ХОМОСЕКСУАЛНАТА РОЛЯ

Мери Макинтош

web

Последните постижения в социологията на отклоняващото се поведение все още не са оказали влияние върху изследването на хомосексуалността, която и досега се смята за заболяване, което отличава определени хора така, както могат да бъдат отличени по месторождението си или по деформация. Ограниченията на този възглед могат да се разберат най-добре, ако изследваме някои от неговите последици. На първо място, ако хомосексуалността е заболяване, то тогава хората или го имат, или го нямат. Много учени и обикновени хора приемат, че съществуват два типа хора в света: хомосексуални и хетеросексуални. Някои от тях признават, че хомосексуалните чувства и поведение не се ограничават до хората, които те биха нарекли "хомосексуални", и че някои от тези хора на практика не се вписват в хомосексуалното поведение. Това би трябвало да постави един важен проблем, но те заобикалят основния въпрос като поддържат допускането си и си блъскат главите около въпроса как може да се каже дали някой "наистина" е хомосексуален или не. Незапознатите също обсъждат дали определен човек е "обратен" по начин, много близък на този, когато трябва да се запитат дали определена болка подсказва за рак. И по много сходен начин често се обръщат към учени или медицински лица за по-сигурна диагноза. Учените, от своя страна, се чувстват задължени към тях да потърсят критерии за диагноза.

Така един психиатър, размишлявайки върху определението на хомосексуалността, е написал:

"Не поставям диагноза хомосексуален на пациенти, освен ако не са се отдали на открито хомосексуално поведение. На онези, които се занимават и с хетеросексуални практики, им се поставя диагноза бисексуален. Един изолиран опит може и да не потвърждава диагнозата, но редовното хомосексуално поведение в зряла възраст, било то спорадично или продължително, говори за хомосексуалист." [Бийбър 1965: 248]

Заедно с много друго автори, той въвежда понятието за трети тип личност - "бисексуалният", за да се справи с факта, че моделите на поведение не могат удобно да бъдат дихотомизирани на хомосексуални и хетеросексуални. Но това не разрешава концептуалния проблем, тъй като и бисексуалността се смята за заболяване (освен ако не е мимолетна реакция при необичайни ситуации като затварянето в изцяло мъжки затвор). Във всеки случай няма пространно разглеждане на бисексуалността; на темата обикновено се посвещава кратко споменаване, за да се разчисти терена за разглеждането на "истинската хомосексуалност".

За да се справят със случаи, при които симптоми на поведение или на преживявани влечения не съответстват на диагнозата, някои други автори са се позовавали на младежка хомосексуална фаза или са използвали термини като "латентен хомосексуалист" или "псевдо-хомосексуалист". Всъщност, едно от най-ранните изследвания на предмета на Крафт-Ебинг (Крафт-Ебинг 1965) се занимавало с прокарването на разграничение между "инвертирания", който е хомосексуален по рождение, и други, които въпреки че се държат по същия начин, не са истински инвертирани.

Едно второ следствие от концептуализирането на хомосексуалнността като заболяване е, че за главна изследователска задача се е смятала нейната етиология. Имало е много спорове дали заболяването е вродено или придобито. Първата крачка към такова изследване навсякъде е била да се направи извадка за "хомосексуалните" по същия начин, по който медицинския изследовател би направил извадка за диабетиците, ако иска да изследва болестта. И въпреки това след дългата история на подобни изследвания, изводите са разочароващо неубедителни, а отговорът е все още дотолкова въпрос на мнение, както е било, когато била публикувана книгата на Хавелок Елис Сексуална инверсия преди седемдесет години. Неуспехът на изследванията да отговорят на въпроса се е дължал на липса на научна точност или на някоя непълнота в наличното свидетелство; той идва по-скоро от факта, че е бил зададен погрешният въпрос. Както и при хомосексуалността, също така можеш да се опиташ да проследиш етиологията и на "председателството на комитета" на Адвентистите от Седмия ден.

