ТРЕТИЯТ И ПОСЛЕДЕН КОНТИНЕНТ

Джумпа Лахири

web

Напуснах Индия през 1964 с диплома по търговия и равностойността на, за това време, десет долара. Три седмици плавах на търговски кораб Рома, италиански товарен съд, в кабина трета класа близо до корабния мотор: Арабско море, Червено море, Средиземно море и най-накрая Англия. Живях в северен Лондон, Финсбъри парк, в къща, обитавана изцяло от безпарични бенгалски ергени като мен самия, най-малко 12, а понякога и повече, всички в борба да се изучат и да се установят в чужбина.

Посещавах лекции в Лондонското училище по икономика¹ и работех в университетската библиотека, за да изкарам за прехраната. Живеехме по трима-четирима в стая, споделяхме единствена, ледена тоалетна и се редувахме да варим къри с яйца, което ядяхме с ръце на маса, покрита с вестници. Извън работата имахме малко отговорности. Почивните дни изкарвахме боси по пажамас², пиехме чай и пушехме Ротманс или излизахме да гледаме крикет в Лордс³. Някой път къщата се препълваше с още повече бенгалци, с които се бяхме запознали в бакалията или в метрото, и правехме още повече къри с яйца или пускахме ролковия Грундиг и плакнехме мръсните си чинии във ваната. От време на време някой се изнасяше от къщата, за да започне живот с жена, която родата в Калкута беше определила да му бъде съпруга. През 1969, когато бях на 36, и моят брак вече беше решен. Горе-долу по същото време ми предложиха работа в Америка, в администрацията на библиотеката на МИТ⁴. Заплатата стигаше да изхранваш жена, а и имах честта да ме вземат на работа в световноизвестен университет, така че получих зелена карта и се приготвих да отпътувам надалеч.

Сега вече имах достатъчно пари да летя със самолет. Летях най-напред до Калкута, за да взема участие в собствената си сватба, и седмица по-късно до Бостън, за да започна новата си работа. По време на полета изчетох Пътеводител на студента за Северна Америка, томче с меки корци, което бях купил, преди да напусна Лондон за 7 шилинга и 6 пенса на Тоттенхам Корт Роуд⁵ - въпреки че не бях вече студент, все още финансите ми бяха ограничени. Научих, че американците карат отдясно на пътя, не от лявата страна, че наричат асансьора “елеватор” и заетия телефон “бизи”. “Ритъмът на живот в Америка е друг от този в Англия”, информираше ме пътеводителят. “Всеки се стреми да стигне върха. Не очаквайте английската чаша чай.” Когато самолетът започна да се снижава над бостънското пристанище, пилотът съобщи времето и часа и че президентът Никсън е обявил национален празник: двама американци се приземили на Луната. Някои пътници изръкопляскаха. “Бог да благослови Америка!”, изрева един от тях. От другата страна на пътечката видях жена да се моли.

Изкарах първата нощ в ИМКА⁶ на Сентръл скуеър, Кембридж, евтино място за нощувка, препоръчано от моя пътеводител. Беше близо до МИТ, на няколко крачки от пощата и от супермаркета, наречен Съвършена чистота. В стаята имаше кушетка, бюро и дървен кръст на една от стените. Надпис на вратата съобщаваше, че готвенето е строго забранено. Гол прозорец гледаше към Масачузетс авеню, голяма улица с движение в двете посоки. Клаксони на коли, пискливи и продължителни, просвирваха един подир друг. Сирени на линейки сигнализираха безкрайни спешни случаи и флота от автобуси прогърмяваше непрекъснато, техните врати се отваряха и затваряха с мощен съсък през нощта. Шумът пречеше постоянно и понякога задушаваше. Усещах го с всяка пора, точно както бях усещал и яростния тътен на мотора на търговски кораб Рома. Но тук я нямаше корабната палуба, на която да избягаш, блестящия океан, който да успокои душата ти, бриза - да охлади лицето ти, никого, с когото да поговориш. Чувствах се твърде изморен да снова из мрачните коридори на ИМКА по пажамас. Вместо това седях на бюрото и зяпах през прозореца към градската зала на Кембридж и редицата магазинчета. На сутринта се представих на работното си място в библиотеката Диуи, бежова, подобна на крепост сграда до Мемориал Драйв. Отворих също така банкова сметка, наех пощенска кутия, купих си пластмасова купа и лъжица от Уълуърт, име на магазин, което познавах от Лондон. Отидох до Съвършената чистота, поскитах напред-назад между стелажите, обръщах наум оунсове в грамове и сравнявах цените с тези в Англия. Най-накрая купих малка кутия мляко и корнфлейкс. Това бе първото ми ядене в Америка. Изядох го на масата си в стаята. Предпочитах го пред хамбургерите и хотдога, единствената алтернатива, която можех да си позволя в закусвалните по Масачузетс авеню, а и по онова време още не ядях говеждо. Дори и простата задача да купя мляко беше нова за мен, в Лондон ни доставяха бутилките всяка сутрин пред вратата.

