ИДЕОЛОГИЯ И ЛИТЕРАТУРНА РЕПРЕЗЕНТАЦИЯ

Карлос Реис

web | Култура и критика. Ч. IV

1. Идеологическа репрезентация

1.1. В лекция за отношенията между литературата и идеологията, представена на колоквиума Клюни (1970), Жан Пиер Файе се позова на Маларме, за да илюстрира опита да се избегне класифицирането на природата на идеологията: “Той, който през целия си живот познаваше робството на преподаването, бързо се отърва от дидактическото облекло и идеологическите панделки, с които неговите ученици бяха започнали да го обличат преди пет години” (Файе 1970: 188).

В този цитат образът на “идеологическите панделки”, с които Маларме отказва да се окичи, не е случаен: напротив, това предполага, че за големия френски поет идеологията се дефинира като нещо ненужно и показно, произволно наложено върху автентичността на литературата. По този начин се очертава цялата проблематика, която може да бъде сведена до основния въпрос за това до каква степен съжителството на идеологията и литературата е приемливо; въпрос, интересуващ ни по-скоро с полето на разсъждения, което отваря, отколкото със самия себе си.

Независимо от това, не би било неуместно да се припомни, че той и досега е бил обект на голямо внимание, заради пряката си насоченост към основните посоки на означаване на литературната творба. Преди всичко става дума за онези случаи, когато се имат предвид работите на художници, оставили незаличими отпечатъци в епохата си. Когато говорим за Милтъновия или Расиновия Weltanschauung¹, става дума не толкова за личното отношение на автора към неговото време; повече от това ние се интересуваме от способностите на тези писатели да уловят и разпространят, чрез мозайката на литературната си продукция, основните характеристики на една комплексна и разнородна вселена. Освен това, не може да бъде отречено, че голямата плътност, с която тази вселена се характеризира, може да бъде разбрана само от гледна точка на специфичните идеологически референции, които функционират като нейна основа, и по този начин й придават глъбинно значение.

От друга страна, за важността на връзките между литературата и идеологията също свидетелстват както начинът, по който те са били изследвани, така и произтичащото социокултурно влияние. Без да се обръщаме към Античността, и в частност към Платоновите възгледи за ролята на поетите в полиса, можем да забележим как мислители от ранга на Сартр или Лукач, обсъждат, почти винаги полемично, въпроси (като този за необходимостта от компромис от страна на артиста или за уместността на реализма), не толкова отдалечени от проблематиката за възможностите на литературата за идеологическа репрезентация. Широко известно е, че дори литературата, която има претенцията да бъде освободена от идеологически натоварени теми, също потвърждава, в този случай чрез отрицание, невъзможността за пълното избягване на идеологическото предубеждение.

Онова обаче, което ни интересува повече тук, е да обособим и проучим целия диапазон от въпроси, подразбиращи се от упоменатото по-горе, които имат отношение към процесите, чрез които идеологията става видима в литературния дискурс. Тъй като това включва употребата на езика, и следователно има импликации от семантичен характер, тези въпроси налагат предшестващо обсъждане на езика, чрез който литературата предава естетическа информация и специфичния семантичен процес, присъщ на тази информационна динамика.

1.2. Свързвайки литературата с информационната динамика, трябва да имаме предвид два отнасящи се към цялата литературна практика аспекта. Първо, че тази практика има комуникационно измерение, тясно свързано със статуса й на социална дейност; второ, че това комуникационно измерение е уместно именно защото цели да разпространи значения, изразени по повече или по-малко комплексен начин. Именно в този контекст e възможно да се говори за безсмъртието (или поне за жизнеността) на определени литературни произведения, чиято семантична плътност стимулира прочити, разкриващи и показващи зони на неизследвани значения: по тази причина Шекспировият “Хамлет” или “Ode Maritima” на Алваро де Кампос се радват на социокултурна значимост, до която случайните произведения или наивните литературни стереотипи не могат да се домогнат, именно защото техните семантични ресурси са твърде бедни и следователно - лесно изчерпаеми.

Все пак информационният потенциал на литературното произведение не бива да се разглежда независимо от статута му на естетическа цялост, който безспорно определя вече споменатата информационна динамика. Известно е, че композицията на съобщението зависи от операция, даващa възможност за селекция на информационни единици от по-широк или по-тесен спектър от алтернативи; именно чрез наличните възможности за селекция се определя нивото на ентропия на информационния процес, както и богатството на новост: “По този начин стойността е свързана с неочакваното, непредсказуемото, оригиналното. Размерът на количеството информация е свързан в такъв случай с размера на непредсказуемото, т.е. с въпрос от теорията на вероятностите: онова, което е малко вероятно, е непредсказуемо, онова, което е сигурно, е предсказуемо, разбира се, в границите на употребата на своето знание, с която получателят определя поведението си” (Молс 1972: 37)².

Тези думи могат пряко да бъдат отнесени към информационния потенциал на литературните текстове. Когато те произлизат от информационен процес, характеризиращ се с голяма степен на ентропия (както се случва във времена на пробив и естетически иновации), литературните текстове приемат формата на непредсказуеми съобщения, притежаващи високо ниво на информация, което, преведено на социокултурен език, се изразява във възможността им да изненадват; в другата крайност са литературните текстове, основаващи се на претрупани похвати на избор и кодиране на информация, които водят до намаляване на информационния им потенциал, тъй като тяхната композиция не се стреми към елемента на изненадата³. Една ултраромантична поема не би могла лесно да удовлетвори взискателния читател, защото нейното основно хиперкодиране може само да генерира стереотип, банализиран от повторението на тематичните и технико-литературните компоненти.

Тези предположения обаче биха могли да ни заинтересуват само ако можем да ги отнесем към една определена сфера на информация, носена от литературната творба, а именно идеологическата информация, която тя съдържа. В този случай се изправяме пред конфликт между отделните характеристики на всички относително усложнени естетически творения и социалното обвързване, присъщо на всеки идеологически модел.

Макс Бензе (1972: 176), който основава своите разсъждения за естетиката на текста върху принципа на хармоничното артикулиране на комплексността и реда на нейните елементи, твърди, че “естетическото състояние и неговият свят от знаци са уязвими, необикновено крехки и винаги различни, т.е. новаторски и творчески”⁴. И ако това е приложимо за областта на литературното създаване, за стилистичното изграждане на текста (в частност на лексикално и образно ниво) например, то в други полета идеята за оригиналността, която сякаш подкрепя твърденията на Макс Бензе, поражда някои трудности.

Онова, което трябва да имаме предвид е, че в някои епохи и културни контексти творческата свобода на автора може да бъде частично обусловена от различни ограничения: когато португалският романист Еса ди Куейрош пише O crime do Padre Amaro (“Престъплението на отец Амаро”), той несъмнено показва творческа сила, която от стилистичното ниво до артикулацията на гледни точки му позволява значителна свобода за оригиналност, но на други равнища (тематичния набор, темпоралната артикулация, фабулната динамика и т.н.) тази свобода е вече значително намалена от налагането на художественото направление натурализъм, изискванията на което писателят не може нито доброволно, нито неволно да избегне.

В светлината на казаното смятамe, че присъствието на идеологията в литературната творба може решително да намали информационното й въздействие за сметка на често генерализирани социални тенденции, които преобладават в изразените идеологически референции. С други думи, можем да кажем, че предимно в естетико-литературните периоди, които са относително кохерентни от идеологическа гледна точка (Ренесанс, натурализъм, социалистически реализъм), тази кохерентност става част от семантичния излишък на литературната творба. Това не означава обаче, че наличието на идеология напълно изключва естетическата информация, по определението на Макс Бензе; онова, което се случва е, че бивайки до известна степен предположено от изтъкнатите обстоятелства, новото се проявява преди всичко на равнището на идеологическите прояви, т.е. на техническите и дискурсивни решения, оформящи предварително установени идеологически значения.

Така конфликтът, очертан по-горе, между претрупаността и новото е разрешен. В друг контекст Ю. Лотман описва подобен конфликт като диалектическа конфронтация между два противоположни механизма: “Единият се стреми да подчини всички елементи на текста на системата, трансформирайки ги в автоматизирана граматика, без която актът на комуникация е невъзможен; другият се опитва да разруши тази автоматизация и превръща самата структура в носител на информацията” (Лотман 1975: 120). Следователно чрез това диалектическо противопоставяне може да се преодолее рискът от дихотомично формулиране, категорично отхвърлено тук, т.е. такова, което се опитва да разглежда отношенията между идеологията и литературния дискурс като обикновено приспособяване на нещо, което предстои да се направи (текстовото изразяване) към вече завършен компонент (идеологията).

1.3. Естетическата информация, извлечена от литературната творба, притежава вътрешна семантична информация и, съгласно формулираната от Ейбрахам Молс (1972: 196-197) теза, всяка има отделен профил: първият е “специфичен за предавателните канали” и поради това е непреводим; вторият произлиза от “универсалната, структурирана, изразена логика, която е преводима на чужд език”⁵ и служи за подготовка и води до пренасяне на действието в рамките на идеологическите измерения на литературния дискурс. Следователно трябва да признаем важността на смисловото изразяване, станало възможно чрез литературния дискурс. В едно свое изказване, по повод изразяването на смисъла в неговите романи, Ален Роб-Грийе твърди: “Аз изобщо не съм завладян от стремеж за изразяване на смисъл, а от движенията на смисъла. Критици като Жан Рикардо изведоха като единствено достойнство на моите книги формата. Напротив, аз смятам, че в тях смисълът е изключително важен; всъщност в тях се виждат възможностите на смисъла в конфликт с формите или, обратно, формите в конфликта им с опитващия се да се наложи смисъл. Смисълът, ако е уникален, е винаги неограничен”⁶.

Преди всичко трябва да отбележим загрижеността, която тези думи изразяват с оглед на стойността, придавана на семантичната сила на литературната творба, стойност, която е още по-ясно забележима, когато идва от автор, свързан с литературно движение ("nouveau roman"), понякога наричано формалистично. Ще акцентираме обаче на някои отделни аспекти в изказването на Роб-Грийе. Най-напред трябва да посочим, че тук смисълът е умножен и с увеличени възможности (“възможностите на смисъла”) - т.е. изразяването на единично значение е отхвърлено и това води до полисемантично измерение на литературната творба; второ - Роб-Грийе говори за опит на смисъла да се наложи, предлагайки дискурсивна фoрмулировка, не винаги удовлетворяваща, а напротив, усложнена от вътрешното състояние на не чисто референциалния дискурс и, трето, потвърждавайки този конфликт, техническите и формалните решения се намесват в описания процес; тези решения не само позволяват независимо формулиране на смисъла, а и също така изискват да бъдат приети като активни фактори в семантичната динамика на литературната творба.

Ако казаното от Алан Роб-Грийе не е достатъчно да разкрие важността на смисъла за литературната творба като цяло, лесно могат да бъдат приведени допълнително подкрепящи данни. Имаме предвид, разбира се, преди всичко нивото на вербална експресия, поддържащо литературния дискурс, което може да бъде разгледано предимно като денотативна база, чиито техническите ресурси, обикновено от стилистичен порядък (конотации, риторични фигури и т.н.) се сливат. Това поле е толкова важно, че теоретик като Роман Ингарден полага в него един от четирите слоя (strata), чрез който описва литературното художествено произведение в рамките на органична и полифонична структура: “Съществуването на слой от смислови единици в литературното произведение има своето изражение преди всичко във факта, че това произведение - дори когато става дума за чисто лирическа поема - не може никога да бъде напълно ирационален продукт, както това е възможно при други произведения на изкуството и в частност - музиката” (Ингарден 1973: 232-33).

Ако се придвижим от това ниво към други полета на по-дифузна локализация като тематичните компоненти, идеологическите елементи или митологическите и символически отпратки, ще открием, че все още се обръщаме към вселена от значения, която обаче не може да функционира без първото споменато ниво. По повод на това трябва да си припомним, че когато писане като експерименталната поезия влияе на семантичната дискурсивност на литературното произведение, тематичните, идеологическите и митологично-символистичните значения, за които споменахме, са също повлияни по различни начини; тогава експресивните качества на художествения текст клонят към асимилация на визуалните художествени ресурси.

Горните аргументи водят до заключението, че на литературното призведение може да се припише изключително важна функция като резултат от смислите, които съдържа: става дума за когнитивната функция, ситуирана като антипод на формалистичните или чисто лудическите концепции за литературната творба. Възможността за предаване на конкретно знание е свързана с два въпроса, тясно свързани с проблема за идеологическата репрезентация. Първият засяга художествената ангажираност, чиято същност се базира изключително на способността на литературната творба да документира (т.е. да запознава със) социалните, икономическите и политическите ситуации, които изискват трансформация, съобразно определени ръководни идеологически линии; но става дума също така и за важно допълнение към тази художествена ангажираност - прагматичното измерение на литературното произведение (или, ако предпочитате - за знаците, представени в него) като цялост, действаща върху адресата, който има готовност да я приеме.

Това не означава, че би следвало да се очаква от литературното произведение да произвежда знание по начин, който би отрекъл естетическата му същност. Това се случва в крайни случаи, когато литературният дискурс приема формата на памфлет или когато неговата документалност се домогва до чисто референциална функция.

Без предубеждение към онези тези, според които литературата е когнитивен инструмент (като тази на материалиста-теоретик Галвано Делла Волпе), трябва да отбележим, че това условие е обект на особената природа на литературния език. С други думи, може да се каже, че знанието, предавано от литературното произведение, не може да бъде пряко и непосредствено разбирано, както е в случаите например с историографския дискурс или комюникетата, а трябва да се имат предвид факторите на естетико-литературното вложение, което може да направи това знание дифузно и комплексно: например фикционалността на романа, която ни кара да я ограничим в категориите на правдоподобността; ироничните деформации, присъщи на определени стилове, водещи до декодиране чрез семантична инверсия; или символите, които преобладават в лирическото стихотворение и изискват абстрактна компетентност, настроена за разбирането на символистичния стил. Това е причината, която кара Пиер Махерей да отбележи, че “това, което е важно в творбата, е това, което тя не казва” и по-нататък - “това, което творбата не може да каже, е важно, защото тук се разиграва изработването на изказването в своеобразното пътуване към тишината” (Махерей 1978: 87).

Сега, когато говорим за процеса на идеологическа репрезентация (и следователно за когнитивната динамика, осъществена от литературните смисли, стратегически разпръснати из цялата творба), е очевидно, че тази репрезентация също се подчинява на статуса на литературния език. Ето защо присъствието на идеологически значения в литературната творба трябва да се възприема в рамките на специфична дискурсивност, на която не са чужди специални условия на продуциране, систематизация и кодиране.

2. Идеологическият дискурс

2.1. Да се говори за дискурс в този контекст означава да се обвърже проблемът за идеологическата репрезентация с реалните условия и конфигурации, възприети от нея. В този ред на мисли, дискурсът се схваща като комуникативен инструмент, включен в процеса на социалната амплитуда и подчинен на прагматичните фактори.

