ДНЕВНИКЪТ НА ЧУДОМИР

Атанас Божков

web | Чудомир. Дневник (1947-1967)

Може би ще бъде пресилено да се твърди, че в България Казанлък е градът с най-много художници. Сигурно е обаче, че неговите художници се нареждат между тези, които са дали най-много на българската култура. Вероятно за голям брой наши съвременници този факт няма съществена стойност. Толкова повече, че градът и неговите околности вече привличат и с други, не по-малко значими явления и достижения. "Казанлък е Кашмир на Европа", възкликва през 1837 год. пруският генерал Хелмут Молтке. "Той е страната на розите." Разбира се, Молтке не е подозирал, че не много по-късно същият град ще се преобрази в един вълшебен оазис сред необхватен исторически пейзаж, че от земите около него ще се покажат останките на град Севтополис - столица на едно могъщо тракийско царство, че от могилата "Оструша" ще излезе отново на бял свят светилище, изваяно от цялостен каменен блок, което поразява въображението дори на най-подготвените специалисти. Това преображение се извършва бързо. Небето над върха "Шипка" се прорязва от Паметника на българската свобода. Легендите за гъдуларите, облаците-самотници и манастирите, помръкнали от старост, възкръснали чрез картините на Иван Милев, отново потъват в дрезгава естетическа мъглявина. Художествената критика, както и историците на българската литература или на музикалното ни наследство започват да свързват казанлъшките творци главно с духовния климат в София. Те имат достатъчно основания за това. От съзвездието на големите местни таланти, обаче, остава един, който продължава да се свързва най-напред с Казанлък. Това е Чудомир. Той се превръща в символ на града като розите на Молтке, като читалището "Искра", като деликатното докосване на две ръце в стенописите на Тракийската гробница. Днес неговият дневник отново ни връща към тази истина: той свидетелствува, че там, където са се кръстосвали воят на драматични виелици и ехото на гръмотевично победно "ура", нежните ухания и гладните години, се е уплътнявало и едно културно величие, усилващо блясъка на цялата ни духовна действителност.

За какво пише Чудомир в своя дневник? Отговорът може да бъде кратък - пише за своето време. Той отбелязва пестеливо промените, които се извършват в мислите и поведението на хората, хубавите книги, които му доставят удоволствие, и бездарниците, които му развалят настроението, зимните студове и мъглите, легнали върху Балкана, изложбите, в които се оглеждат пътищата на новото българско изкуство, болестите, усилващи личните му тревоги, и политическите бури, тревожещи милиони хора. Него го вълнуват моралът и престореността на много общественици и интелектуалци, взели служебна преднина по окървавените пътища на родната ни история, и не рядко ги осъжда със своето възмущение. В случая, обаче, той не иска да бъде като мистичните конници от Апокалипсиса на св. Йоан, тръгнали да умъртвяват греховната част от човечеството "с меч и глад, с мор и със земни зверове". Истините не са бели или само черни. За него е важно да не прави компромиси със съвестта си, затова единственото "наказание", което прилага, са иронията и порицанието на мнимите величия и фалша, обсебил дори душите на някои от близките му колеги. На много места в дневника си Чудомир пише, че София го уморява със своята мръсотия, с мъглите си, със студената си неуютност. В тези думи няма скрити семантични пластове, но в действителност София му предлага, освен мъглите и политическите конфликти, също така и вълнуващи театрални постановки, надарени млади актьори, търсещи писатели, художествени достижения. Подобни процеси се извършват и в Казанлък, а да се бяга от тях би било лекомислие. "Другарю Чудомире - пише той на 1 октомври 1947 г., - ти си страшно много пръснат. Ти се ангажираш в десетки дреболии и странични работи, а най-важното си забравил. Защо не пишеш? Не щеш ли, не можеш ли? Пресъхна ли изворчето... Отговор няма, уви." Признанието е, очевидно, достатъчно мъчително, за да направи и отговора невъзможен. Години наред Чудомир рисува стенвестници и портрети за площадна украса, чете доклади за мира, провежда срещи в училища и предприятия, прави изказвания за централния и местния печат, участвува в прегледите на художествената самодейност. Цялата тази ежедневна и уморителна дейност може да се разглежда като насилие над неговия талант. Той я върши, обаче, без трагични викове за помощ, макар и без особен "ентусиазъм". Опашките пред магазините, бедността, войната в Корея, тъпотията на службогонците или съдебните процеси не са най-добрата храна на творческото му въображение, но се оглеждат ярко в неговия интимен календар. Той ги следи честно и чак до момента, в който от този календар се откъсва и последният лист с неговия собствен некролог.