За седмица свикнах, повече или по-малко. Хранех се с корнфлейкс и мляко, сутрин и вечер за разнообразие си купувах банани, режех ги в купата с ръба на лъжицата. В добавка си купих чай и шише изолатор, което продавачът от Уълуърт нарече пред мен термос. Срещу цената на чаша чай в закусвалнята пълнех термоса с гореща вода на път за работа всяка сутрин, запарвах четири чаши и ги изпивах в продължение на деня. Купих по-голяма кутия с мляко и се научих да я оставям на сянка от външната страна на перваза на прозореца, видях го от други обитатели на ИМКА. За да убия времето, вечер четях “Бостън глоуб” в просторното помещение с прозорци със стъклописи на долния етаж. Четях всяка статия и реклама и навлизах в подробностите, за да науча тънкостите на живота тук, а когато умората затваряше очите ми, отивах да спя. Само че не спях добре. Всяка нощ трябваше да държа прозореца широко отворен, това бе единственият източник на въздух в задушната стая и шумът беше непоносим. Лежах на кушетката и с пръсти запушвах ушите си, за да не го чувам, но щом се унесях, ръцете ми се отместваха и шумът ме пробуждаше отново. Гълъбови пера се носеха по перваза на прозореца и една вечер, когато сипах млякото в корнфлейкса си, установих, че се беше вкиснало. Въпреки това реших да остана шест седмици в ИМКА - докато приготвят паспорта и зелената карта на жена ми. Пристигнеше ли тя, трябваше да наема подходящ апартамент и от време на време проучвах страницата с обявите на вестника или в обедната почивка се отбивах в канцеларията по настаняване на МИТ, за да видя какво се предлагаше по моите възможности. Така открих стая, свободна за настаняване веднага, в къща на тиха улица, и според обявата, за осем долара седмично. Преписах си номера в пътеводителя и звъннах от уличен автомат, като отбирах подходящите монети, още непознати за мен, по-малки и по-леки от шилинга, по-тежки и по-големи от паисас⁷.

- Кой се обажда? - запита жената насреща. Гласът й беше самоуверен и силен.

- Да, добър ден, госпожо. Звъня във връзка с обявата за стая под наем.

- Харвард или Техническия?

- Моля?

- От Харвард ли сте или от Техническия?

Схванах, че под Техническия тя разбираше Масачузетския институт по технологии и отговорих: “Работя в библиотеката Диуи”. Добавих за всеки случай: “В Техническия.”

- Давам стаи под наем само на момчета от Харвард и Техническия!

- Да, мадам.

Получих адреса и среща за седем същата вечер. 30 минути по-рано излязох с пътеводителя в джоба и дъх, освежен с Листерин. Тръгнах надолу по улица, покрита със сянката на дървета, перпендикулярна на Масачузетс авеню. Самотни стръкчета трева се подаваха между плочите на тротоара. Въпреки горещината бях си сложил сако и вратовръзка, както на всяко друго интервю. Никога досега не бях (никога) живял в къщата на не-индийци. Къщата, заобиколена от телена ограда, беше с мръснобял цвят в тъмнокафява декорация. За разлика от измазаната долепена къща, в която живеех в Лондон, тази беше със самостоятелен двор, покрита с дървени плочи, с храсти форзиция отпред и отстрани. Щом натиснах звънеца, жената, с която бях говорил по телефона, извика от другата страна на вратата: “Минута, моля!”.

Вратата бе отворена няколко минути по-късно от мъничка, изключително възрастна жена. Снежната й коса бе подредена във формата на малък чувал на върха на главата й. Когато влязох в къщата, тя приседна на дървена скамейка, поставена в подножието на тясното, покрито с мокет стълбище. Щом се настани на скамейката в малкото петно от светлина, тя се взря към мен с пълно внимание. Носеше дълга черна пола, която се разстилаше по пода като палатка и колосана бяла блуза с дантели и маншети. Ръцете й, събрани в скута, имаха дълги бледи пръсти с издути кокалчета и груби жълти нокти. Възрастта бе преобразила чертите й и тя почти приличаше на мъж с остри, смалени очи и дълбоки бръчки около носа. Устните й, напукани и бледи, бяха почти изчезнали, също й веждите й се бяха загубили. Въпреки всичко изглеждаше страховито.

- Заключи! - изкомандва тя. Извика го, въпреди че се намирах само на няколко стъпки от нея. - Затвори веригата и здраво натисни копчето на заключалката! Това е първото, което трябва да направиш, щом влезеш, ясно ли е?

Заключих вратата, както ми бе наредено, и започнах да изучавам къщата. До пейката, на която седеше жената, имаше малка кръгла масичка, краката й, напълно покрити, подобно на тези на жената, от ръбовете на дантелена покривка. Върху масата - лампа, транзистор, кожено портмоне със сребърна закопчалка и телефон. Дебел дървен бастун, покрит с прах, бе облегнат на едната страна. Отдясно на мен бе салонът с полици книги и изтъркани мебели с крачета във форма на птичи нокти. В края на салона видях роял, капакът му затворен и затрупан с купища хартия. Скамейката пред него липсваше, вероятно бе същата, на която седеше жената. Някъде в къщата часовник отби седем пъти.

- Точен си - отбеляза жената. - Очаквам, че ще бъдеш точен и с наема.

- Имам писмо, мадам. - В джоба на сакото си носех писмо, което потвърждаваше работата ми в МИТ, което донесох, за да докажа, че действително бях от Техническия.

Тя погледна писмото и ми го върна внимателно, стискайки го с пръсти, сякаш беше чиния, отрупана с храна, а не лист хартия. Не носеше очила и се почудих дали е прочела и ред от него.

- Последното момче винаги закъсняваше. Още ми дължи осем долара. Момчетата от Харвард вече не са каквото бяха. Само Харвард и Техническия в тази къща! Как е Техническият, момче?

- Много добре.

- Заключи ли добре?

- Да, госпожо.

Тя потупа празното място на пейката и ми посочи да седна до нея. За момент беше мълчалива. После каза с апломб, сякаш тя единствена притежаваше новината:

- Американският флаг е на Луната!

- Да, госпожо.

