очите на доктора; как е, попита го мълчаливо Кулов, бивам, също така мълчалив бе отговорът, макар очите му да говореха друго, въздухът не стигаше, белодробен застой, каза докторът, какво ли означава това, каквото и да е, май че му се вижда краят, усещаше, че скоро ще се отърве, и благодарствено затвори очи.

На съседното легло умираше железничарят.

Кулов внимателно притвори вратата и се запъти към кабинета си, а очите на бай Васил го бодяха в гърба, спомни си жълто-черното лице на Никола с подут и натежал като презряла круша дроб, който бе готов да се скъса, ядно плю, възмутен от човешкото невежество, сети се за глупавите, овчеподобни очи на жена му, която се оправдаваше, че са неуки хора, не разбират от болести и затова са дошли толкова късно, пък и нямали излишни пари за лечение, казваше го, без да изпитва вина и без да се притеснява от студения поглед на доктора; сега ще ги дадеш за погребение, злобно си помисли Кулов и ритна вратата на кабинета си, винаги едно и също, винаги познатите оправдания, оправдават се с простотията си, сякаш е някакво извиняващо обстоятелство, и те гледат в очите с толкова простодушие и наивност, сякаш очакват чудеса от тебе, едва ли не да съживиш близкия им, и когато той умре, страшно се изненадват. Че нали уж докторът го преглежда...

В такова настроение посрещна и Ана, тя разбра, че нещо се е случило, нищо не го попита, само го целуна успокоително, Андрей неочаквано се почувства по-добре, отвърна на целувката й, притисна се до нея и сякаш страхът му се изниза. За миг се почувства като малко момче, което се крие уплашено в прегръдката на майка си, протегна ръка и угаси осветлението, докато с другата разкопчаваше престилката, Ана промуши ръка под ризата, усети хладината й по кожата на гърба си, настръхна, захвърли престилката й на пода, милваше голото й тяло, усещаше горещия й дъх и неприкритото желание, което го възбуждаше още по-силно, учестеното й дишане и бързите й целувки съвсем го влудиха, полежи я на дивана и нетърпеливо смъкна пликчетата й, целуваше гърдите й, докато тя се извиваше под него и инстинктивно нагаждаше тялото си към неговото, стремежът към непреодолимо сливане завладя и двамата, и в онзи върховен миг, когато той експлодира в неописуем екстаз, а тя нададе вик от възторг, в съседната стая Никола за последен път си пое въздух, изпусна го и склопи очи.

След снощния дъжд неделното утро бе хладно и свежо, а небето ведро и спокойно. Вече по всичко личеше, че дори и циганското лято си отива. Болничната градина жълтееше някак празнично и в същото време навяваше скръб.

Свалиха Никола в моргата, смениха чаршафите и два часа по-късно в леглото му се настани нов пациент. Бай Васил продължаваше да стои прав, облегнат на възглавниците и, май че не забеляза промяната.

- Напиши смъртния акт - нареди Кулов на младия си колега, който току-що бе дошъл на работа, - после дай да го подпиша.

Звънна на главния лекар и го уведоми за смъртния случай. После направи обичайната визитация, разпореди се за лекарствата, докато Ана усърдно си записваше. Безплатно здравеопазване, усмихна се презрително Кулов, кого и какво да лекува с аспирин и хинин, болницата, май, не разполагаше с други лекарства или, ако имаше такива, се пазеха за по-привилегировани люде, с голям зор успяваше да издейства необходимото лекарство за някой сериозно болен; той дори подозираше, че този недостиг се дължеше повече на лошата и безобразна организация, отколкото на истински дефицит, все му се струваше, че, ако някой ден се зарови в склада, ще открие залежали и скъпи лекарства с отдавна изтекъл срок. Това обаче твърде слабо вълнуваше главния, той бе зает с писането на професорската си дисертация, тоест с преписването й от известен съветски автор.

Свиждането започваше в два, а веднага след него свършваше и дежурството му. Кулов изчака само жената на железничаря, след което бе решил да се излегне в кабинета си.

- А пък аз му купих лимони - каза жената, като го гледаше с големите си сини очи, - голям зор видях, докато ги намеря.

Кулов не каза нищо. Стояха в коридора и малката слаба женица гледаше нагоре, към лицето на доктора.

- Сега, докторе, не знам какво да правя...

- Трябва да приберете тялото - възможно най-меко каза Кулов, - и да го погребете. Той повече няма работа тук.

- Тъй, тъй - съгласи се жената, - само не знам за попа...

- Какво за попа? - попита докторът.

- Не знам редно ли е... то сега, май, поповете са забранени...

- У дома не са забранени - тихо каза Кулов, - нека го опее свещеник, както си му е редът.

- Нали - зарадва се жената, - пък нали, божем, сме християни... благодаря ти, докторе.

