Алан Титли

web

- Бързо, ела! - извика паникьосано момчето - има дупка в стената и водата нахлува.

Епископът въздъхна тежко. Още един спешен случай, но поне не беше плач за умиране. Той се надигна от леглото, повдигна шкембето си, облегна се на масивния кръст, навлече пурпурната роба, почуди се защо галатяните никога не отговорили на Павел, въпреки че той им бе написал няколко писма, и закрачи към брега. Този път момчето не лъжеше. Беше добро момче. И той знаеше, че е добро момче.

Водата не нахлуваше както му бе казало момчето, но имаше дупка с размера на палец или показалец в дигата, от която струеше вода. Струята беше толкова слаба, че би напълнила, примерно, винена чаша за седем секунди. А тази дига беше единствената защита, която епископството имаше срещу голямото лошо море, което бясно се пенеше и издигаше по цялата западна дължина.

Той напъха пръстта си в дигата, за да спре струята. И понеже не беше чак толкова неприятно, той заръча на момчето:

- Отиди в града и извикай работните, лентяите, обикновените хора, които чистят църквата и приготвят храната, и обработват нивите, и преподават в училището, и създават деца, и им кажи, че божията църква се нуждае от тях бързо, и дори веднага.

Момчето стори така, както му каза епископът, защото беше добро момче и приятел на епископа.

И се отдалечи толкова бързо, колкото краката му държаха, понеже нямаше още друг начин на придвижване, и остави епископа с пръст, здраво мушнат в дигата. Епископът скоро осъзна, че водата няма да може да бъде лесно спряна, защото вече шуртеше по китката му и в ръкава и се изкачваше безпрепятствено към подмишницата му, за да се настани в топлата космата вдлъбнатина под рамото му. Много скоро се наложи да постави и двата си пръста, без да чувства и най-малко неудобство. Но скоро разбра, че пръстите му разширяват пукнатината вместо да я запълват. Леко разтревожен, той напъха цялата си длан. Скоро трябваше да я напъха плътно до китката си, но все още никой не се появяваше. Заби дълбоко в земята кръста за равновесие и постави двете си длани в дупката, която вече приличаше на голям отвор. Но не успяваше съвсем. Морската вода нахлу през китките му, изми врата му, а после ушите, накрая и цялата глава. Водата вече бе достигнала до коленете му. Помисли си, че с него вече е свършено. Нещо в главата му подсказа, че бе гледал нещо за потоп, или пък беше Моисей, който раздели Червено море със своя скиптър. И точно тогава съзря момчето и хората от селото да крачат по билото на хълма. Те му викаха: “Пусни я! Нека да си тече. Махни се или ще се удавиш!”. Стори му се, че чу някой да му казва: “Извади пръста си!”, а знаеше, че не подобава в случай като този някой да се шегува толкова нелепо. Но по някаква странна причина той ги послуша. Заболя го, че трябва да се вслуша в съвета на безделниците, но въпросът беше на живот и смърт. Безбрежното развълнувано море закри устата му и се вля в дъха му.

Той се отпусна и се понесе по течението. Водата го завлече надолу покрай нивите, и църквата, където беше проповядвал, покрай селото, църковната зала, улиците на града, по които бе крачил по съответните процесии. Видя хората да стоят по праговете на къщите и по прозорците да му махат и вдигат безпомощно рамене. Това много го развесели и той повдигна ръката си в знак да ги благослови. Но не успя все пак да разбере, че те му махаха за сбогом.

© Алан Титли
© Минка Параскевова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.09.2004, № 9 (58)