Когато започва да води своя дневник, Чудомир пояснява: "Бих искал да напиша една книга, в която да се видя гол-голеничък, душевно и физически, себе си и всички около мен." (27 август 1947 г.). Трябва да се предполага, че в този момент той е имал достатъчно ясна представа за себе си, за да има нужда да се самоопознава с помощта на специално написана книга. Затова думите му могат да се дешифрират като желание за осъразмеряване с фактите на една нова действителност и за диалог с фигури, които нямат възможност да скриват духовната си голота зад ласкави отличия и костюми за коктейли. От подобна гледна точка приближаването му към поставената цел не е еднократен, статичен и еднопосочен акт, а процес. "Познай себе си." Хубаво го измислили старите, но никой не се е сетил да ни покаже пътя, начина, по който да се познаем." Чудомир припомня тази мъдрост, защото вярва в нея и макар да се приближава до истината, в редица случаи е готов да се върне назад и да коригира някои от прибързаните си съждения. Противно на високите оценки за литературното му дело, той пише през 1954 г.: "Да съм голям писател - не съм." Фразата очевидно е обмислена, защото се повтаря в дневника му няколко пъти, макар в различна форма. На 21.11.1962 г. е отбелязано: "Опасно нещо е манията. Аз след близо тридесетгодишно рисуване, едва тия дни направих нещо, което може да мине за художество." Какви са всички подбуди за подобно признание е рисковано да се коментира подробно. Във всеки случай Чудомир едва ли прибягва до подобно "смирение", за да бъде отново в съгласие с думите на мъдреците, че "всички велики хора са скромни". То е по-скоро израз на неговото оправдано чувство на неудовлетвореност. На 31 март 1965 г. ръката му отново записва горчиво признание: "Тази невероятна популярност силно ме смущава, като знам какво е истинско изкуство и колко съм далеч от него." И за да бъде още по-ясен, през същия месец добавя: "За първи път в изложбата се видях цял с всичките си положителни качества и недостатъци. Макар че искат да я пренесат в София, Пловдив, Сливен, Нова Загора и пр., аз няма да се съглася, ако не поработя още няколко години." Така търсеният път се очертава все с помощта на социалната среда и на нейните реакции. Що се касае до съмненията, те си остават постоянни: "Нали съм си малко скептик - обобщава Чудомир, - видя ли някоя особена художествена работа, прочета ли някой разказ със странна фабула, все съмнение ме гризе." (31 юли 1947).