Очевидно определянето на дискурса като процес е пряко ориентирано към рамките на материалистичната теория за дискурса и по-точно тази на Мишел Пешо, който, включвайки дискурсивния процес в “идеологическите отношения между класите” и определяйки “материалния характер на значенията на думите и дискурса”, отхвърля всички индивидуалистични концепции за дискурса: “дискурсивност не е реч (parole), т.е. “конкретен” индивидуален начин за преживяване на ‘абстракцията’ на езика; не е употреба, използване или изпълнение на функция. Напротив, употребата на термина дискурсивен процес цели ясно да сложи на мястото му (идеалистично) понятието “реч” (parole) и психологическия антропологизъм, който то носи” (Пешо 1975: 82).⁷

Следователно онова, което се опитваме да направим, е да определим полето на действие на идеологията. Разглеждайки го във връзка с анализа на естетико-литературния идеологически дискурс, това поле кореспондира със синтагмата, в която артикулацията на този дискурс е материализирана. Но, от друга страна, това не означава, че обектът (дори преди да го срещнем отново, ангажиран с активирането на идеологическия код) е засенчен, придавайки по този начин твърде голямо значение на дискурсивната материалност: той конституира потенциално опосредстваща цялост, която може да бъде (или да не бъде) представена на повърхността на дискурса и, нещо повече, е в състояние да породи обстоятелства, които я издигат над него. Преди да заключи, че “тъй като обектът на изговаряне, с всички негови характеристики и отношения, е предположен от дискурса, той може да бъде “четен” или интерпретиран като един от елементите на изтъкнатото съдържание”, Умберто Еко подчертава необходимостта от “разглеждане на ролята на комуникиращия субект не като методологическа фикция, а преди всичко като реален субект, положен в историческа, биологична и психическа система, както го разглеждат например психоанализата и другите хуманитарни науки” (Еко 1978: 375-376).⁸

По този начин в дискурсивната практика субектът, който я активира, не просто изразява своето присъствие по недвусмислен начин, но също така не освобождава това присъствие от някои рамки (преди всичко исторически и социални), способни да я превърнат в идеологически агент.

По тази причина вярваме, че е уместно да се говори за идеологически дискурс, разбиран тук като резултат от формулирането на синтагма, способна да разпространява значения в социалната общност, която я съдържа, и представяйки, обикновено по прикрит начин, фундаментите на идеологията. Веднъж възприели тази дефиниция, схващането, че “идеологическият дискурс изгражда код” (Ребол 1989: 41)⁹, трябва да бъде определено като неточно. По-правилно би било да се каже, че той води началото си от кода, както ще видим, но сбъркването му с този код не само игнорира включването на идеологическия дискурс в синтагматичното ниво, но води и до пренебрегване на решителен аспект на неговото съществуване: репрезентационните процедури, изразяващи идеологическите значения, които на свой ред се отнасят към диалектическата връзка между идеологията и езика. По думите на Роси-Ланди, “когато говорим за идеология, ние неизбежно говорим за език и обратно... Езиковият апарат е вътрешно присъща част на идеологията, точно както дихателният апарат е вътрешна част от тялото, както индустриалните машини са вътрешна част от недвижимия капитал, а той - от производството, което пък на свой ред е вътрешна част от социалното възпроизводство” (Роси-Ланди 1980: 236)¹⁰.

По този начин стигаме до въпроса за прикриването и дегизировката, чийто обект са идеологическите значения. Тъй като в повечето случаи съдържа властови проекции, идеологията е предразположена да маскира своята истинска мотивация, предпочитайки да я изразява чрез дискурс, който, ако не е напълно неразбираем, то поне предполага трудно декодиране и достигане до тази мотивация по индиректен път. Следователно идеологическият дискурс може да бъде пълно анализиран, само ако се имат предвид семантичните стратегии, които управляват развитието му; изследване, което би добило завършеност чрез описание на знаците, които структурират този дискурс.

Тази проблематика не може да бъде разгледана отделно от въпроса за многообразието и различието на идеологическите дискурси. Всъщност в контекста на широк и разнообразен диапазон от инструменти за идеологическо производство (в някои случаи свързани с институции, определени от Алтюсер като “държавен идеологически апарат”) ставаме свидетели на мултиплициране на твърде различни дискурсивни практики - от религиозни ритуали до феномени като пресата, рекламата, телевизионни сериали или книги с комикси. Различни дискурсивни решения са приспособени към специфични комуникационни обстоятелства; решения, едновременно разкриващи и прикриващи идеологическите корени, които могат да бъдат разбрани само ако се контролира репертоара от идеологически знаци, наличен за въпросното дискурсивно производство¹¹.

Не е трудно да се забележи, след всичко казано дотук, че говоримият език е изключително важно средство, обслужващо изразните изисквания на идеологическия дискурс. Дали когато е в услуга на естетико-литературни практики, или когато се използва в дискурси като политическия и журналистическия, или дори когато съпътства синтагми с иконичен характер (в киното, телевизията, комиксите), говоримият език, поради характерния си потенциал за семантична репрезентация, притежава характерното свойство да се приспособява към конституирането на идеологическия дискурс. По тази причина, след като заявява, “че думата е идеологически феномен par excellence”, Бахтин добавя: “Думата [...] е неутрална преди всяка специфична идеологическа функция. Тя може да изпълни всякакъв вид идеологическа функция: естетическа, научна, етическа, религиозна” (Бахтин 1977: 31-32)¹².

2.2. Това, което ни интересува тук, са дискурсивните практики с естетико-литературен характер; следователно не е изненадващо, че ще се концентрираме върху идеологическата репрезентация в сферата на тези практики, без засега да се опитваме да установим дали е възможно ясно да се определят границите, които ги отделят от нелитературните. В дискусията за отношението между литературата и действителността трябва да имаме предвид, че въпросът за репрезентацията е не само проблем, наследен от древността, но също така и концепт, който открива възможности за анализ на въпроси от технико-литературен характер.

Необходимо е да припомним, че когато Платон и Аристотел говорят за процесите на подражание, става въпрос за самата репрезентация; когато Платон разграничава подражателната възможност (mimesis) от другата, опосредствана от поета (diegesis)¹³, се установяват няколко качествени разграничения (квалифицирани именно чрез хибридната модалност, включена в Платоновия текст) между двата процеса на репрезентация и принципно от втория се изисква специфично технико-дискурсивно разрешение: "Съвсем вярно си разбрал - казах аз. - И смятам, че сега мога вече да открия това, което по-рано не можех: едни от поетическите и баснословните разкази всецяло се състоят от подражание. Това са, както казваш, трагедията и комедията. Други пък са разказ на самия поет - тях ще ги намериш най-често в дитирамбите. А трети произведения са съчинени чрез подражатие и разказ, както е при поемите и при много други съчинения, ако ти ме разбираш" (Платон 1976: 118)¹⁴.

Добре известно е, че подобна артикулация не винаги избягва риска от механична дихотомия, която напълно разделя съдържанието от формата, която го оформя. Това обаче не предпазва репрезентацията от привличането върху себе си на вниманието на теоретици като Лукач, Ауербах или Роман Ингарден. Първият анализира идеологическите фактори, от които зависи практиката на художествения реализъм; вторият основно се занимава с начините на представяне на действителността в толкова различни произведения като Одисея, Декамерон, Дон Кихот, Червено и черно, а последният свързва фикционалността със степента и формата на присъствието на действителността в литературните творби.

По този начин литературните жанрове, художествените стилове, подражателните процедури, отношенията на сходство и историко-социалната репрезентативност на литературата са основните аспекти на сложната проблематика за репрезентацията; а от друга страна, репрезентацията е също свързана с онтологичната същност на литературния феномен и с когнитивния му потенциал. В известен смисъл Роман Ингарден предлага посоката, в която ние бихме искали да насочим въпроса, като казва, че “да репрезентираш означава да направиш нещо известно, което е напълно различно от представянето на обекта чрез съответните обективни отношения. То е “да направиш известно” нещо различно от репрезентиращия елемент, в който репрезентaтът “имитира” репрезентирания; скрива се като репрезентaт, за да се разкрие в същото време като този, който репрезентира; и по този начин, така да се каже, репрезентaтът изразява другия, когото всъщност той само репрезентира и това му позволява той самият да говори от свое лице” (Ингарден 1973: 267).

В опита си да разберем напълно значението на казаното ще акцентираме на диалектическата тенденция, която характеризира отношенията репрезентат/репрезентиран. Фактически, за да се очертае автономността, която двата елемента притежават и от друга страна, да се акцентира на дисимилацията, която носи първият, означава да се привилегирова динамичният антагонизъм, който може да бъде разрешен на дискурсивно ниво (“изразява”, “другия”, “позволява той самият да говори от свое лице”). Тази дискурсивност не е повлияна от механичната дихотомия (форма/съдържание), за която вече стана дума: “Всеки момент е в същото време условие, причина, предпоставка, елемент, аспект на отдалечени и по-висши моменти от развитието. Той остава присъстващ и включен - превъзхождащ, но съдържан”¹⁵ (Гутерман, Льофебр 1936: 21).

От горното научаваме, че след като специфичността на нейната дискурсивност е припозната (вж. Ингарден - “репрезентaтът “имитира” репрезентирания; скрива се като репрезентaт, за да се разкрие...”, курсив мой), литературната репрезентация насочва към процес на естетическа трансформация, в която репрезентираните елементи, въпреки подчинеността им на посочената специфика, не абдикират от своята същност.

По наше мнение по този начин трябва да бъде формулирана литературната репрезентация на идеологията. Следователно е въпрос на виждане на литературния дискурс като резултат от диалектическо инкорпориране на идеологическите компоненти, способни на въздействие, по силата на семантичната устойчивост, с която се характеризира експресивната конфигурация на този дискурс, без непременно да се руши естетическата му природа; и също така е въпрос на разбиране на специфичната конфигурация като особен аспект на онова, което Лотман нарича вторично моделиране в рамките на по-широки моделиращи системи в света, конкретизирано чрез семиотичните системи и очевидно също включващо идеология: “Художествената комуникация създава художествен модел на действителен феномен - художественият език моделира универсум в своите най-основни категории, които, репрезентиращи най-общото съдържание на света, са форма на съществуване на конкретни неща и феномени” (Лотман 1975: 18)¹⁶.

И тук достигаме до въпроса, на който ще отделим по-систематично внимание на друго място в настоящата работа: този за необходимостта да се установи връзка между идеологическата мотивираност на литературната творба и репрезентативните стратегии, които тя възприема. Не е случайно, че романът е повествователна форма, най-добре приспособена към позитивистичната мисъл (както се среща в периода на натурализма), или че, обратно, романтическият идеализъм покровителства хибридните решения и дори, в крайни случаи, просто отхвърля всякакви ограничения от технико-литературен характер.

Според нас всички тези феномени имат отношение към факта, че идеологията, когато се срещне в литературния дискурс, се появява променена и естетически опосредствана, особено чрез онези алтернативи, чиито корени са в опозицията между мимезис и диегезис. В последния пример това са факторите, които предполагат прозрачността и степента на ефективност, която литературният дискурс достига или, с други думи, идеологическия информационен потенциал, с който е облечен. Имайки предвид току-що казаното, не можем да разделим ефективността и информативната сила от систематизацията и кодиращия процес, които управляват производството на идеологически дискурс.

2.3. В този контекст ние се интересуваме от идеологическия дискурс като феномен, свързан със систематична активност, не само защото така ще достигнем до конфигурацията на идеологическото пространство, което съдържа тази дискурсивност, а и защото чрез това пространство ще избегнем риска от тенденциозен формалистичен прочит на идеологическия дискурс.

В тази връзка е необходимо да си припомним, че приетата тук дефиниция на идеологията акцентира, наред с вече коментираните аспекти, на систематичната природа (“система от идеи и възгледи” - Рошер 1968: 127), което е важно да се подчертае. Същевременно, дори и в други определения на понятието, давани от различни автори и методологически направления, системният характер на идеологията е ясно подчертан. Така за Дюфрен (1974: 46) идеологията “се стреми да се организира рационално, да формира система: практическата кохерентност на интересите го изисква, тя се превръща в логическа - кохерентността на система, която отразява, утвърждава и запазва социалната система”. Елисео Верон (1971: 68) на свой ред категорично говори за “идеологическа система”, подчертавайки, че системата не са устройствата на компютъра за извеждане и показване на информацията, а неговата ПРОГРАМА. От тази гледна точка, на това ниво на анализ, “идеологията” може да се дефинира като СИСТЕМА ОТ СЕМАНТИЧНИ ПРАВИЛА ЗА ГЕНЕРИРАНЕ НА СЪОБЩЕНИЯ”. Обвързвайки идеологията с конотацията, Катрин Кербрат-Оречони (1977: 215) смята, че първата е “система от репрезентации (форма на съдържанието) с интерпретативен характер (а не “обективен”), играеща конкретна историческа и политическа роля (идеологическият труд цели да защити правотата на интересите на определена класа), която се стреми, измамно, да се превърне в универсална и натурализирана (идеологията никога не се признава за такава - напротив, тя не спира да твърди “аз не съм идеология”) и, прибягвайки до говоримия език, се конституира като относително самостоятелен език”. В рамките на текстуалната лингвистика Теун А. Ван Дайк (1980а: 37) разглежда идеологията като когнитивна система, добавяйки, че тя “е ментална репрезентация, съхранена (за дълъг период) в мозъка, която може да бъде използвана при дейности като интерпретацията на събития и действия, разбирането на дискурс или продукцията на (взаимо) действия”. Вземайки за отправна точка дифузно и не твърде спорно значение, Масимо Бонфантини твърди, че “идеологията е систематизирано понятие, притежаващо специфичен характер, който го отличава от други систематични концепти, каквито са научната теория и техническите процедури” (Бонфантини 1979: 33). Дори определения с ясна марксическа определеност акцентират на същото нещо: такъв е случаят с Хейдън, за когото “идеологията е система от социални концепции (политически, икономически, юридически, педагогически, художествени, морални, философски и т.н.), която изразява интересите на определена класа и която включва съответстващи поведенчески стандарти, гледни точки и оценки” (Хейдън 1973: 19). По подобен начин Алтюсер, реинтерпретирайки марксисткото наследство, определя идеологията като “система (притежаваща собствена логика и точност) от репрезентации (образи, митове, идеи или концепти, в зависимост от случая), обезпечена със съществуване и историческа роля в даденото общество” (Алтюсер 1975: 238). Накрая, разглеждайки идеологическата практика на романса и също в синхрон с марксистката парадигма, Чарлз Гривел отбелязва: “Идеологията като предаване на принципи и класови категории конструира информационна мрежа, способна да гарантира социална хомогенност както в управляващата класа, така и извън нея; следователно, идеологията конституира система (езикова или друга) на разширяващ се контрол, чрез който се съхранява общо, еднородно и създадено мнение...” (Гривел 1973: 300).

Тези цитати биха могли да бъдат увеличени и към тях да се добавят и други дефиниции, в които, макар и не експлицитно изразен, системният характер на идеологията присъства имплицитно. Това означава да привлечем вниманието върху нормативния аспект на идеологията като система, като по този начин потвърдим, че идеологическата система притежава ограничаващ характер поради склонността на организираното споделяне на ценности, преценки или концепции да се превръща в нормативно и поради стремежа му да инспирира социални, културни или политически практики¹⁷.

Упражняването на такава нормативна власт не изисква, на пръв поглед, ориентация към елементите на съдържанието, а само към граматическата динамика при създаването на дискурсивни формулировки, чийто смислов материал е способен да оформи определени идеологически значения. По тази причина Елисео Верон твърди, че идеологията “е граматика на пораждане на значения, придаване смисъл на значещи обекти... Идеологията може (винаги фрагментарно) да изрази себе си също и под формата на съдържание (и вероятно това е, което обикновено наричаме “политически дискурс”). Но понятието за идеологията (идеология) не може да бъде дефинирано на това ниво”¹⁸ (Верон 1975: 15).

