КАК ДА ЧЕТЕМ ПРЕВОДНА ЛИТЕРАТУРА

Лорънс Венути

web

Сред множеството изказвания, повлияли на сьвременната ни представа за литературен превод, с най-голяма честота може би се цитират думите на Джон Драйдън кьм неговия превод на Енеида. "Опитал съм се да накарам Вергилий да заговори на такъв английски", пише Драйдън, "какъвто той сам би говорил, ако се беше родил в Англия и то в настоящия век". Без съмнение, постижението на Драйдън е, че накара много от своите съвременници да повярват, че той е въплъщението на латинския поет. Това обаче е не повече от поетически трик. Вергилий на Драйдън обръща гръб на белия неримуван стих на римската поема, заменяйки го с римувани английски строфи, като в същото време плагиатства стихове от по-ранен превод, направен от поета Сър Джон Денъм. Скептикът би се зачудил защо му е на Вергилий да се завръща като Драйдън вместо да се превъплъти в епически поет от същия период, също така творил своя епос в бял стих, а именно Джон Милтън. Нима не е редно да очакваме от един английски Вергилий да прояви по-голям интерес към грандиозния стил на "Изгубеният Рай"?

Отговорът на този въпрос е не толкова в избора на въображаемо превъплъщение, колкото във факта, че литературният вкус подлежи на промяна. И когато литературният вкус се измени, съпътстващият стил на превод изпада в немилост или се заменя с друг и повече не се използва от водещите преводачи (особено в случаите, в които те, като Драйдън самият, са и поети лауреати). Към края на 17 век белият стих на Шекспир и Милтън губи културното си преимущество в полза на римуваната строфа и това позволява на Драйдън, бидейки талантлив и честван поет, да наложи идеята за строфата като най-подходящия инструмент за превод на римска поема, написана в съвършено различен стихотворен формат. Преводачът е видян не като актьор или вентрилоквист на чуждия автор, а по-скоро като изобретателен имитатор, който пренаписва оригиналната творба според вкуса на друга читателска аудитория с различен език и култура, често населяваща друг времеви период. Тази аудитория в крайна сметка се оказва решаващият при превода фактор, в резултат на което словесните одежди, които преводачът ушива за чуждата творба, никога не пасват напълно на оригинала.

Най-съмнителното последствие от твърдението на Драйдън, по мое мнение, е това, че то в крайна сметка вгражда сянката на преводача в труда на чуждия автор, лишавайки ни от мерило да разберем (камо ли да съдим) колко добре преводачът се е справил със съдбовната си роля на културен посредник. За да четем един превод като превод, като творба, значима сама по себе си, се нуждаем от по-практично обяснение на работата на преводача. Бих го нарекъл опит за компенсиране на непоправима загуба чрез упражняване на контрол над изключително висока печалба.

Първи си отива чуждият език, звученето му и синтаксисът му и в едно с тях всички резониращи вибрации и алюзии, разбираеми за родния читател. В същото време, като подбира думи от друг език, преводачът наслагва нов набор от резониращи вибрации и алюзии, предназначени да имитират чуждия текст и едновременно с това, правейки го разбираем за читателя, притежаващ различен културен код. Тези допълнителни значения в някои случаи са резултат на съзнателно дописване с цел да се внесе яснота. Но те, всъщност, са вътрешно присъщи на всеки израз, подбран от преводача, дори и когато преводът е достатъчно буквален и се придържа към съвременните речникови дефиниции на думите. Преводачът е длъжен да упражнява някаква форма на контрол върху неизбежното пораждане на значения, присъщи единствено на езика, на който се превежда. Освен заплаха за целостта на проекта на имитация, тези значения винаги носят риска от преобразяване на чуждоземното в нещо твърде познато или просто в нещо неуместно. Загубата от превода остава неразличима за читателя, който не се впуска в задълбочен сравнителен анализ на оригинала и превода, тоест за повечето от нас. Печалбата е ясна във всеки случай, стига читателят да я потърси.