Хората, които четат внимателно тези редове, може да решат, че Чудомир доброволно се оставя да бъде воден от събитията. Той присъствува на скучни конференции и конгреси, защото вече се е хванал на хорото. Присъствува на литературни вечери, банализирани като ритуали, защото го канят настойчиво. Попадането му в компанията на висшето духовенство на 5 юни 1955 г. в девическия манастир в града също изглежда напълно случайно. В дневника му е отбелязано, че е присъствувал на едно владишко ядене - "ум да ти зайде". Случайно е и появяването му на различни трибуни или участието му в комисии, които не му дават нищо. Като следва парадоксите на времето, обаче, той не загубва основната насока на собствените си съждения. "Колко съм уморен да гледам опити с човечеството, които му струват само мъки и мъки." (11.01.1949). Признанието е и едно обвинение. А може би и защита срещу опасността да му бъдат приписани чужди грехове. Вторият Конгрес на мира изглежда за него така: "Конгресът сега значи влез, седни, стани... седни, стани, седни, стани... По едно време почнах да се пипам отзад да не ми са скъсани панталоните." (20.IХ.1950). "Не може такива хубави идеи да се разнасят от какви да е дърдорковци, така площадно и тъй банално." (10.IХ.1947). Заедно с това през септември 1964 г. в дневника на Чудомир е отбелязано: "Още много хора у нас не виждат многото, постигнато и направено, а само малкото, сгрешено или ненаправено... Вярно е, че много грешки има, но то бе защото липсваха (пък и сега липсват) подготвени хора." Дори когато преминава по пътя от своя кабинет в Казанлък до София, вече като народен представител, той пак се движи със съвестта си: "Почна да ми става интересно. Доближих се сякаш до нуждите и болките на народа и искам да му помогна според силите си." Това е неговата гледна точка. И все едно дали днес ще я приемем или не, той иска тя да бъде известена. Може би защото се чувствува недоразбран вкъщи, по своему самотен и обременен от критични мисли, а страниците на дневника му дават възможност да преодолява тези смущения.

23 януари 1954 г. Читалището "е в упадък...". За своите вълнения като читалищен деятел Чудомир споменава в дневника си толкова често, колкото и за литературните си интереси. Обясненията на този интерес са поне две - той е избиран в управата на местното читалище "Искра" повече от 30 пъти, а дълги години е член и на Върховния читалищен съвет. Освен това, разбира добре ролята, която читалищата могат да играят и в наши дни. И в единия, и в другия случай проблемите го ангажират достатъчно настойчиво, за да бъдат считани и за личностни. Той не крие лошите си чувства към определени лица, все едно дали са от местната "върхушка" или от софийските избраници, ала не омаловажава и личните си тревоги. Пожарът, който избухва на 1 януари 1955 г. в читалище "Искра", го съсипва. "Аз съм много разстроен - пише той. - Никога не съм плакал така като при този пожар." Неговата упоритост изглежда сломена и една година по-късно близките му чуват само един стон: "Ох, настоятел съм избран за пръв път през 1926 г., а сега е 1956. Какъв амортизиран настоятел съм аз вече." Така е обаче само привидно. Винаги, когато се заговори за читалища, той сякаш чува гласовете на хората, създали през 1856 г. "първите домове за четене" в Шумен, Лом и Свищов. Винаги, когато сяда да пише спомени или статии за тях, той отчита, че към огромната просветителска дейност на "домовете на българската книга" се прибавят и възрожденският идеализъм, готовността да се служи безкористно на идеята за единно народно съзнание. В дневника му няма "програма" за осъвременяването на читалищната мрежа в страната. Но дори от пестеливите оценки в него може да се разбере, че Чудомир се вълнува от този въпрос. Очевидно не случайно той споменава често за художествената самодейност. За него тя е едно от най-силните средства за борба срещу незаконното преразпределение на духовните пространства в модерното ни битие. Песните на стотици читалищни колективи имат космическа необхватност - в тях е страданието на българина, неговото митологизирано величие и преклонението му пред загадките на Вселената. А песните с подобен блясък си остават винаги актуални. Когато пише в защита на тази "читалищна самодейност", той сам се възвисява до нивото на националната ни творческа стихия и вижда процесите панорамно. А от тази висота се виждат по-ясно и вече са налице сили, които "и на този съюз изглежда ще му турят кръст". Както е известно, така и става. Съюзът на народните читалища бе одържавен и ликвидиран, за да възкръсне отново едва през май 1990 г.