Вече е възможно да се достигне до крайно заключение: че системният и нормативен характер на идеологията имплицитно внушава разбирането й като поле, податливо на кодиране; откъдето следва включването на идеологически знаци, подходящи за постигането на определена степен на комуникативна ефективност. За да направим това (и дори преди да сведем този проблем до полето на литературния език), трябва да вземем под внимание идеологическата система в нейната пълнота.

Обсегът на една идеологическа система е пряко свързан с нейната интеграция в идеологическо пространство, в което идеологическият дискурс се конкретизира като практика, която би могла да бъде разбрана само посредством значителна степен на социална включеност. Благодарение на тази включеност продукцията на идеологически дискурс избягва, много често, директния контрол на субекта, който ги формулира. С други думи, може да се каже, че подчиняването на идеологическия дискурс на принципи на системна организация, както и структурирането му в пространството на социалните отношения, се стреми да засенчи съзнателнoто намерение, спадайки по този начин към изразителна концепция за дискурсивна продукция. Бивайки дълбоко замесен и участващ в широкото поле на рецепция, абсорбиране и трансформиране на информация с идеологически характер, субектът на дискурса, може да се каже, свършва, превръщайки се в елемент, ограничен от обкръжаващото го пространство, т.е. сферата, пресичана и оформяна от различни идеологически проявления.

Казаното би могло да се подкрепи и от важното наблюдение на Бахтин, в което определя комуникативните и социални измерения на идеологическия дискурс, както и неговия междуличностен ефект: “Знаците не могат да се проявят по друг начин, освен на междуличностно ниво... Същественото е, че тези две личности са социално организирани, че формират група (социално единство). Именно при тези условия може да се установи система от знаци. Не само че индивидуалното съзнание не може да обясни нищо, но и напротив - то трябва да обясни себе си чрез идеологически и социални средства” (Бахтин 1977: 29-30)¹⁹. Обръщайки внимание на необходимостта от разглеждане на прагматиката на идеологическите практики, тези твърдения водят до определяне на диалогично и междутекстово състояние на идеологическия дискурс, като измерение, което, от една страна, има своите корени в социалната среда, а от друга, може да надхвърли границите на предимно формалистичния подход на изграждане на идеологическия дискурс.

2.4. Диалогичното и междутекстово състояние на идеологическия дискурс не може да бъде формулирано без понятието, на което се отдава голямо значение в настоящия контекст: това на идеологемата, която най-напред е в състояние да инспирира антииманентистки оперативни практики и второ, да доведе до динамични взаимозависимости между литературната и други системи, каквато е например идеологическата.

Изхождайки основно от твърденията на Медведев, един от последователите на Бахтин, Юлия Кръстева свързва концепта на идеологемата със социалното измерение на знака, приписвайки му “действието, което свързва транслингвистичните практики на обществото и кондензира господстващия начин на мислене” (Кръстева 1969: 60)²⁰. Това, което ни интересува тук, е не просто акцентът върху обществото (и чрез него - върху историята, идеологията, културата и т.н.) като специфично пространство на рамкиране на дискурсивните практики, а по-скоро кондензацията, за която говори Кръстева.

Наред с най-очевидно носената способност синтетично да редуцира и концентрира “господстващия начин на мислене”, думата “кондензира” предполага и друго значение: подложена на действието на идеологемата, идеологията е трансформирана (The Dictionary of Contemporary French казва, че “кондензирам” е “превръщам газове в течна форма”) и до известна степен скрита зад стратегиите на репрезентация. Анализът на тези стратегии ще изисква референция към специфични знаци. Можем да добавим, че на този аспект вече е наблегнато от Медведев: “Идеологемата, при проникването в художествената творба, влиза в химически, а не механични отношения с особеностите на художествената идеология. Нейният морален, философски дух става съставка на поетическия дух и етико-философската й отговорност се поглъща от тоталността на авторовата художествена отговорност за цялостното му художествено изказване”²¹ (Медведев 1978: 22).

Но понятието идеологема също предполага динамизъм, тясно свързан с историко-социалните компоненти и превърнат в “интертекстуално действие, което можем да разчетем “материализирано” на различните структурни нива във всеки текст” (Кръстева 1969: 114). Това означава, че без да изоставя идеологическите примери, които нейното функциониране съдържа, идеологемата ни води към интертекстуалността като активатор на дискурсивната продукция, на която идеологията не може да бъде чужда.

Това обаче не е въпрос, от чийто теоретичен анализ се нуждаем; обърнахме му внимание тук само заради оперативните последици, които неговото разпознаване има. Тези последици могат да бъдат предположени от свидетелствата на писатели, които по един или друг начин са изследвали интертекстуалния характер на литературната продукция: такъв е случаят например с Бодлер (1966: 145), когато говори за “божествения създаден от Бог палимпсест, който е нашата несъизмерима памет” или с Рикардо Реис (един от хетеронимите на Песоа (s/d: 390), когато твърди, че “трябва да има нещо и в най-кратката поема на поета, което да ни напомня за съществуването на Омир”²².

Онова, което е важно и за двамата, е акцентът върху невъзможността за четене на литературния дискурс като съобщение в себе си. Неспособен да се освободи от наследеното културно наследство, писателят следователно не създава напълно оригинален текст, а ехо, в което другите писателски дискурси се репродуцират. Тук можем да прибегнем до Бахтиновата позиция по този въпрос, за да разберем до каква степен интертекстуалността обхваща идеологическата продукция.

Изследвайки творчеството на Достоевски, Бахтин дефинира полифоничния характер на романа, разбиран като артикулация и взаимодействие на “гласове”, несводими до монологично и семантично хомогенно съобщение. Оттук и значението, което придобива понятието диалогизъм в Бахтиновата поетика, като предвестник на понятието интертекстуалност и на големия идеологически резонанс.

Според Бахтин “ако можем да си представим намерението, което е насоченост към обекта, на дума(та) под формата на лъч, тогава ярката и неповторима игра на цветовете и светлините по страните на така създадения образ, се разпространява с пречупването на лъча-дума [...] в средата на речта, на оценките и на другите интонации, пресечени от лъча, простиращ се към обекта: социалната атмосфера на речта, атмосферата, обграждаща обекта, кара страните на образа да блестят”. И добавя: “Речта, напредвайки към своето значение и изразяване чрез други думи и многобройни интонации [...] може да организира собствения си изглед и стилистичен тон в този диалогичен процес”²³.

Ние се интересуваме от Бахтиновата идея за диалогизма само защото е тясно свързана с плуридискурсивността и контекстуалността, които нейното практикуване предполага - и двете вече намекнати в цитираните пасажи. На първо място, трябва да подчертаем, че дискурсивните практики нямат монологична природа, а се появяват при комбинирането на автономни дискурсивни нишки. На второ място, става въпрос за валидността и употребата на плуридискурсивността в специфични контексти, наситени със социални, политически и идеологически форми, които не могат да не замърсят създадения дискурс(и)²⁴. Но ако е вярно, че тези идеи позволяват резултатна артикулация на литературната продукция и идеологическия дискурс, не по-малко вярно е, че тази артикулация се провежда само в рамките на синтагматичното формулиране, пренебрегвайки системния характер на тази дискурсивност.

Следващата качествена стъпка ще ни отведе от съобщението към кода, центрирайки анализа на идеологическата плуридискурсивност именно в областта на кода. Референциите на Кръстева към интертекстуалността могат да бъдат прочетени като подкрепящи това предложение, особено имайки предвид тяхното концептуално развитие. През 1968 година Юлия Кръстева казва, че “поетическото значение предизвиква други дискурсивни значения по начин, по който в поетическото изявление се разчитат няколко други дискурса” и добавя по-нататък: “Поетическият текст е създаден в сложно движение на едновременно утвърждаване и отхвърляне на друг текст” (Кръстева 1969: 255, 257). В друга своя работа (от 1972-73 г.), в която тя се опитва да разграничи интертекстуалността от “екзегезиса на изворите” (който обикновено се основава на опростена конфронтация на литературните съобщения в методологическите рамки на литературната история), Кръстева набляга на това, че “терминът интертекстуалност означава транспозицията на една (или няколко) система(и) от знаци в друга” (Кръстева 1974: 59).

Не е случайно, че в този последен цитат Кръстева говори за “система(и) от знаци”, както и не е съвпадение, че веднага след това тя предлага употребата на понятието транспозиция, за да замени интертекстуалност. Това, което имплицитно се предлага, е необходимостта да се премине към нивото на взаимодействие и пресичане на кодовете, видимо на повърхността на текста, но трансцендиращо (и предшестващо) спецификата на материалното си изразяване. Когато в Metamorphosis португалският поет Хорхе де Сена (1977: 127-28) се позовава на картина от Гоя ("These shootings, this heroism, this horror,/ it was one thing, among thousands, that happened in Spain/ more than a century ago and because of its violence and injustice/ hurt the heart of a painter named Goya/ who had a very big heart, full of fury/ and of love”), е очевидно възможно да се установи отношението между поетическия текст и картината. Ако обаче отидем отвъд конкретната художествена изразност, тази връзка трябва да се ограничи до нивото на идеологическата система и до тематичната система, обща за двете.

На тази база изглежда възможно да се твърди, че литературната и идеологическата плуридискурсивност може да бъде правилно анализирана само в рамките на своите знакови системи и приемайки относителната й автономност. Това означава, че, въпреки комбинирането със и представянето му в литературния дискурс, идеологическият дискурс произлиза от код и че този код не изоставя особеностите си, когато трябва да се адаптира към дискурсивните стратегии, характерни за литературния език. Това приспособяване обаче се извършва в пряка свързаност на знаците с онези, които са характерни за технико-литературните кодове, конституирайки по този начин не интертекстуални отношения в истинския смисъл на думата, а интерсемантически артикулации, в които се предполага важността, придавана на сливането на кодовете (идеологически, от една страна, технико-литературни - от друга). Резултатът от това сливане е дискурс, който се опитва да достигне определена степен на идеологическа ефективност, без да игнорира условията на естетико-литературната цялост.

2.5. Разгледахме идеологията и идеологическия дискурс именно с оглед на използваните понятия, защото това поле може да бъде анализирано посредством инструментариума на семиотичната методология. Следователно смятаме, че в този контекст имаме правото да говорим за семиотика на идеологията, т.е. за корпус на теоретичния анализ, който следвайки общите положения на семиотиката, ще насочи към някои от вече споменатите аспекти на идеологията: нейния системен характер, установената й нормативна склонност, интеграцията и социалния ефект, характерен за всяка идеология, и т.н. Освен това едно от определенията (на Елисео Верон), което споменахме, експлицитно определяйки правилата за генериране на съобщения, посочва възможността за установяване на специфична система от знаци, която ще наречем идеологически код.

Още в началото трябва да изясним, че говорим за идеологически код в единствено число, но това не ни позволява да го поставим на едно ниво с останалите специфични кодове. Ако можем да говорим за един реторически код, това е защото в този случай се занимаваме с до известна степен трансисторическо семиотично поле, което се характеризира с колебливост на популярността и с различни степени на подробност и специализация на знака, но въпреки това притежаващо технико-дискурсивна специфичност, която не се променя с времето. Но идеологическият код е вписан в историчността, която има своите координати и може да се сметне, че семантичната организация и артикулация на знаковите системи са подходящи за всяка културна епоха. Следователно една романтическа литературна творба може да бъдат доминирана от идеологически код, свързан с идеалистичната философия и със социално-икономически принципи с либерален характер. Натурализмът, на свой ред, ще съдържа идеологически код, повлиян от течението на мисълта (позитивизъм, детерминизъм), експериментални методологии и научни дисциплини (например социологията на Конт), отнасящи се към неговата визия за света.

Това е преди всичко въпрос на паралитературното измерение на идеологическия код. Всъщност това не е определен свод от правила, изключителни за литературния език, тъй като те се споделят от други културни полета. Възможно е да доловим, например във филм, комикс, правни постъпки или съобщение в печата, идеологически субстрат, който може да бъде открит и в роман или поема, но не преимуществено техен (на романа и поемата). Както видяхме, когато анализираме сходствата между стихотворението на Хорхе де Сена и картината на Гоя, ние се позоваваме именно на сферата на идеологическото (а също и на субективния въпрос, който в това отношение е идентичен) като информация, обща за художествените феномени, които значително се различават по своите техники на репрезентация²⁵.

Ако от тази позиция направим опит за дефиниция, основана на описаните положения, ще определим идеологическия код като система от знаци, способна дискурсивно да изразява основните принципи на специфичната идеология, подчинявайки своето функциониране на синтактичните и репрезентативни стратегии, съчетани с естетико-словесните обстоятелства на съдържащия ги литературен дискурс. За да бъде понятието устойчиво и последователно обаче, се налагат някои допълнителни обяснения.

За целта ще започнем с наблюдението, че информацията, осигурена от идеологическия код има собствено ниво на включване в полифоничната и органична структура на литературната творба. По този повод трябва да припомним, че описвайки литературните феномени с несинтагматичен език, теоретици като Роман Ингарден и Умберто Еко разглеждат проявленията на различните компоненти на литературния дискурс на няколко нива и по този начин имплицитно или експлицитно представят зоните на идеологически ефект: нивото на обективност - при Ингарден (1973: 317-), нивото на идеологически очаквания - при Умберто Еко (1975: 165-66). Ако не го направим, ще игнорираме, от една страна, литературната особеност и функционирането на ритмическите ресурси, технико-наративните знаци, риторическите фигури и др., и от друга - ще пренебрегнем паралитературното измерение на идеологическия код.

Но това не означава, че самите литературни компоненти нямат нищо общо с идеологическия информационен процес. Само че тяхното случване в това поле обикновено се подчинява на идеологическия код, който се радва на йерархичен статут на единица, съдържаща и в известна степен строго регулираща литературните кодове. С други думи, това означава, че крайното идеологическо значение на тези литературни системи не е пряко достъпно, а е опосредствано от идеологическите отношения, които косвено предопределят употребата му: каквато и друга функция да имат, ретроспективните структури могат да бъдат инспирирани от каузална и детерминистка идеологическа система. Без предубеждения към идеологическата комуникация като движеща сила, пряко или косвено включена в стремежа за власт, този факт ни кара да мислим за особената конфигурация на идеологическите знаци.

2.6. Разглеждайки отношенията между идеологията и философията на езика, Бахтин твърди, че всяка идеологическа репрезентация има нужда от знаци, подчертавайки семантичните възможности, които създава “всеки художествено-символен образ, породен от физическия обект”. И заключава: “Физическият обект е превърнат в знак и без да престава да бъде материална реалност, рефлектира и се пречупва в някаква степен в друга реалност” (Бахтин 1977: 25-26). Припомнянето, че Бахтин придава на говоримия език значителен потенциал за идеологическо означаване, е достатъчна причина да изследваме идеологическия знак, започвайки с литературната му функция.

