ПИСМО ДО РЕДАКТОРА^*

Пламен Антов

web

Здравейте, г-н редакторе (или ако предпочиташ - скъпи приятелю)! Разбира се, става дума за ръкопис. Сигурно ще ти прозвучи пресилено, ако кажа - случайно открит в едно от чекмеджетата на автора и прочия. Но наистина е така; почти.

Ръкописът, който ти пращам, е поне от преди 13, може би дори 15 години, което сигурно си му личи (неговите герои дори не познават компютъра, представяш ли си; впрочем лично аз съжалявам, че познават и пишещата машина, ако зависеше от мен, бих предпочел перото, приятно скърцащо по хартията с ненатрапливия шум на класичност). Въпреки че е отдавна готов, все не намирах време да го доработя и да допиша онези няколко разказа, каквито планове имах, за да го почувствам изцяло завършен. После, направо казано, го забравих. По ред причини, за които можеш да се досетиш, вече се бях прекалено - необратимо, както ми се струваше - отдалечил от този начин на писане. Но след като пристигнах тук, твърдо решен покрай празниците да си почина от заниманията, които в София са ме погълнали изцяло, най-неочаквано ми дойде желание да се върна точно към този ръкопис. По една щастлива случайност дъщеря ми щеше да пристигне няколко дни по-късно; обясних ѝ къде би трябвало да е папката и в случай, че наистина се окаже там, да ми я донесе. Времето не ми достигна да допиша заплануваните нови разкази, за които отдавна бях нахвърлил различни, по-подробни или по-скоро хаотични конспекти, пъхнати в края на ръкописа, но поне редактирах вече готовите, като си позволих да изхвърля един. Доработката на някои от разказите беше съществена, но като цяло внимавах да не отивам докрай; все пак това е книга от средата на 90-те. Освен това държах да запазя специфичната двуезичност, тъй важна за книгата: играта на литературата със самата себе си... Не просто я запазих, а на моменти дори я засилих. (В този смисъл книгата, може да се каже, пряко продължава предишната ми книга с разкази "Бягството на заека", която, спомням си, ти не хареса особено. И ако все пак ти изпращам ръкописа, то е, защото - освен всичко останало - мисля, че точно ти си редакторът, който би оценил силния “немски" субстрат в него - онази немско-австрийска традиция, толкова привлекателна за мен тъкмо със сухата си строгост, която на моменти тъй видимо цитирам.)

Сигурно вече ти е ясно, че литературата тук е нарцистично вгледана в собствения си пъп; тя, малко грубичко казано, е от онзи тип белетристика, който един общ наш приятел с леко презрение окачествява като писателска, понеже липсват в нея кварталните мутри и цялата вестникарска убогост на всекидневието ни. Няма защо да крия - това не само че не е самият живот (такъв, какъвто ни се явява той според "24 часа", "Труд" или "По света и у нас"); това дори не е същинска литература, а само игра на литература, игра със литературата. (Впрочем, г-н редакторе, в един момент играта може да се окаже неочаквано сериозно нещо - напук на присмехулните ни постмодернизми...)

И още - това не само не е "бърза" проза, това е една бавна, много бавна проза, толкова бавна, колкото изобщо е възможно. Толкова бавна, че дори собствената ѝ поява, собственото ѝ изтръгване от небитието за нея е един прекалено драматичен акт, който тя би предпочела да си спести... Прехвърлям в момента онези пъхнати в края на папката листчета с разказите, които тъй и не успях да напиша, и си мисля дали ако ги бях написал, книгата щеше да спечели. Това са отделни наброски, писани по различно време и в различни състояния, някои по-цялостно разгърнати, а други в съвсем насипен вид, хаотични, мъгляви, неизяснени, едва отделили се от породилата ги идея, и дори още неуспели да го направят.