И се запъти към изхода с торбичката ненужни лимони.

Нареди да не го безпокоят за глупости и се опъна на дивана. Снощи почти не беше заспивал, след като Ана излезе и го остави сам, дълго време стоя на прозореца и пуши цигара след цигара, дъждът потропваше по тенекиения покрив на терасата, а тялото му жадно поемаше влагата, която струеше отвън. Беше решил да й го каже тази вечер, но пак не посмя, някак не успя да улучи момента, когато вече се беше решил, тя сресваше косата си пред огледалото, той се заплесваше по опънатия й задник, отново изпита силно желание, а тя сякаш го усети и се засмя. Някак конфузно би се получило, ако точно в този миг й речеше: “Ана, ще се омъжиш ли за мен?”, подобни предложения обикновено се правят на интимна вечеря в закътано заведение със свещ на масата, не беше нужно да пада на колене, нито да й предлага златен пръстен, тъй като нямаше такъв, но тя непременно би оценила такта в постъпката му. Както и чувството й за естетика щеше да бъде накърнено, ако й го каже сега - тя, вчесвайки се, по бельо пред огледалото, а той - гол и изпотен, на измачкания диван, със сигурност би останала страшно изненадана и с още по-голяма сигурност би почувствала срам. Андрей не се и съмняваше нито за миг в отговора й, защото беше убеден, че тя отдавна очаква този въпрос.

Все пак успя да подремне час-два. Очакваше го още една безсънна нощ, така че почти си наложи да дремне. Тази вечер у неговия стар приятел Йордан Луков се събираше тайфата и със сигурност щяха да осъмнат на масата. Обичаше тези нощни забавления от сърце, понякога се чудеше какво обича повече - покера или Ана, веднъж дори тя самата го попита за това, уж на шега, но той усети едва доловим укор в гласа й. Бяха се разбрали по този въпрос и тя знаеше много добре, че никога няма да се откаже от играта, защото е в кръвта му, само играта го караше да се чувства жив и пълноценен, само тя го караше да забрави кой е и къде се намира, че е човек от плът и кръв с всичките си страсти и чувства, които често пъти се налагаше да потиска в скапаното си всекидневие. Тази вечер отново щяха да се съберат същите приятели, с които играеше от години, макар думата приятели да звучи малко странно за хора, които редовно се обираха един друг. Никой обаче не се сърдеше, правилата на играта бяха такива и ако на някого не му харесват, по-добре да си седи вкъщи. Там със сигурност няма да загуби парите си, но няма и да спечели, няма да усети тръпката, няма да се почувства бог, когато стиска в изпотените си длани каре аса, а още по-сигурно е, че ще загуби и уважението на останалите господа. Допълнителна тръпка бе и това, че вършеха нещо незаконно, защото хазартът в Републиката бе официално забранен, дори една приятелска игра на покер се тълкуваше като хазарт, а за него законът предвиждаше сурово наказание.

Към четири следобед доктор Кулов напусна болницата, като преди това се уговори с Ана за следващия ден. Тя не го попита какво ще прави тази вечер, защото предварително бе убедена, че ще я излъже, че е изморен и се прибира да спи. Впрочем, той знаеше, че тя не му вярва. Ами да не го пита тогава.

На път за вкъщи мина през Петъчния пазар и си купи няколко чепки грозде, в квартирата имаше сирене, щеше да похапне добре. Никога не се хранеше в болницата, миризмата на прегоряло и гранясало олио му бе достатъчна, да убие апетита му, всъщност, сети се внезапно и се засмя, между болничната храна и тази, в затвора, нямаше кой знае каква разлика, после се изруга за разсеяността си, та нали днес бе негов ред, отби се в магазина и купи бутилка коняк, като преди това му се наложи да разбута опашката, която чакаше за захар. Днес беше последният ден, в който захарта се продаваше свободно, от утре ставаше с купони. Затова работеха и в неделя - по половин килограм на човек, така че се налагаше цялото семейство да се нареди пред магазина. Май че нищо не остана без купони, горчиво си помисли докторът, само гробищните парцели... интересно, откъде ли жената на Никола се е снабдила с лимони, трябваше да я попитам.

Квартирата на Андрей Кулов се състоеше от стая и малка кухня, толкова малка, че двама души се разминаваха странишком - легло, маса, два стола и радиоапарат “Орион” - общо взето това беше обзавеждането на стаята, която служеше на доктора за всекидневна, гостна и спалня, на етажерката в ъгъла бяха наредени книги, повечето медицински, а други два кашона, положени направо на пода, вероятно бяха пълни също с книги.

Запали примуса в кухнята и сложи джезвето с кафе, сетне поглади бузите си и реши, че не е необходимо да се бръсне - снощи го бе направил в болницата. Пусна радиото, из стаята се понесоха звуците на руска частушка, ядно го изключи, съблече се по потник и огледа яката на ризата си, видя му се замърсена, затова разопакова пакета, в който се намираха останалите две ризи, изпрани и изгладени от Ана, които тя му донесе снощи.