Вече стана дума, че идеологическият знак може да бъде схващан като “всеки елемент, който, подчинен на текстовото изразяване от естетико-литературен характер и на специфични комбинаторни практики (синтактични и означаващи измерения), насочва към значения с аксиологически характер (семантичен аспект), повече или по-малко експлицитно свързани с историческата ситуация и политическите и социални координати на интерпретаторите (прагматичен аспект)”²⁶. Освен че явно наподобяват термините, които използвахме спрямо идеологическия код, тези думи съзнателно подчертават трите измерения на идеологическия знак, с намерението да разграничат в него специфичните аспекти, които могат да бъдат оценени поотделно. Понеже, от една страна, семантичният компонент вече беше анализиран при изследването на идеологическите значения, а от друга страна, идеологическата прагматика изисква отделно внимание, сега трябва да се насочим към репрезентативното измерение, свойствено на всеки знак, което е особено важно в този контекст.

Вече знаем, че в литературния контекст идеологическата репрезентация обикновено се осъществява по индиректен начин. Така можем да видим, че идеологическият знак има специфичен характер, който можем да разгледаме като в известен смисъл хибриден: ако е вярно, че идеологическите значения споделят паралитературни условия, присъщи на кода, който ги съдържа, не по-малко вярно е, че дискурсивното развитие (озачаващо) позволява технико-литературни поведения, които могат значително да затруднят декодирането им. Трудно е да се изисква иконичност от идеологическия знак, каквато Уилям Уимсат-Младши приписва на поетическия дискурс²⁷, и е очевидно, че неговата репрезентативна ефективност е ограничена, като по този начин е защитена от постигане на непосредствената характеристика на определени литературни знаци. Ако една алитерация, посредством звуковата си конфигурация, предполага определен смисъл, един герой или една тема могат да изискват от читателя големи усилия за контекстуализация, ако той/тя иска да разбере крайния идеологически смисъл.

От друга страна, трябва да имаме предвид, че естетико-литературното включване на идеологическия код е също повлияно от ограниченията на технико-художествените кодове, които са изключително важни на нивото на репрезентация: първо, ние разглеждаме комплексността и сложността на литературния семиозис, вече споменат при анализа на дискурсивното създаване на идеологическия знак. Второ, литературната комуникация, тъй като не може да избегне променливата и недостоверна природа на знаковите си системи, не е в състояние да осигури репрезентацията на идеологическите знаци, представени като напълно непроменими.

В известен смисъл ограниченията, които току-що описахме, имат общо с разликите между сигналните системи (например пътния код) и културните кодове, в чийто контекст откриваме идеологически кодове. Разглеждайки тези различия, Чезаре Сегре твърди: “[Културните кодове] не са съставени от отделни елементи, защото тенденцията да се наблюдава или опитът на различни интерпретатори са преправени при дешифрирането на феномените [...], отделени и структурирани. Те не са затворени цялости, защото запасът от преживявания е строго персонален и цялото от преживявания разнородно. Те не се събират в една-единствена система, а в няколко системи със зле дефинирани и разнообразни очертания, съобразно всеки индивид. Накратко, опитът е неразчленима магма, където всеки човек събира, избира и подрежда своите собствени възприятия, установявайки ги като познание” (Сегре 1979: 47)²⁸.

Тук се очертава и друг проблем, свързан с литературното функциониране на идеологическите знаци: възможността да се направи описание на техния установен и неизменен репертоар. Според думите на Чезаре Сегре (“те не са затворени цялости...”), това предположение ще изчезне, ако предизвикаме вече споменатите характеристики, които категорично влияят на идеологическите кодове: т.е. тяхната историчност, която, изправена пред повече или по-малко внезапно културно развитие, променя основните принципи и ценности, които ги водят, и съответните семантични вектори. Ренесансът не отстоява същите идеологически значения (човешка зрялост и пълнота, универсалистки тенденции, експериментализъм, еспанзионистка динамика), които се установяват при Модернизма (модерност, личностна криза, отегчение, естетически прекъсвания); и в същата историко-културна епоха (особено когато, както е в случая с Романтизма, тази епоха продължава дълго и се състои от противоречия) е възможно да открием различия и дори противоположни семантични доминанти.

Освен това съществува още един фактор, който прави невъзможно установяването на точния репертоар от идеологически знаци: силата на определени дискурсивни доминанти, обикновено свързани с литературни периоди и най-общо идентифицирани като литературни стилове. Изправени пред тези два напълно различни вида дискурс, както при сонета и романа, е лесно да се забележи, че това различие не просто зависи от определени условия на периода. Нещо повече, техните дискурсивни доминанти (от алтернативата поезия / проза към вътрешната икономия на текста) изискват подходящи стратегии за създаването им.

2.7. Все пак това не ни пречи да говорим за естетико-литературни категории, които могат да бъдат разгледани като идеологически знаци. Нека вземем например възможностите за идеологическо значение на такива диегетични компоненти, каквито са героят или пространството.

Добре известно е, че фикционалният герой е преди всичко фигура, въплъщаваща собствена идеология, която започва да се свързва не само с другите герои на същия диегетичен универсум, а и с разказвача, който го описва и коментира становищата му; един дискурс, способен да изрази идеологическия код, бива продуциран от тази мрежа от отношения, която понякога е много плътна и формира повече или по-малко сложна актантиална схематизация.

Пространството понякога също може да съдържа известна идеологическа наситеност особено когато комбинира характеристики на социалното (възпитание, начин на живот, социално-икономически конфликти, исторически сценарии и т.н.) с тяхната вътрешна идеологическа мотивация, по-добре или по-лошо прикрита. Наред с това пространството (подобно на всеки друг идеологически знак) може да изрази себе си с други знаци и така да изпълни задачата си: социалният тип отстоява себе си като симбиоза от човешки и социо-ментални компоненти, а от своя страна, физическото пространство може да достигне символно измерение, когато елемент на материалната среда (от най-големите до най-простите декоративни детайли) е в състояние да породи идеологически ценности и очертания.

Поради контекста, в който се появява, символът често е облечен в добре изразени идеологически черти, в този случай засилени от две основни характеристики на процеса на символизация: неговата “мотивирана” природа и факта, че отношението между един обект или реална ситуация и абстрактната стойност се установяват в този процес. Следователно, когато например Бодрияр описва величествения полет на албатроса, става въпрос за създаването на символ, пораждащ значения (превъзходство, дистанция, елегантност и т.н.), отчетливо зависими от идеологически код с идеалистичен и антибуржоазен характер. Но поради тематичната си конфигурация, тези значения предлагат и друг аспект на идеологически смисъл: ние разглеждаме евентуалната употреба на темите като единици, също предназначени да разкрият големите очертания на идеологическата система, съчленена с другите кодове, които структурират литературния дискурс. В този случай говорим за бивалентни знакови единици, тъй като те не само изпълняват задачата на собствения си код (тематичен), но, разгледани като вътрешно кохерентна цялост, могат да съдържат аксиологични принципи с идеологически характеристики.

Изразяването на субективността е полето, на което големите редове на идеологическия код са най-забележими. Използвайки широко трудовете на Бенвенист, изследването на субективността в литературния дискурс е изключително плодотворно в полето на наратива: понеже, по принцип, лирическата поезия се случва от хипертрофирането на субективността и понеже някои литературни периоди (реализъм, натурализъм, неореализъм) често копнеят за обективен тип наративни практики, проявяването на субективността на наратора, заявяващо се като разлика или пробив, изразява идеологическа система. Тази идеологическа система на пръв поглед се стреми да бъде скрита, но в крайна сметка се разкрива по твърде показателен начин именно защото разкриването й е “оскърбително”.

Затова ние ще разглеждаме като идеологически знаци онези формирования, най-общо смятани за регистри на субективността: валоративният, фигуративният, конотативният и абстрактният дискурс заявяват отделни аспекти на идеологическа система. Понеже тяхното текстово отражение обикновено е точно (прилагателно, сравнение и т.н.), това внушение може да бъде видяно като фрагментарно - с други думи, възможно е да се заключи идеологическо значение с определена плътност от семантично изобилен набор от субективни формулировки. По този начин мнението на наратора по отношение на герой или на определена ситуация може да предложи позиция на солидарност или отдалеченост по отношение на тези елементи. И доколкото те са проникнати от възможни идеологически вибрации, дотолкова, разбира се, е субективно и отношението, изразено към тях.

В отделни случаи (като този на абстрактния дискурс) идеологическият знак дори изисква определена автономност: тъй като абстрактни дискурси са “общите” разсъждения, които казват “истина” отвъд всякаква пространствена или хронологична обвързаности” (Тодоров 1973: 40), тяхното формулиране придава на текста позитивно и обобщаващо намерение, видимо подсказано от (също) екстралитературното пространство на идеологическия код. Когато нараторът на Стендаловия роман Червено и черно говори за “тази сдържана и затрогваща красота и все пак изпълнена с мисли, които нямат място сред нисшите класи” или когато в Братовчедът Базилио на Ди Кейруш²⁹, авторът говори за: “един от онези моменти, когато чувствителните натури изпитват неукротими импулси”, изглежда ясно, че абстрактното изразяване на тези твърдения ги натоварва с недвусмислено идеологическо измерение. Това идеологическо измерение обаче трябва да бъде комбинирано с другите идеологически знаци, изразени в дискурса, като основна операция за разбирането на идеологическия код в неговата систематизация и вътрешна структурираност³⁰.

Досега ние разгледахме основно идеологическите знаци, чиято семантична репрезентация се разгръща по относително експлицитен начин. Все пак случаят не винаги е такъв: всъщност изглежда справедливо да предположим, че идеологическият смисъл може да бъде създаден в контекста на литературния дискурс по опосредствани, дифузни и неконвенционални начини. По тази причина някои стилистични възможности, определени дискурсивни стратегии, както и някои литературни техники, могат да се отнасят до конкретни идеологически значения, породени преди всичко от тези възможности. По този начин, ако поетът Рикардо Реис предпочита художествени решения с класическа ориентация или ако вътрешният монолог в Одисей на Джеймс Джойс е неговата най-забележима черта, именно тези избори на естетико-литературни процеси са в състояние да разкрият идеологическото си отношение, кореспондиращо с установения идеологически код. В други случаи настойчивото прибягване до символичен начин на репрезентация в определен дискурс може да породи идеологически значения дори преди да сме изследвали принадлежащите към тези символи значения.

Според тези принципи е лесно да се покаже, че действието в романите на Джордж Елиот и Томас Харди кореспондира с идеологическите мотивации, имащи своите корени в социалния и културния контекст от втората половина на 19-ти век³¹. Тези идеологически мотивации са прецизно разкрити с помощта на техники (темпорален ритъм, структуриране на интригата и др.), чиято идеологическа ефективност изисква контекстуализация и знаково съотношение, за което стана дума.

В съзвучие с такъв тип анализ, но занимаващ се с отражението в макроструктурни и тематични условия, Фредрик Джеймисън разглежда идеологическото значение, причинено от две основни наративни парадигми на 19 век: тази на сантименталния роман на Дикенс и тази в мелодраматичния роман на Елън Сю: “Тези две парадигми - сантименталната и мелодраматичната, които, от гледна точка на идеологията, могат да се разгледат като две отделни (но не взаимно изключващи се) наративни стратегии, може да се каже, са морковът на тоягата на средната класа от 19 век, поучаваща по-нисшите класи” (Джеймисън 1982: 186).

Същевременно тези отношения (разгледани като оперативни предложения) изискват две бележки: първо, трябва да изясним, че интерпретативните възможности не позволяват злоупотребни обобщения. Фактът, че сонетът образува поетическа форма, съдържаща определена технико-литературна плътност (метрична, строфична, римна система и др.), не дава основание да се разглежда като еднозначен идеологически знак, защото той може да бъде открит в хронологично и културно различаващи се периоди (Ренесанс, барок, неокласицизъм, парнасизъм и др.). И още: това разгръщане може да има толкова разнообразни мотивации (каквито са чистото формално подражание, създаването на пастиша или просто безкритичната вярност към художествената школа във време на художествен упадък), които едно идеологическо четене не бива да пренебрегва. Второ, това конотирано значение не отхвърля необходимостта от потвърждаване на идеологическите вектори или от установяване дали другите използвани идеологически знаци са в синхрон с тях, допринасяйки по този начин за разбирането на кохерентния и непроизволен характер на текста.

Следователно можем да се съгласим с казаното от Роси-Ланди, че “веднъж установена най-дълбоката лингвистична същност на идеологията, всичко, което знаем за езика и другите знакови системи, може да бъде добросъвестно приложено при изследването на идеологиите и демистифицирането им. Идеологията повече няма да се представя като облак от чувства или неизразени идеи, а като относително обективна структура, която може да се проучи със съвременния аналитичен инструментариум”³² (Роси-Ланди 1980: 249-50).

3. Идеологическа прагматика

3.1. В настоящия контекст разговорът за идеологическата прагматика произлиза пряко от термините, с които формулирахме действието на идеологическия код и статуса на знаците му, и не може да бъде отделен от по-общия въпрос за идеологическата комуникация и факторите, които я предпоставят.

Емилио Гарони твърди, че “всяко културно действие (например - когнитивното действие, но също и практическото или при определени условия - емоционалния отговор) също конституира социален, а следователно и комуникативен пример. Немислимо е, че когнитивната активност може да бъде автономно и специфично действие, без да бъде и семиотично такова, точно както и обратното - семиотиката е немислима без когнитивна дейност. Ние не можем да знаем, ако не можем да комуникираме каквото знаем, нито можем да комуникираме, ако не знаем какво.” (Гарони 1980: 249).

В светлината на тези разсъждения и имайки предвид когнитивните процеси, необходими на идеологическите практики, можем да разберем необходимостта от разглеждане на комуникационния процес, който управлява литературното обръщение на идеологията. Наистина самата литературна практика (в чиито граници е поместен идеологическият дискурс) не може да бъде мислена извън преимуществено комуникативния контекст. Дали ще я разгледаме в социологическа перспектива, споделяна от Робърт Ескарпи (с присъщото привилегироване на технико-комерсиалните, социо-културните, както и естетическите и идеологическите елементи), или ще я положим точно в методологическата орбита на семиотиката, ние винаги ще се сблъскваме с проблеми, свързани с широкото поле на комуникацията. Когато разглежда същността на художествената комуникация, Юрий Лотман твърди, че “обобщено, за да се осъществи един акт на художествена комуникация, е необходимо авторският код и читателският код да формират серия от пресичащи се структурни елементи - например читателят да разбира естествения език, на който е написан текстът. Частите от кода, които не се пресичат, са точно онези, които започват да се изопачават, разпръскват или реконструират с всяко друго средство, когато преминават от автора към читателя (Лотман 1975: 58).

Въз основа на казаното стигаме до заключението, че между двама протагонисти в комуникативни отношения съществува неизбежна конфронтация на различни кодове. Тази конфронтация придобива за нас двойно значение: преди всичко тя се разбира в смисъла на сравнение на знаковите системи, включени в комуникативното действие, и второ, тя се схваща по непряк начин като ситуация на конфликт, който може да бъде преведен като опит да се наложат кодове, които получателят е длъжен да приеме. Очевидно ние говорим за идеологическия код и неговия авторитарен начин на налагане.

Трябва да имаме предвид, че идеологическите практики притежават значителна широта и прибягват до повсеместни и полиморфни средства: от властта на масмедиите до самия политически дискурс, посредством най-разнообразни културни и художествени проявления, винаги се говори чрез езика на идеологията. И проблемът е общ за всички тези средства (работата на които често разкрива процедури, близки до тези на чистата пропаганда) - на две оси: тази на идеологическата ефективност, разглеждана като последна цел на идеологическия дискурс, и тази на стратегиите, който трябва да се изберат, за да се постигне определено желание.

