Присъствието на тялото и неговите функции в „Бай Ганьо" са били неведнъж обект на критически интерпретации. В тях телесното се възприема като антипод на духовното, на културното и цивилизованото.

Възможно е обаче тялото да бъде разгледано и от още един ъгъл - от гледна точка на невербалните послания, които отправя, от гледна точка на комуникативните му функции, на смисловата натовареност на жестовете, позите и мимиките му.

Книгата на Ал. Константинов е изключително благодатна в това отношение, тъй като героят е поставен в необичайна ситуация. Той е далеч от пространството, което обитава, в което се чувства сигурен, знае съвсем слабо чуждия език, непознати му са обичаите и културните особености на новата среда, често остава без преводач. Всичко това изисква от него да мобилизира всички свои способности, за да постигне комуникативните си намерения и да приключи успешно търговията си.

В целия текст на книгата езикът на тялото е използван 138 пъти. Анализът на случаите, когато героите общуват с жестове и мимики, е показателен както за ситуацията, в която са попаднали, така и за техния характер и за целите, които си поставят.

В повечето случаи жестовете са използвани като изява на индивидуални чувства, намерения, отношения или като заместване на вербални канали на общуване. Само в 12 случая (9%) жестовете имат ритуален характер - сваляне на шапка (3 пъти), прекръстване (2 пъти), ръкостискане, преобличане, целуване, ставане на крака. Сред ритуалните жестове се откроява скачането в басейна със своите символни и пространствени внушения. Преди да скочи при „простите немци" Бай Ганьо заема по-високо място в пространството - върху оградата на басейна. След демонстрацията на това, кой е той всъщност и кои са българите, героят отново застава на издигнато място - „възлезе бързешката по стълбите, изправи се малко разкрачен". Усещането му за превъзходство над немците се чете и във високомерния му поглед, и в геройското удряне по гърдите. Много по-важно тук е символното значение на водата и на потапянето на героя в нея. Традиционната й роля за духовно пречистване и обновление е принизена в средство за физическо очистване и за демонстрация на фалшиви стойности.

Малко на брой са и жестовете, които са свързани с културни или национални различия (поздравът на Бай Ганьо към майката на Иречек, жестът „по въсточному" с шаване на пръсти).

Случаите на невербалното общуване не са разположени пропорционално в отделните произведения. Най-често езикът на тялото се използва в първата част - „Бай Ганьо тръгна по Европа" - общо 109 пъти, а във втората част - едва 29. Невербалното общуване в двете части се отличава и по използваните видове жестове. Във втората част отсъства обръщането на гръб към събеседника, както и шаването с пръсти. И двете липси са пряко свързани с промяната у героя и в обстановката около него. Чрез обръщането на гръб (4 пъти - за да извади нещо от дисагите, и един път - за да развърже кесията си) Бай Ганьо демонстрира своето недоверие към околните и защитава най-ценната вещ, която има. Но в България дисагите не са негов атрибут. Тук той не разчита на розовото масло, кашкавала и хлебеца, а на журналистическото перо и изборната бюлетина. Липсата на другия жест - шаването с пръсти - е разбираема. Героят владее езиковия канал за общуване и, което е по-важно, в България той не обяснява, а заповядва. Промененото му социално положение изисква и нови жестове - Бай Ганьо вече си позволява да удря по масата (3 пъти) - демонстрация на власт и сила, която е немислима извън България. Борбата му за власт и лавирането между опозицията и управляващите пораждат друг негов жест - кашлянето в шепа. Това всъщност е жестов сноп, състоящ се от три отделни действия - навеждане на главата (показващо желание за прикриване и известна виновност), прочистване на гърлото (осъзнаване на съдбоносното значението на това, което ще се каже) и закриване на устата (прикриване и говорене на неистини), като всичко това най-често е придружено с оглеждане на обстановката. Всички тези жестове говорят за психично притеснение, за желание да се скрият от околните (съответно - от управляващите) истинските намерения. Това са жестовете на заговорниците, на неискрените хора.

