ВАЗИЧКА

Здравка Евтимова

web

Свилена продължаваше да се среща с него, след като се бе сгодила за Мартин. "Да се среща" е твърде неточно като израз, усмихваше се Иво. "Тя продължава да дели леглото с мен, вече година и половина". Сякаш изливаше в срещите си с него отчаянието от своя "неудачен живот", както обичаше да отбелязва Свилена. Неудачният й живот се състоеше в това, че не успяваше да намери работа в някоя чуждестранна фирма. Беше учителка в частно училище по английски и парите никога не й стигаха. Още в самото начало на връзката им Иво я беше предупредил, че не може да се ожени за нея - дразнеше го лекотата, с която контактуваше с непознати мъже. Свилена бе възприела неговото нежелание за брак с неочаквана сговорчивост. Вторник, четвъртък, понякога и събота Иво се отбиваше в жилището й; след час си тръгваше. Обикновено донасяше полуфабрикати, които младата жена притопляше върху газова печка. Тя никога не мърмореше, когато той пропуснеше някое от обичайните си посещения в тясната й гарсониера. Иво отлетя до Мюнхен заради сделката с факсове - имаше малък, но проспериращ бизнес с офис оборудване - не се мерна повече от два месеца пред очите й, не я потърси дори по телефона. Междувременно бе срещнал една стара своя позната - Рени, невероятна блондинка. Реши без колебание, че точно такава жена би направил своя съпруга. Баща й беше известен юрист, можеше веднага да се включи в бизнеса.

Все пак, когато се върна в София, Иво не можа да не се отбие до Свилена. Отиде в жилището й без предварително предупреждение. Завари я сама - бе започнала да превежда поредния блудкав любовен роман. Свилена дори не го попита къде е ходил и защо не се е обаждал толкова време. Сякаш беше отскочил до бакалницата отсреща да донесе колбаси за вечеря. Усмихна му се сънливо и толкова. Трябваше да си тръгне веднага, ала в ленивата й прозявка имаше нещо влудяващо; затова остана при нея.

- Познаваш Рени, нали? - беше подхвърлил Иво. Щеше му се да я подразни. - Били сте състудентки.

- Познавам я - беше вялият отговор на Свилена.

- Живях с нея месеците, докато ме нямаше тук.

- Да? - никакво трепване на пръстите, никаква реакция върху матовото, мургаво лице.

- Има баснословни крака. Полезна е в бизнеса, обича ме - Иво се мразеше заради това, че не успя да пресече лавината на неуместното си бръщолевене.

Свилена остави мазнината да съска върху огъня, извади от шкафчето тава, която изми и внимателно избърса с кърпа. Ръцете й се движеха като плавни, възбуждащи откъси от мръсен роман в слабата светлина на лампата.

- Измивам повторно всичко заради хлебарките - обясни тя. И отново с дежурната си усмивка, която вероятно бе просто рефлекс на учителка на много богати хора, допълни: - Приятелката ти ми се обажда няколко пъти. Беше щастлива заради връзката си с теб.

- Ще се женя за нея - съобщи й Иво.

- Ще бъдете прекрасна двойка - заключи Свилена.

В този миг му се прииска да я удари, но само каза:

- Да, разбираме се отлично - след като премести стола си по-близо до масата, остро запита: - Да не си й казала, че спя с тебе?

- Разбира се, не - успокои го Свилена; Иво не можеше да си обясни защо думите й го ядосаха.

По едно време Свилена му бе съобщила, че най-сетне се е сгодила. Избраникът се наричал Мартин, собственик на частното училище по английски, където работеше тя. Що за птица е този Мартин - пожела да узнае Иво. Беше се подразнил от факта, че тя бе намерила някакъв - следователно бе търсила, докато той си пилееше вечерите с нея, в гарсониерата й с хлебарките.

- Той е на моите години, с очила, завършил е социология, но се занимава с бизнес. Трудно се движи.

- Описваш го сякаш е инвалид - бе подчертал Иво.

- Много пълен. Мил човек. Подари ми тази вазичка. Купил я за мен от Коринт. Каза, че била доста скъпа.

- Обичаш ли го?

Тя измъкна по-плитка тавичка и се зае да я търка с кърпа.

- Обичаш ли го?

- Той е дебел - повтори Свилена и му подаде лютеница.

И така, тя се бе сгодила за Мартин, ала не му намекна да прекрати посещенията си при нея. Напротив. След всяка изминала среща чакаше по-пламенна, дори понякога дращеше, ала с нея това изглеждаше дори привлекателно. Запозна го с годеника си Мартин - червеносок гигант с воднисти сини очи, които зад дебелите стъкла на очилата изглеждаха безцветни. Но стъклата на очилата винаги бяха обърнати в посока на Свилена.

Рано сутринта, преди да тръгне за бракосъчетанието си в храма "Света Екатерина", Свилена бе по-невероятна от всякога. Силна и здрава, изобретателна, истинска лавина удоволствие. Никой не можеше да се сравнява с нея в ранна сутрин, помисли си Иво. По-късно й спря такси, ругаейки мислено - колко жалко, че е заета с тъпите гости на сватбата си. Колко неприятно! Погледът му попадна върху кристалната вазичка от Коринт. Представи си как месестата ръка на Мартин бе стискала кристала, а след това се бе прилепила - мазна като тезгях в евтин магазин - към матовото рамо на Свилена. Обзет от безсмислена омраза, Иво хвърли вазичката от Коринт на пода и я разби на парчета, забравяйки, че Свилена можеше да си позволи далеч по-скъпи съдове за цветя след сватбата си.

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2009, № 4 (113)