ВЛАКОВЕ ТРЪГВАТ НА ВСИЧКИ СТРАНИ

Пламен Антов

web

- Миришеш на желязо.

- Знам - казах. - От влака е. Извинявай.

- Направо от гарата ли идваш?

- Да.

Беше все още много красива жена, въпреки изминалите десетилетия. Усещах гъвкавото ѝ тяло под роклята, после ръката ми се плъзна по голия гръб. Роклята беше официална - дълга, много тясна и с гол гръб. Някога беше красавицата на класа: мургаво момиче с широка и светла душа. Отличен приятел и безпогрешен партньор във всички гадни номера срещу учителите, колективните бягства, пушенето в междучасията, подправянето на оценки в дневника. Но никой не си правеше илюзии за нещо повече, всички знаехме, че е заета. Още от самото начало движеше с някакъв тип, доста по-голям от нас; а не беше от момичетата, които биха играли мръсни номера, всички го знаехме и нямахме илюзии. Знаехме, че е най-стабилният приятел, на който можеш да разчиташ за всичко, но само толкова.

- Никак не си се променил, направо е невероятно. - Тя свойски перна дългата ми коса. - Я ги виж другите момчета. - Дъхът ѝ бълваше ухание на скъп алкохол. - Когато влезе преди малко, направо не можех да повярвам, че са минали цели двайсет години.

Докато си лафехме в еротичния ритъм на блуса, аз хвърлях мимолетни погледи към една от масите, и по-точно към централната. И по-точно - към Антоанета. Седнала сред останалите на дългата маса, изглеждаше като лебед сред патици. Тя беше първият човек, когото бях забелязал при влизането си - още по-красива от някога, със зрялата и ярка красота на своите 40 и няколко години. Изведнъж изпитах глупавата гордост от това, че някога единствен бях разпознал бъдещия лебед. Кръглобузестото русоляво момиче с очила и дебела плитка се беше превърнало в царствена дама. Това беше точната дума - царствена. Докато притисках гъвкавото тяло на Педро в еротичния ритъм на блуса, не преставах тайно да я наблюдавам - царствената ѝ красота, неравномерното ѝ държание към останалите на масата, желанието да се впише в ситуацията, но и една дистанцираност, която се долавяше в пресилените модулации на гласа, преиграването в жестовете.

- Какво става с теб, изобщо не съм те виждала през всичките тези години? Идвал ли си си изобщо в този град? - питаше ме Педро. Винаги сме я наричали така, отиваше ѝ...

- Да, идвах няколко пъти - отвърнах. - В началото, докато майка ми беше жива. После все по-рядко.

- Някой каза, че не си бил в страната.

- Да - казах.

- Къде беше?

- Тибет, Индия... И на други места. Южна Америка, малко в Африка. Отивах, връщах се... Такива неща, нищо особено.

В този момент погледите ни се срещнаха над голото рамо на Педро. Още в началото бях забелязал, разбира се, продължителния поглед, с който ме бе посрещнала при влизането ми, но не бях сигурен какво се криеше зад него.

- Боже, Индия... - проточи Педро в обятията ми. - А аз не съм излизала от този град през всичките тия години...

Само за миг погледите ни се срещнаха, само за миг се сблъскаха, и тя веднага отмести своя и с пресилено кокетство попита няма ли кавалери на тази маса. Разбира се, такъв веднага се намери и чашата, която тя красноречиво размахваше, бе напълнена с вино.

- Е, веднъж ме водиха до Гърция. За цяла седмица. И през цялото време валя. Скъса се да вали. Прелест.

- Пътуванията не винаги са толкова приятни, колкото изглеждат отстрани. Понякога най-хубаво от всичко е завръщането - казах. - Понякога целият смисъл на всичко е в това, да се завърнеш - добавих и още в същия момент ми стана много гадно. - Извинявай, говоря глупости, уморен съм.

- Уморен ли? Аз съм уморена - натърти тя, - аз съм уморена. - Гласът ѝ беше много сериозен, непривично сериозен.