Дотогава не бях се замислял особено за събитието на Луната. Беше изпълнило вестниците, разбира се, статия след статия. Астронавтите се бяха приземили на брега на Морето на Спокойствието, бях прочел, стигнали много по-далеч от всеки друг в историята на цивилизацията. Няколко часа бяха изследвали лунната повърхност. Бяха събирали камъни в джобовете си, описвали заобикалящото ги (възхитителна пустош по думите на един от астронавтите), говорили по телефона с президента и бяха поставили флага на лунна земя. Пътешествието бе приветствано като най-внушителното постижение на човечеството. Аз бях видел снимки на астронавтите на цели страници в Глоуб и бях прочел какво хора в Бостън бяха правили точно в момента на прилуняването в неделя следобед. Мъж беше казал, че е управлявал лодка с радио, залепено до ухото му; жена - че е пекла кифлички за внуците си.

Жената изрева:

- Флаг на Луната, момче! Чух го по радиото! Не е ли великолепно?

- Да, госпожо.

Но тя не беше удовлетворена от отговора ми. Вместо това изкомандва:

- Кажи: Великолепно!

Бях объркан и в известна степен наранен от искането. То ми напомни начина, по който ми преподаваха таблицата за умножение като дете. Седях с кръстосани крака на пода в единствената стая на моето училище в Толигунг и трябваше да повтарям след учителя. Напомни ми също така венчавката ми, когато трябваше да повтарям безкрайни санскритски стихове подир свещеника; стихове, които едва разбирах и които ме свързваха с жена ми. Не казах нищо.

- Кажи: Великолепно! - изрева жената още веднъж.

- Великолепно - измънках.

Трябваше да повторя думата с пълни гърди, за да може да ме чуе. Аз по принцип говоря тихо и не ми се щеше да повишавам глас спрямо възрастната жена, която едва познавах, но тя не изглеждаше засегната. Напротив - отговорът ми по някакъв начин я удовлетвори, защото следващата й команда беше:

- Иди да видиш стаята!

Надигнах се и се заизкачвах по тясното стълбище. Имаше пет врати, по две от всяка страна на тесен коридор и една в дъното. Само една врата бе отворена. В стаята имаше двойно легло под наклонения от покрива таван, кафява овална черга, мивка и шкаф с чекмеджета. Едната врата, боядисана в бяло, водеше към килер, другата към тоалетна. Стените бяха покрити с тапети на сиви и бежови райета. Прозорецът беше отворен, мрежестите пердета се повяваха от ветреца. Повдигнах ги и инспектирах изгледа - малък вътрешен двор с няколко плодни дръвчета и свободно въже за простиране. Бях удовлетворен. От подножието на стълбището чух жената да ме пита:

- Какво реши?

Когато се върнах във фоайето, жената вдигна портмонето от масата, отвори заключалката, порови с пръсти и измъкна ключ на обръч от тънка жица. Информира ме, че кухнята е от задната страна на къщата и до нея се стига през дневната. Можех да ползвам печката, стига да я почиствам след употреба. Чаршафи и кърпи са осигурени, но да ги поддържам чисти е моя отговорност. Наемът трябваше да оставям всеки петък сутрин върху лавицата над клавишите на пианото.

- И никакви посетителки!

- Аз съм женен мъж, госпожо. - Беше първият път, в който съобщавах този факт на някого.

Но тя не ме чу.

- Никакви посетителки! - настоя.

Представи ми се като Мисис Крофт.

Жена ми се казваше Мала. Бракът беше уреден от големия ми брат и неговата съпруга. Приех го без възражение и без ентусиазъм. Беше дълг, който се очакваше от мен, както от всеки мъж. Тя бе дъщеря на учител от Белегхата. Беше ми предадено, че може да готви, да плете, да бродира, да скицира пейзажи и да рецитира стихотворения от Тагор, но всичките тези таланти, уви, не можеха да променят тъмната й кожа, поради което цяла редица мъже й бяха отказали брак. Беше вече на 27, възраст, в която родителите й започваха да се страхуват, че няма да се омъжи никога и затова бяха готови да изпратят единственото си дете на другия край на света, само и само да го спасят от старомоминството.

Пет нощи споделяхме леглото. Всяка нощ, след като бе намазала крем по лицето си и сплела косите си, които връзваше с черен конец, тя се обръщаше на другата страна и заплакваше; липсваха й нейните родители. Въпреки че аз напусках страната след няколко дни, обичаят изискваше тя да стане част от моя дом и тя щеше да живее следващите шест седмици с моя брат и жена му, да готви, да чисти и да сервира чай и сладки на гостите. Не направих нищо да я утеша. Лежах си от моята страна на леглото и си четях пътеводителя на светлината на фенерче. Понякога се замислях за малката стаичка от другата страна на стената, която беше принадлежала на майка ми. Сега тя бе практически празна. Дървеният нар, на който някога тя спеше, бе покрит с куфари и стари завивки. Преди почти шест години, преди да тръгна за Лондон, я бях наблюдавал как умира на онова легло, бях я намерил да си играе с екстрементите си в тези последни дни. Преди да я изгорим, бях почистил всеки от ноктите на ръцете й с фиба и после, защото брат ми не можеше да го понесе, поех ролята на най-възрастния син и докоснах с пламъка нейното слепоочие, за да освободя измъчената й душа за небето.

Следващата сутрин се нанесох в къщата на госпожа Крофт. Когато отключих вратата, я видях да седи на пейката от пианото, от същата страна, както миналата вечер. Носеше същата черна пола, същата бяла колосана блуза и бе събрала ръце по същия начин. Изглеждаше толкова същата, че се почудих дали не е прекарала цялата нощ на пейката. Качих куфара, напълних термоса си с гореща вода от кухнята и тръгнах за работа. Вечерта, когато се прибрах, тя бе все още там.

- Седни, момче! - потупа тя свободното място до нея.