Удобната позиция на сравнителната социология ни позволява да видим, че представата за хомосексуалността като заболяване сама по себе си е възможен обект на изследване. Тази представа и поведението, което подкрепя, служи като форма за социален контрол в общество, в което хомосексуалността се осъжда. Нещо повече, безкритичното приемане на представата от социалните учени може да се разгледа като тяхна загриженост за хомосексуалността като социален проблем. Те са били склонни да приемат популярното определение на проблема и са го предпоставяли в процеса на социален контрол.

Практиката на обществото да поставя етикета "отклоняващ се" върху хората, действа по два начина като механизъм за социален контрол. На първо място, тя спомага да се прокара ясно очертан, разпространен и разпознаваем праг между приемливо и неприемливо поведение. Това означава, че хората не могат толкова лесно да се поддадат на отклоняващо се поведение. Техните първи тласъци към отклоняващата се посока незабавно повдигат въпроса за общия тласък към отклоняващата се роля с всичките й санкции, които вероятно ще предизвика. Второ, поставянето на етикет служи за сегрегирането на отклоняващите се от другите, а това означава, че техните отклоняващи се практики и самооправданията им за тези практики се ограничават до сравнително тясна група. Създаването на обособена, презирана и наказвана роля на хомосексуалиста запазва голямата част от обществото чисто като цялост по същия начин, по който подобното третиране на някои типове престъпници помага останалата част от обществото да спазва законите.

Въпреки това, недостатъкът на тази практика като техника за социален контрол е, че е възможно у хората да съществува тенденцията да затвърждават тяхното отклонение, след като им е бил поставен етикет. Това също така е процес, станал доста видим при обсъждането на други форми на отклоняващо се поведение, като младежката престъпност и приемането на наркотици, а всъщност и на други форми на поставяне на етикети от обществото, като подразделянето на групи в училищата и расовите разделяния. Може да се очаква, че социални категоризации от този сорт са до някаква степен самоосъществяващи се пророчества; ако културата определя хората като принадлежащи на определени типове - чернокожи и белокожи, престъпници и не-престъпници, хомосексуални и нормални, - тогава тези типове ще могат да се поляризират, да се разграничават изключително едни от други. По-долу в този текст ще се занимая с това дали това е така в случая на хомосексуалните и "нормалните" в Съединените щати днес.

Интересно е да се отбележи, че самите хомосексуални приветстват и подкрепят възгледа, че хомосексуалността е заболяване. Понеже точно както тясната категоризация възпира хората да се поддават на отклонението, изглежда тя така и изключва възможността да се завърнат към нормалността, и така да се премахне елементът на мъчителния избор. Тя изглежда оправдава отклоняващото се поведение на хомосексуалиста като подходящо нему, като член на хомосексуалната категория. По този начин отклонението може да се разглежда като легитимно за него и той може да продължи да го практикува, без да отрича нормите на обществото.

Начинът, по който на хората бива поставен етикета хомосексуален, сега може да се разглежда като важен социален процес, свързан с механизмите на социален контрол. Следователно е важно социолозите да изследват този процес обективно и да не стават средство за съучастничество в него, отчасти защото, както сме наблюдавали, психолозите и психиатрите като цяло не са запазвали своята обективност, а са участвали като диагностични посредници в процеса на социалното етикиране.

Има се предвид, че хомосексуалистът по-скоро трябва да се разглежда като някой, който играе социална роля, а не като някой болен. Ролята на "хомосексуалистa" обаче не просто представлява модел на сексуално поведение. Ако това беше така, то идеята за роля не би била по-полезна от тази за заболяването. Защото целта на въвеждането на термина "роля" е да ни позволи да работим с факта, че поведението в тази сфера не съответства на популярните възгледи: че моделите на сексуално поведение не могат да бъдат дихотомизирани по начина, по който се прави със социалните роли на хомосексуалния и хетеросексуалния.