Обикновено ние не я търсим. Издатели, редактори и критици са ни приучили в действителност да ценим преводи, които се четат гладко и лесно, сякаш не са преводи, създавайки илюзорното впечатление, че четем текста в оригинал. Обикновено осъзнаваме, че даден текст е превод едва когато се препънем в някакво препятствие на повърхността, непозната дума, стилистична грешка, объркано значение, което поражда неканен комичен ефект. Да вземем за пример лошите английски преводи, които сме срещали в чужбина, надписът на вратата на химическото чистене, който подръчква своите клиенти да "свалят панталоните си тук за най-добри резултати" ("Drop your trousers here for best results"¹), ресторантът, тръбящ как "нашите вина ще ви оставят без всякаква надежда" ("Our wines leave you nothing to hope for"), хотелът, съветстващ гостите си "моля, оставете моралa си на рецепцията" ("Please leave your values at the front desk."²).

Фактът, че се смеем над тяхната неефективност, подсказва самочувствие, а може би и самодоволство, че владеем английски на ниво роден език. Но нещо по-съдържателно излиза наяве - смеем се, защото сме различили объркването, а това ясно демонстрира, че читателят на преводи може да изпълнява няколко умствени задачи едновременно. Когато четем с цел разбиране, акцентът се поставя и върху формата, и върху значението, и ако значението се окаже неясно или амбивалентно, ние незабавно го изясняваме или изглаждаме, като поправяме грешката във формата, стилистична или граматична. Оттук и първото правило при четене на преводи:

При четене не обръщай внимание само на значението, но и на езика. Цени формалните характеристики на превода.

Опитай се да се насладиш на дикцията и фразата на преводача, индивидуалния стил, словесните тънкости, които определят тоналността на разказа и очертават психологическите контури на характерите. И все пак - читателят би запитал - нима тези качества не се носят от оригиналния текст? Не винаги и твърдо не в смисъл, че преводачът просто ги пренася непокътнати, без вариации. Те са, разбира се, резултат на имитацията от преводача на чуждия текст. Но фактът си е факт, преводачът е избрал всяка дума в превода без значение дали зад нея стои дума в оригинала. И преводаческите думи, в нашия случай, работят само на английски, отприщвайки литературен ефект, който може и да надминава нивото на литературност в езика на чуждия автор.

Да вземем за пример откъс от английския превод на "Чувствителния мъж" от испанския писател Хавиер Мариас, направен от преводачката Маргарет Джал Коста. Разказвачът, оперен певец, описва историята на случайна среща със жена:

"I knew nothing at all about her history or past or life, apart from the scant information vouchsafed to me in Dato’s self-absorbed and fragmentary complaint during the first and only opportunity I had had to talk to him alone (too soon for my curiosity to have learned how to direct its questions) and from the enthusiastic remarks which, rarely and only in passing, she made about her brother, Roberto Monte, that recent émigré to South America."

("Не знаех абсолютно нищо за нейната история, минало или живот с изключение на оскъдната информация, с която Дато ме удостои в своето самопогълнато фрагментарно оплакване при първата ми и единствена възможност да проведа разговор с него насаме (настъпила твърде бързо, преди моето любопитство да се научи да насочва добре въпросите си), и въодушевените коментари, които тя рядко и ей така, между другото, подхвърляше за брат си Роберто Монте, онзи скорошен émigré â Южна Америка.")

Това изречение поразява най-вече с изключителната си дължина, явявайки се необичайно многословно на фона на съвременното англоезично художествено писане. То следва испанската фраза на Мариас, но не ни е нужно да знаем това, за да оценим умението на Коста да конструира ефективно английското изречение, така че то да се разгръща с добре премерен ритъм, залагайки самокритични квалификации-наречия на ключови позиции. Тя също така използва език, който създава приповдигнат или дори изискан тон, думи като "scant" (оскъден), "vouchsafed" (удостои), "émigré", êакто и фрази, които подсказват педантично отношение към граматиката ("had had", "to have learned"). Използвайки всички тези прийоми, преводачката умело избягва полето на по-разговорния английски и изгражда доста по-въздигнат персонаж. Тази приповдигнатост е характерна в по-голяма степен за английския превод, тъй като на испански авторът използва твърде често употребявани фрази, например "me habia permitido entender" (ми позволи да науча) вместо архаична фраза като "vouchsafed to me" (удостои ме).

