Астрид Линдгрен

web | Кати в Париж

Моето славейче навярно щеше и занапред да чурулика весело сутрин, макар да съм си заминала. То дори не знае, че съществувам. Но аз ще си го спомням, докато съм жива. Отчетата, които се разхождат в градината си, също не знаят, че съществувам, но аз винаги ще ги виждам пред очите си в цялата им облечена в черно тържественост под зелените дървета. Никол, жизнерадостна, набита и свадлива, ще ме забрави заради нови гости, които ще трябва да посвети във възгледите си за тайните на битието. Клошарите в ъгъла ще продължат беседите си върху живота и ще заспиват на своите павета, без да знаят или да попитат жива ли съм или мъртва. Но всичко това - славейчето, отчетата, Никол и клошарите - е мое вечно притежание. То ми принадлежи също тъй, както ми принадлежат сумракът на юнската нощ над бреговете на Сена и блещукащата под слънцето вода във фонтаните на "Плас дьо ла Конкорд", дълбоката тишина под сводовете на "Нотър Дам", малките средновековни улички около църквата "Сен Жулиен льо Повър", навалицата по "Рю Муфетар" в ранна утрин и късна вечер, малката Воалетка, красивата майка в Люксембургския парк с всичките й дечица, любезният полицай, който от кръглата си площадка на "Шанз Елизе" размахва бялата палка, младежите по ъглите на "Плас Мобер", цветарките по Ке о Фльорс. Всичко това ми принадлежи, това е моят Париж, какъвто го видях за първи път.

- Съжалявам парижаните - казах на Ленарт.

- Но защо?

- Никога не могат да дойдат в Париж за първи път.

- Но няма нужда и да си тръгват - каза Ленарт и погледна завистливо младата двойка, която крачеше пред нас по "Рю дьо л'Естрапад".

Канехме се да се сбогуваме с Париж.

Искахме за последен път да се разходим по нашите улици.

"Обиколката на великите князе", La tournee des grand-ducs - така наричат в Париж нощното обикаляне на богатите туристи от един скъп храм на развлеченията към друг. Ленарт и аз също имахме своята Обиколка - la tournee de Lenart et Kati. Великите князе не биха я одобрили, но за нас тя бе символ на всичко онова, което най-много обичахме в Париж и щяхме да отнесем в спомените си, когато си тръгнем.

Почти през целия ден валя, кротко и тихо, и ето че спря. Сребристосиво се извисява небето над Париж, мило и нежно, меланхолично като разлъка. Вървим по нашите улици. Пред църквата "Сен Етиен дю Мон" стои малката Воалетка. Сама, неподвижна. Какво ли чака? Кротка, нежна и меланхолична изглежда и тя. Едва когато падне вечерта и запалят фенерите по "Рю Муфетар", едва тогава Воалетката ще се оживи, ще се раздвижи като малка радостна рибка.

Сбогом, Воалетке! Никога вече няма да ни видиш. Никога вече няма да те видим.

Вървим по нашите улици. Долавяме как те мълвят своите разкази. Всяка улица има своя история, своя особена багра и атмосфера, която трябва да усетиш с най-фините си нервни окончания, иначе всичко е само безмълвно кръстосване между безмълвни сгради.

И двамата чувстваме живота на улиците.

"Рю дьо ла Монтан Сен Женевиев" е една от любимите ми улици, неравна, разкривена, средновековна. Франсоа Вийон, крадец и поет, е вървял някога по тези павета. И го усещам като бягаща сянка, докато слизаме по склона към "Плас Мобер" и по-нататък, чак до "Сен Жулиен льо Повър".

В тесните улици около църквата средновековната атмосфера е по-наситена от където и да било другаде в Париж. Тук животът е като по времето на Вийон, беден, какъвто навярно е бил и тогава. Най-дрипавите скитници обитават тукашните улички и ъгълчета, и ако Вийон можеше да ги зърне, сигурно щеше да кимне към тях като към стари познайници: "Ето ги там, моите гладни събратя!"

За кратко сядаме в градинката около църквата и наблюдаваме жизнерадостните деца, които играят на криеница: втурват се през една църковна порта и излизат през друга. Какво ли би казал за това Сен Жулиен?