След като е издигнал престижа на читалище "Искра " и е създал изненадващо богата картинна сбирка, Чудомир завършва и изграждането на историческия музей. За тази му дейност оценките са били винаги положителни. Единственият, който се бои да каже по-силни думи за себе си, е пак самият той - може би от същата вродена склонност към умереност и тактичност. Изглежда, че най-активният и плодотворен период в неговата музейна дейност е първата половина на 50-те години. Той наблюдава процесите и фактите отблизо и директно - като прагматик: вчера е събирал керамични съдове, днес записва сведения за историята на с. Горно Сахране, след седмица ще се ядосва, че "стълбата за тавана", където е предвиден склад на музея, не става, а след месец ще си прави "малка археологическа карта на с. Енина, с крепостта, могилите, старото селище, манастирите, "Св. Параскева" и пр. Това е сивото ежедневие, заради което музеят получава наградата "първенец". Посетителите, разбира се, не се интересуват от съревнованието и наградите, а от заинтригуващите фабули, от подвизите или от мистериите, за които не са знаели до момента. И Чудомир трябва да отговаря на техните интереси. Той развежда групи и им отваря Казанлъшката тракийска гробница, въпреки че това е вече забранено, изкачва ги на вр. "Шипка", дори когато съзнава, че те няма да видят нищо от мъглата. Така хиляди хора започват да виждат в него не само популярния писател и художник, но и един истински местен Херодот, който им възвръща историческата памет.

За екипите, които разкриват загадките и величието на тракийската епоха, в дневника на Чудомир се говори пестеливо. Той не се бърка в работите на археолога Димитър Димитров, под чието научно ръководство столицата на Севт III става реалност и няма никакво желание да спори върху датировката и семантичните пластове на живописта в Тракийската гробница или върху религиозния синкретизъм, отразен в оброчните плочки с изображения на Хероса. За сметка на това неговите грижи за прибирането на "плочата с надписите" или на антични монети и тракийска керамика са постоянни. Така продължават нещата до 1955 г., когато Чудомир подава оставка. Раздялата с музея, обаче, е трудна. На него му се струва, че е станал "за смях пред себе си с това напущане на службата", ала приема, че трябва да остане още, докато се намерят достойни негови заместници. Последиците са известни. "Няма как - въздъхва той, - то се разбра, че там ще се мре - в музея." Тези думи се оказват пророчески. Необходимо е само да ги допълним, че музеят не освобождава Чудомир от почетни задължения дори след неговата смърт.

В края на 50-те и през 60-те години Чудомир отделя, на своята палитра повече време, отколкото на литературните си произведения. Това, което върши отдавна като създател и уредник на местната галерия, продължава да го ангажира. Той обикаля из ателиетата на Илия Петров, Константин Щъркелов, Дечко Узунов, Ненко Балкански, Васка Емануилова, Александър Стаменов и други художници и търси за откупуване само това, което се приема от професионалната му съвест. Обикаля в едни случаи кисел и разочарован, в други - обнадежден и винаги с мисълта, че върши дело, което има значение за целия град. Или - за цялото ни художествено развитие. Гостите, които посреща - а те са много - попадат в интимния му дневник след строга естетическа проверка. Двамата художници от Индия, минали през Казанлък през април 1956 г., са "модернисти под западно влияние". Александър Божинов, Станьо Стаматов, Борис Денев, Койо Денчев, Кукриникси - всички трябва да докажат пред него своята легитимност, дори когато са стари познати. Изложбите в София, Стара Загора или Пловдив се подлагат на същата проверка. Така се появява скритото течение на неговата еднолична художествена критика, което по насока и проблеми често пъти е много по-точно от отзивите в печата. Върху този фон нараства и неговата самокритичност. "Посетих и разгледах работите на завършващите Художествената академия - пише той през юни 1964 г. - Вот молодци! Вкус, чувство за композиция, стегнат рисунък - браво! Божинов, аз и други от старото поколение да идем и се поучим от тях. Лошо са ни учили нас, при лоши условия сме следвали. Самите професори са били неопитни, нямало е отгде да видим нещо и т.н." Дали през 1964 г. в Художествената академия всичко е наред може да се разсъждава, но що се касае до професионализма, Чудомир го вижда точно. Той е яката конструкция на неговата естетическа система. Затова шедьоврите от Ермитажа в Петербург му доставят огромна радост. "Нагледах се..." е записано в неговия дневник. С подобна възбуда, но вече с противоположен знак на чувствата, той откликва на естетическите парадокси, зад които понякога се крие неуважение към традицията на големите епохи. "Пикасо, Пикасо - какво има в този шмекер? - възкликва той през юни 1962 г. - В Париж съм виждал много оригинали, в Прага имаше седем, но сякаш са творби на различни хора. Най-различни стилове или "почерци и приумици." Дали Чудомир е прав, изглежда вече късно да спорим. Това е излишно и тогава, през 1962 г. Защото с тези думи той не изпълнява някаква поръчка, като съзнава ясно, че те не са "на мода" и не носят печалби. За него е по-важно, след като е решил да се разголи духовно, да може да каже, че и "царят е гол".