- Но какво е станало с теб, Педро, ти ли си това наистина? Готиният пич, с който откраднахме дневника, помниш ли - какво стана с него...

- Готиният пич, с който откраднахте дневника... - проточи тя, спря. И в края на дългата пауза блусът свърши, тя свали ръце от раменете ми и тръгнахме към една от масите.

Избрах си най-близкия свободен стол и седнах. Озовах се до някакъв строго костюмиран тип с вратовръзка, солидно благосъстоятелно шкембенце и кръгло бузесто лице, гладко избръснато, който смътно ми напомняше за някого. Докато сядах, ми се стори, че леко се отдръпна гнусливо, после потисна нагона си към хигиена и ведро ме заговори. Веднага го разпознах, тоя глас и тая бликаща ведрост, гарнирана с искрящ непукизъм и чувство за хумор, не можеше да се сбърка - Божо. Докато аз слушах, наблягайки предимно на питиетата, за има-няма пет минути той успя да ме осведоми, че е голям шеф в полицията, имал два апартамента, къща в Симеоново и още една на морето, а в момента тъкмо купувал жилище на дъщеря си във Виена, била студентка там. Беше се превърнал в неприятен тип, нагъл самовлюбен фукльо, но беше запазил предишния си циничен чар, не можеше да се отрече това - стария момчешки хумор, който някога го правеше неизменния любимец на момичетата. Както винаги, и сега беше център на вниманието с гръмогласния си хумор и дръзкото си държание на мачо, жонглиращ с една умело дозирана простащина, с която парадираше, но само толкова, колкото да бъде интересен, без да прекрачва границата на същинската простащина. Една умело дозирана простащина, която ловко се самопародираше, но без да преиграва; само толкова, колкото би се харесвала на жените, при това на умните жени.

- А ти? Не знам кой спомена, че си станал писател. Хонорарчета, мацки, това-онова... Гявол си ти, ааа...

- Писател е силно казано - поясних.

- За какво пишеш? Романчета, разкази? Я раздухай някой разказ. Последния. За какво се разказва?

- За Христос.

- Айде стига бе - ухили се невярващо той. - Будалкаш ли ме... За Христос? За оня Христос? Я, я раздухай.

- Отивам една сутрин на брега на морето, за да размишлявам за Христос, за неговото страдание...

- Ти?

- Героят на разказа. Моите разкази всичките са в първо лице.

- И?

- Обаче се появява някакъв изпаднал тип, скитник, и рита пясък в очите ми, сбиваме се, аз разкървявам цялото му лице, направо го смазвам.

- Така му се пада! И?

- После двамата седим под залеза, гледаме морето и пием. Напиваме се, повръщаме.

- И?

- Това е, няма друго. Казах ти, че не е интересно.

- Ти си пич, браво! - похвали ме той след кратка пауза. Със злорадо удоволствие забелязах огромното съжаление към мен, което се беше изписало в погледа му. После се извини, че трябвало да се види с някого си, и се премести на съседната маса.

За свое учудване успях да разпозная още няколко фигури, макар че нито веднъж не се бях сещал за повечето от тях през всичките тези години. Някой характерен жест или глас бяха достатъчни да възкресят в съзнанието ми отдавнашен спомен; и в миг ненадейно изплуваше едно име, прякор, случка; различни забравени случки, които изведнъж започнаха да излизат от небитието, неясни, осакатени, залутани... Имаше и такива, които напълно бяха отнесени от времето. Напразно се питах какво ме свързва с всички тези отпуснати, напълнели жени и мъже с безлични физиономии, които някога, в продължение на цели 4 или 5 години са били част от живота ми. Сигурно няма по-тъпо нещо от тия срещи след 10, 20, 30 години... Всички тези непознати хора, с които завинаги сте се разминали...