Следователно изследването на литературния дискурс като пространство на идеологическа репрезентация не може да пренебрегне неговото прагматично измерение. Tази ефективност, за която говорихме, може да бъде разбрана само като комуникативна задача, целяща да достигне получателя, без да се забравя, че влиянието на тази задача е в основата си свързано със семантическото измерение, характерно за всяко идеологическо съобщение. По тази причина идеологическата комуникация трябва да бъде обвързана с въпроса, който обикновено се появява, когато се дискутират проблемите на интерпретацията.

3.2. Както е известно, всяко естетическо съобщение представлява предложение, отворено за интерпретативните решения, които получателят му приписва. Но преди да разгледаме последиците от това, трябва да обърнем внимание на първоначалния аспект на тази отвореност. Тъй катo е компонент в процес, реализиращ се само посредством включването на получател, формулирането на съобщение е само етап в проекта, който ще се осъществи. Когато го декодира, получателят затваря комуникационния кръг и отваря възможност за осъществяване на семантическата ефективност.

Подчертаваме този аспект на проблема, защото е необходимо да се акцентира на образа на целостта, към която са насочени потенциалните значения: “Накратко, авторът предлага на читателя творба, която да завърши. Той не знае доколко творбата ще бъде негова творба, нито нечия друга, и по какъв начин в края на интерпретативния диалог формата, която е негова собствена форма, ще бъде осъществена, дори организирана oт друг по начин, който той не може да предвиди: тъй като той всъщност е предложил възможности, вече рационално организирани, ориентирани и съдържащи органичните изисквания на развитието”³³ (Еко 1976: 58-59). Думите на Умберто Еко, по-добре от тези на всеки друг, определят онова, което той нарича “поетика на отвореност” и в същото време разкриват дилемата, създадена от идеята за отвореност в забележителната му разработка.

Смисълът, в който Еко говори за художествената творба като отворена, се свързва с други два аспекта на литературния език, които са неразделими от тази отвореност: неговата неопределеност, както е постулирана от У. Емпсън, според която литературните значения не могат да бъдат точно определени по еднозначен начин, и неговата многозначност, т.е. полисемията, свойствена на литературния дискурс, в който аспект той е категорично противоположен на моносемантичния императив (макар и невинаги осъзнат) на другите словесни езици.³⁴

Каквато и да е избраната цел или усвоените концептуални нюанси, е безспорно, че това, което е основно в двата случая (както и по отношение на отвореността, формулирана от Еко), е семантичната тъкан на литературния дискурс. Това обаче не бива да се разбира като подценяване на специфичните технико-литературни компоненти. По тази причина е възможно да се установи артикулация между отвореността, инспирирана и насърчавана от многозвучната природа на литературния език, и идеологическия дискурс като практика, не само основана главно на семантичните положения, а и свързана със степента на впечатление и ефикасност по отношение на получателя.

От нашата гледна точка въпросът, който трябва да бъде разрешен, е следният: до каква степен отвореното състояние на литературната творба може да повлияе на идеологическата й ефективност или, в други рамки, до какви размери може последната (идеологическата ефективност) да ограничи интерпретативната свобода, гарантирана по принцип на получателя. Трябва да имаме предвид, че дискурсът, притежаващ идеологическа сила, не е невинен дискурс: първо, той се стреми да установи като безспорна валидността на принципите си и ценностите си, ако тя все още не е възприета като такава, прибягвайки към силата да убеждава на литературния дискурс. Следователно изглежда възможно да се дефинира отношението между отвореността и идеологическата ефективност в рамките на обратна пропорционалност, формулирана така: колкото по-отворен е литературният дискурс, толкова по-слаба става неговата идеологическа ефективност, именно защото неговата интерпретативна свобода е по-голяма, от което следва, че и възможността да се избегне водещата доктрина е по-голяма. От друга страна, ако литературният дискурс по категоричен начин формулира идеологическите цели, които го ръководят, неговата отвореност ще намалее значително, защото значенията са някак дефинирани и наложени от самото начало.

Тук трябва да подчертаем две важни изключения. Първо, трябва да признаем, че от горното не можем да заключим, че отвореността е в състояние да елиминира идеологическото измерение на литературния дискурс. И по-точно: не става въпрос за идеологическото измерение, а само за неговото влияние върху получателя. Второ, отвореността не може да бъде схващана като общодостъпна, позволяваща всякакво семантично декодиране, дори и най-абсурдното. Всъщност ние не трябва да забравяме, че, както отбелязва Умберто Еко, отворената творба не е хаотична или случайна цялост, а именно творба: “речникът, съдържащ хиляди думи, от които можем да избираме, за да създадем поеми, статии по физика, анонимни писма или списък с хранителни продукти, е твърде “отворен” за всякакво преподреждане на съдържанието му, но не е творба” (Еко 1976: 59).

Според предложението на Еко, отнесено към театъра на Брехт, това означава, че структурният профил на творбата създава директива (дори да е намекната по едва доловим начин), способнa да очертае границите на възможната отвореност. Развиването на това предложение автоматично ще ни отведе до връзките между интерпретативната отвореност и дискурсивното измерение на литературната творба като комбинация от технико-литературни правила, способни да установят идеологическата ефективност, за която говорим.

В известен смисъл въпросът дава възможност за друга формулировка на проблема, такава, която отчита ограниченията, упражнявани от дискурсивния профил на литературната творба, върху нейната отвореност и индиректно върху идеологическата й ефективност. Когато се опитва да определи произхода на поетиката на отвореността, е показателно, че Еко споменава двама автори, Верлен и Маларме, чиито програмни изявления придвижват литературата към “сугестивната поетика” и по този начин имплицитно настояват на обезценяването на денотативното измерение на литературния дискурс в полза на предизвикващия му потенциал, в съгласие с основните координати на символистичната естетика.

Още по-значим като краен пример за отвореност е “творбата в движение” на Маларме, неговата Le Livre (Книгата), глобален проект, чийто основен принцип на конструиране беше именно липсата на неподвижна структурна конфигурация, която би наложила единично тълкуване³⁵. Онова, което трябва да се отбележи, е, че след поставянето на денотативното измерение под въпрос “сугестивната поетика” достига сферата на синтаксиса, несъмнено подчинен на авторските възможности, които при нормални условия (противоположно на това, което Маларме иска в Книгата) налагат на дискурса специфично разпределение на конститутивните му елементи. Тази двойна девалвация ни позволява да установим друго, по-пълно отношение на зависимост: колкото по-стриктни синтактично са възприетите дискурсивни стилове (и колкото по-ясни са от семантична гледна точка), толкова по-тясна е границата на интерпретативна отвореност, и следователно - толкова по-голяма идеологическата ефективност. От друга страна, ако бъде представено като твърде неустановен дискурс, в синтактично и семантично отношение, литературното съобщение ще породи разнообразни възможности за четене, но възможността за налагане на точни и неотменими идеологически редове ще бъде засегната. От това можем да заключим, че освен (и преди) да разгледаме способността на литературните жанрове за идеологическо утвърждаване, трябва да вземем предвид аргументативната и прескриптивната природа на идеологическия дискурс.

3.3. Изследвайки идеологическия дискурс предимно като подбуждащ, Оливър Ребол го отнася към казаното от Остин за “речевите актове” и заключава, че “идеологическият дискурс е не просто с илокутивен, а, което е същностното - е неговият перлокутивен ефект” (Ребол 1989: 109).

При все че анализът на Ребол е прекалено схематизиран, което е резултат от твърде стриктното приемане на Якобсоновите функции на езика като теоретическа матрица, той признава и оценява ролята на получателя в идеологическия комуникативен процес. Резултатът от това е, че идеологическият дискурс не може да бъде схващан извън прагматическата перспектива, като не бива да се забравя обаче, че тази перспектива трябва да има предвид естетико-литературната рамка на идеологическото изразяване.

Очертаният тук подход е предположен от дотук получената информация - първо, от знанието за колективната и социална природа на всяка идеологическа практика, която е в състояние да призове не само субекта, който я създава, а също и тези, които я конкретизират, като по този начин се определят като цел за достигане от подбуждащата тенденция на идеологическия дискурс. Второ, ако идеологическият дискурс е продукт на определен код, трябва да се очаква, че неговите знаци ще породят размишления върху прагматическото му измерение, т.е. върху онова измерение, което е много по-пряко свързано с императивния и социално интегриран характер на идеологическия дискурс.

След анализите на Чарлз Морис на триизмерността на семиозиса (семантичен, синтактичен и прагматичен) описанието на знаковите системи, означаващите процеси или дискурсивната изразност не може да пренебрегне близката комуникация на трите полета. Същото се случва и с идеологическия дискурс, в този случай подсилено и от важността, придавана на възприемащата единица. Твърденията, направени от Морис по време на Международния конгрес по философия на науката (Париж, 1936) изглежда са приложими към изразяването и социалното активиране на идеологическия дискурс: “От люлката до гроба, от събуждането до заспиването съвременният индивид е изложен на непрекъснат огън от знаци, чрез които други хора преследват своите цели. На него му се казва в какво да вярва, какво да одобрява и да не одобрява, какво трябва да прави и да не прави. Ако той не е внимателен, ще се превърне в робот, управляван със знаци, пасивен в убежденията, възгледите и действията си”³⁶.

По този начин декодирането на идеологическите знаци е преведено в динамика на действието и противодействието - от валидността на кода до влиянието му върху получателя. Когато дискурсът се подчинява на естетическите и социално-културни детерминации, характерни за литературния език, е очевидно и неизбежно, че тази художествена връзка ще се проектира върху комуникативните отношения, ограничавайки не само дискурсивните стратегии, които насочват изразяването на идеологията, но и реакциите на прагматично ниво. Това означава, че идеологическата прагматика, както я анализирахме, не може да бъде формулирана извън присъщата й естетико-литературна функция. Затова се налага да припомним ограниченията (както и полезността) на описанието на текстовата прагматика, реализирано предимно в лингвистични термини.

Теун ван Дайк твърди, че “прагматичният контекст е съставен от всички физически и социални фактори, които системно определят доколко речевите актове са подходящи. Това са, наред с другите, знанието, желанията или нуждите, предпочитанията и преценките на използващите езика, както и техните социални отношения (например властовите и приятелските отношения) (Ван Дайк 1981: 81)³⁷.

В отговор на това трябва да отбележим, че, първо, литературният текст не представлява просто някакъв речеви акт, и второ, че това определение на прагматичния контекст според нас не изяснява достатъчно относителната тежест на компонентите на идеологическия ред. Всъщност същият автор се е занимавал, макар и не много убедително, с тези два аспекта и другаде: “в комуникацията предназначението на речевия акт е да се намеси във (взаимо)действието - настоящо или бъдещо - на слушателя или говорещия с оглед на слушателя (както е например в обещанията). Тази намеса е индиректна и е възможна единствено “чрез” вътрешното състояние на слушателя, така че основният очакван ефект на речевия акт е намесата в S-света на слушателя, т.е. в неговата система от системи от знания, убеждения, намерения, желания и оценки” (Ван Дайк 1976: 41).

Вероятно валидността на идеологическото може да бъде открита в тази последна “система от системи”. Това обаче не подчертава достатъчно експлицитно, че намесата във вселената на слушателя е предимно в резултат на силата на идеологическите знаци. Без тях всякакво императивно действие е непоправимо отслабено и лишено от компонента на безспорното социално измерение. Освен това, в текста на Ван Дайк липсва теоретическото детайлизиране, което е необходимо, за да се анализира стратегическото своеобразие на идеологико-литературната прагматика. Когато описахме някои идеологически знаци, ни интересуваше да подчертаем, че тяхната ефективност изисква дискурсивно усъвършенстване, което завършва с привилигироване на нормално опосредствани начини на репрезентация. Технико-литературните решения и елементи, които някак скриват идеологическите знаци, отстраняват част от прагматическата сила, която откриваме в юридическия или политическия дискурс например.

Това означава следователно, че в рамките на литературния дискурс включването на получателя в идеологическите практики, неизбежно от прагматичен тип, е реализирано по едва доловим начин и че може да завърши с известно отслабване на дискурсивната власт и влияние. Съвсем без да прокламираме подчинеността на получателя, тази слабост трябва да се разбира като последица от активирането на дискурсивна стратегия, чиято ефективност също зависи от възможността да прикрие идеологията. Тази възможност е в хармония със стара културна традиция, която възпира литературата от прякото и точно изпълнение на утилитарни функции.

От друга страна, това не дава право да се подценява важността на социалния контекст като конститутивен фактор в процеса на идеологическа комуникация: “Всъщност изказването е продукт на взаимодействието между два социално организирани индивида и дори да липсва действителен събеседник, той може да бъде заместен с всеки среден представител на социалната група, към която говорещият принадлежи... Най-директната социална ситуация и най-широката социална среда определят напълно и са, така да се каже, сърцевината на структурата на изказването” (Бахтин 1977: 123-24)³⁸.

Ако съществуват някакви съмнения по отношение релевантността на получателя, както и по отношение на тежестта на прагматическото измерение на естетико-литературния семиозис, бихме могли да припомним действителните ситуации на литературната комуникация, ясно демонстриращи тази значимост. Когато писателят може да предвиди непосредствения получател - ситуация, която обаче не отхвърля възможната вечност на творбата - идеологическият код в крайна сметка бива повлиян от условията на употреба (избор на знаци, яснота или мъглявост на репрезантацията, дискурсивни възможности за избор, подчинение или хипертрофиране на идеологическите значения и т.н.). Можем да припомним например португалския писател Весенте, който пише пиесите си за португалския двор през 16-ти век с критическите и идеологически ограничения и усложнения, които често са последица от това. Но можем да припомним и такива литературни практики като рицарската поезия, която е мотивирана и предположена от много ясно определена комуникативна ситуация и притежава изключително слаба трансисторическа сила. От друга страна, социалистическият реализъм доведе до дискурсивни решения, безспорно заинтересувани от въздействието върху получателя, поради което ясно показващи идеологическите основания, които го пораждат.

Много често писателите мислят за отговорностите, които имат в отношенията си с читателя, както и за ограниченията на този тип отношения. Това е така, защото долавят тези отговорности, за които Аугусто Абелера твърди: “добър роман, стойностен роман е този, който е насочен към реалните проблеми на читателя, който отнема спокойствието му, разкрива (макар и по индиректен начин) несъответствието между това, което човек вярва, че трябва да прави, и това, което прави (или не прави)” (Абелера 1971: 14); или изявлението в Le Monde, на което вече се позовахме³⁹, на Ален Роб-Грийе: “Свикнал съм да ме четат неправилно, но, освен това, тъй като творбата не е предмет на истината, аз самият не мога да мисля за налагане на правилно четене, изключващо всички други прочити”.

Очевидно това са различаващи се схващания (защото Абелера вярва в прагматическите възможности на писането, докато Роб-Грийе отбелязва отклоненията, които могат да повлияят на литературната комуникация), но все пак те си съответстват в поне два решителни пункта: в признаването не само на необходимостта от читател (като незаменим в комуникационния процес), но и, което е по-важно - в приемането на идеята, че съдбата на литературната творба (очевидно включваща прокламираната идеологическа сила) зависи фундаментално от отзвука, който предложенията й намират у този, към когото е адресирана. Ето защо идеологическата прагматика на литературния дискурс не може да мине без разглеждане на аргументативността, която характеризира идеологическия дискурс.