Настаних се на пейката. Носех с мен торба от бакалията - още мляко, още корнфлейкс и още банани, защото инспекцията ми в кухната по-рано през деня не бе открила никакви тенджери или тигани. Имаше само две тенджери в хладилника, и двете с някакъв оранжев бульон, и меден чайник на печката.

- Добър вечер, госпожо.

Тя ме попита проверил ли съм ключалката. Казах й, че съм.

За момент беше мълчалива. После изведнъж декларира със същата смесица от невяра и възхищение, както предишната нощ:

- Американският флаг е на Луната, момче!

- Да, госпожо.

- Знаме на Луната! Не е ли великолепно?

Кимнах, боейки се от следващите й думи.

- Да, госпожо.

- Кажи: Великоепно!

Този път първо погледнах на всички страни дали няма да ме чуе някой, макар и да знаех прекрасно, че къщата бе празна. Чувствах се като идиот. Но това беше нещо мъничко и можех да го направя за нея.

- Великолепно! - изкрещях.

С минаването на дните това ни стана навик. Сутрин, когато тръгвах за библиотеката, мисис Крофт бе или в спалнята си от другата страна на стълбището или седеше на пейката, забравила за моето присъствие и слушаше новините или класическа музика по радиото. Но всяка вечер, когато се върнех, се случваше същото: тя потупваше пейката, нареждаше ми да седна, обявяваше, че на Луната има знаме и че това е великолепно. Аз също казвах, че това е великолепно и след това седяхме мълчаливо. Колкото неловка и безкрайна да ми изглеждаше, вечерната ни среща траеше само десетина минути, неизбежно тя задрямваше, главата й рязко се килваше към гърдите й и това ми даваше свободата да се оттегля в стаята си. По това време, разбира се, никакъв флаг не бе останал на Луната. Във вестника бях прочел, че астронавтите го бяха свалили, преди да се отправят към Земята. Но нямах сърце да й го съобщя.

Петък сутринта, когато трябваше да платя наема за първата си седмица, отидох до пианото в дневната, за да оставя парите на лавицата. Клавишите бяха изтъркани и обезцветени. Натиснах един, но той не издаде никакъв звук. Бях пъхнал банкнотите в плик и бях написал името на мисис Крофт отгоре. Не бях свикнал да оставям пари без надзор. Откъдето се намирах, можех да зърна профила на нейната пола във форма на палатка. Тя седеше на пейката и слушаше радио. Защо трябваше да я принуждавам да става и да извърви целия път до пианото? Никога не я бях виждал да се движи из къщата и предполагах, по бастуна, опрян на кръглата масичка, движението бе за нея трудно. Приближих пейката, тя вдигна лице към мен и запита:

- По каква работа?

- Наемът, госпожо.

- На лавицата над клавишите на пианото!

- Тук е, госпожо.

Протегнах плика към нея, но пръстите й, събрани в скута, не се помръднаха. Леко се наклоних и поднесох плика точно над ръцете й. Само момент и тя го прие и кимна с глава. Същата вечер, когато се прибрах от работа, тя не потупа по пейката, но по навик приседнах до нея както обикновено. Тя ме попита проверил ли съм дали е заключено, но не спомена нищо за знамето на Луната. Вместо това каза:

- Беше много мило!

- Моля, госпожо?

- Много мило от твоя страна.

Тя още държеше плика в ръце.

В неделя на вратата ми се почука. Възрастна жена се представи: дъщерята на госпожа Крофт, Хелън. Тя влезе в стаята и огледа внимателно стените, сякаш търсеше знаци на промяна, огледа ризите, които висяха в килера, вратовръзките, увити около дръжката на вратата, кутията корнфлейкс върху шкафа с чекмеджетата, мръсната купа и лъжицата в мивката. Тя бе ниска и с широка талия, с подрязана сребърна коса и ярко розово червило. Носеше лятна рокля без ръкав, огърлица от бели пластмасови мъниста, очила на верижка, които висяха като люлка на гърдите й. Тъмносини вени очертаваха задната част на краката й, а раменете й бяха хлътнали като месото на печен патладжан. Тя ми каза, че живее в Арлингтон, градче надолу по Масачузетс авеню.

- Идвам веднъж в седмицата с покупки за майка ми. Побъркала ли ви е вече?

- Всичко е наред, госпожо.

- Някои от момчетата побягват ужасени. Но аз мисля, че тя ви харесва. Вие сте първият наемател, когото тя нарича джентълмен.

Тя ме изгледа и забеляза босите ми крака. (Все още се чувствах странно да нося обувки вкъщи и винаги ги събувах преди да вляза в стаята си.)

- Нов ли сте в Бостън?

- Нов в Америка, госпожо.

- Идвате от? - Тя повдигна вежди.

- Аз съм от Калкута, Индия.

- Наистина? Имахме бразилианец преди около година. Кембридж е много интернационален град.

Аз кимнах и започнах да се чудя колко ли ще продължи разговорът. Но в този момент наелектрифицираният глас на мисис Крофт се разнесе от долния край на стълбището. Когато излязохме в антрето, я чухме да вика:

- Незабавно слизайте долу!

- Какво има? - извика Хелън в отговор.

- Незабавно!

Обух си обувките. Хелън въздъхна.

Тръгнахме да слизаме по стълбите. Бяха твърде тесни да вървим един до друг, затова аз последвах Хелън. Тя не изглеждаше да бърза и в един момент се оплака, че коляното я боли.

- Да не си тръгнала без бастуна? - извика Хелън. - Знаеш, че не бива да ходиш без бастун.

Тя спря за момент, опря ръка на парапета, погледна назад към мен.

- Понякога се подхлъзва.