Трябва да се спомене и присъствието във втората част на един друг жест, който се реализира повече като намерение, а не като реално действие - целувката. Това е един дълбоко ритуален акт, символ на взаимната връзка, на духовното сливане. В „Бай Ганьо" този жест е изцяло опошлен и лишен от духовната си същност. Той (макар и да се явява само като намерение) е белег за окончателното падение на героя, за доближаването му до морално деградирали личности като Асланов и Димитров:

„Пък и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?" („Бай Ганьо и опозицията - ама де-де").

До невербалното общуване прибягва най-често самият Бай Ганьо - 107 пъти (от тях - 87 в Европа), а останалите герои - само в 31 случая.

Тези факти акцентират върху един от проблемите, които поставя книгата - въпросът за общуването между различни култури, между различни народи. Героят може да се разглежда не само като национален, социален и пр. тип, но и като човек, озовал се в среда с различен комуникативен код, като човек, търсещ най-подходящия начин да бъде разбран и да се утвърди в тази нова обстановка. Така противоречието между Бай Ганьо и Европа не се изразява само в сблъсъка между телесно и духовно, между материално и интелектуално, между варварство и цивилизация. Това е сблъсък между различни кодове на общуване, породен от непознаването и неовладяването на всички необходими канали за връзка.

От тази гледна точка е съвсем естествено героят да използва по-рядко езика на тялото в България - тук той владее напълно словесния канал, има своето място в обществото и не е необходимо да се налага чрез жестове и мимики (както е в Европа).

Героят много добре разбира, че за да има успех в чужбина, трябва да знае европейските езици. И той прави всичко по силите си, за да научи поне отделни думи: „Бай Ганьо знаеше езици, по турски да ти приказва като турчин, влашки разбираше, сръбски, руски чат-пат, но немците и чехите не разбират ни един от тези езици. Не може да се каже, че бай Ганьо съвсем не знаеше немски, знаеше някоя и друга дума".

Ако се абстрахираме от иронията на разказвача - интелектуалец, „навлязъл" много по-дълбоко в културната среда на чужбина, и от балканския привкус на „полиглотските" умения на героя, не може да отречем неговия интерес към чуждото. Да, този интерес е материален, свързан е с личната изгода, но героят сам е направил първата стъпка за научаване на европейските езици. Грешката на Бай Ганьо е не само в това, че се задоволява само с „някоя и друга дума", а най-вече в това, че недооценява значението на другия канал за общуване - невербалния. Всъщност той не го пренебрегва, точно обратното - почти всяка негова постъпка е придружена със съответните жестове. Но героят използва същия език на тялото, който е обичаен за България и за Балканите, без да се съобразява с културните различия на европейските жестове. Бай Ганьо съзнава този свой пропуск - „Много е лошо, когато не знае човек езика на чужбина, за най-простото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш... А пък всяко нещо показва ли се?". Или: „Я виж онази там, със синия фустан, а? А бе, я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а?". Тази реплика неведнъж е анализирана в критическата литература, но единствено откъм съдържанието й, откъм грубите прагматични измерения на интереса на героя към жените. Но допустим е и друг поглед към ситуацията - от гледна точка на необходимостта да се познава езика на тялото, да се прецени човек не само по неговите думи, но и по поведението му. Близо 10 пъти в целия текст се налага разказвачите да поясняват едни или други жестове на героите или да използват изрази като „Иностранците тълкуваха по своему тези мимики..." („Бай Ганьо в банята"), подчертавайки по този начин необходимостта от перфектно действащи канали за общуване. Героят изпада в изключително тежки ситуации - блокиран е както вербалният, така и неезиковият канал за комуникация с чужденците. Как тогава той няма да попадне в комични положения и как ще прояви най-доброто от себе си!

Определено Бай Ганьо не е готов да наблюдава и да изучи чуждия език на тялото. Той механично използва (макар и в редки случаи) жестове, типични за Балканите и за Близкия изток:

„Влиза след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно двойно движение към челото си и снизходително изговаря..." („Бай Ганьо у Иречека").