3.4. Нуждата от такова разглеждане произтича от условията, в които обсъждаме идеологическия дискурс: рамкиран от естетико-литературната дискурсивност и подчинен на неговата специфика, той предполага прагматика, подходяща за тази функционалност. Може да се смята следователно, че целта на идеологическата ефективност в литературния дискурс е изпълнявана от аргументативна стратегия - в смисъл, твърде близък до това, което предлага Волфганг Изер, когато казва, че “стратегиите организират и материала на текста, и условията, при които този материал ще бъде съобщен. Следователно те не могат да бъдат уеднаквени изключително с “репрезентацията” или с “ефекта”, но всъщност влизат в действие в момента преди тези понятия да са или да могат да бъдат релевантни. Те обграждат иманентната структура на текста и актовете на разбиране, прицелени в читателя” (Изер 1980: 86)⁴⁰.

Трябва да добавим обаче, че този въпрос принадлежи на общата концепция за художествената продукция, разбирана като предписваща дейност. Смята се, творбата е форма на политико-социално вмешателство, когато човек приеме възможността художествената репрезентация не само да придобие идеологическа ориентация (вече знаем, че всяко изкуство е идеологическо, дори когато творецът се опитва да го помести в противоположния край на спектъра), но и, преди всичко, да се опитва да въздейства върху получателя си и света. Както се разбира, това предписващо действие е тясно свързано с идеологията, разглеждана като движеща сила и основен фактор на практиките на убеждаване.

Стратегиите на убеждаване могат да варират и избират повече или по-малко подходящи прикрития, способни да поддържат компромиса между ефективността и съхраняването на художествените особености. По този повод е уместно да цитираме Арнолд Хосер, който не само потвърждава, че “безмълвната и завоалирана идеология, скритият наркотик и тайната отрова са обезоръжаващи и имат неочакван ефект”, но се позовава и на Енгелсовото твърдение: “Тенденциозността трябва естествено да се породи от контекста и действието и да не бъде изразена твърде експлицитно” (Хосер 1977: 86-88).

Именно на базата на тези общи идеи (припомнени тук като вече установени положения) трябва да анализираме аргументативната природа на идеологико-литературния дискурс като способен да предложи две ясно определени линии на теоретически търсения: едната - свързана с отделните идеологии, които подхранват тази аргументативна тенденция и я използват съгласно собствените си аксиологични принципи, и втората, която разглежда проблемите на литературните жанрове като дискурсивни решения, променливо приспособени към изискванията за убедителност на всяка идеология и литературен период.

Отношенията между аргументацията и литературен дискурс са толкова стари, колкото и връзката между риториката и литературата. Както е известно, фигуративната природа на втората (не определящ, но все пак релевантен за културната автономия на литературата, компонент) създава поле на орнаментация ("elocutio: ornare verbis"), предшествано, в широката и комплексна сфера на риторическите техники, от две други фази: "inventio" и "dispositio". Това са тези фази, от които именно се интересуваме, защото могат да се открият далечни отзвуци на тяхното присъствие в литературния дискурс.

Задължение на inventio е да намери аргументи, които да бъдат изработени, основната му задача е да отвори “два важни пътя - логически и психологически - да убеди и да раздвижи. За да убеди (fidem facere) изисква логически или псевдологически апарат, обикновено наричан probatio (поле от “доказателства”): чрез аргументи се извършва легитимно насилие над съзнанието на слушащия, чийто характер и психологическо настроение не се вземат предвид - доказателствата притежават собствена сила. Обратно, да раздвижи (animos impellere) се състои в мисленето за пробираното съобщение не само по себе си, а с оглед на личността, към която е насочено и съгласно настроението на този, който трябва да го получи; то се заключава в мобилизиране на субективни, морални доказателства” (Барт 1975: 184). На свой ред dispositio се реализира в систематизацията на различните компоненти на дискурса, отчитайки по същество аргументативния процес на развитието, който се състои от нагледна част (narratio и confirmatio), започваща с увод и завършваща с епилог⁴¹.

Както е видно, важността на двата вече споменати елемента ни отвежда назад към риторическата техника и особено към нейната употреба при конструирането на дискурс с ораторска цел. Единият от тези елементи е получателят на идеологическия дискурс, включен, поне имплицитно, в неговото формулиране като единица, уязвима за прагматичното измерение на знака. От друга страна, dispositio е заето с, и потвърждава стойността на синтактичната и дедуктивна дискурсивна стратегия. Ако си припомним това, което беше казано по повод отношението синтаксис/отвореност (специално за неизчерпаемите интерпретативни възможности на съобщенията с намалени синтактични ограничения), ще видим, че относителната синтактична стриктност, внедрена от dispositio, има две последици: първо, осигурява свързването, което спомага дедуктивното разбиране, и второ, ограничените интерпретативни опции, допуснати от такъв дискурс, увеличават прескриптивната му ефикасност.

В съгласие с изложеното и с предложението за “интегрирана прагматика” Освалд Дюкро създава теория за аргументативния дискурс, базирана върху идеята, че “аргументативната стойност на изказването е не просто последица от носената от него информация; изречението може да включва различни морфеми, изрази или форми, които, освен че съдържат информация, служат и за да придадат на дискурса аргументативна ориентация, да водят адресата в една или друга посока” (Дюкро 1980: 15)⁴².

Корените на аргументацията в риториката в наши дни са развити от теорията за комуникацията и са разшерени до сферата на литературната продукция, разбирана като комуникативно по своята същност действие и съдържащо идеологически компоненти със собствено императивно намерение. Това става, когато Якобсон отграничава шест функции на езика, сред които коерсивната (принудителна), основана върху адресата. И независимо дали ще откажем да се съгласим с неговото описание (заради прекомерния схематизъм, изкуствения изолационизъм на комуникативните фактори, случайно създадените назначения или по друга причина), факт е, че коерсивната функция привилегирова възможността за намеса чрез дискурса в сферата на действие на личността, която го абсорбира. Следователно една от скорошните дефиниции “да убеждаваш е да въздействаш върху отделни истини, за да ги засилиш или отслабиш, опитвайки се да валоризираш или да обезцениш значенията, свързани с тях” (Виньо 1981: 96)⁴³, игнорира въпроса за истината и лъжата, които се разпространяват от дискурса, за да се подчертае неговият капацитет за действие в света на социалния праксис: “Ние можем [...] да си представим аргументацията не като затворена формална структура или като взаимодействие с психологически характер между двама различни говорещи, а като отделен случай на социално взаимодействие, специфична форма на изразяване, където, в дискурса, репрезентациите, както и в отношенията на силите, са създадени чрез процеси на контрол, промени - накратко - от всичко онова, което конституира една социална практика” (Ебел, Фиала 1981: 54).

Както знаем, литературата е практика с добре очертани социални контури, която наред с това, изпълнява и функция на идеологическо утвърждаване, в някои случаи по-очевидно, отколкото в други, но никога напълно отсъстваща. Ето защо е естествено да я разглеждаме като дейност, произвеждаща дискурсивни стратегии от аргументативен порядък. Няколко фактора допринасят за валидността на тези стратегии и тяхното анализиране е важно, защото те се утвърждават като пряко отговорни за успеха или провала на дискурсивните стратегии.

Преди това е важно да подчертаем, че литературните практики, върху които тези фактори въздействат най-забележимо, са обикновено тези, които се стремят към социокултурно включване. Но ние не смятаме за необходимо да ограничим тези практики до тясната сфера на ангажираните, както ги определя Жан-Пол Сартр, и да обърнем внимание на апела, отправян към читателя от всяка литературна творба. В най-широк смисъл, натуралисткия тезисен роман е също ангажиран, защото успява в проекцията на определено съобщение, обикновено идеологическо, отвъд границите на текста към неговия адресат. Тъй като искат да потвърдят важността на идеологическото си съобщение, тези практики прибягват, прикрито или открито, до процедури от аргументативен характер.

От друга страна, в определени литературни периоди, убеждаващата цел става по-явна, отколкото в други. Не е случайно, че такива периоди (натурализма или неореализма например) са обикновено тези, в които ясно забележимите идеологически връзки са признати, и именно поради този факт, е неизбежно литературните практики на тези периоди да допускат аргументативни тенденции, необходими на стегнатите идеологически принципи. Обратно (и логически), литературата, която има претенциите да бъде антиидеологическа, подобно на парнасистката, пренебрегва аргументативните процедури, които не са необходими дори по социолитературни причини: имаме предвид преднамерената алиенация на твореца по отношение на читателя, превъзходството във всеки дискурс на убеждаване.

3.5. Като имаме предвид тези положения, необходимостта да се дефинират факторите, които обясняват аргументативната тенденция на идеологико-литературните практики, става лесно забележима.

Първо, това е вербалният и естетическият характер на литературния дискурс. Ако си припомним казаното за риториката - дисциплина, която проявява своите технически методи в дискурса и чрез дискурса, не е неуместно да допуснем, че литературният дискурс също е отворен за аргументативните процедури, които открихме при нея; предположение, подсилено и от историко-културните отношения, които характеризират двете полета. Но ние се интересуваме и от друг аспект на естетико-литературната дискурсивност. Причината за това е нейното превръщане в синтагматична ос от последователни елементи, до известна степен хомологически на друг дискурс: този, който е резултат от акта на разсъждаването като процес, включващ движение от един елемент към друг, чрез логическа връзка, привилегировайки неинтуитивното придобиване на знания.

Друг фактор, който трябва да се има предвид, е очакването на получателя на литературния дискурс по отношение на това, което му се съобщава. Това очакване е удовлетворено само ако движещите сили на споменатата по-горе последователност се имат предвид - т.е. получателят трябва да следва синтактичното развитие на литературния дискурс и естествено, аргументативното разкриване, очертано от това развитие. Дори и да се започне четенето на детективски роман от последната глава, това не означава пълен отказ от дискурсивната последователност: и в тази последна глава четенето се извършва отляво надясно и от горе на долу. Но освен това, за да възстанови вътрешната логика на сюжета и възможната й аргументативна тенденция, читателят трябва да възстанови последователността на дискурса. Способите, които винаги създават средствата за достъп до тази вътрешна логика, могат да бъдат повече или по-малко усъвършенствани.

Позицията на получателя обаче може да бъде разгледана и от социокултурна гледна точка, което също потвърждава възможността да бъде в зависимост от идеологическите аргументи, рамкирани в литературния дискурс. Трябва да се има предвид, че отношението автор / читател често е маркирано от наличието на твърде различни културни ситуации и съответстващите им последици. Обикновено (но очевидно не задължително) читателят е единица, безмълвно или открито убедена в превъзходството на писателя. Насладата от текста произлиза от писателя, както и информационното съдържание, което способства за социокултурно развитие, обикновено възприемано като доставено от литературния феномен знание. По този начин става разбираемо, че надмощието на писателя му дава не само авторитет, но и технико-дискурсивните средства да реализира аргументативно изпълнение с прескриптивна цел. Писателят се стреми да убеди и твърде често завършва с променяне (или деформиране...) на идеологическия, етическия и емоционален профил на читателя.

Освен вече споменатите съществуват два фактора, които намираме за особено важни и които по тази причина изискват специално внимание. Първият от тях се намесва пряко в дискурсивната конфигурация на литературния текст: имаме предвид възможностите на литературния жанр, който е в състояние да вкара в дискурса широк набор репрезентативни процедури - от темпоралната динамика на чистия наратив до съзерцателния статус на лирическата поема. Тези процедури на репрезентация (отнасящи се в известен смисъл до материалното продължение на текста) се приспособяват по различен начин към потребностите на аргументацията, обуславяйки тяхната ефективност. За да дадем бегла представа за последиците от това, е достатъчно да припомним казаното от Рейнар Уорнинг (1979: 335): “Ако е вярно, че всяка игра има своята сериозност, същото би трябвало да бъде вярно и за играта на дискурса, за литературната фикция. Фикционалният дискурс не е дискурс за консумиране, но това не означава, че е безполезен. Опозицията тук е не използване срещу неизползване, а по-скоро използване срещу повторно използване”⁴⁴.

Вторият фактор е създаден в контекста от специфичен идеологически субстрат, който изпълва литературния дискурс. С други думи, може да се каже, че благодарение на аксиологичните принципи, които постулира, и методологическата ориентация, която предполага, всяка идеология се намесва в аргументативния процес, определяйки степента му на ефективност. Но тази намеса (и това е решителният аспект на въпроса) не се осъществява по произволен или случаен начин, тя е тясно свързана с приетата дискурсивна динамика и завършва, отвеждайки към конкретна модална възможност. Идеологическите системи с идеалистичен, детерминистки или марксистки произход съдържат водещи принципи и сценарии за синтагматично изработване, които се приспособяват по различни начини към изискванията на аргументативния дискурс. Следователно идеологията и литературните форми и жанрове не могат да бъдат отделени, когато се анализира отделен идеологически дискурс. Важно е да се разкрият във всяка конкретна идеологическа система мотивациите, които водят до дискурсивни решения, адаптирани към постигането на високо ниво на прескриптивна ефикасност.