За първи път мисис Крофт изглеждаше уязвима. Представих си я пльосната по гръб на пода пред пейката с поглед към тавана и крака, сочещи в противоположни посоки. Но когато стигнахме края на стълбите, тя си седеше както обикновено с длани, събрани на скута. До краката й имаше две пазарски чанти. Не потупа пейката и не ни помоли да седнем. Гледаше свирепо.

- Какво се е случило, майко?

- Не е прилично!

- Какво не е прилично?

- Не е подходящо за дама и джентълмен, които не са женени един за друг, да водят личен разговор без свидетели!

Хелън каза, че е на 68, достатъчно стара, за да ми бъде майка, но мисис Крофт настоя да разговаряме един с друг долу, в дневната. Тя добави, че също тъй неподходящо е за дама като Хелън да разкрива възрастта си и да носи рокля така високо над глезена.

- За твоя информация, майко, е 1969. Какво ли ще се случи, ако един път излезеш от къщи и видиш момиче по минижуп?

Мисис Крофт се сопна.

- Бих извикала да я арестуват.

Хелън поклати глава и вдигна една от бакалските чанти. Аз вдигнах другата и я последвах през дневната към кухнята. Чантите бяха пълни с кутии супа, които Хелън отвори една по една с няколко завъртания на отварачката за консерви. Тя изхвърли старата супа в мивката, изплакна тенджерите, напълни ги със супа от току-що отворените кутии и ги върна обратно в хладилника.

- Само преди няколко години тя още можеше да си отваря сама кутиите - каза Хелън. - Мрази аз да го правя за нея, но пианото съсипа ръцете й.

Сложи очилата си, погледна бюфетите и видя моя чай на пакетчета.

- Да пием по чаша?

Напълних чайника на печката.

- Не ви разбрах, госпожо. Как така пианото?

- Тя даваше уроци. 40 години. Така успя да ни отгледа, след като баща ми умря.

Хелън постави ръце на бедрата и погледна отворения хладилник. Бръкна навътре и извади увито парче масло, намръщи се и го изхвърли в боклука. Седнах на масата и наблюдавах как Хелън мие мръсните чинии, връзва торбата с боклук и налива врящата вода в чашите. Подаде ми едната без мляко и седна на масата.

- Извинете ме, госпожо, но дали това е достатъчно?

Хелън отпи от чая си. Червилото й остави усмихнат розов отпечатък на ръба на чашата.

- Кое да е достатъчно?

- Супата в тенджерите. Стига ли тази храна за мисис Крофт?

- Тя не яде нищо друго. Спря да приема твърда храна, след като удари стоте. Това беше, я да видим, преди три години.

Бях смаян. Мислех си, че мисис Крофт е някъде в осемдесетте, може би дори на 90. Никога не бях срещал човек, живял повече от столетие. Че това беше вдовица, която живееше сама, ме ужаси още повече. Овдовяването подлуди майка ми. Баща ми, чиновник в Централна поща в Калкута, умря от енцефалит, когато бях на 16. Майка ми отказа да се приспособи към живота без него; вместо това тя потъваше все по-дълбоко в света на тъмнината, от който нито аз, нито брат ми, загрижените роднини или психиатричната клиника на Раш Бихари авеню можехме да я спасим. Най-болезнено за мен бе да я виждам, абсолютно непредпазлива, да се уригва след ядене или да изпуска газове пред другите без капчица притеснение. След смъртта на баща ми брат ми изостави училището и започна да работи в мелницата за юта, която накрая щеше да ръководи, за да може да ни издържа. И така, моята работа беше да седя до краката на майка си и да уча за изпити, докато тя броеше ли, броеше гривните по ръката си, сякаш бяха зърна на броеница. Опитвахме се да я наглеждаме. Веднъж бе отишла полугола до трамвайното депо, преди да успеем да си я приберем.

“- Бих бил щастлив да притоплям супата на мисис Крофт вечер - предложих, докато вадех пакетчето чай от чашата си. - Няма да ме затрудни.

Хелън погледна часовника си, стана, изсипа остатъка от чая си в мивката.

- Не бих го правила на ваше място. Такива неща биха я убили.

Тази вечер, когато Хелън си отиде и двамата с мисис Крофт останахме сами, започнах да се безпокоя. Сега, когато знаех колко възрастна е тя всъщност, се тревожех, че нещо може да й се случи посред нощ или през деня, когато бях навън. Колкото й енергичен да звучеше гласът й, колкото й повелителна да изглеждаше, знаех, че дори драскотина или кашлица могат да убият тъй стар човек; всеки ден, в който тя живееше, знаех, беше нещо като чудо. Въпреки че Хелън изглеждаше добре настроена, частица от мен се тревожеше, че тя може да ме обвини в немарливост, ако нещо се случи. Хелън не изглеждаше загрижена. Тя идваше и си отиваше, носеше супата на мисис Крофт неделя подир неделя.

Така минаха шестте седмици на онова лято. Прибирах се вкъщи всяка вечер, след часовете в библиотеката, и прекарвах няколко минути на пейката за пиано с мисис Крофт. Правех й компания за малко, уверявах я, че съм заключил, и й казвах, че американското знаме на луната е великолепно. Няколко вечери останах до нея дълго след като тя бе потънала в сън, все още изпитвайки страхопочитание колко много години тя беше прекарала на тази земя. Понякога се опитвах да си представя света, в който тя беше родена, светът на 1886, както си го представях, пълен с жени в дълги черни поли и целомъдрени разговори в салоните. Сега, когато гледах ръцете й с издутите кокалчета, събрани в скута, си ги представях, гладки и тънки, как удрят по клавишите на пианото. Понякога слизах отново, преди да си легна, да проверя дали седи още изправена на пейката или е на сигурно място в спалнята си. В петък подавах наема в ръцете й. Нищо друго не можех да направя освен тези прости жестове. Не й бях син и освен тези осем долара не й дължах нищо.