Точно пред нас на острова Ла Сите се извисява могъщият силует на "Нотър Дам", сив като небето. Искам да идем там, това спада към нашата Обиколка. За сетен път искам да се насладя на красотата и покоя вътре. Бавно минаваме по Пон о Дубъл. Там долу под моста тече Сена, кротко и търпеливо, както подобава на реките. Също тъй неуморимо, както някога преди около две хиляди години, когато тук на Ла Сите е възникнало първото поселище с военни укрепления и е било положено началото на нещо, което е щяло да стане Париж. Тече също тъй невъзмутимо, както в далечните времена, когато "Нотър Дам" е била млада църква. Реките не се интересуват от градове и църкви, интересуват се само от онова, което е вечно.

Вървим по нашите улици. Минаваме покрай кея към Ил Сен Луи, най-пустия от всички острови, la plus deserte de toutes les iles. Не, съвсем не е пуст. Но е толкова тихо по улиците и кейовете му, дъждовното небе тегне така меланхолично над красивите стари сгради и аз също ставам малко меланхолична, когато тръгваме по протежение на Ке Бурбон. Минаваме покрай "Франс Пино", старата, достопочтена гостилница, и аз бързо и с благодарност погалвам къщата. Тази милувка всъщност е за Сесил Рено, която е била родена тук и за жалост на деветнадесетгодишна възраст е била екзекутирана заедно с баща си, майка си, братята и сестрите си, понеже в един майски ден на 1794 година се опитала да убие Робеспиер.

- Пак този Робеспиер! О, как искам да го...

- Да-да - каза Ленарт, - убеден съм, че ако бе живяла тогава, щеше да помогнеш на Сесил.

Размислям малко върху тези думи, докато продължаваме покрай Ке д'Аню. Виждам себе си да пристъпям към дръвника на палача в червеното наметало на коварна убийца... не, Сесил, навярно не ще се осмеля заедно с теб да сторя това!

Разделям се със Сесил пред "Отел дьо Лозун".

"Каква чудесна тема за разговор", е написала Мадам дьо Севине в едно от прочутите си писма. И тази чудесна тема за разговор е била не нещо друго, а мосю дьо Лозун, на когото някога е принадлежала тази забележителна сграда. Цялото писмо е един-единствен възторжен вик заради невероятното обстоятелство, че La grande Mademoiselle¹, племенницата на краля, вече над четиридесетте, се оженва за дребния грозен Лозун, притежаващ чар, но иначе нищо друго на този свят и на всичкото отгоре с пет години по млад от булката си. "Дами с моя ранг са винаги млади", отвръщала надменно булката на всички забележки. "Това е като красив сън... но преди всичко е прекрасна тема за безкрайни дискусии", е написала тогава Мадам дьо Севине, възхитена от събитието, разтърсило нейния свят.

Вървим по нашите улици.

Като сън... целият този остров, на който времето е спряло. Като сън... меката сива светлина над изтичащата вода на реката, над меланхоличните тополи покрай кея, над покривите и кулите на града.

Обикаляме острова и се връщаме при "Нотър Дам" и Ке о Фльорс.

Ах, Абелар и Елоиза², тук вървят Ленарт и Кати и си припомнят една любовна история, приключила толкова тъжно преди осемстотин години. Много сълзи са пролети оттогава за вас - това може ли да ви бъде утеха? Точно тук е живяла прелестната Елоиза.

- Щастлива съм, че не сме Абелар и Елоиза - казах на Ленарт. - Ако родя момче, няма да се наложи по тази причина да идем в манастир.

- Не, слава богу - каза Ленарт. - Ако родиш момче... само си помисли, ако родиш момче!

Той изтича при една цветарка на кея и купи голям букет теменужки.

- Теменужки за мама - каза той и закачи цветята на костюма ми.

Хвана ме под ръка, двамата продължихме нататък и бяхме щастливи, макар това да бе последният ни ден в Париж.

Вървим по нашите улици, вървим покрай кейовете на Сена до Пон о Шанж, наслаждаваме се на великолепието от багри по щандовете за цветя и не усещаме лекия дъждец. Но средновековната кула на "Консиержри" и тънкият връх на "Сен Шапел" се открояват на едно небе, чието сребро е преминало в тъмносиво. Скоро ще завали истински.