Любопитно е, че Чудомир се обръща към тази опасна и неблагодарна тематика и си разрешава най-саркастични нападки точно тогава, когато в акварелите си се отдалечава от шаржа и от свободните деформации, за да дари своите образи с всеопрощаваща ласка. Той работи с вдъхновение, което може да се нарече благоговеене. Неговите творби не са вече оцветени рисунки, а разкошни картини, в които водеща роля играят общата живописна атмосфера и психологическата характеристика. Те са изградени с деликатни преливания на тонове и ангажират активно с пространствено-пластичните си проблеми. Съсредоточаването на вниманието върху картинното начало ги освобождава от ироничната многозначност, от острите ударения и от парадоксите на всички видове пороци. Закачките са изоставени. Останали са само възхищението, съчувствието и сподавената въздишка. Ние не се питаме защо. Нима скръбта и примирението са по-малко свидни на хората, отколкото ироничните реплики и истории от селската кръчма? Нима "Българската мадона" се нуждае от остроумия, за да бъде разбрана правдиво? Това е нов етап в развитието на Чудомир като художник. Творби като "Всичко старее", "Скръб", "Кошничарка", "Селяни", "На спирката", "Българска мадона", "В кръчмата", "Нашенец на път" и др. са най-добрите му достижения като живописец. За първи път в тях се естетизират проблемите за светлинната среда, за монументална компактност на композицията, за обединяващия тон, за рефлексите от природната среда ("Калинка" - 1962, "Българска мадона", "Селянки" - 1966, "Нашенци на маса" - 1962, "Нашенец с очила" - 1962). Има нещо мистично в могъщото движение на масата от прегърбени жени и селския поп. Къде отиват те? Срещу времето или срещу съдбата? Или пък се завръщат като потайна сила в дебрите на скритите светове, които чрез монументалната им анонимност продължават да тревожат греховната земя? ("Всичко старее" - 1962). Когато казва, че харесва тези свои картини, Чудомир вярва, че и бъдещият зрител ще стигне до същия извод. Те са рисувани с любов. А любовта, както е известно, трябва да се пази. Затова изглежда, че с избухванията си срещу посредствеността, фалшивата показност и тщеславието, стигащи до интелектуална непочтеност, Чудомир брани преди всичко тази своя мъдра и изстрадана любов. Може би - последната.

Основната тема в тези живописни произведения продължава да бъде съдбата на българина. Подобна тема могат да пресъздават само тези, които са призвани за това. Очевидно, Чудомир е един от тях. "Ако искам да оставя някаква следа като художник - пише той, - трябва да рисувам моите "нашенци". Но да ги рисувам истински, ще успея, когато се завърна при тях." И той се завръща при "Засмян Калчо", "Костелив Пею", "Дели Димо", "Жеката", "Дядо Дойчо Седмакът" винаги, когато е нужно. Или изобщо не се разделя с тях и с техните потомци. Те са българските селяни от неговото време, видени със собствените им дрехи, в кръчмите или на полето, с гайди, барабани, гъдулки или чаши с вино в ръце, придружени винаги от чувството си за автономност и от правото си да се смеят. Когато пресъздава битовизираната история на това време с помощта на малката акварелна скица, на илюстрацията или шаржа, Чудомир напомня убедително, че значението на художествената проблематика не се крие в размера на една картина. И нещо не по-малко важно - че човешкото присъствие в картината не може да се постигне с бутафорни фактурни импровизации без усмивката на този човек, без очите му, които общуват със зрителя, без неговия морал и колоритната му етнография.