В края на август паспортът и зелената карта на Мала бяха готови. Получих телеграма с информация за полета; в къщата на брат ми в Калкута нямаше телефон. Горе-долу по същото време получих и писмо от жена ми, написано само няколко дни след като се бяхме разделили. Нямаше обръщение, да ме нарече по име би се възприело като интимност, която ние все още не бяхме постигнали. Писмото бе само от няколко реда. “Пиша на английски като подготовка за пътуването. Тук съм много самотна. Предполагам там е много студено. Има ли сняг. Твоя, Мала.”

Думите й не ме трогнаха. Бяхме прекарали само шепа дни в компанията един на друг. И все пак ние бяхме свързани завинаги, от шест седмици тя носеше желязна гривна на китката си и оцветяваше с червен прах пътя в косата си, за да сигнализира на света, че беше булка. През тези шест седмици очаквах пристигането й както се чака идването на месец или сезон - нещо неизбежно и в същото време безмислено. Толкова малко я познавах тогава, че понякога можех да си припомня черти от лицето й, но не и цялото й лице.

Няколко дни след като получих писмото, докато отивах на работа една сутрин, видях индийска жена на Масачузетс авеню; тя носеше сари, неговият свободен край почти се влачеше по тротоара, и буташе дете в количка. Американска жена с малко черно куче на каишка минаваше от едната й страна. Неочаквано кучето започна да джафка. Гледах как индийката, сепната, се спря и в този момент кучето скочи и сграбчи със зъби края на сарито. Американката сгълча кучето, извини се и бързо отмина, оставяйки индийката да оправя сарито си на средата на тротоара и да успокоява плачещото си дете. Тя не ме видя да стоя там и накрая продължи пътя си. Подобна злополука, осъзнах в онази сутрин, ще бъде скоро и моя грижа. Ще бъде мой дълг да се грижа за Мала, да я посрещам и защитавам. Ще трябва да купя първия й чифт ботуши за сняг, първото й зимно палто. Ще трябва да й казвам кои улици да отбягва, от коя страна се движат колите, да не носи сарито си тъй, че свободният край да се влачи по тротоара. Петте мили раздяла от родителите й, спомних си с известно раздразнение, я бяха накарали да плаче.

За разлика от Мала, вече бях привикнал към всичко. Бях привикнал към корнфлейкса и млякото, към посещенията на Хелън, към седенето на пейката с мисис Крофт. Единственото, с което не бях свикнал, беше Мала. Въпреки това правех, каквото трябваше да направя. Отидох в бюрото по настаняване на МИТ и намерих обзаведен апартамент през няколко улици, с двойно легло, самостоятелна кухня и баня, за 40 долара на седмица. Един последен петък връчих на мисис Крофт осемте долара в плик, свалих куфара си и я информирах, че се местя. Тя пъхна ключа ми в портмоненцето. Последното нещо, което ме помоли, бе да й подам бастуна, подпрян от другата страна на масата, за да може да извърви пътя до вратата и да заключи след мен. “Всичко хубаво тогава”, каза тя и се върна обратно в къщата. Не очаквах някаква изява на чувства, но въпреки това бях разочарован. Бях само наемател, човек, който й беше дал малко пари и влизаше и излизаше от къщата й в продължение на 6 седмици. Сравнено със столетие, това изобщо не беше време.

На летището разпознах Мала веднага. Свободният край на сарито й не се влачеше по пода, а беше увит в знак на булчинска скромност над главата й, точно както майка ми беше забулена до деня, в който баща ми умря. Тънките й кафяви ръце бяха отрупани със златни гривни, малък червен кръг бе изрисуван на челото й, а ръбовете на стъпалата й бяха оцветени с червена боя. Не я прегърнах, не я целунах, не й подадох ръка. Вместо това я попитах - за първи път в Америка проговарях бенгалски - дали е гладна.

Тя се поколеба и сетне кимна утвърдително.

Казах й, че съм приготвил къри с яйца вкъщи.

- Какво ви дадоха да ядете в самолета?

- Аз не ядох.

- През целият път от Калкута?

- Менюто гласеше супа от опашка на вол.

- Но със сигурност е имало и други неща.

- Мисълта да ям опашка на вол уби апетита ми.

Когато пристигнахме у дома, Мала отвори един от куфарите си и ми подари два пуловера, и двата от яркосиня вълна, които тя бе оплела във времето, в което бяхме разделени, единият с V-образна яка, другият с наплетени ивици. Пробвах ги, и двата ми бяха тесни. Беше ми донесла също така две нови пажамас, писмо от брат ми, пакет насипен чай от Дарджилинг. Нямах подарък за нея, освен кърито с яйца. Седнахме на голата маса и се втренчихме в чиниите. Ядяхме с ръце, друго нещо, което още не бях правил в Америка.

- Къщата е хубава - каза тя. - Също и кърито с яйца.

С една ръка тя придържаше края на сарито при гърдите си, за да не се изхлузи от главата й.

- Не знам много рецепти.

Тя кимна, докато белеше кожата на картофите, преди да ги изяде. В един момент сарито се хлъзна до раменете й. Тя веднага го поправи.

- Няма нужда да покриваш главата си - казах аз. - Все едно ми е. Тук това няма никакво значение.

Тя въпреки това я остави покрита.