Единият от тези ненаписани разкази, може би най-неизясненият, разказва историята на писател-биограф, заел се с издирването на данни за живота на друг писател (да го наречем класик), върху чиято биография в момента работи. Той се среща с най-близкия му приятел и в процеса на дългите разговори с него постепенно започва да разбира, че връзката между двамата е била нещо повече от обикновено мъжко приятелство. Че великолепната любовна поезия на писателя-класик е била вдъхновена не от музата, за която официално се знае, а тъкмо от този все още красив, запазил блясъка на достолепието си, макар и позастаряващ вече мъж. И ето, нашият биограф неочаквано открива, че е силно привлечен от този господин, че сам неудържимо започва да се влюбва в него (в него или в неговия образ, отразен в изящните стихове на поета-класик; или единствено в самите стихове?). Но тази любов неочаквано и въпреки това някак естествено набъбва, става все по-достатъчна за него, дотолкова достатъчна, че вече не изпитва никакво желание да продължи работата си по биографията... Оттук нататък разказът престава да бъде "литературен" и се превръща в любовен, еротичен, дори неприличен, с прустовска внимателност той проследява приключенията на една отчаяна, безнадеждна и абсурдна страст - чувството на писателя-биограф към този достолепен възрастен мъж, който някога е бил любовник на любимия писател. Страст, на чието дъно неясно, неуловимо, но властно се мержелее фигурата на мъртвия писател; или пък на неговото творчество, което е едно и също. Но и не съвсем, доколкото една от интригите в разказа е тъкмо извайването на една постепенно, неудържимо разрастваща се пукнатина между автор и творчество, реставриране на скритото, тайното, тъмното, обратното на онова, което достига до читателя, което се чете и обича. И в същото време - това искам ясно да заявя! - целта е не да се подмени литературата с емпиричната, биографичната си основа, т.е. с една любовно-еротична пикантерия, а да се еротизира самата литература... Или пък не - тук някъде сюжетът започва да се рои, поема в друга посока; героят може би не престава да пише биографията на писателя-класик, ами започва да я променя съобразно собствените си отношения с любовника, съобразно онова, което се случва - или пък не се случва - между тях "в настоящето". Тоест, започва да променя живота на героя си, а може би да го подменя със своя... Изобщо, мътна и неясна история. Разказ, съставляван повече от неясноти, съмнения и въпроси, отколкото от отговори - въпроси, на които, както виждаш, дори авторът не може да отговори; най-малко той. А когато много по-късно - след един твърде закъснял превод - случайно открих и самото име на писателя-класик (Аспърн, струва ми се), очевидно желанието ми да завърша разказа съвсем се е изпарило...

Впрочем не само този, но и почти всички останали разкази в ръкописа, включително и написаните, са на ръба на плагиата и това не е девиация, а тяхна най-дълбока същност. Те се забавляват тъкмо с това, да тръгват по чужди следи, да ги следват известно време и после в един момент незабележимо да кривнат в някаква различна посока, даже в две или три посоки едновременно. И накрая да стигнат на съвсем друго място. Или пък, след като са направили обширен кръг, да се озоват отново в изходна позиция.

Такъв е случаят и с онзи детективски разказ, който винаги съм искал да напиша и чийто конспект също откривам сред приложените към ръкописа. Това е разказ за гениалния детектив, който иска да бъде винаги един ход пред гениалния престъпник (или обратното). Във всяка ситуация, във всеки един момент, докато разследва престъплението (което, между нас казано, няма никакво значение), той непрестанно си задава един и същ въпрос: "а какво би си помислил в този момент Той?" - естествено, за да вземе решение, обратно на предугаденото от противника, да се окаже извън обсега на предвидимост. Но понеже детективът много добре знае, че престъпникът е гениален, не по-малко гениален от него, всеки такъв въпрос е сподирян от неизменния контравъпрос: ами ако Той предвиди, че аз съм предвидил неговия ход? Значи, за да бъда един ход пред него, аз трябва да постъпя не хитро, не гениално, неочаквано, непредвидимо, а точно обратното - да постъпя банално, защото Той, бидейки съвсем наясно с моя интелект, ще очаква да постъпя тъкмо гениално, неочаквано, непредвидимо; най-лесно е за него да предвиди тъкмо моята непредвидимост... Тъй си мисли детективът; но в мига, когато вече е избрал да се довери на тази хитра стратегия, следва нов контравъпрос: но след като е толкова гениален, Той (престъпникът) несъмнено ще предвиди точно тази хитра стратегия, тази моя уловка, тоест ще очаква да постъпя тъкмо банално. Следователно, за да остана един ход пред него, аз все пак ще трябва да постъпя нестандартно, гениално, неочаквано, непредвидимо... Но успокоението, разбира се, отново не идва, защото и тази, така да се каже, повдигната на степен, отвъд-банална нестандартност (която няма нищо общо с първата, първичната, пред-баналната нестандартност) със сигурност ще бъде предвидена от един безгранично гениален престъпник, какъвто по условие е този в нашия разказ. В тази ситуация какво му остава на бедния детектив, освен единственият възможен изход, радикалният - шизофренията. По самата си природа разказът не би могъл да има иманентен завършек, единственият възможен завършек тук би бил "външният", но аз тъй и не успях да се досетя какъв би могъл да бъде - на фабулно равнище - той.