Изречението на Коста води до второ правило:

Не е задължително да се превежда единствено на съвременния стандартен говор; допускай възможността да се ползват лингвистични варианти. Индивидуалният почерк на преводача проличава в отклоненията от най-често използваните форми на езика. Обикновено социални и географски диалекти, жаргон и ругатни, архаизми и неологизми, професионални говори и чужди заемки са специфични за даден език, заседнали, притежаващи причудливи смисли, които трудно се предават при превод на чужд език, поради което те почти никога не осъществяват този преход. В тези случаи си проличава геният на преводача, когато той запрята ръкави и натъкмява стратегия, предназначена да пренесе чуждоезичния текст в различна културна среда. Преводът на Матю Уърд на романа "Чужденецът" на Албер Камю започва с изненадваща реплика: "Maman died today" (Мама умря днес.). От контекста става ясно, че френското "Маман" означава "майка". Уърд запазва френската лексема на Камю, макар че тя носи много повече значения на английски: тя не само сигнализира детинската интимност в отношението на разказвача, но и ни казва, че четем превод, хибрид, който не би трябвало да се обърква с френската творба.

Езикът на преводача също може да пусне дълбоки корени в приемащата култура и да установи сугестивни връзки със стилове, жанрове и текстове, които вече са натрупали значения в тази култура. Трето правило може да се извлече от този неизбежен резултат на преводаческия процес: Не подминавай конотациите и културните отпратки; чети ги като допълнителен, съществен пласт от значения. Да вземем за пример вдъхновения превод на заглавието на една от първите появили се в английски превод творби на Андре Жид, "La Porte etroite", от преводачката Дороти Баси като Strait is the Gate (Тесни са вратата). И двете заглавия отпращат към Евангелието на Лука, но английското заглавие елегантно поглежда към Библията на Крал Джеймс - "Strive to enter in at the strait gate" (Подвизавайте се да влезете през тесните врата...). Фразата, която Баси използва, дава на творбата на Жид културен престиж, какъвто не би бил налице чрез съотнасяне с не чак толкова авторитетен превод на Библията или превод с по-ограничено културно влияние.

Във всеки превод, заложените връзки са често стилистични, извиквайки литературни жанрове и традиции, които доразвиват и може би коментират чуждия текст. Патрик Криа, в превода си от италиански на романа "Declares Pereira" на Антонио Табучи, черпи разговорни думи от богато лексикално находище, което включва също така и арго, езика на подземния свят, както и фрази и лексеми като "bigwig" (голямо добрутро, шеф), "gagged" (със запушена уста), "shady-looking characters" (сенчести типове), "keep your eyes peeled" (отваряй си зъркелите) и "skinny little shrimp" (слаботелесен, живи мощи). От една страна, този език пасва на разказвача, ветеран в журналистиката, посветил живот и кариера на криминалното репортерство. От друга страна, той пасва на жанра политически трилър, чрез който авторът най-сетне се противопоставя на фашистката диктатура в Португалия през 1930-те години, като разобличава нейните престъпления.

Английският на Криа се разминава на моменти с италианския на Табучи. Там, където Табучи използва стандартен говор, Криа понякога се осланя на разговорни лексеми, примесени с многобройни британизми, някои от тях доста остарели, принадлежащи на лексикона от преди втората световна война - "doss-house" (нощен приют), "take a dekko" (гледай), "I’m in a pickle" (загазил съм го).

Но по отношение на обвързване на стил и жанр и привнасяне на характерна за времето атмосфера, преводаческият стил на Криа е далеч от произволен. Изборът на гангстерски лексикон, по-специално, е изключително подходящ при описание на режим, който разчита на паравоенни подразделения от престъпници за всяване на страх сред обществото и унищожаване на неговите граждани.