Андрей бе кореняк варненец и имаше собствено жилище, всъщност вече само част от това жилище, защото Жилфонд му го взе и му остави за ползване само едната стая и таванското помещение. Когато почти панически избяга от бившата си съпруга, не мислеше за това, после реши временно да не повдига въпроса и остави жена си да живее в него, а сега, вече почти две години, откак напусна дома си, като че ли не смееше да го поиска обратно, Луков го посъветва да не разбутва нещата, защото нищо не се знае, съдът може да го присъди на жена му, тъй като разводът е по негова вина. Андрей не повярва, та нали къщата е наследство от родителите му, как така ще му я отнемат, ами че те вече му отнеха достатъчно, в родния му дом живееха хора, които не познаваше, никога не ги бе виждал, не му плащаха наем и дори не го уважаваха - впрочем, те си мислеха, че той едва ли не е настанен тук на същото основание като тях. Андрей все пак реши да послуша адвоката.

Към седем излезе от квартирата и тръгна пеша за Гръцката махала, където живееше Йордан Луков. Много пъти Андрей си бе задавал въпроса как така този хитрец успя да си запази жилището, което никак не беше малко, целият първи етаж преди Девети бе кантора на адвокатска къща, която се оглавяваше от бащата на Йордан, а на втория се намираха четири просторни и светли стаи, три от които адвокатът даваше под наем; нещо е измислил, шмекерът, помисли си Кулов, инак никой не би го оставил да се шири в такова жилище, още повече, че старият Луков пострада по време на национализацията, лежа дори за малко в затвора, а това бе достатъчно основание народната власт да му експроприира къщата. Освен това, явно, Йордан Луков живееше на широка нога, което бе немислимо с мизерната му пенсия, а през тези години нямаше нищо по-лесно от това да попаднеш в трудов лагер за нетрудови доходи. Намерил си е покровител, ухили се Кулов, докато чукаше на вратата, и явно му плаща добър процент от съмнителните си приходи, чак сега му мина през ума, че пак поради тази причина се събират тук - къщата на Луков бе сравнително безопасно място за подобен вид забавления.

Очакваха само него, като убиваха времето в пушене на цигари и неангажиращ разговор, докато домакинът играеше на шейсет и шест с доктор Матеев, на вързано, разбира се, а докторът вече изглеждаше порядъчно сръбнал, което си беше обичайното му състояние. Кулов го познаваше от дете и никога не го бе виждал пиян, макар всеки божи ден да се наливаше от сутрин до вечер.

- Айде, колега - рече Матеев, - петима Петка не чакат.

Направиха му място, докато той развинтваше капачката на бутилката, а предвидливият домакин донесе табличката с чашите, които вече бе приготвил.

- Екстра е - примлясна доктор Матеев след дебелата глътка.

- Обичайната миза ли? - попита експертът от Нармаг, за чието име, май, никой не се сещаше, докато чатка колодата между пъргавите си пръсти.

- Ако искаш, да я вдигнем - ухили се Матеев и си наля втора чаша.

- Моля ви се, господа - възрази домакинът, като разтресе тлъстите си бузи, - това тук да не е Монте Карло. Ние сме скромни хора.

- Правилно - намеси се петият участник в играта, като унесено наблюдаваше красивите, но подозрителни розетки в ръцете на експерта, - не всеки се занимава с криминални аборти, за да разполага със средства...

- Не е за всеки - съгласи се Матеев и се ухили, - ръчички трябват за това.

- Златни ръчички - повтори експертът, като продължаваше да чатка нервно с картите.

- Моля ви, господа, не искам такива разговори в дома си - разтресоха се отново бузите на адвоката.

- В Унгария, май, нещо се мъти - смени темата Матеев и подмигна съзаклятнически на Андрей.

- Моля ви се, господа - почервеня Луков, - в моя дом за политика не се говори.

- Че кой говори за политика? - учуди се Матеев и отпи от чашата си.

- Ръчички трябват, ръчички - захласнато си повтори експертът, като не откъсваше поглед от картите, - а не политика.

- Имах предвид Балатонското езеро - учтиво обясни Матеев, - много се е замътило напоследък, по радиото казаха...

- От проливните дъждове е - допълни Андрей, - те, дъждовете, това могат да направят.

- Достатъчно - решително каза домакинът, - започваме, и без излишни приказки.

- Няма нужда от приказки, ръчички трябват.

- Аз пък казвам, че парички трябват... без парички какви ти ръчички.

- Те, паричките, идват при ръчичките.

След тази дълбокомислена констатация играта започна.

© Атанас Липчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Атанас Липчев. Тихият бял Дунав. Варна: Книгата, 2005.