Най-сигурно е бързо да идем на левия бряг. "Плас Сен Мишел" - това е като завръщане у дома. "Рю дю Ша кю пеш", улицата на котката, ловяща риба, спада също към нашите улици, макар да е най-мъничката уличка на Париж.

"Рю дьо ла Хушет", "Рю Сен Северин", "Рю дьо ла Бюшери". О, всички тези виещи се, тъмни улици - тук паветата мълвят своите разкази вече на латински. Тук е бил центърът на древния квартал на учените около най-стария университет в Европа, тук студентите са седели на сламените си вързопи посред улицата и са слушали своите уважаеми преподаватели да изнасят лекции от отворения прозорец на някоя съседна къща. Тук се чувствам добре, макар да е толкова неприветливо. Къщите са западнали, хората, живеещи на това място, навярно също. Но във всеки случай тук се чувствам добре.

Сега вече вали истински дъжд. Но знаем къде да намерим подслон. Приема ни "Сен Северин", най-чудната малка църква в Париж, приема ни с ухание на тамян и с нежното блещукане на восъчни свещи. Оставаме тук, докато небето се опитва да удави целия Латински квартал и всичко живо в него. Но всичко живо в него бързо се скрива в коридорите на къщите и изчаква там на спокойствие. Защото знае, че дъждът ще премине и че небето на Париж е капризно не само през април.

Ако питат мен, може спокойно да си вали. Имам си толкова интересно занимание. Чета в Книгата. Тук в "Сен Северин" има голяма книга, в която угнетени хора споделят мъката си с върховното същество, един вид пряка кореспонденция с Бог. Веднъж седмично, по време на църковната служба, всички желания се прочитат на глас, може би за да ги чуе Бог по-добре. В трогателно упование нещастните молят за помощ. Един търси лек за неудачната си търговия, друг иска да се отърве от болестта си, трети се надява да изкара добре изпита си, някаква клета майка иска от Бог да сложи край на вечните препирни между нейния син и жена му.

Чета ли, чета, докато навън дъждът залива всичко, и усърдно обръщам големите страници. Най-отдолу на последния лист е написано с дребен, патетичен почерк: "Seigneur, rendez-moi mon ami!", Господи, върни ми приятеля!

Да, Господи, стори това в името на всички влюбени, в името на Ленарт и Кати те моля да върнеш приятеля на бедното момиче! Само ти знаеш колко страда тя.

О, и аз бих искала да напиша нещо. Но книгата на "Сен Северин" е може би само за католици? Иначе добре зная какво бих написала: "Господи, дари ме със син... или... ако пожелаеш... с дъщеричка, стори това, о Господи... скоро!"

Когато излизаме от църквата, небето е синьо и слънцето сияе. Улиците са чисто измити и въздухът е свеж. "Бул. Миш" гъмжи от младежи, младежи, младежи от всички краища на света. Ленарт и аз крачим между тях и се сбогуваме с Париж. Сбогом, Париж, стари Париж! Млади Париж!

Дъждовните капки блещукат по дърветата в Люксембургския парк, а на една още мокра пейка седят някакъв студент и момичето му и се целуват пламенно и искрено.

"The last time I saw Paris,
her heart was warm and gay."³

Сърцето му бие горещо и радостно. Един стар град с младо сърце. Как бе казала La grande Mademoiselle?

"Дами с моя ранг са винаги млади."

БЕЛЕЖКИ:

1. Възрастната госпожица (от фр.) - племенница на Луи XIV. Бел. пр. [обратно]

2. Пиер Абелар (1079-1142) - френски философ, теолог и поет; трагичната му любов към Елоиза е описана в автобиографията "История на моите бедствия". Бел. пр. [обратно]

3. "Когато за последен път зърнах Париж, сърцето му биеше горещо и радостно." (от англ.) Бел. пр. [обратно]

© Астрид Линдгрен
© Теодора Константинова, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.06.2004
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. Варна: LiterNet, 2004.

Други публикации:
Астрид Линдгрен. Кати в Париж. София: Пан, 2003.