Трудът на Криа представлява изключителен тур де форс. Той напомня за това, което повечето читатели знаят имплицитно - преводът никога не би бил идентичен с чуждия текст, както и не би могъл да го изрази по някакъв директен безпроблемен начин, дори когато преводачът подхожда с максимална лингвистична прецизност. По-трудно ни е да приемем крайния извод: преводът е фундаментално лишен от възможност да осигури на читателя си преживяване, което е сравнимо или близко до начина, по който родната на автора аудитория възприема оригинала. За да бъде сравнимо преживяването, ще се наложи преводачът да ни осигури доживотно потапяне в чуждата литература и език. Само тогава ще можем да четем превода през призмата на образована чувствителност, с каквато читателят-носител на езика подхожда към оригинала. Въпреки че преводачите са без съмнение творчески личности, те не могат да преобразят своите читатели, задавайки им чуждоезични идентичности.

Това обаче, което преводачите могат, е да пишат. Би трябвало да възприемаме преводача като особен вид писател, който притежава не оригиналност, конкурираща се с тази на чуждия автор, а по-скоро изкусност в мимикрията, подпомогната от стилистичен репертоар, захранван от литературното богатство на езика, на който се превежда. Преводът представлява не толкова чуждоезичния текст, колкото преводаческата интерпретация на чуждоезичния текст и преводачът е длъжен да притежава нужното познание и новаторство, за да може да интерпретира лингвистичните и културни различия, изграждащи тъканта на този текст. При всеки последващ превод на класическа творба, например, ние очакваме от преводача нещо новаторско, с което да защити нуждата от издаването на още една версия. И ако повдигнем летвата още по-високо, очакваме от преводача да може да опише нововъведението.

Преводът на "Братя Карамазови" от Ричард Певиер и Лариса Волохонски промени изцяло начина, по който много от англоезичните читатели възприемаха романа на Достоевски. Както Певиер отбелязва в предговора, предишните преводачи "редактираха, поправяха или изглаждаха идиосинкратичната проза на руския писател, заличавайки в значителна степен хумора и отличителния стил на творбата." Заедно със сътрудничката си той е търсил "по-вярно представяне", възстановявайки "фрази, маниеризми, вербални тикове". Техният образцов превод извиква четвърто правило: Не подминавай въвеждащото есе на преводача; прочети първо него като изложение на интерпретацията, която е заложена в основата на превода и допринася за неговите уникални качества.

И въпреки всичко преводаческата интерпретация си остава пристрастна, едновременно непълна, в резултат на изличаването на безвъзвратно загубените характеристики на чуждия текст, и добронамерена към това, което е разбираемо и интересно за приемащата култура. Тя също така отразява културните и финансови интереси на издателите, стражите на крепостта, които непоколебимо упражняват своята власт да пропускат едни чуждоезични творби за сметка на други. Никога целият обем чуждоезична литература не би се появила в превод, по-голямата част от преводната литература рядко се преиздава и навсякъде преводите на проза надхвърлят в пъти преводите на поезия и други жанрове (оттук и акцентът ми при избора на примери). При прочит на роман, преведен през последните няколко години, ние не само че не сме способни да усетим как оригиналът черпи от родните си традиции, но и разминаващите се преводачески подходи твърде лесно могат да застинат в подвеждащи културни стереотипи. Понеже процентно преводите на английски са толкова малко - около 2-4 % от годишния книжен обем в САЩ и Великобритания, в сравнение с 25% в страни като Италия и Испания - читателят може и да не е в състояние да намери в превод сборник избрани съчинения от даден чужд автор, камо ли от даден език. Това положение придава особена тежест на петото и последно правило: Не гледай на единичен превод като на представител на цяла чужда литература. Сравнявай го с преводи на други произведения от същия език.