Дали и в тази област има покритие между думите и делата на Чудомир е излишно да се доказва. Той пише в своя дневник за пътуванията си до селата Турия, Тъжа, Шипка, Конаре, Дъбово. Това, което го няма в дневника, се оглежда в неговите акварели. Много от неговите ярки и колоритни герои, с които животът отново го среща, са обикаляли с иронични закачки на страниците на "Зора" или на други издания и отдавна са се събрали около масите на кръчмата, с която са сраснали, за да бистрят голямата политика. А тяхната политическа действителност винаги се превъплъщава от "микро" в "макро" космос. Постоянно е само тяхното персонално присъствие в нея. Сега Чудомир ги вижда като "Лъжлив Съби" (1960), "Нашенец на път" (1963), "Нашенец с броеница", "Нашенец с лула" (1964), "Двама от ТКЗС-то" (1963), "Весело семейство" (1956), "Нашенец с броеница и бастун" (1963). Тези хора са от селата или от града, но имат едни и същи кръщелни свидетелства и таят под шапките си родствени мисли. Чудомир ги изобразява, без да се смущава от своето честно отношение към натурата - изобразява ги с помощта на раздвижен и остър рисунък, избистрена тоналност, експресивни петна, пестеливи графични ударения и умело разпределени етнографски детайли. Той акцентува върху комплексното въздействие на всички тези компоненти на художествената форма, тяхната съгласуваност в интерес на живописната ведрост и на подкупващата професионална лекота. Неговите самоанализи и сега са много точни. Те не се нуждаят от корекции, но могат да бъдат допълнени. Защото тъкмо с тези си качества битовите картини на Чудомир се издигат над едноличните постижения. Без тях панорамната представа за националния ни характер, изграждана от пластичните изкуства, щеше да бъде по-бедна и дори - едностранчива. Ако Владимир Димитров-Майстора пресъздаде смирението и обаятелното целомъдрие на селянина от Трекляно и Шишковци, ако Стоян Венев разкри социалното бунтарство, чувствената откровеност и комичната обърканост на орачите, копачките, сватбарите и стражарите, ако Александър Божинов ни предложи да пием от бликащата духовитост на Пижо и Пенда, а Илия Бешков ни срещна с фалит на псевдоелитарните държавници, то Чудомир ни обвързва с домашната философия на героите от селската кръчма в Турия и изведе на показ усмивката на една първична и автентична родова култура.

Имах възможност да се докосна нееднократно до битието на Чудомир. Тези срещи и разговори не ми дават право за обобщения, но зная, че мога да им се доверя напълно. През 1947 година учителят по рисуване в гимназията ни заведе в картинната сбирка на гр. Казанлък и се изказа доста пренебрежително за "Руснак" на Илия Петров. Чудомир бе малко учуден и не толкова за учителя, отколкото за нас, учениците, изрече: "Това е един от върховете на българската живопис." Изрече тези думи като създател на светилището, в което се намирахме, и като предан говорител на светците, приютени в него. В моята книга "Българската художествена академия " (1962 г.) бях включил неизвестна до момента студентска карикатура на Чудомир "Първи стъпки". В последния момент, при промени в макета на книгата, няколко илюстрации бяха свалени, а вече набраните текстове под тях разместени погрешно. Така "Първи стъпки" се оказа с друг "автор". По този повод на 6.IХ.1962 г. Чудомир ми писа кратко писмо. С него, обаче, нито протестираше, нито поучаваше - писмото завършваше с думите: "Това само за сведение." Поуката трябваше да си направя сам. Няколко пъти слушах негови изказвания в комисията по консервацията на стенописите в Тракийската гробница, а през 1965 година журирахме заедно местната изложба.