Впрочем в книгата си остана една важна празнина, която не успях да запълня, въпреки че се постарах, уверявам те. Става дума тъкмо за съвършения криминален разказ. Изводът, до който ме доведоха всичките ми опити, е, че съвършеният криминален разказ е невъзможен, освен като една или няколко празни страници.

Съвършеният криминален разказ би бил възможен само като описващ съвършеното престъпление, а съвършеното престъпление - ако наистина е такова - не би могло да бъде разкрито и следователно описано. Самата претенция да се опише съвършеното престъпление е апоретична, като да се опиташ да помислиш немислимото, да произнесеш несъществуваща дума - в самото си осъществяване актът се самоопровергава... Но стига толкова, защото ще започна да преразказвам Витгенщайн, а не бих искал... (Знаеш ли, тези дни реших да потърся родния му дом на "Aleegasse"; оказа се, че нито "Aleegasse", нито той вече съществуват; сигурно бедният Лудвиг е много доволен от това изличаване - сам той цял живот се е стремил към нещо подобно. За съжаление, оцелял е все още Дом Витгенщайн, но той е тъй преизпълнен с отсъствието му, че философът може да бъде съвсем спокоен...) Както и да е. Това, което исках да кажа, е, че съвършеното престъпление би било само онова, чийто извършител е самият читател, но при условие той да не е авторът.

Впрочем съвършеният криминален разказ, отбелязал съм в една много неясна бележка, би могъл да се получи при преобръщането на клишето за серийния убиец - единственият автор на много жертви. Но за да стане истински, разказът би трябвало да обърне формулата - много убийци на една-единствена жертва. Това, както е известно, се е опитала да направи добрата стара леля Агата, но безуспешно - по чисто външни, технологични съображения тя е компрометирала идеята, като е сгъстила максимално самото място-и-време на престъплението. Бидейки едно-единствено, убийството би трябвало да запази своята телесна умноженост, тоест труповете да са няколко, появяващи се на равни интервали във времето, така че да се създаде серийност, съответно илюзията за сериен убиец, и все пак престъплението да е едно и също. Заблуден от телесната множественост на жертвите и от абсолютната идентичност на почерка, мислейки ги като различни приличащи си, а не като едно мултиплицирано престъпление, детективът погрешно търси една-единствена творческа интенция, един автор, който да стои зад тях. Но както ние с теб добре знаем - за разлика от бедния детектив - той, Авторът, не съществува.

...Но стига криминалистика. Продължавам да прехвърлям приложените конспекти. Ето още един, който ми се струва любопитен. Би могло да се прибави към ръкописа и разказът за оня автор на дневник, който всяка вечер педантично описвал, до най-малките подробности, всичко, което му се случвало през деня, и понеже стремежът му към педантичност по отношение на детайлите, вниманието му към изобилието на реалния живот ставали все по-големи, в един момент той започнал да описва единствено самия процес на писането си, да описва самото описване на живота си, просто защото самият му живот вече представлявал само това. Неистовият стремеж към съвършенство на описанието му оставял все по-малка възможност за нещо друго, самата реалност неудържимо се сливала със собственото си описване (денотатът - със своя знак, както биха казали нашите академични приятели). Питам се, как ли би могъл да завърши този разказ? Докъде ли би стигнал неговият герой? Дали наистина все пак би могъл, в случай че живее достатъчно дълго, вечно, да опише, както е предполагал Ръсел, всеки един ден от живота си? Но аз - дали аз бих имал толкова време? (Впрочем тук май трябва да спра, защото тъкмо оттук нататък започва "Бягството на заека".)