БЕЛЕЖКИ

1. Weltanschauung - мироглед. - Бел. прев. [обратно]

2. По този въпрос вж. също и Пинатари (1977: 39-40). [обратно]

3. Разглеждайки водещите принципи на теоретическата рефлексия на съветските семиотици Юлия Кръстева (1969: 53) казва за елемента на изненадата: “Ако поетическите конструкции се схващат като такива, това е защото тяхното появяване не е твърде вероятно, докато вероятността от използването на други конструкции е, напротив, твърде възможна. Поетично е, което не става закон”. В това отношение е много важно статистическото описание на ритъма в поемите на Маяковски, в който може да се открият технически процедури, които са иновационни и не следват дотогава известните и установените. - Вж. Колмогоров, Кондратов (1969: 167-195). [обратно]

4. По-нататък, в схематично до известна степен сравнение между нелитературни и литературни текстове, Бензе (1972: 176-77) добавя: “Броят на решенията в шаблонните текстове е оскъден като условност, тропизмът на съществуващия език отстранява текста от авторовото намерение и затова изписването на думите е строго предопределено. В художествените текстове обаче авторът обикновено взима решенията за своето писане дума по дума. Това предполага увеличаване на информацията, т.е. повишаване на степента на нейната невероятност. Концептът за естетическата информация се оправдава фактически чрез тези отношения”. Вж. също и Еко (1972: 24): “Характеристика на естетическото съобщение е формулирането на твърде невероятна означаваща последица (двусмислена по отношение на правилата на кода като кодираща система), за да предложи невероятни и многобройни значения (и следователно да формулира противоречиви семантични универсуми, по отношение на общите правила на формализиране на съдържанието)”. [обратно]

5. Важно е също така да се отбележи, че понятията, в които Молс понякога разграничава два типа информация, изглеждат твърде дихотомни: “Следователно в пиесата сюжетът, действието, разказаната история са част от семантичната информация, както са и граматическите структури и логическите импликации. Актьорската игра, топлотата на гласовете им, богатството на сценария, принадлежат на естетическата информация” (Молс 1972: 200). [обратно]

6. Вж. интервюто в Le Monde, 22.09.1978. [обратно]

7. По този въпрос вж. още Пешо (1975: 83-84, 143-) и Арош, Анри, Пешо (1971: 93-106). [обратно]

8. Роси-Ланди също акцентира на връзките между дискурсите и обекта и неговата историко-социална включеност: “От изразената тук гледна точка да се мисли за дискурс, случващ се извън определена историко-социална ситуация, е невъзможно. Не бихме разбрали какво той би искал да ни каже, нито бихме придали, в този контекст, точното значение на думата “извън”. Типичната социална операция по изразяването на дискурса се разкрива от личността или групата, които са точно тази личност или точно тази група. Дискурсът използва езика в конкретиката на един или друг идиом и е структура винаги силно исторически детерминирана, социална по дефиниция и поради това винаги идеологизирана като продукт и идеологизираща като инструмент [...]” (Роси-Ланди 1976: 493-94). [обратно]

9. Любопитно е, че на доста места в книгата си Ребол противопоставя отъждествяването дискурс / код, твърдейки, че “силата на идеологическия дискурс, насилието, което упражнява върху човека, не засяга неговото съобщение, а кода му” (Ребол 1989: 181). [обратно]

10. Тази асоциация не се противопоставя на твърдението за различието на знаковите системи, нито на напълно социалния характер на всеки дискурс. [обратно]

11. Редица автори са анализирали идеологическия характер на най-разнообразни дискурсивни практики в рамките на различни методологически направления. Например броят на списание Communications (28, Paris, 1978; озаглавен Idéologie, discours, pouvoirs), съдържа статии, анализиращи дискурса на пресата и телевизионните новини. Вж. също и Дискурси и идеология (1989), насочена към политическия дискурс; изследването на Дорфман, Матлар (1975) върху идеологическата натовареност на героите на Уолт Дисни; изследването на Еко (1964) върху масовата култура и аудио-визуалните комуникации; на Казньоф (1970) и Език, образ (1983). [обратно]

12. Откакто това изследване на Бахтин (понякога бъркан с неговия последовател Волошинов) става известно на Запад преди не много години, то не е преставало да привлича вниманието на редица изследователи на езика и литературата. Ще подчертаем някои сред най-основните изследвания, посветени на него (или в по-голяма или по-малка степен кореспондиращи с неговата работа): Иванов (1976), Бахтин (1977), Понцио (1980), Тодоров (1981), Уалтон (1981), Зима (1981а), списание Critical Inquiry, 1983 № 10. [обратно]

13. При диегезиса авторът разказва историята. Той е непосредственият говорител, който съобщава на публиката или читателя своите или на героите си мисли и всичко онова, което е свързано с техните представи, фантазии и мечти. Противопоставянето на диегезиса и мимезиса има своите корени още от времето на Платон и Аристотел. Диегезисът е по-скоро показване, отколкото разказване за мислите и вътрешното състояние на героите, чрез външно действие и игра. Диегезисът е основното повествование в прозата и драмата; разказване на историята от автора, при което той се обръща директно към читателя или публиката. Той може да направи това посредством героите и да бъде невидим разказвач или дори всезнаещ наратор, който говори “отгоре” под формата на коментар на действието или самите герои. Диегезисът може да се отнася до елементи като герои, събития и постъпки в основното или първоначалното повествование. Авторът обаче може да включи елементи, които не са проектирани в първоначалния наратив - разказ в разказа, герои и събития, които могат да се отнасят за друго място или исторически контекст и следователно са извън основния разказ, като по този начин са представени в екстрадиегезисна ситуация. Преводът е направен по Brainy Encyclopedia <http://www.brainyencyclopedia.com/encyclopedia/d/di/diegesis.html> (30.11.2004). - Бел. прев. [обратно]

14. Сравнено с българското издание - вж. Платон (1981: 103-104). - Бел. прев. [обратно]

15. Това твърдение разкрива и съответства на материалистическата рамка, разгледана от Хегел по следния начин: “Наистина той [духът] никога не е в покой, а е обхванат в постоянно движение напред. Но както при детето след дългото спокойно утробно хранене първото вдишване прекъсва онази постепенност на процеса, който е водил само до уголемяване, извършва се качествен скок и детето се ражда, така развиващият се дух съзрява бавно и спокойно в посока към новата форма, разлага една частица от постройката на своя преходен свят след друга, загатва за неговата неустойчивост само чрез отделни симптоми” (Хегел 1939: 12). (Преводът е сравнен с българското издание - вж. Хегел (1999: 93). - Бел. прев.) [обратно]

16. По този начин моделиращият концепт е представен в програмния текст: “Моделирането на света в човешкото общество става чрез определен брой съ-съществуващи знакови системи и техните елементи... Няколко семиотични системи на моделиране формират сложно йерархично ниво, в което по-ниското системно ниво (например естествения език) служи да кодифицира знаците, които свързват по-висшето системно ниво (например знаковите системи на изкуството и науката); и всяка знакова система, обхваната в тази йерархия, може да формира последователност на системните нива (или отчасти систематични)” - вж. Въведение (1969: 38). Повече за тези идеи, тяхното теоретическо приложение и съмненията, които пораждат, вж. Шукман (1977: 13-, 22-24, 120-) и Миноло (1978: 54-). [обратно]

17. Това не означава обаче, че тази ограничаваща природа се разбира като такава от субекта на идеологическата практика: “Тя (идеологията) се проявява като несъмнено “естествена” идея, сигурен хоризонт, обикновен начин на мислене - “здрав смисъл”. Тя не се схваща като ограничение, затвореност. Идеологиите следователно не се възприемат като системи от идеи (въпреки че могат да бъдат създадени като системи, “естествени” системи, както е например в правните книги). Те управляват начина, по който обикновено хората действат, тяхното усещане за самите тях като личности” (Коувард, Елис 1980: 37). Обратно, разглеждайки колективните измерения на субекта на идеологическия дискурс, Пиер Зима отбелязва: “Дори ако можем да кажем, че “Субектът действа чрез идеологията”, той не я предшества - обратно, идеологията е, която предшества Субекта. Субектът е, който конституира себе си като Субект, когато избира определени социални ценности и се идентифицира с тях” (Зима 1981б: 723). [обратно]

18. Алтюсер също потвърждава тези твърдения, когато добавя към неговата дефиниция, че “идеологията несъмнено е система от репрезентации, които през повечето време правят нищо със “съзнанието”. През по-голямата част от времето те са образи, понякога концепти, но това е винаги като структури, с които те се налагат на болшинството от хората, без да преминават през тяхното “съзнание” (Алтюсер 1975: 239-40). [обратно]

19. Грамши потвърждава тези думи, въпреки че настоява на активния характер, който Алтюсер би нарекъл Държавен идеологически апарат: “Пресата е най-динамичната част от тази идеологическа структура, но не е единствена. Всичко, което влияе или може пряко или косвено да повлияе на общественото мнение, е част от нея: библиотеките, училищата, сдруженията и всякакъв вид клубове, дори архитектурата, подредбата на улиците и техните имена” (Грамши 1977: 341). [обратно]

20. Вниманието, на което се радва изследването на Юлия Кръстева, породи няколко разработки, спомогнали изясняването на някои концепти, сред които и този за идеологемата: вж. напр. Квагебьор (1972: 360-388) и Адриаенс (1981: 196-200). [обратно]

21. Все пак трябва да признаем, че повторното формулиране на концепта за идеологемата на Кръстева, постулирайки го като функция, схематизира динамизма, както скоро ще видим. [обратно]

22. Този феномен обаче не винаги се приема лесно. Харолд Блум разглежда няколко поети, дълбоко обезпокоен от техните чувства за поетическо наследство, което те не могат да избегнат: “Great Ode на Уърдсуърд се бори с природата на собствената й територия и претърпява голям провал, дори когато остава голяма мечта. Върху тази мечта в одата на Уърдсуърд хвърля сянка тревогата от влиянието и величието на поемата-предшественик - Lycidas на Милтън, където отказът от състрадание е дори още по-суров въпреки привидната отстъпчивост пред християнското учение за възвишеност” (Блум 1973: 10). В своето изследване Жерар Жанет (1979: 85-90) се опитва да систематизира различни модели, които нарича транстекстуалност, както и интертекстуалност, паратекстуалност, метатекстуалност, хипертекстуалност и архитекстуалност. В тази систематизация може да се разбере рестриктивният смисъл (цитати, плагиатство, препратки), в който Жанет използва термина интертекстуалност. Вж. също и Жанет (1982: 7-14). [обратно]

23. Срв. Естетика (1979: 85). Някои от публикуваните Бахтинови бележки изясняват: “Под чуждата реч (изговаряне, дискурс) аз разбирам всяка реч, устна или писмена, на всеки човек на неговия собствен (т.е. и на моя) или на чужд език, т.е. всяка друга реч, която не ми принадлежи. В този смисъл всяка друга реч (изговаряне, дискурсивна или литературна творба), освен моята, е чужда реч” - Бахтин (1981: 135). [обратно]

24. Вж. Естетика (1979: 99-103). Когато изследва теоретическите идеи на “Бахтиновия кръг” (засягайки и комплексния проблем за авторството на текстовете, подписани от Бахтин и неговите последователи Волошинов и Медведев), Тодоров подчертава идеологическите конотации, който обграждат разбирането на контекста в дискурсивната творба: “Може да се почувства, че социалността на изложението придава добре експлицитните марксистки намерения на Волошинов/Бахтин през този период. Според него (както беше според Медведев/Бахтин преди това) да се забрави посредничеството, което свързва социалното и лингвистиката, е толкова вредно, колкото да се игнорира самото съществуване на тези отношения” (Бахтин 1977: 71-71). [обратно]

25. Паралитературното условие, за което става дума, предлага концепция за литературата като пропускливо пространство, отворено за навлизането на елементи, произлизащи от културните съобщения, не непременно с вербален характер. Както твърди Владимир Крисински (1981: 295-96): “префиксът пара се отнася до вид топографска рекогносцировка на литературата... Може да се каже, че подобно на две фройдистки теми, различните психически случаи съществуват на съседни психически места, същата топологична ситуация се проявява в пространството на противопоставяне между паралитературата и литературата. Тази опозиция активира структурите на взаимозависимост, които пораждат търсенето на диалектическа и комплексна цялост в съвременното писане. Дивергентните системи, извън това писане, се сблъскват и пресичат една друга”. [обратно]

26. По този въпрос вж. Идеологическите дискурси (1980-81: 149). [обратно]

27. Нека не забравяме, че иконичността, за която говори Уимсат, е резултат от фонико-стилистичните характеристики на поетическия дискурс (ритъм, метрика и т.н.), както и от неговите крайни метафорични и символични измерения: “Изглежда си струва да се повтори, че логическите и нелогическите качества на стила са иконични. По абстрактен и релационен начин те представят нещата, които езикът в друго отношение предвидливо е завладял. Поетическите символи, предимно чрез иконичността си на различни нива, привличат внимание към себе си като символи и върху себе си предизвикват оценяване. [...] Иконичната структура на логическия и нелогическия стил, особено последния, са канавата и политурата на вербалната структура” (Уимсат 1967: 217). Този “хипервербален” и иконичен характер, приписван на поетическия дискурс, не изглежда очевиден в случая с идеологическите знаци основно заради изискванията за прикриване, които са характеристики на интегрирането на идеологията в литературния език. Освен това защитаваните от Уимсат тезиси далеч не са безспорни и непротиворечиви, както доказват коментарите на Елисео Вивас (1963: 232-, 239-40). [обратно]

28. Друг италиански семиотик, Джорджио Проди, оспорва паралелите, прокарани “между културните и биологическите системи. Първите са формирани въз основа на вторите и механизмите на пораждане са в основата си същите, което не ги предпазва да бъдат твърде различни дори с оглед на крайните резултати. Биологичните системи са кодове в истинския смисъл на думата, т.е. фиксирано преводими структури, променливи единствено от причинни грешки. Културните системи, обратно, са податливи и не са избрани според функционалната им пригодност, а са предвидени от предполагаемата дейност” (Проди 1977: 151). [обратно]

29. Вж. съответно Стендал (1968: 95) и Ди Кейруш (s/d: 240). От тези примери може само да се добави, в съгласие с бележките на Сърл (1982: 118) върху Толстой и Набоков, че те не са фикционални изложения, а истинни твърдения. Трябва да изясним, че за Сърл твърдението се базира на четири основни характеристики: истинност, доказателствена възможност, неочевидност и прямота. [обратно]

30. Практически това е на онова поле на субективност на наратива (ограничаващо себе си до сферата на ценностите), към което са насочени усилията на Хамон (1984: 19-) в опита му да открие в литературния текст онова, което той нарича “ефект на идеологията” (effect-ideology). Изследването на Кербрат-Оречони (1980) е много по-систематизирано и преди всичко насочено към описание на ролята на субективността в езика. Работата красноречиво потвърждава идеологическите особености, които могат да характеризират субективното изработване на говоримия език. [обратно]

31. Вж. например Биър (1980: 131-149). [обратно]

32. Трябва да се отбележи, че Роси-Ланди използва прилагателното “лингвистичен” по отношение на системата от знаци на говоримия език. Вж. Роси-Ланди (1980: 233). [обратно]

33. Цитираният текст се съдържа във второто издание на работата, издадено през 1967. [обратно]

34. В увода си към второто издание на Opera aperta Умберто Еко ясно потвърждава този афинитет на художествените творби към разширяване на неопределеността и многозначността: “Ако трябва да синтезираме обекта на настоящото изследване, трябва да прибегнем до идеята, обща за много съвременни естетически теории, че художествената творба е в същността си неопределено съобщение, множество от значения, които се съсредоточават в единствено означаващо” (Еко 1976: 16). [обратно]

35. Вж. например Еко (1976: 47-). Жан Пиер Ришар разглежда този проект по следния начин: “Неговата основна идея пребивава, както знаем, в проект от поредица от публични лекции, насочени към ограничена публика. Лекторът, или по-точно “операторът”, трябва да използва набор от страници и на всяка една лекция да представя точно същите страници, но в различен ред. Всяко ново положение създава впечатление за нов смисъл, и веднъж изпробвайки всички възможни положения, публиката ще владее пълния и абсолютен смисъл” (Ришар 1961: 565). [обратно]

36. Споменато от Брекли (1974: 82). Тези думи не са много далеч от казаното в основния текст на Морис: “нещо е знак, само защото се тълкува като знак на нещо от някой интерпретатор. Вземането-под-внимание-на-нещо е интерпретант, докато е провокирано от нещо, функциониращо като знак” (Морис 1955: 82). [обратно]

37. Вж. също и Ван Дайк (1980б: 189-; 205-) и Ван Дайк, Кинч (1983: 6-8, 83-7, 238-39). [обратно]

38. Твърденията, насочени ясно да отразят значимостта на теориите на Бахтин, придаващи на дискурса междуличностна и социална динамика, които са препотвърдени в друг текст на Тодоров: “Ние не можем да отдадем дискурса единствено на говорещия. Авторът (говорителят) има своето право, както го имат онези, чийто гласове отекват в думите, открити от автора (както няма думи, непринадлежащи на никого)” (Тодоров 1981: 83). На свой ред Херман Паре характеризира “прагматическите стратегии” отчасти визирайки техните транслингвистични и социални измерения: “Идеята, произтичаща от моята характеристика на мрежата от прагматически стратегии, е свързана с определени интегрирани и диалектически гледища, включващи човека, неговия свят и дискурс. [...] Фактът, че стратегиите са транслингвистични, а не “паралингвистични”, означава, че основен обект на прагматическото реконструиране не е контекстът, а отношенията между контекста и дискурсивния фрагмент” (Паре 1980: 252-53). [обратно]