Излязох навън пред ресторанта, за да изпуша една-две цигари. Тъкмо бях запалил, когато се появи тя - Антоанета - и седна до мен. Предложих ѝ цигара, тя се подвоуми и отказа: не ѝ се пушело в момента, може би по-късно... След няколко незначителни фрази за топлата вечер ми каза, че се занимава с бизнес. Спомена името на някаква компания и по начина, по който го произнесе, разбрах, че непременно трябваше да съм наясно. Не бях наясно, бях напълно незапознат с тези неща, не четях тъпите им вестници, не им гледах тъпите телевизии. Но кимнах с разбиране, исках да ѝ доставя удоволствие. Това я насърчи да мине към съпруга си. Не го каза направо, но от контекста ставаше ясно, че е депутат или нещо подобно, изобщо - голяма клечка. После направи пауза и поиска цигара.

- А тук - каза, докато издухваше бавно дима през думите си, - тук нищо не се е променило.

- Нещата не се променят - отбелязах глупаво. - Ние се променяме, а ни се струва, че светът се променя. - Май беше реплика от някакъв разказ, мой или чужд, не помня.

- Сигурно се променяме, сигурно нещо се случва с нас. Но обикновено се случва толкова бавно, че не си даваме сметка.

- Някога бях адски влюбен в теб, знаеш ли - казах.

Тя нищо не отвърна. Гледаше пред себе си и пушеше.

- Чудя се защо ти го казвам.

- Щом ми го казваш, значи вече няма значение. - Дръпна от цигарата и издуха дима. - Знаех, разбира се.

- Така ли? - бях наистина изненадан.

- Всички знаеха. Целият клас знаеше.

Някой излезе, попита нещо, тя отговори и отново останахме сами в топлата майска нощ. Седяхме в неоновата мрежица на нощта и мълчахме.

- Като си помисля само колко очаквах да го чуя някога - каза тя.

- Наистина ли?

- А ето, сега го чувам и вече няма никакво значение.

- Милион пъти се канех да го кажа. И в последния момент все ме обземаше някаква паника. Помниш ли онази екскурзия... Хотела... В някакъв град. Не помня кой беше. Някакъв град.

- Та за какво, мислиш, дойдох във вашата стая тогава? Надявах се най-после да го чуя. Да направиш нещо.

- Така ли.

- Казах си: ако сега не го каже, ако не ме целуне, значи... Няма значение.

- Значи какво?

- Детински истории. Как си, щастлив ли си? Как са нещата при теб? Жена, детенце? Всичко наред ли е?

- Много труден въпрос.

- Не си длъжен да ми отговаряш, разбира се.

В този момент отвътре наизлязоха много хора да пушат, насядаха на околните масички, стана шумно. Заговориха за отсъстващите. Стана дума за Юлиан, спортиста на класа. Беше станал държавен шампион по парашутизъм още в гимназията. После продължил да скача. Докато веднъж парашутът засякъл. Банална история. Винаги така се случва с тези момчета. Припомниха се няколко случки за него. После някой спомена за Пламен, бил починал съвсем наскоро; рак. Имал три малки деца, съвсем малки. Оженил се късно, бил много щастлив, навсякъде разправял, че е най-щастливият човек на света. "Боже, Пламен - отрони някой в настаналото мълчание. - Напълно го бях забравила този човек... Това е отвратително. Да не го запомня с нищо, с нищо да не го запомня...". Аз също не го помнех, напразно се помъчих да извикам в съзнанието си някакво лице; после в мъглата бавно, колебливо започна да се оформя нещо, ту се проясняваше, ту отново се разсейваше.

- Беше кротък човек, добър. Незабележим...

- А някой го е обичал... - продължаваше Антоанета до мен. - Една жена го е обичала, за нея той е бил най-важният човек на света. Бил е силен, интересен. Бил е баща на децата ѝ... Бил е татко.

- Звучиш ми като реплика от филм - казах. - Ето ти още една: да значиш нещо за един-единствен човек на света, това е повече, отколкото да значиш нещо за целия свят.