Чаках да започна да свиквам с нея, с нейното присъствие при мен, на масата ми и в леглото ми, но седмица по-късно все още бяхме чужди. Не бях още свикнал да се прибирам вечер в апартамента, който миришеше на сварен ориз и да откривам, че мивката в банята е винаги избърсана и чиста, нашите две четки за зъби лежат подредени една до друга, а в сапунерката лежи калъп сапун Реаrs. Не бях свикнал към аромата на кокосово масло, което тя втриваше в скалпа си всяка вечер, нито към нежния звук, който гривните й издаваха, докато тя се движеше из апартамента. Сутрин тя бе винаги будна преди мен. Първата сутрин, когато влязох в кухнята, тя беше вече подгряла остатъка от ориза с лъжичка сол на ръба на чинията, допускайки, че ще закусвам ориз, както повечето бенгалски съпрузи. Казах й, че закусвам корнфлейкс и на следващата сутрин, когато влязох в кухнята, тя вече го бе сипала в купата ми. Една сутрин дойде с мен до МИТ, за да й покажа накратко кампуса. По пътя спряхме при ключар и аз й направих копие от ключа, за да може да си отключи, като се върне. Следващата сутрин, преди да тръгна за работа, тя ме помоли за няколко долара. Разделих се с тях неохотно, но знаех, че и това сега беше нормално. Когато се прибрах вкъщи, имаше белачка за картофи в чекмеджето в кухнята, покривка на масата и пиле с къри, приготвено с пресен чесън и джинджифил, на печката. След вечеря четях вестник, докато Мала плетеше жилетка за себе си на кухненската маса с още от яркосинята вълна или пишеше писма на родителите си.

В петък предложих да излезем. Мала остави плетката и изчезна в банята. Когато се появи, съжалих за предложението си: бе си облякла копринено сари и още допълнително гривни, косата си бе навила на върха на главата си. Бе се приготвила като за парти или поне за кино, но аз нямах предвид това. Вечерта бе мека. Разходихме се няколко пресечки надолу по Масачузетс авеню и гледахме витрините на ресторантите и магазините. Тогава, без да се замислям, я поведох надолу по тихата улица, по която толкова вечери бях минавал сам.

- Тук живеех, преди ти да дойдеш - казах й, като спряхме пред телената ограда на мисис Крофт.

- В такава голяма къща?

- Имах малка стая на горния етаж. От задната страна.

- Кой още живее там?

- Една много възрастна жена.

- Със семейството си?

- Сама.

- Но кой се грижи за нея?

Отворих портата.

- Повечето време се грижи сама за себе си.

Чудех се дали мисис Крофт ме помни; чудех се дали има нов наемател, който да седи с нея вечер. Когато натиснах звънеца, бях приготвен да чакам дълго, докато ми се отвори, както в деня на първата ни среща, когато още нямах ключ. Но този път вратата се отвори почти незабавно, от Хелън. Мисис Крофт не седеше на пейката. Пейката я нямаше.

- Здравейте - каза Хелън, докато се усмихваше с яркорозовите си устни на Мала. - Мама е в дневната. Идвате да я посетите за малко?

- Стига да желаете, госпожо.

- Тогава ще прескоча до магазина, ако не възразявате. Тя претърпя малко произшествие. Тези дни не можем да я оставяме сама дори за минута.

Заключих вратата след Хелън и влязох в дневната. Мисис Крофт лежеше по гръб с глава на възглавница в цвят на праскова и тънка бяла завивка върху тялото й. Ръцете й бяха събрани на гърдите. Когато ме видя, посочи към канапето и ми каза да седна. Заех посоченото ми място, но Мала отиде до пианото и седна на пейката, която сега си беше върната на място.

- Счупих си бедрото! - обяви мисис Крофт, сякаш не бе минало време от последната ни среща.

- Боже господи, госпожо.

- Паднах от пейката!

- Толкова съжалявам, госпожо.

- Бе посред нощ. Познай какво направих, момче?

Поклатих глава.

- Извиках полицията.

Тя погледна тавана и се ухили като показа претъпкана редица от дълги сиви зъби.

- Какво ще кажеш за това, момче?

Колкото и зашеметен да бях, знаех какво трябваше да кажа. Изобщо без колебание извиках:

- Великолепно!

Тогава Мала се засмя. Гласът й бе пълен с доброта, очите й блестяха от радост. Не бях чувал никога досега смехът й, той бе достатъчно силен, та да го чуе и мисис Крофт. Тя се обърна към Мала и я изгледа.

- Коя е тя, момче?

- Тя е моята жена, госпожо.

Мисис Кроуфт притисна главата си под ъгъл срещу възглавницата, за да може да я види по-добре.

- Можеш ли да свириш на пиано?

- Не, госпожо - отвърна Мала.

- Тогава изправи се!

Мала се надигна, поправи края на сарито над главата си и го придържаше къв гърдите си и за първи път от пристигането й усетих съчувствие към нея. Припомних си първите си дни в Лондон как се учех да вземам метрото до Ръсел скуеър, как се качвах на ескалатора за първи път, как не можех да схвана, че когато някой се провикваше “Пайпър” имаше предвид “Пейпър”, вестник, как не можех да дешифрирам, и то цяла година, че кондукторът казваше “Mind the gap!”⁸, когато влакът потегляше от станцията. Както и аз, Мала бе отпътувала далеч от дома, без да знае къде отива и какво ще намери там и единствената причина да го направи бе - да бъде моя жена. Колкото и странно да изглеждаше, знаех в сърцето си, че един ден смъртта й ще ме засегне и също така странно, че моята би засегнала нея. Искаше ми се някак си да обясня това на мисис Крофт, която продължаваше да изследва Мала внимателно от глава до пети с нещо, което ми изглеждаше тихо презрение. Чудех се дали мисис Крофт бе виждала някога жена в сари, с точка, нарисувана на челото, и гривни, натрупани по китките. Чудех се дали има нещо против това. Чудех се дали може да види червената боя, все още забележима по стъпалата на Мала, почти прикрити от долния край на сарито. Най-накрая мисис Крофт декларира, със същата смесица от невяра и възхищение, която вече познавах:

- Тя е съвършена дама!