Героят има някакви минимални познания от западния етикет (повдигането на тялото), но не може да изостави ориенталското поздравяване чрез темане. В резултат се получава комична смесица от различни жестове, гарнирана с едно снизходително пренебрежение.

Другата грешка на Бай Ганьо е, че се старае да се утвърди в новата и непозната среда прекалено активно, агресивно и дори арогантно, което не му позволява да прецени отстрани, обективно както своето поведение, така и начина, по който се възприемат жестовете му. От гледна точка на общуването Бай Ганьо използва един неефективен подход - с прекалено силен акцент върху собствената си личност, с агресивно овладяване на пространството, с минимален анализ и зачитане на чуждите невербални послания.

Силовият метод за общуване на героя най-ясно проличава по начина, по който той завладява физическото пространство около себе си. Девет пъти в книгата Ал. Константинов представя подобни похвати на героя. Подходът му към жените е винаги един и същ - „И аз хоп! - през кръста". За Бай Ганьо навлизането в интимната територия е единственият начин, за да покаже своето „благоразположение" към жената, да покаже интереса си и намерението си. Думи не са необходими - достатъчно е бързото и брутално действие на мъжкаря. Но всеки психолог би си задал и друг въпрос - дали тази жестова демонстрация на „мъжкото" не е продиктувана от стремеж героят да се представи в точно определена светлина, да се освободи от някакви комплекси. Неслучайно обект на „ухажванията" на героя са само слугини или чужденки, за които героят може да каже, че са „таквиз"!

Безапелационното навлизане в чуждото лично пространство е най-подходящо представено в „Бай Ганьо на изложението в Прага": „Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно; сетне трябваше троица да седим на едно канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има възможност бай Ганьо да заеме хоризонтално положение". В тон с преобладаващата литературоведска практика действията на героя могат да се тълкуват като символ на постепенната промяна в общественото му положение - в началото на книгата Бай Ганьо е човек, нуждаещ се от помощта на сънародниците си, а в края той определя съдбата на голяма част от хората. Но и в този случай, както и в доста други, се правят задълбочени и верни обобщения, но се пренебрегват видимите факти. Героят не просто е агресивен човек - той се нуждае от широко лично пространство. Чрез него той не само осигурява спокойствието си, но и създава специална зона, която най-точно отговаря на представата му за собствената му значимост. Тази зона, белег на високия му социален статус, ще го спаси от явните комплекси пред интелигентите, с които пътува в ограниченото пространство на купето. Осигурил си широко лично пространство, Бай Ганьо вече не е част от „простите хорица" от съседното второкласно купе. Издигнал се в своите очи, той смята, че се е издигнал и в обществото.

Завладяването на физическото пространство е само малка част от жестовете и мимиките на Бай Ганьо. Най-често използваният от него елемент от езика на тялото е свързан с погледа му - 38 пъти в книгата. Високият процент говори за стремежа да се осъществи визуален контакт със събеседника (или с обекта на „ухажването"), когато е невъзможно да се реализира езиков контакт. (В отделни случаи шаването на пръстите измества погледа при стремежа за по-пълна изява на чувствата, но този жест е пределно неясен и трудно преводим и затова се използва само 11 пъти в целия текст.)

В една част от случаите, когато Бай Ганьо използва визуалния контакт като единствен канал за връзка, погледът му показва неговото душевно състояние: той „гледа умилно цяла минута" („Бай Ганьо пътува"), „изгледа високомерно немците" („Бай Ганьо в банята"), „Той изгледа подозрително лежащия до сестра му покойник" („Бай Ганьо в Дрезден") и т.н. В по-голяма част от случаите обаче погледът на героя издава агресивните му намерения, желанието му да доминира над останалите, да ги подчини: „При тия думи той така изгледа едного от чужденците, че го накара да се закашля и да мине в друго купе" („Бай Ганьо на изложението в Прага"), „Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове" („Бай Ганьо у Иречека"). Характерни за героя са намигването, мятането „на мълнии с очите", както и продължителността на погледа.