Може би по-скоро изглежда странно прокарването на такова разграничение по този начин между роля и поведение, но ако приемем определение на ролята в условията на очакванията (които могат или не могат да се осъществят), тогава разграничението е и легитимно, и полезно. В модерните общества, където се приема отделна хомосексуална роля, очакването, от страна на тези, които играят ролята, и от другите, е, че хомосексуалистът ще бъде изключително или преобладаващо хомосексуален в чувствата и поведението си. Към това има и други често съществуващи очаквания, особено от страна на не-хомосексуалистите, които се отразяват на само-възприемането на всеки, който се смята за хомосексуалист. Това са очакванията, че той ще е женствен в маниерите си, личността и предпочитаната сексуална практика, очакването, че сексуалността ще бъде някаква част от всичките му отношения с други мъже, и очакването, че ще го привличат момчета и много млади мъже, и вероятно ще иска да ги съблазни. Съществуването на социалното очакване, разбира се, обикновено помага за собственото му осъществяване. Но въпросът, доколко е осъществено, е предмет повече на емпирично изследване, а не на преценка a priori.

За да стане ясно естеството на ролята и да се демонстрира, че тя съществува само в определени общества, ние ще представим крос-културните и исторически свидетелства, с които разполагаме. Това повдига неудобни проблеми за метода, тъй като материалите досега са били събирани и анализирани в условията на културно-специфичните модерни западни представи.

Хомосексуалната роля при различни общества

За да изследваме хомосексуалността в миналото или в други общества, ние обикновено трябва да се осланяме повече на вторични свидетелства, отколкото на директни наблюдения. Надеждността и валидността на такива свидетелства могат да се поставят под въпрос, защото това, за което първите наблюдатели са разказвали, може да е било изопачено от неодобрението им на хомосексуалността и от определението им за нея, което може да е различно от това, което искаме да приемем.

Като позволяват такива слабости, Архивите за областта на човешките отношения [The Human Relations Area Files] са най-добрият пример за сравнителна информация. Сведенията им за хомосексуалността са обобщени от Форд и Бийч (Форд и Бийч 1952), които идентифицират два общи типа на възприемани модели: институционализираната хомосексуална роля и връзките между мъже и момчета, които иначе са хетеросексуални.

Приемането на обособена роля на бердаче¹ или травестит е, казват те, "най-често срещаната форма на институционализирана хомосексуалност". Тази форма показва значително сходство с тази в нашето общество, макар и в някои случаи да е по-крайна. Индианците от племето мохаве от Калифорния и Аризона например приемат както alyhā - мъж-травестит, който приема ролята на жена в сексуалния акт, така и hwamē - хомосексуална жена, която приема ролята на мъжа. Хората вярвали, че се раждат alyhā или hwamē, а знаците за техните бъдещи склонности се проявявали в сънищата на майките им по време на бременността. Ако младо момче започнело да се държи като момиче и да проявява интерес към женски неща, вместо към мъжки, тогава се правела церемония на посвещаване, с която той ще се превърне в alyhā. След това той се обличал и държал като жена, обръщали се към него като "тя" и можел да си взема "съпрузи".

Но моделът на мохаве се различава от нашия по това, че макар и alyhā да се възприемал като нещо непростимо и с насмешка, той не бил осъждан и получавал публична приемственост. Отношението било, че "той е alyhā и не може да направи нищо срещу това". Но съпругът на alyhā бил обикновен мъж, на когото просто се е случило да избере alyhā, вероятно защото те били добри домакини или защото вярвали, че са "щастливи в любовта", и той щял да бъде мишена на безкрайни закачки и шеги.