Сега аз се засмях. Направих го толкова тихичко, че мисис Крофт не ме чу. Но Мала беше чула и за първи път се погледнахме един друг и се усмихнахме.

Харесва ми да мисля за този момент в дневната на мисис Крофт като за момента, в който разстоянието между мен и Мала започна да намалява. Въпреки че не бяхме още влюбени, харесва ми да мисля за месеците, които последваха, като за нещо от сорта на меден месец. Заедно изследвахме града и се запознахме с други бенгалци, някои от които останаха приятели. Открихме, че мъж на име Бил продава прясна риба на Проспект стрийт и че в магазин с името Кардуло на Харвард скуеър се продават дафинов лист и карамфил. Вечер се разхождахме до Чарлз ривър да наблюдаваме платноходките, които се носеха по водата или ядяхме сладолед на Харвард ярд. Купихме си фотоапарат, за да документираме съвместния живот, и аз я снимах пред Пруденшъл билдинг, за да изпратим фотографии на нейните родители. Вечер се целувахме, отначало засрамено, но скоро и смело и откривахме удоволствието и утехата във взаимните ласки. Разказах и за пътуването ми на търговски кораб Рома, за Финсбъри парк и за ИМКА, за вечерите ми на пейката с мисис Крофт. Когато й разказвах за майка ми, тя плачеше. Мала беше, която ме утеши, когато една вечер зърнах в Глоуб некролога за мисис Крофт. Няколко месеца не бях се сещал за нея, за тези шест летни седмици, които вече бяха отдалечен период от миналото, но когато прочетох за смъртта й, бях поразен, и то толкова, че когато Мала вдигна глава от плетката, ме завари да гледам втренчено в стената, без да мога да проговоря. Смъртта на мисис Крофт беше първата загуба, за която скърбях в Америка, защото неин бе й първият живот тук, на който се бях възхищавал; най-накрая тя бе оставила този свят, древна и самотна, и нямаше никога да се върне.

Що се отнася до мен, аз не отидох вече надалеч. Мала и аз живеем в градче на двайсетина мили от Бостън, на улица с редици от дървета, подобна на улицата на мисис Крофт, в собствена къща със стая за гости и градина, която ни спестява купуването на домати през лятото. Ние сме американски граждани сега и можем да получаваме пенсия, когато му дойде времето. Въпреки че посещаваме Калкута веднъж на няколко години и носим оттам пажамас и чай от Дарджилинг, решихме да остареем тук. Работя в малка библиотека на колеж. Имаме син, който учи в университета Харвард. Мала вече отдавна не прикрива главата си с края на сарито, не плаче за родителите си нощем, но пък понякога плаче за сина ни. Така че пътуваме до Кембридж, за да го посетим или го вземаме вкъщи за почивните дни, за да може да яде ориз с ръце и да говори бенгалски; неща, които, безпокоим се понякога, той вече няма да прави, след като умрем.

Когато и да предприемаме това пътуване, всеки път карам по Масачузетс авеню, въпреки движението. Едва разпознавам вече зданията, но всеки път, когато съм там, се връщам към онези шест седмици, сякаш бяха онзи ден, забавям, соча улицата на мисис Крофт на моя син, и му казвам, че тук беше моят първи дом в Америка, където живях с една 103-годишна жена. “Помниш ли?”, казва Мала и се усмихва, учудена, както и аз, че някога е имало време, когато сме били чужди един на друг. Синът ми винаги изразява изумление, не от възраста на мисис Крофт, а от факта какъв малък наем е трябвало да плащам, нещо, почти толкова невъобразимо за него, както флага на луната за жена, родена през 1866. В очите на моя син виждам амбицията, която ме беше изпратила на другия край на света. След няколко години той ще завърши и ще проправя своя собствен път, сам и незащитен. Но аз си казвам, че той има баща, който е все още жив, и майка, която е щастлива и силна. Когато той се почувства обезкуражен, казвам му, че ако аз съм успял да оцелея на три континента, няма препятствие, който той да не може да преодолее. Докато астронавтите, герои завинаги, бяха прекарали само няколко часа на луната, аз бях останал в този нов свят почти 30 години. Знам, че моето постижение е доста обикновено. Аз не съм едниственият човек, потърсил съдбата си далеч от дома и със сигурност не съм първият. И все пак има времена, в които се удивлявам на всяка миля, която съм изминал, на всяко ястие, което съм изял, на всеки човек, с когото съм се запознал, на всяка стая, в която съм спал. Колкото и обикновено всичко това да изглежда, понякога то ми се струва отвъд всяко въображение.

БЕЛЕЖКИ

1. LSE (London School of Economics), престижен колеж на Лондонския университет. (Бел.пр.) [обратно]

2. Pajamas - традиционни индийски свободни панталони с връв на кръста. (Бел.пр.) [обратно]

3. Lords - най-известният стадион за крикет в Лондон. (Бел.пр.) [обратно]

4. MIT (Massachusetts Institute of Technology), Масачузетският технологичен университет е може би най-известното инженерно висше училище в света. (Бел.пр.) [обратно]

5. Tottenham Court Road, търговска улица и спирка на метрото в центъра на Лондон. (Бел.пр.) [обратно]

6. YMCA (Young Men’s Christian Association) - евтини хотели за млади хора. (Бел.пр.) [обратно]

7. Паиса - индийската стотинка. (Бел.пр.) [обратно]

8. Mind the gap - внимавай за дупката! Превърналото се в емблема на Лондонското метро предупреждание към пътниците да внимават за пространството между влака и платформата, което и днес се чува при всяко спиране на влака. (Бел.пр.) [обратно]

© Джумпа Лахири
© Любомир Розенщайн, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)