Тези срещи и факти ме караха да виждам понякога Чудомир като двуликия Янус, като триглавия тракийски Херос или като славянския "Бог триглав". Разликата бе в това, че той нямаше няколко глави. В замяна мислите му имаха много лица. Мълчанието му също. Той не се оплакваше, че е изоставен или недоразбран от някого, а предпочиташе сам да се постави в подобно положение. Помня, че при журирането на изложбата в Казанлък през 1965 година не се правеше на властелин. Говореше малко. Днес, когато чета дневника му, виждам още веднъж, че е имал да ни каже много неща. На 1 юли 1965 година той бе отбелязал: "Обща художествена изложба на казанлъчаните бе устроена в три салона на "Искра". Жури Денко Узунов, Н. Балкански, Ат. Божков, П. Калайджиев и накрая аз... Решено бе да бъдем строги и да дадем място само на най-доброто. В София обаче изпортиха и пуснаха доста слаби табла." След това Чудомир бе споделил възмущението си от факта, че някои членове на журито са включили в изложбата и продали доста свои творби. Думите му изглеждат малко странни. Нали това бяха негови близки колеги? Какво му пречеше да бъде дипломат като Дечко Узунов или напорист като Ненко Балкански. Ала той не бе нито Дечко, нито Ненко и предпочиташе да е нещо като свободен дух, раздаващ словесни остроумия от един доброволно избран кафез. Или от едно оскърбено пространство. А за да има равнопоставеност, той вкарваше и своите опоненти във въображаемия кафез на техните заблуди или грехове, като си разменяше с тях открити обиди. Само че от негова страна тези обиди не бяха въображаеми.

През лятото на 1965 г. поканих Чудомир да гостува в моето родно село Исперихово. Пътувахме от Казанлък в една кола с Дечко Узунов и Тенъо Пиндарев. За пристигането ни не бе съобщавал никой, но масата на гостоприемството бе подредена светкавично бързо. И в този случай ние се бяхме движили след славата на Чудомир. На него не му трябваше славата, а доверието на тези хора. Струва ми се, че ако тогава бяхме го попитали кой хумор предпочита: "белия", "черния" или "розовия", той щеше да отговори - "мълчаливия ". Вероятно затова остави актьора Крум Христев от Пловдив да говори от името на "Кака Сийка" и "Лъжлив Съби" безкрайно дълго. На връщане към София се изля пороен дъжд, сякаш започваше потопът. Разговорът, обаче, се водеше не за Ветхия завет, а за мистериите на Дионис - на задната седалка имаше внушителна дамаджана, която до пристигането в София се оказа празна.

Макар и напълно "делничен", този епизод ми напомни, че "нашенците" на Чудомир не бяха само в селата Турия, Горно Сахране, Шипка или Тъжа, а в цялата страна. Те бяха особена порода хора, от които историята сякаш не се интересуваше, макар че имаше основание да се страхува, защото те я правеха смешна и парадоксална. Чудомир минаваше за уединена фигура, но държеше за приятелството. Между героите си той нямаше врагове. Нямаше опоненти и между онези, които ценяха чистата и омайна реч на дядо Вазов. Оттук неговото недоверие към сухия език на съвременните средства за масови комуникации. На него му се искаше да слуша остроумията от първа ръка. В село Исперихово той наричаше новите си познати "масовици", защото намери, че те добре подпират богатата маса. Лозницата от двора на Методи Шопов го накара да говори за привлекателната сила "Методитурист", а миризмата на скарата му напомни, че "ние си изядохме воловете във вид на телешко". "Масовиците" под асмата му отговаряха със същото и с грубите си откровения събуждаха иронията, скрита в краищата на свитите му устни. През тези години Чудомир дежуреше по литературните вечери из много селища, но на тях той бе само четец. Наистина четец на собствените си произведения, ала все пак не сладкодумния шегаджия. Неговият хумор бе всичко друго, но не и салонен. Не бе и хумор от театралните кулоари. В него се оглеждаха жизнелюбието и хитрото недоверие от селските кръчми, парадоксите на войнствуващото добросъседство от синурите по полето, желязната логика на свободното политиканство по спирките или по селските мегдани. От тези места той запомняше, а по-късно записваше много от своите забавни истории. Подобно нещо очакваше и от гостуването си в село Исперихово. В неговия дневник са отразени не малко вицове, които преди това се носеха от уста на уста.