Радикалното разграничение между женствения, пасивен хомосексуалист и неговият мъжествен, активен партньор не се е прилагало много в нашето общество, но е много важно в Средния изток. Там обаче нито един от двамата не се мисли като "роден" хомосексуалист, макар че пасивният партньор, който се унижава с женствената си покорност, е презиран и обиждан, докато активният не е. В по-голямата част от древния Среден изток, в това число и сред евреите до завръщането им от Вавилонското изгнание, съществували мъжки храмови проститутки. Така че дори културите, които приемат обособена хомосексуална роля може да не я определят по същия начин, както нашите култури.

Много други общества приемат или одобряват хомосексуалните връзки като част от разнообразен сексуален модел. Обикновено тези връзки се ограничават до определен етап от живота на човек. Например сред племето аранда в централна Австралия съществуват дълготрайни връзки с продължителност от по няколко години между неженени мъже и млади момчета, които започват на възраст от 10 до 12 години (Форд и Бийч1952: 132). Това повече прилича на добре познатата ситуация в древна Гърция, но там, разбира се, по-старият мъж може да има и жена. Понякога, обаче, както е сред сиуаните от Северна Африка (Форд и БийчFord and Beach 1952: 131-2), всички мъже и момчета могат и се очаква да се занимават с хомосексуални практики, както изглежда, във всеки етап от живота. Във всички тези общества може и да присъства голяма част от хомосексуалното поведение, но няма "хомосексуалисти".

Развитието на хомосексуалната роля в Англия

Проблемът с метода дори се засилва при проучването на исторически материали, отколкото на антропологически, защото историята обикновено се занимава повече с "велики събития", а не с периодически примери. Има някои свидетелства за опити содомията да бъде овладяна сред нискостоящите духовници през средновековния период (Мей 1938: 65, 101), които изглежда показват, че е била често срещана. Терминът "катамит", имащ значението на "момче, пазено за неморални цели", за първи път бил използван през 1593 г., като отново подсказва, че тогава тази практика е била широко разпространена. Но повечето от историческите споменавания на хомосексуалността разказват или за велики мъже, или за големи скандали. Въпреки това през последните седемдесет и няколко години много учени се опитаха да проследят историята на секса и е възможно да се събере едно значително количество факти от това, което са открили, и от това, което не са успели да установят.

Техните изследвания на английската история преди XVII век обикновено се състоят от неубедителни предположения дали определени мъже, като Едуард II, Кристофър Марлоу и Уилям Шекспир са били или не са били хомосексуалисти. Въпреки това, споровете са неубедителни не поради липса на свидетелства, а защото никой от тези мъже не се вписва в модерния стереотип на хомосексуалиста.

Чак до края на XVII век не станали достъпни и други видове информация, като е възможно да е извършен преход от предположения за отделни хора към описания на хомосексуален живот. В този период започнали да се появяват споменавания на хомосексуалисти като тип и като начеваща хомосексуална субкултура, главно в Лондон. Но най-ранните описания на хомосексуалисти не съвпадат точно с модерната представа. Много повече се набляга върху женствеността и в частност на травестизма до такава степен, че изглежда в началото няма никакво разграничаване между травестизъм и хомосексуалност. Появяващите се през този период термини за описване на хомосексуалисти - Molly, Nancy-boy, Madge-cull² - подчертават женствеността. В контраст, модерните термини - като fag, queer, gay, bent - нямат тази импликация.

Към края на XVII век хомосексуалните травестити били достатъчно обособена група, за да сформират собствени клубове в Лондон. История на лондонските клубове на Едуард Уорд, публикувана за първи път през 1709 г., разказва за един клуб, наречен "The Mollie’s Club", членовете на който се срещали "в една определена таверна в Лондонското Сити" за "забави и редовни сбирки". Членовете "възприемат всички малки суети, присъщи на женския пол до такава степен, че се опитват да говорят, вървят, кряскат, пищят и да се карат както жените, като в други отношения ги пародират". Другите отношения очевидно включват сключването на бракове и раждане на деца. Клубът бил разкрит и разпуснат от агенти на Поправителното общество. В хода на XVIII век имало множество подобни скандали с разкриването на различни хомосексуални котерии.