После заговориха за Мишката. Заговориха със страхопочитание. Официално бил президентски съветник, а всъщност - тук гласовете се снишиха, лицата се заозъртаха - бивш охранителски бос от най-високо равнище, банкер, синдикален лидер и още куп неща, за които изглежда никой не знаеше кое точно и доколко е вярно. Докато пушех в мрака, трябваше да напрегна силно паметта си, за да възстановя фрагментарни спомени за някогашния дебил на класа - изпечен мошеник и далавераджия, който непрестанно се забъркваше с милицията. Бил пристигнал с личния си шофьор и пр. Станах и влязох вътре.

В ресторанта кънтеше гласът на Педро. Явно беше пила много и повтаряше, че иска да изневери на мъжа си, и още повече на свекърва си. Говореше, че винаги е искала да го направи, но в тоя град, викаше тя, в тоя град дори това не можеш да направиш, няма с кого. После ме забеляза, спусна се към мен и увисна на врата ми.

- Ето! Ето с кого ще го направя. Това е единственият пич сред вас... Вие всички сте мухльовци, всички до един... Ебете си майката, за нищо не ставате.

Говореше високо под насърчителните подвиквания на останалите, размахваше с апломб ръка.

- Разбираш ли колко гадно е това - говореше в ухото ми, но достатъчно високо, за да чуват всички на масата. - Това е по-гадно от всичко: двайсет години да искаш да изневериш на мъжа си, а да няма с кого. Само мухльовци. Бабички.

Преувеличаваше опиянението си, преиграваше, вкарвайки и мене в спектакъла. Винаги съм мразил да бъда център на внимание, откопчих се от тънките мургави ръце, взех напосоки някаква бутилка от масата и излязох. Пред ресторанта имаше алея с трева, борове и чинари. Отделих се в тъмното, излегнах се в тревата и загледах празното небе, като от време на време се понадигах и отпивах от бутилката. Опитвах се да потисна съмнението дали не сбърках, като дойдох на тази среща. Беше по-скоро въпрос на случайност. Преди известно време бях срещнал съученичка на улицата, бяхме се разпознали, по-точно тя ме разпозна, каза, че някой се заел да организира среща на випуска, поиска ми телефона, за да ми се обадят - и ето ме тук в тази прекрасна майска нощ.

- Ето къде си бил - каза някой над мен. Беше Педро. Тръшна се на тревата направо с тая старомодна, смешна суперскъпа официална рокля, лилава, гарнирана с черна дантела, и веднага заговори, че иска да тръгне с мен тази нощ. - Искам да го направя - говореше ми, - искам да спя с теб, искам да ме разкатаеш от секс тази нощ... Тази нощ ще тръгна с теб и ще отида където поискаш. В Южна Америка... Още някога бях влюбена в теб. Но какво знаеш ти... Ти нищо не знаеш - един глупак, това беше ти. Слепец. През цялото време бях тайно влюбена, непрекъснато си представях как ме чукаш... Какво ли не си представях... Ето, сега ще го направим.

Нищо не казвах, пушех и мълчах в нощта. Тя продължаваше да говори, говореше силно, почти викаше, плачеше. Повтаряше, че винаги ме е харесвала, че съм бил най-готиният пич в класа. Уверяваше ме, че ще тръгне с мен със сутрешния влак, ей така, както е, с тази тъпа рокля, която той, мъжът ѝ, бил купил, от години си висяла в гардероба, но нямало къде да я облече, просто нямало къде да отиде, но сега ще тръгне с мен за Индия или закъдето и да е, само да се случело нещо с тъпия ѝ живот, "само да се случи нещо, мамка му, само да се случи нещо и в тоя мой живот, щото ми писна - викаше тя, - щото ми писна да се занимавам с децата, да ги стягам за детска градина, после за училище, да ги гледам как растат едно след друго, писна ми да седя по цял ден в оная къща със свекърва ми и да гледам сериали и разни риалита, където на хората постоянно им се случват разни неща, само на мен нищо не ми се случва, двайсет години едно и също, ден след ден едно и също...".

