|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРОЛЕТНА ПРИКАЗКА Сергей Козлов Никога по-рано на Ежко не му се беше случвало това. Никога преди не беше му се искало безпричинно да пее и да се смее. А сега, откак настъпи месец май, по цели дни пееше и се смееше. Когато някой го питаше защо му е тъй радостно, Ежко само се усмихваше и запяваше още по-силно. - Това е, защото пролетта дойде - каза Мечо. - Затова се радва Ежко. А Ежко си извади цигулката от калъфа, повика две зайчета и им рече: - Идете да си вземете миналогодишните барабани и се върнете при мен! Когато зайчетата се върнаха с барабани през рамо, Ежко им нареди да вървят отзад, а той тръгна отпред, свирейки на цигулката. - Накъде е тръгнал? - зачуди се първото зайче. - Не знам - отвърна второто. - Да бием ли барабаните? - попитаха те Ежко. - Не, сега не - рече той. - Нима не виждате - свиря на цигулка! Така прекосиха цялата гора. В подножието на един висок бор Ежко спря, трепна с муцунка и без да сваля очи от катеричата хралупа, засвири най-нежната мелодия, която знаеше. Тя се наричаше "Тъжното комарче". "Цигу-миииии..." - пееше цигулката. А Ежко чак притвори очи - тъй хубаво и печално му беше. - Защо спряхме тук? - попита първото зайче. - Нима не разбирате? - учуди се Ежко. - Тук живее Рижото слънчице! - Да бием ли барабаните? - Почакайте - промърмори Ежко. - Аз ще ви кажа кога... И отново притвори очи, и пак засвири "Тъжното комарче". Катеричката седеше в хралупата си и знаеше, че Ежко стои под бора, свири "Тъжното комарче" и я нарича Рижо слънчице... Но ѝ се искаше по-дълго да слуша цигулката, затова не поглеждаше навън. Ежко свири цял ден, до вечерта, а когато отмаляваше, кимваше с глава на зайчетата и те тихичко барабаняха - да знае Катеричката, че Ежко все още стои долу и я чака да надникне.
© Сергей Козлов Преводът е направен по: Сергей Козлов. Правда, мы будем всегда? Москва: Сов. Россия, 1987. |