През 1729 г. един автор описва широко разпространения хомосексуален начин на живот от периода:

"Освен това те имат свои любими места за разходки и срещи, където да се срещат и запознават един с друг, и обособени места за отдих, където да ходят, тъй като не се осмеляват да се показват в някоя открита таверна. Около двайсет от този сорт места бяха разкрити, както и многобройни нощни събирания на същите долни лица, или Пазарите, както те ги наричат, които са Роял Ексчейндж, Линкъл’с Ин, Бог Хаузес, южната част на Сейнт Джеймс Парк, пиаците на Ковънт Гардън, църковният двор на Сейнт Клемънт и т.н.

Хубавичка гледка е да ги видите в техните клубове и клики, начина, по който се изразяват публично и приемат имената Мадам или Мис, Бети или Моли, как с потръпваща брадичка крещят “Ах, ти, безсрамник, ще ти разбия топките”, след което припват и побягват." (Тейлър 1965: 142)

Представата за изключителна хомосексуалност се установява здраво през този период:

"двама англичани, Лийт и Дрю, били обвинени в педерастия (...) Предоставените улики на ищците били, както общо-взето било при тези процеси, много непълни. От друга страна, обвиняемите отрекли обвинението и довели свидетели да докажат тяхното предпочитание към жени. Впоследствие били оправдани." (Блох 1938: 334)

Това е можело да бъде единственото ефективно доказателство в общество, възприемало хомосексуалното поведение като несъвместимо с хетеросексуалните вкусове.

От XIX век има и други сведения за набеждавани клубове и хомосексуални бордеи. Въпреки това, по онова време елементът на травестизма намалял по важност. Дори мъжките проститутки се описват с мъжествено телосложение и се набляга повече на сексуалната разпуснатост и по-малко на преобличането и театралниченето.

Заключение

Това есе разгледа само един малък аспект от социологията на хомосексуалността. Въпреки това, то е съществено важно. Защото, докато не разглежда хомосексуалистите по-скоро като социална категория, отколкото като медицинска или психиатрична категория, социологът не може да започне да задава правилните въпроси за специфичното съдържание на хомосексуалната роля и за организацията и функциите на хомосексуалните групи. Всичко, направено тук, е, за да се покаже, че ролята не съществува при множество общества, а че се е появила единствено в Англия към края на XVII век и че, макар и да изглежда, че съществуването на ролята в модерна Америка има някакъв ефект върху разпространението на хомосексуално поведение, такова поведение е далеч от монополизирането му от личности, които играят ролята на хомосексуални.

БЕЛЕЖКИ

1. Бердаче - идентичност, признавана в индианското племе зуни. [обратно]

2. Жаргонни термини с основно значение на женствен мъж/момче; по-специално Molly означава и девойче, а терминът дава името "Molly Houses" за подобни клубове за срещи. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бийбър 1965: Bieber, I. Homosexuality. New York: Basic Books, 1965.

Блох 1938: Bloch, I. Sexual Life in England, Past and Present. London: Francis Alder, 1938.

Крафт-Ебинг 1965: Krafft-Ebing, R. Von. Psychopatia Sexualis. New York: G. P. Putnam’s & Sons, 1965. [Бълг. изд.: Крафт-Ебинг, Рихард фон. Сексуална психопатия, София: ЛИК, 2002].

Мей 1938: May, G. Social Control of Sex. London: Allen & Unwin, 1938.

Форд и Бийч 1952: Ford, C. S. and Beach, F. Patterns of Sexual Behavior. London: Metheun, 1952.

© Мери Макинтош
© Станимир Панайотов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.01.2005, № 1 (62)

Преводът е направен по: Mary McIntosh. The Homosexual Role. // Social Problems, 1968, 16/2, pp. 182-192.