Тя се притисна до мен и заплака. Заплака истински, не беше пиянско реване. Нищо не казвах, пушех и слушах думите ѝ в нощта, по едно време ми стана тъпо, стана ми тъпо за нея и за онова готино момиче, което познавах някога, седнах до нея и прегърнах голите ѝ рамене.

- Ще го направим - казах. - Ще заминем. Но до сутринта има много време, сега е още два и половина. Да влезем вътре, вече е хладно.

Помогнах ѝ да се изправи (тя застъпи роклята с токче и я скъса; за пръв път я виждах с рокля и високи обувки, винаги ходеше с дънки и маратонки), после я поведох към ресторанта. Тя продължаваше да хълца, като бършеше несръчно бузите си. Когато влязохме, ни посрещнаха с шумни майтапчийски възгласи. Настаних я на мястото ѝ и побързах да изляза. Един мъж ме последва. Въпреки че беше с плешива глава и големи мустаци, го познах. Беше от съседния клас, най-добрият ми приятел някога, не пропускахме мач на местния футболен отбор. Беше ми наистина приятно да си поговоря с него. Каза, че му е тъпо на общата маса вътре. Дълго седяхме с него отвън и си говорехме за най-незначителни неща. Излизаха разни хора, намесваха се закратко в разговора ни, после си отиваха; някои успявах да разпозная, други - не.

После някой предложи да отидем на бар, някои тръгнаха, други останаха.

- Аз ще се прибирам - каза Емил, приятелят ми. - Живея сам, по-точно с майка ми. Татко почина преди четири години. А ти?

Казах, че ще изчакам сутрешния влак. Той си тръгна. Обещах да му се обадя някой път, но още докато го казвах, знаех, че едва ли ще стане. Останах на мястото си с бутилката вино до себе си. Постепенно, на шумни групички или поединично, започнаха да се разотиват и други.

- Обади се някой път - каза Антоанета, тръгвайки си, и пъхна в ръката ми визитна картичка. - Ако имаш нужда от нещо. Или просто да пием по кафе. Беше ми драго да се видим.

- Непременно - казах и взех картичката. Когато тя отмина, я метнах в близкото кошче.

Някакъв огромен черен джип спря пред входа, газейки тревата с широките си гуми, в същия миг от ресторанта излезе невзрачен човек с миша физиономия и скъп лъскав костюм, качи се и джипът потегли. После излязоха Божо и Педро. Божо беше по риза, бе наметнал сакото си върху раменете ѝ. Поведе я към скъпата си кола, паркирана наблизо; когато минаха край мен, ми смигна съучастнически. Настани я на задната седалка, седна зад волана и колата пое в нощта, стоповете бавно се отдалечиха в мрака, а аз останах пред опустяващия ресторант; после дълго се чудех как да се откача от някакъв подпийнал тип с килнато на темето бомбе, който се залепи за мен и подробно започна да ме осведомява как в момента е безработен, но ходи на най-различни курсове за квалификация и преквалификация: за оксиженист, готвач, английски език, компютърна грамотност, управление на европейски проекти, пчеларство и не помня какво още от тоя род; това са огромни възможности, уверяваше ме той, и нямало начин един ден да не си намери работа, много работи и щял да се чуди коя да избере...

- И да ти кажа ли - довери ми човекът, - направо не съм предполагал колко е интересен светът. Всичко ми е интересно; тебе лъжа, мене истина, всичко, всичко ми е интересно. Всичко искам да науча.

Аз слушах, отпивах от бутилката и с нетърпение чаках да дойде време за влака. По едно време - недочакал - станах и тръгнах по пустите улици на градеца.

- Тези курсове са голяма работа - заглъхваше гласът зад мен. - Трябва да сме в крак с времето, иначе направо загиваме, отпадаме от живота... Светът върви напред и ние трябва с него, иначе отпадаме...

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.12.2019, № 12 (241)

Други публикации:
Пламен Антов. Голямо червено слънце, самотни електрически светлини. София: Ерго. 2019.