Днес съществуват езици и литератури, от които се превежда в много малка степен. Да вземем арабския. Много малка част от арабската литературна продукция е достъпна на английски, много по-малко от еврейската литература, например, което възпрепятства всеки опит да се измери културното влияние на социалните и политически процеси в Близкия Изток. Египетският писател Нагиб Махфуз заслужава място сред най-добрите арабски писатели, но несъмнено ще е грешка да го считаме за литературния говорител на арабския свят. Махфуз трябва да се чете в компания с неговия сънародник Абдел Хаким Касим, чиято книга "Ритуалът на възнесението" (преведена от Питър Теро) поставя под съмнение ислямския фундаментализъм, принуждаването на египетски копт да застане под знамето на мюсюлманското братство, като съчетава модернистки техники с алюзии от Корана. Самият Казим може да се съпостави със Сайед Кашуа, чийто еврейски роман "Танцуващите араби" (в превод на Мириам Шлезингер) с поразителна точност описва личностната криза, настъпила у арабски израилтянин, който, въпреки че израства в семейство на военизирани антисемити, се опитва да намери реализация в еврейска среда. Понякога, за да добие по-обширна представа за културната ситуация, която преводът загърбва, човек трябва да се обърне към съседни езици и региони.

Както посочват тези примери, естетическото възприемане на преводните литератури може да хвърли силна светлина върху културните различия, които са довели до политически деления и военни конфликти. Фактът си е факт обаче, сегашното окаяно състояние на превода на чуждоезична литература на английски език не позволява да се прави рязко разграничение между литература и политика, естетика и социология. По света най-често се превежда от английски, но относително малко се превежда на английски на фона на размера и печалбите на американските и английски издателски индустрии. Чуждите издателства се надпреварват да издават преводи на англоезична литература, докато издателите в САЩ и Великобритания гледат да не реинвестират огромните си печалби от продажбите на издателски права в преводи на чужда литература. Цифрите са умопомрачителни, дори ако не броим всички преводи в света към днешна дата на автори на бестселъри като Стивън Кинг, Даниел Стийл и Том Клинси, а се ограничим само с автори с литературна репутация. Във Франция и Германия, например, към сегашна дата, повече от двайсет произведения на Джойс Керъл Оутс и също толкова на Филип Рот се предлагат по книжарниците в превод от английски. В Италия и Германия повече от 30 заглавия от Чарлз Буковски са достъпни в превод (18 във Франция, 15 в Испания). Почти не съществува съвременен чуждоезичен писател, чиито съчинения да се радват на такова представяне и предлагане на английски. В тези случаи, четенето на преводи, било то и заради чисто литературните им качества, може да бъде видяно като политически жест, акт на съпротива срещу наложените издателски практики, които сериозно ограничиха достъпа ни до чужда литература.

Нужно е да четем преводите по различен начин в сравнение с родните съчинения поради простата причина, че преводът не е оригинал, че в процеса е заангажиран не само чужд език, но и чужда култура. Моята цел беше да опиша начини на четене на преводи, които усилват, а не ограничават онова удоволствие, което единствено четенето носи. Това удоволствие обхваща главно лингвистичните, литературни и културни измерения на превода, но може също така да включва мефистофелската тръпка на съпротивата, на противопоставянето на институционализираната власт на културните брокери в лицето на издателите, на организирането на индивидуален протест срещу крайно неуравновесения културен обмен, за който непреднамерено се вини читателската аудитория. Чети преводи не само с усет към качеството на преводаческия труд, но и със съзнанието, че преводите могат да те дарят най-вече с проникновена и речовита интерпретация на чуждия текст, едновременно ограничена и овластена от необходимостта да се вземе под внимание приемащата култура. Издателите ще ни настигнат рано или късно. В крайна сметка, това е в техен интерес.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вместо "Drop off your trousers..." [обратно]

2. Вместо "Leave your valuables..." [обратно]

© Лорънс Венути, 2004
© Зоя Маринчева, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2004, № 11 (60)

Текстът на английски е публикуван в "Думи без граници" <http://www.wordswithoutborders.org>, юли 2004.

Преводът се публикува с разрешението на "Думи без граници", интернет издание за световна литература, с хостинг, осигурен от Bard College и подпомогнато от Националния фонд за изкуствата в САЩ.