Клатенето на глава е вторият по честота на използването жест на Бай Ганьо (12 пъти). В почти всички случаи той е неодобрителен или заканителен жест; издава отрицателната нагласа на героя, който отхвърля определено поведение. „...ту погледне покойника момък, заклати заканително глава и светне мълния с очите си..." („Бай Ганьо в Дрезден"). В половината от случаите клатенето на глава е придружено и с движения на пръстите или на цялата ръка. Съчетаването на тези две движения в един жестов сноп говори за стремежа на героя да бъде разбран. Въпреки това този жестов сноп остава с ниска комуникативна ефективност. В тези случаи Бай Ганьо трудно достига желаната степен на общуване, докато при навлизането му в чуждото пространство е 100% ефективно.

Ако може да се говори за „патентовани" жестове, специфични за даден индивид, то запазената марка на Бай Ганьо е засукването на мустака - винаги на левия. Шест пъти в текста героят демонстрира превъзходството и мъжкото си самочувствие по този начин. Точно тук откриваме двойствения характер на всеки жест - той насочва не само към личността на човека, но и към културната среда, от която той произлиза. Засукването на мустака е „юнашки" жест, подчертаващ силата, самоувереността, но е и балканско позьорство. В четири от случаите засукването на мустака е пред жени: „Той потегли с цяла шепа и завъртя нагоре левия си мустак, издаде навън лактите си, изкашля се на дебело и погледна с едно око госпожицата ... погледна я и й пошава с пръстите на лявата си ръка, обърнати нагоре, като че искаше да каже: „...посрещаш ли, моме, посрещаш ли? Хубаво правиш, посрещай, аз обичам" („Бай Ганьо на изложението в Прага"). Жестът тук е част от цял жестов сноп, който внушава високото самочувствие на героя. Това самомнение обаче е развенчано от контраста между юнашкия жест и липсата на юнашки атрибути - оръжие и кон например, както е в епоса за Крали Марко, в песните на Чинтулов, в „Българи от старо време". Бай Ганьо заменя тези материални носители на мъжкото с актуални за онова време символни знаци - дисаги, мускали, изборни бюлетини.

Показателен е малкият броя на случаите, в които другите герои използват езика на тялото. Чужденците използват този канал за връзка 13 пъти, българите - 16 пъти, а разказвачите - само два пъти. Нежеланието (или невъзможността) на разказвачите да използват този канал за връзка е показателен за един от проблемите, които поставя книгата „Бай Ганьо" - ролята на словесното и несловесното общуване в диалога между културите и личностната нагласа към този тип комуникация.

Цялата книга съдържа 19 текста (ако обединим кореспонденцията на героя в един текст). От тях в 13 текста (т.е. в 68%) разказвачът е или спътник на героя, или наблюдател на случката, или героят се изповядва пред него („Бай Ганьо в двореца"). От друга страна, само в 2 случая от всички 138 (т.е. в приблизително 1,5%) езикът на тялото е използван за общуване от разказвача. Откъде идва тази сериозна разлика между присъствието на разказвачите и невербалната им пасивност?

Тя би могла да се обясни по два начина. От една страна, спътниците на Бай Ганьо са се интегрирали до известна степен в чуждата среда. Те познават не само обичаите и езика, но и сигналите на тялото - разчитат успешно невербалните послания на чужденците: „Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата въсточен човек, и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство..." („Бай Ганьо в банята").

Спътниците на героя са посредници между две култури, те могат да превключват между различни послания, канали, тълкувания. Те са преводачите - и в речта, и в езика на жестовете.

Но нека да се върнем пак към цитата от „Бай Ганьо на гости": „Много е лошо, като не знае човек езика на чужбина, за най-малкото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш... А пък всяко нещо показва ли се?".