Пътуването до село Исперихово ми напомни и нещо друго. Чудомир не виждаше нищо осъдително в това, че героите му бистрят политиката с пълни чаши и дори ги вдигат над главите си като ритуални ритони. Заради тях той изглеждаше като християнин, който от незнание ходи да се моли на стари езически капища и сънува често дионисовите вакханалии. В случая незнанието отпадаше от сметката, но като прощаваше на своите литературни и живописни прототипове дребните пороци, той вярваше, че и него няма да го съдят нито езическите богове, нито християнските светци. Та нали и причастието се приготвя от вино? Нима освен всичко друго, смехът не е и щастие? А като приемаше, че това е така, той предпочиташе щастието в стари селски дрехи, които не излизат от мода. Затова и остроумията му се възприемаха като "подправките" на масата, но не и като основните ястия.

Последната ми среща с Чудомир бе на 20 декември 1967 година в тогавашната правителствена болница. Спомням си, че той бе проявил интерес към моята книга "Тревненската художествена школа", затова му занесох един екземпляр с посвещение. На етажа имаше малко посетители, а около него - нито един. Новата 1967 г. го бе заварила самотен и явно самотата бе станала не само скрито състояние на неговия дух. По-късно разбрах, че през последните дни (от 16.ХII.) той не водеше вече своя дневник и бе решил, че "от всички марки леки коли, най-удобна е катафалката". За този избор близките му само се досещаха. Нашият разговор бе достатъчно разлят, за да мога да възпроизведа нещо от него, но съм сигурен, че за болестта му не стана дума. Не си правехме шеги и с темата за рая. "Всички грехове тук на земята се плащат - бе записал той на 24.IХ.1947 г. - Никакъв рай или ад - тук е всичко." На него не му се искаше да си представи, че ще се възнесе нагоре над облаците, затова полетя надолу - от висотата на болничния етаж към земята. С това изпревари и смъртта, разкривайки, че въпреки всичко, все още има какво да върши между живите.

Настоящото първо издание на дневника на Чудомир се подготвя по инициатива на фондация "Чудомир", основана през ноември 1992 г. Не се ли избързва с него? Вероятно много наши съвременници ще бъдат засегнати от оценките, които биха прочели в дневника за себе си, за своите близки и кумири. Каква ще бъде емоционалната реакция на онези, които са имали резерви към някои прояви на Чудомир или към неговия нрав? Да се дават предварителни отговори на подобни въпроси би било несериозно. Явно, коментарите ще бъдат противоречиви. Но това, което се очертава категорично, е, че дневникът ни предлага широка панорама на нашето развитие в течение на две важни десетилетия. Чудомир се старае да изгради тази панорама с изстрадани истини, с живи хора и конкретни конфликти, с личните си тревоги, със своите семейни недоразумения. Казано по-различно: старае се да запази аромата на преживяното през годините и изменчивото багрено богатство на всичко, до което се докосва - от безсловесните му събеседници Балкана и цъфналите дръвчета до барабанчика и младата "кошничарка". И в това е неговата сила. Той не се крие със своите тетрадки, за да излее върху тях някакви скрити чувства или да изпрати мислено някого в ада, а пише, знаейки, че ще се чете. И не се излъгва. Неговият дневник наистина ще се чете.

© Атанас Божков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.11.2004
Чудомир. Дневник 1947-1967. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Чудомир. Дневник (1947-1967). Казанлък: Фондация "Чудомир", ИКК "Славика - РМ", 1994.