39. Вж. бел. 6 тук. [обратно]

40. Родовите понятия, с които, в последните работи, Ван Дайк и Кинч определят стратегията, е в съгласие с Изеровата идея, приета тук: “Отбележете разликата между плана и стратегията. Планът е само обща репрезентация на действието - например “Вземане на самолет до Ню Йорк”. Стратегията обаче е общата ментална репрезентация на стила, т.е. на начина на реализиране на общото действие по най-ефективен начин (т.е. с най-малко разходи, минимален риск и т.н.)” (Ван Дайк, Кинч 1983: 65). [обратно]

41. Вж. Барт (1975: 205-), Лаузбърг (1966: 95-) и Спанг (1979: 67-68). [обратно]

42. “Интегрираната прагматика”, предлагана от Дюкро, се основава на отказа от противопоставяне между семантичното измерение и самата прагматика: “Следователно е невъзможно да се каже, че [...] прагматиката работи с резултатите от семантиката. Фактически тя трябва да влияе директно върху синтактичната структура на дискурса” (Анскомбре и Дюкро 1976: 8). Вж. също и Реканти (1979: 8), Дюкро (1979: 27), Кербрат-Оречони (1980), Паре (1980). [обратно]

43. Споменатата дефиниция припомня разликата между изразяването и аргументацията, установена от Перелман и Олбрих-Тутека: “Когато се изразява предложение, е достатъчно да се отбележи с какви процедури може да бъде постигнато, както и последният израз на дедуктивния процес, чийто първи елемент се замества от една от двете конструирани аксиоматични системи, в които се осъществява изразяването. Но когато се убеждава, за да се повлияе чрез дискурса върху силата на приемане на определени тези от публиката, е невъзможно напълно да се пренебрегнат, отчитайки ги като ирелевантни, физическите и социалните условия, без които аргументацията ще бъде без обект или без ефект. Всяка аргументация се стреми да осигури придържане към духа и следователно дори предполага наличието на интелектуален контакт”. И по-нататък: “Ефективна е онази аргументация, която успява до увеличи интензитета на приемане, да ускори у публиката процеса на очакване (позитивно действие или въздържане) или поне да създаде, наред с всичко, предразположение към действие, с което своевременно ще изрази себе си” (Перелман 1976: 18; 59). [обратно]

44. Казаното припомня, от една страна, тезите, дефинирани от Лотман, съгласно които фикционалният текст е моделиране на реалността, и от друга, отказът от фикционалност като стриктно самоотнасящ се. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Адриаенс 1981: Adriaens, M. Ideology and Literary Production. // Semiotics and Dialectics. Ideology and the Text. P. Zima (ed.). Amsterdam, 1981, 196-200.

Алтюсер 1975: Althusser, L. Pour Marx. Paris, 1975.

Анскомбре и Дюкро 1976: Anscombre, Jean-Claude, Ducro, O. L’argumentation dans la langue. // Languages (Paris), 1976, № 42.

Арош, Анри, Пешо 1971: Haroche, C., Henry, P., Pecheux, M. La sémantique et la coupure saussurienne: langue, lagage, discours. // Langages. Paris, 1971.

Барт 1975: Barthes, Roland. A retorica antiga. // Pesquisas de retorica. J. Cohen (ed.). Petropolis, 1975.

Бахтин 1977: Bakhtin, Michel. Le marxisme et la philosophie du langage. Paris, 1977.

Бахтин 1981: Bakhtin, M. Dagli appunti del 1970-71. // Intersezioni (Bologna), 1981, (I), № 1.

Бензе 1972: Bense, Max. Introducción a la estética teórico-informacional. Madrid, 1972.

Биър 1980: Beer, Gillian. Plot and the Analogy with Science in Later Nineteenth-Century Novelists. // Comparative Criticism. E. Shaffer (ed.). Cambridge, 1980, 131-149.

Блум 1973: Bloom, Harold. The Anxiety of Influence.New York, 1973.

Бодлер 1966: Baudelaire, Ch. Le paradis artificiels. Paris, 1966.

Бонфантини 1979: Bonfantini, M. Proncipi per una semiotica della societa. // Versus (Milano), 1979, № 23.

Брекли 1974: Brekle, Herbert. Sémantique. Paris, 1974.

Ван Дайк 1976: Van Dijk, T. Pragmatics and Poetics. // Pragmatics of Language and Literature. Van Dijk (ed.). Amsterdam, 1976.

Ван Дайк 1980а: Van Dijk, T. Algunas notas sobre la ideologia y la teoria del discurso. // Semiosis. Xaapa, 1980.

Ван Дайк 1980б: Van Dijk, T. Text and Context: Exploration in the Semantics and Pragmatics of Discourse. London / New York, 1980.

Ван Дайк 1981: Van Dijk, T. Le texte: structure et fonctions. Introduction élémentaire a la science du texte. // Theorie de la literature. A. Kidebi Varga (ed.). 1981.

Ван Дайк, Кинч 1983: Van Dijk, T., Kintsch, W. Strategies of Discourse Comprehension. New York, 1983.

Верон 1971: Veron, E. Ideology and Social Sciences: A Communicational Approach. // Semiotica. III. Paris, 1971.

Верон 1978: Veron, E. Semiosis de l’idéologie et du pouvoir. // Communications (Paris), 1978, № 28.

Вивас 1963: Vivas, Eliseo. The Artistic Transaction and Essays on the Theory of Literature. Ohio University Press, 1963.

Виньо 1981: Vignaux, G. Enoncer, argumenter: opérations du discours, logique du discours. // Langue française (Paris), 1981, № 51.

Въведение 1969: Imtroduzione allo studio strutturale dei sistemi segnici. // I sistemi di segni e lo strutturalismo sovietico. R. Faccani and U. Eco (eds.). Milano, 1969.

Гарони 1980: Garroni, Emilio. Projecto de semiotica. Lisboa, 1980.

Грамши 1977: Gramsci, A. Cultura y literature (4^th ed.). Barcelona, 1977.

Гривел 1973: Grivel, Ch. Production de l’intérêt romanesque. Paris, 1973.

Гутерман, Льофебр 1936: Guterman, N., Lefebre, H. La conscience mystifiée. Paris, 1936.

Ди Кейруш 1980: Ди Кейруш, Еса. Престъплението на отец Амару. Прев. от португалски Димитър Ангелов. София: Народна култура. 1980.

Ди Кейруш s/d: De Queiroz, Eça. O Promo Bazilio. Livros de Brasil.

Де Сена 1977: De Sena, Jorge. Metamorfoses. // Poesia (II). Lisboa, 1977.

Джеймисън 1982: Jameson, Frederic. The Political Unconscious: Narrative as a Socially Symbolic Act. Ithaca, 1982.

Дискурси и идеология 1989: Discours et idéologie. Jacques Chevallier (ed.). Paris, 1989.

Дорфман, Матлар 1975: Dorfman, Ariel, Mattelart, Armand. Para ler o Pato Donald. Lisboa, 1975.

Дюкро 1979: Ducro, O. Les lois de discours. // Langue française (Paris), 1979, № 42.

Дюкро 1980: Ducro, O. Les échelles argumentatives. Paris, 1980.

Дюфрен 1974: Dufrenne, M. Art et poetique. Paris, 1974.

Ебел, Фиала 1981: Ebel, Marianne, Fiala, Pierre. La situation d’énonciation dans les pratiques argumentative. // Langue française (Paris), 1979, № 51.

Език, образ 1983: Language, Image, Media. H. Davis and P. Walton (eds.). London, 1983.

Еко 1964: Eco, Umberto. Apocalitici e integrati. Milano, 1964.

Еко 1972: Eco, Umberto. Introduction. // Estetica e teoria dell’informazione. R. Arnheim et alii. (eds.). Milano, 1972.

Еко 1975: Eco, Umberto. La estructura ausente. Introduccion a la semiotica. Barcelona, 1975.

Еко 1976: Eco, Umberto. Opera aperta. Milano, 1976.

Еко 1978: Eco, Umberto. Tratatto di semiotica generale. (6^th edition). Milano, 1978.

Естетика 1979: Estetica e romanzo. (2^nd ed.). Torino, 1979.

Жанет 1979: Genet, Gerard. Introduction a l’architexte. Paris, 1979.

Жанет 1982: Genet, Gerard. Palimpsestes. La littérature au second degré. Paris, 1982.

Зима 1981а: Zima, P. Text and Context: The socio-linguistic nexus. // Semiotics and Dialectics. Ideology and the Text. P. Zima (ed.). Amsterdam, 1981, 103-135.

Зима 1981б: Zima, P. Les mécanismes discursifs de l’idéologie. // Revue de l’Institut de Sociologie. Bruxelles, 1981.

Иванов 1976: Ivanov, V. The significance of Baxtin’s ideas on sign, utterance and dialog for modern semiotics. Tel-Aviv, 1976.

Идеологическите дискурси 1980-81: Le discours de l’idéologie. // Le journal canadien de recherché sémiotique, 1980-81, vol. VIII, № 1-2.

Изер 1980: Iser, Wolfgang. The Act of Reading: A Theory of Aesthetic Response. Baltimore / London, 1980.

Ингарден 1973: Ingarden, Roman. A Obra de Arte Literaria. Lisboa, 1973.

Казньоф 1970: Cazeneuve, Jean. Le pouvoirs de la télévision. Paris, 1970.

Квагебьор 1972: Quaghebeur, M. Julia Kristeva, une philosophie de l’avant-garde. // Le lettres modernes. T. 24 (4). Paris, 1972, 360-388.

Кербрат-Оречони 1977: Kerbrat-Orecchoni, C. La connotation. Lyon, 1977.

Кербрат-Оречони 1980: Kerbrat-Orecchoni, C. L’énonciation de la subjectivité dans le langage. Paris, 1980.

Колмогоров, Кондратов 1969: Kolmogorov, A., Kondratov, A. Rítmica del poemetti di Majakovskij. // I sistemi di segni e lo strutturalismo soviético. R. Faccani and U. Eco (eds.). Milano, 1969.

Коувард, Елис 1980: Coward, R. Ellis, J. Language and Materialism. Boston, London and Henley, 1980.

Крисински 1981: Krysinski, Vladimir. Carrefour de signes. Essais sur le roman moderne. La Haye, 1981.

Кръстева 1969: Kristeva, Julia. Recherches pour une semanalyse. Paris, 1969.

Кръстева 1974: Kristeva, Julia. La révolution du langage poétique. Paris, 1974.

Лаузбърг 1966: Lausberg, H. Elementos de retorica literaria. Lisboa, 1966.

Лотман 1975: Lotman, I. La structure du texte artistique. Paris, 1975.

Махерей 1978: Macherey, Pierre. A Theory of Literary Production. London: Routledge & Paul, 1978.

Медведев 1978: Medvedev, P. / Bakhtin, M. The Formal Method in Literary Scholarship. London, 1978.

Миноло 1978: Mignolo, W. Elementos para una teoria del texto artistico. Barcelona, 1978.

Михаил Бахтин 1977: Michail Bachtin. Semiotica, teoria della letteratura e marxismo. A. Ponzio (ed.). Bari, 1980.

Молс 1972: Moles, Abraham. Théorie de l’information et perception esthétique. Paris, 1972.

Морис 1955: Morris, Charles. Foundation of the Theory of Signs. // International Encyclopedia of Unified Science. Neurath, O., Carnap, R. Morris, Ch. (eds.). Chicago, 1955.

Паре 1980: Paret, Herman. Le strategies pragmatique. // Communications (Paris), 1980, № 32.

Перелман 1976: Perelman, Ch. Traite de l’argumentation. La novelle rhétorique. Bruxelles, 1976.

Песоа s/d: Pessoa, F. Paginas intimas e de auto-interpretacao. G. Rudolf Lind (редакция и предговор). Lesboa, s/d.

Пешо 1975: Pecheux, Michel. Les vérités de La Palice. Linguistique, sémantique, philosophie. Paris, 1975.

Пинатари 1977: Pignatari, Decio. Información, lenguaje, comunicación. Barcelona, 1977.

Платон 1976: Plato. A Republica, 394: b, c. Introduction, translation and notes by Maria Helena da Rocha. Lisboa, 1976.

Платон 1981: Платон. Държавата. Книга трета, 394 b, c. Прев. проф. Александър Милев. София: Наука и изкуство, 1981.

Понцио 1980: Ponzio, A. Michail Bachtin. Alle origini della semiotica sovietica. Bari, 1980.

Проди 1977: Prodi, Giordio. Le basi materiali della significazione (2^nd ed.). Milano, 1977.

Ребол 1989: Reboul, Olivier. Langage et idéologie. Paris, 1989.

Реканти 1979: Recanti, F. Le development de la pragmatique. // Langue française (Paris), 1979, № 42.

Ришар 1961: Richard, Jean-Pierre. L’univers imaginaire de Mallarme. Paris, 1961.

Роси-Ланди 1976: Rossi-Landi, Ferruccio. Il linguaggio come lavoro e come mercato. // La semiotica in Italia. A. Ponzio (ed.). Bari, 1976.

Роси-Ланди 1980: Rossi-Landi, Ferruccio. Ideologia. Paris, 1980.

Спанг 1979: Spang, K. Fundamentos de retorica. Pamplona, 1979.

Стендал 1968: Stendhal. Le Rouge et le Noir. Paris, 1968.

Сърл 1982: Searl, J. Le statut logique du discours de fiction. // Sens et expression. Paris, 1982.

Тодоров 1973: Todorov, Tzvetan. Poétique. Paris, 1973.

Тодоров 1981: Todorov, Tzvetan. Mikhail Bakhtin le principe dialogique. Paris, 1981.

Уалтон 1981: Walton, W. Text and Context: The Socio-Linguistic Nexus. // Semiotics and Dialectics. Ideology and the Text. P. Zima (ed.). Amsterdam, 1980.

Уимсат 1967: Wimsatt, W. The Verbal Icon: Studies in the Meaning of Poetry. Lexington University of Kentucky Press. 1967.

Уорнинг 1979: Warning, R. Pour une pragmatique du discours fictionnel. // Poétique (Paris), 1979, № 39.

Хамон 1984: Hamon, Ph. Texte et idéologie. Paris, 1984.

Хегел 1939: Hegel. La phénoménologie de l’esprit. Paris, 1939.

Хегел 1999: Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. Феноменология на духа. Превод, встъпителна студия и бележки - Генчо Дончев. София: Лик, 1999.

Хосер 1977: Hauser, A. Propaganda, ideologia y arte. // Literatura y sociedad. G. Lukacs (ed.). Buenos Aires, 1977.

Шукман 1977: Shukman, A. Literature and Semiotics: A Study of the Writings of Yu. M. Lotman. Amsterdam, 1977.

© Карлос Реис
© Албена Вачева, Калина Захова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.11.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2005.

Преводът е по: Towards a Semiotics of Ideology. Berlin and New York: Mouton de Gruyter, 1993, 13-57.