Може да се каже, че тези думи са колкото на Бай Ганьо, толкова и на разказвача, но в един по-ранен период от неговия живот - когато той за пръв път е излязъл в Европа: не са ли попадали в подобни абсурдни, комични ситуации и тези интелигенти, които сега се надсмиват над неумението на героя да се впише в чуждата среда? Фактите от миналото на спътниците са напълно премълчани. Как са „пробили" те в новата среда, как са се интегрирали в нея - на тези въпроси няма отговор. Читателят вижда крайния резултат: разказвачът е добре приет в едно немско семейство и прочита в очите му „искрено съжаление" за отчаяното си положение; или много добре се познава с касиерката - „една хубавичка и весела мома", която обаче не допуска волности (следоватално е имало такива опити - „Бай Ганьо в операта"). Явно тук конфликтът културност - некултурност, интелигентност - ограниченост се трансформира в проблема за същността и функциите на двата канала за общуване - словесния и несловесния. Този, който владее и двата начина за комуникация, ще се впише съвсем спокойно и точно в чуждата среда; който не ги владее - ще бъде обект на съжаление и присмех. Разказвачите много добре тълкуват чуждия език на тялото, но защо самите те не го използват? Дали защото според тях двата канала не са равнопоставени, дали защото предпочитат словесния пред несловесния?

За отговора на този въпрос може да спомогне и тълкуването на поведението на Бодков. От всички студенти в чужбина единствено той използва езика на тялото, и то когато говори с българин: „От разказите на студента, акомпанирани с разни жестове, с които той украшаваше и даваше повече сила и значение на думите си, Бай Ганьо узна, че младият момък (...) атакира с една неотразима настойчивост дъщерята на своята хазайка вдовица".

И в други случаи в книгата при разговорите помежду си българите използват жестове и мимики, но не толкова активно и целенасочено. Тук езикът на тялото е свързан повече със смисъла на казаното (който отправя към нечестното поведение на Бодков), а не толкова с чувствата на говорещия. Този факт би изглеждал необичаен, ако не го свържем с качествата на студента и с нежеланието на разказвачите лично да използват жестове. Бодков е единственият индивидуализиран, откроен отрицателен герой измежду българските студенти. Той е „лика-прилика" с Бай Ганьо, стремежите и личните им качества съвпадат почти напълно. Може би и чрез неговото поведение разказвачите внушават идеята, че езикът на тялото е сякаш несвързан с културата, с интелигентността, с духовността. Според непряко изразеното им мнение езикът на тялото е за парвенюта като Бай Ганьо, за духовно мерзки хора като Бодков, но не и за личности, вписали се в културна Европа!

Подобни разсъждения могат да се доразвият и чрез сравнение между употребите на езика на тялото в „Бай Ганьо" и в друго произведение на Ал. Константинов - „До Чикаго и назад". Такъв сравнителен анализ има поне две сериозни основания. И в двата случая героите са поставени в непозната обстановка, сблъскват се с нови явления и нрави. Освен това повествователят в пътеписа (който в случая е и автор) може да се приеме като част от групата разказвачи, забавляващи се със случките около Бай Ганьо - той е със същата степен на интелигентност, култура, чувство за хумор и т.н. Така възниква въпросът: как ще се държи човек, присмиващ се на неумението на Бай Ганьо да общува, когато попадне в подобна ситуация? Кои канали за общуване ще използва и как ще се отнася към тях?

Преди всичко прави впечатление, че в пътеписа езикът на тялото се използва изключително рядко. Явно е, че героите се затрудняват при общуването и при обясняването на някои факти от американския начин на живот, но самите те почти не прибягват до жестовете и мимиките. Показателен е и следният епизод: „Казват, че нюйоркските моми били кокетни. В какво им се състои кокетството - господ ги знае! Гледаш две животни - виждат се, срещнат се, без да чуеш някой нежен звук или да видиш някое нежно движение, или да забележиш някое приятно изменение в образите им, току видиш заобиколят се, погледнат се и хоп! ... сприятелили се. Аз не намерих някоя разлика и в срещата на американец с американка: срещнат се, мъжът излае нещо с дебел глас, жената излае с тънък и не трепва ни един мускул на лицата им."

И по-надолу:

„...а пък и като погледнеш и физиономиите им, не знаеш какво да мислиш: във всеки случай, аз при пръв поглед не бях в състояние да реша тия групи моми, които срещнахме в парка, почтени момичета ли са или от „онези моми".

Определено пътеписецът е наблюдателен, старае се да открива и тълкува различните жестове и пози на тялото. Но не успява да разчете тези сигнали или ги разчита превратно и така попада в напълно същата ситуация, в която е и Бай Ганьо - дори думите по отношение на леките жени са почти едни и същи. Но коренно променено е отношението на разказвачите към участниците в двете ситуации. В книгата иронията е насочена към този, който не умее да чете невербалните послания. В пътеписа обаче обектът на критиката е променен - тук липсва самоирония, недостатъците не са в чужденеца, който се опитва да разбере непознатия свят, а в представителите на този нов свят; пътеписецът дори „обвинява" студените американци! Получава се парадоксална ситуация - в единия случай се осмива този, който жестикулира, а в другия случай - този, който използва недостатъчни като количество и качество невербални средства. В единия случай симпатиите са на страната на немците, които са „окаменели" по местата си, а в другия - на страната на този, който трябва да чете по окаменелите физиономии.

Това противоречие може да се обясни с мнението на разказвача за връзките между качествата на личността и канала за общуване, който тя използва.

В „Бай Ганьо" разказвачът внушава, че езикът на жестовете се използва преди всичко от некултурните хора, от парвенютата. Чрез него те се стараят да компенсират пропуските в своите знания и култура. Тази теза непряко се развива и в пътеписа. Но тук героите са интелигентни, образовани хора; те не преследват търговски, материални интереси, нещо повече - интересуват се от общественото устройство, от напредничавите порядки. И от тях обаче ситуацията изисква да използват активно и двата начина за общуване. Но тъй като за разказвача езикът на тялото е белег на нецивилизованост, той намира нов обект за присмех - критикуван е не чужденецът, а представителят на непознатата културна среда. Така разказвачът се конституира в единствения достоверен авторитет по отношение на комуникацията, като при това самият той не използва активно езика на тялото. Това нежелание е доста смущаващо предвид и на друг факт - разказвачите винаги демонстрират своята емоционалност, а жестовете са продукт точно на подобна първична емоционалност¹.

Противоречието между идентичността на ситуациите и различните обекти за осмиване показва некоректността на тезата, че езикът на тялото е второстепенно средство за общуване, че той се използва само в специфична културна среда.

Разсъжденията за функциите на жестовете и мимиките в „Бай Ганьо" (а и изобщо в човешкото общуване) могат да се доуплътнят и чрез анализ на илюстрациите по книгата. Измежду всички карикатури се открояват тези на Борис Ангелушев - характерни не само с перфектността при представянето на детайлите, но и със сериозното вникване в смисъла на невербалните средства за общуване.

Карикатурата, която привлича най-сериозно внимание, е може би „Бай Ганьо у Иречека". Тя е интересна с две особености. Художникът е избрал да илюстрира точно тази част от разказа, в която жестове липсват - разговора между Иречек и българина, а самата творба е сред тези произведения от сборника, в които най-осезателно присъства езикът на тялото (13 пъти). И друго - необичайно е разположението на фигурите в пространството.

В разказа, а и в цялата книга, главен герой е Бай Ганьо, но тук той е в гръб; най-изразителната част от тялото на всеки човек - лицето - не се вижда. Единственият елемент от лицето е щръкналият мустак (който присъства в почти всички илюстрации на Б. Ангелушев). Второстепенният герой Иречек е целият пред зрителите; от тялото му се виждат почти 100%. В това се проявява умението на художника да предава душевни състояния чрез позите и жестовете. За него е важно да покаже реакцията на представителя на другата културна среда; същността на Бай Ганьо може да бъде предадена и „в гръб".

Иречек е седнал спокойно в удобно кресло, стойката му е изправена. Това говори за увереност, той е в познато пространство, което контролира изцяло. Главата му е съвсем леко наклонена настрана, което показва неговия интерес. Въпреки че и двамата са седнали, очите на Иречек са малко над нивото на погледа на госта и той гледа леко отвисоко. Освен за сигурността, която изпитва, това говори и за осъзнатото преимущество над събеседника. Лявата ръка е отпусната спокойно на облегалката на креслото. Дясната докосва брадата - жест на леко несъгласие. Краката му са кръстосани, което показва както неговата резервираност, така и сигурността му.

Бай Ганьо е седнал на табуретка. Тя няма облегалка, няма подлакътници, определено му е тясна, което говори за принизено положение. Но позата на героя не показва притеснение; точно обратното - тя е агресивна, нападателна. Той е стъпил здраво на краката си, тялото му е леко прегърбено, създава се впечатление, че е готов за скок. Лявата му ръка е на бедрото и образува полукръг - една заплашителна стойка. Жестът му с дясната ръка е агресивен - насочен пряко към събеседника, още повече, че в нея държи цигара - продълговат предмет, създаващ впечатление за пробиване, за проникване. Щръкналият край на мустака му контрастира с поддържаната брада на Иречек. Контраст има и между ръцете на героите. Ръцете на Иречек говорят за спокойствие, на Бай Ганьо - за деятелност, нападателност, агресивност дори.

Двамата са застанали централно един срещу друг - това не е положение за сътрудничество, за обсъждане, а за конфронтация. Между тях има кръгла масичка, която също ги разделя. Показателно е положението на кафеените чашки върху нея - чашата на Бай Ганьо е по средата на масата - т.е. той се опитва да „завоюва" пространство от събеседника си - отново се проявява агресивността му.

Определено езикът на тялото на персонажите е в пряко съзвучие със словесното послание на разказа. Бай Ганьо е в чужда среда, която се отнася към него с известно подозрение и високомерие. Героят обаче е агресивен в намерението си да „превземе" тази среда, но не като приеме нейните изисквания, а като наложи своите.

Анализът на езика на тялото говори не само за това, как се държи гостенинът, но и как го приема домакинът (затова Иречек е представен в лице). За Иречек Бай Ганьо е „чужденецът"; неговите екзотични разбирания за политиката, неговото поведение са посрещнати с интерес, но и с аристократичното превъзходство на човек, сигурен в културната среда, в която се намира, овладял пространството, в което се провежда разговорът.

Жестовете на Бай Ганьо в илюстрацията нямат знаков или ритуален характер, нямат и специфична културна или регионална окраска - те са индивидуална изява.

Анализът на езика на тялото в „Бай Ганьо" насочва не само към една по-специфична проблематика на творбата (аспектите на ефективното общуване), но и може да даде известно обяснение за някои качества на героя. Да, Бай Ганьо е настъпателен, дори арогантен. Но неговата агресивност е и реакция на факта, че е неприеман (в една или друга степен), че се нуждае от завоюване на собствено пространство и на място в обществото.

Творбата доказва идеята, че общуването е най-ефективно тогава, когато се владеят и двата канала за връзка между хората - вербалният и невербалният. Всяко подценяване на един от тези канали и фаворизиране на другия ще доведе или до комични ситуации (както е при Бай Ганьо), или до аристократично преувеличаване на собствената цивилизованост и известно пренебрежително отношение към другите (както е при разказвачите).

БЕЛЕЖКИ:

1. Подобно нежелание да се демонстрира правилен тип поведение се дублира и на друго ниво - по отношение на храненето. Начинът, по който Бай Ганьо се храни, е напълно осмян и отхвърлен, но нито веднъж разказвачите не показват лично как трябва да се храни културният човек. По-подробно темата е разработена от Георги Владимиров в „Храната и храненето като идентификационни кодове в „Бай Ганьо" от Алеко Константинов". // Български език и литература, 2000, № 3-4. [обратно]

© Валентин Стоянов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 1
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2004, № 4 (53)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 1.