Както несъмнено ще забележиш, в сегашния, сиреч окончателния си вариант ръкописът разгръща композицията си в посока към все по-дълбоко, все по-мрачно и безнадеждно навлизане в огледалото, към конструиране на една усложняваща се апаратура на отражението. А в чисто жанров план - от булевардното, предлагащо на моменти една дори пикантна четивност (особено в първия разказ, или по-скоро новела, която дава заглавието и на самата книга), към рецензията, критическата статия, доклада (последният). Но много ми се искаше, повярвай ми, книгата да има друг финал, да завърши по друг начин, с онази екзистенциалистка ведрост, която винаги съм смятал колкото за наивна, толкова и за очарователна. Например с един много дълъг вариант на онова стихотворение на Рилке за поета на пустия остров: един поет, захвърлен по волята на съдбата - или на автора - извън времето и пространството, лишен от име, родина, минало; и най-важното - лишен от читатели, не само реални, но и възможни - от всякакви възможни читатели. В самия епицентър на тази лишеност, съвършено сам, единствен, пръв, последен, той твори с ужасяваща, алогична настойчивост своята поезия. И понеже е на пуст остров, където не разполага с хартия, нито с каквито и да било средства за писане, той просто изписва стиховете си с клечка върху крайбрежния пясък; ден след ден покрива цялата плажна ивица със стихове, като с нечовешко усърдие се бори със стихиите, с безразличната природа, която се мъчи всячески да изличи написаното; и всеки ден той - поетът на самотния остров, - записвайки новосъчинените стихове, усърдно повтаря и старите, за да заздрави контурите им, изличени от равнодушния вятър или от прилива; ден след ден той покрива острова със стихове - пясъка, всяка свободна педя земя; продължава да го прави, макар да знае, че някога - може би още утре, или след седмица, или след сто години, няма значение - ще умре и че никога, никога - нито преди това, нито след смъртта му - на този самотен остров, захвърлен някъде в света или извън него, не ще стъпи крак на друго човешко същество, и нито едно човешко око няма да зърне тези стихове, нито едно, нито едно, освен моето, повтаря си самотният обитател на острова, нито едно, освен моето и Божието - и това е повече от достатъчно... Но дали не се заблуждава той, дали не се е побъркал от тази продължителна, безкрайна самота, ми се ще да попитам; дали за себе си и за Бог пише - и в този въпрос, който в момента ми хрумва, е всъщност целият смисъл на разказа; дали наистина за себе си и за Бог пише той, или пък за самата онази равнодушна и безразлична природа - за вятъра, който постоянно изличава стиховете му, за морето, чийто прилив измива думите от пясъка, за дъжда, който отнася знаците, а също и за птиците, чиито следи незабележимо умножават знаците върху пясъка, дописват стиховете и непременно прибавят нови смисли към тях; за гущерите, които нощем пълзят между думите, за рибите, които в тъмнината, невидени от никого, сигурно тайно подават глави от морето и се взират в думите с учудени кръгли очи...

...Впрочем, като говоря за финала, знаеш ли какво ми хрумва в момента. Направо няма да повярваш какво ми се случи преди три дни. Беше събота, един ден след Коледа. След поредица мразовити дни, обичайни за този град, денят се оказа неочаквано слънчев, някаква мимолетна щедрост на времето, и ние с жена ми пожелахме да се разходим из празнично пустия град. По време на разходката случайно се озовахме при известната Strudlhofstiege, знаеш я, в девети бецирк, съвсем близо до замъка Лихтенщайн. И там неочаквано попаднах в самия сюжет на разказа - последния, за който искам да ти разкажа, сред героите му, чувах думите им, виждах жестовете им, изражението на лицата им... Това беше едно ново за мен усещане, напълно непознато, мило и прелестно, като откровение, както обичат да казват старите книги.

Героите на разказа - това бяха една мила възрастна двойка, някъде между 70 и 80 години. Тя - малка възрастна женица с побеляла коса, спретнато облечена, но без нищо впечатляващо; напразно сега се опитвам да си спомня нещо по-определено от външния ѝ вид (струва ми се, че беше наметната с шал, но не съм сигурен). По-ясно си спомням мъжа. Беше нисък възрастен господин с някак необичайно официален вид: черен костюм, черно леко палто, черна шапка. Тя говореше на немски, очевидно беше местна. Той определено бе чужденец - разминавайки се с него (ние с жена ми се изкачвахме по стълбите, а той слизаше), ясно долових фраза на английски. Отначало не бях обърнал внимание на възрастната двойка, дори не бях я забелязал. Направих това едва когато, изкачвайки се по стълбата, наближихме площадката, на която мъжът и жената стояха. Те се прощаваха; не забелязах да се целуват (на тяхната възраст, мисля си, би било по-скоро неприлично, отколкото трогателно), просто си държаха ръцете; после той се обърна и заслиза, а тя тихо каза "Aufwiedersehen"; минавайки край нас, той, полуизвърнат, произнесе нещо на английски, което не разбрах, после продължи да слиза надолу по Strudlhofstiege и докато вървеше по късата отсечка между стълбата и двореца Лихтенщайн, тя продължаваше все така да стои на предпоследната площадка, опряла лявата си ръка на перилата, а другата държеше в готовност да помаха всеки път, щом той извърнеше глава. Докато вървеше по пустата уличка, той няколко пъти се извръщаше и помахваше, жената веднага му отговаряше и всеки път повтаряше "Aufwiedersehen, Aufwiedersehen, Aufwiedersehen", без да се притеснява от нашето присъствие, без изобщо да ни забелязва. Преди окончателно да свърне зад ъгъла, той спира за по-дълго, обръща се, двамата се гледат известно време, жената повтаря своето "Aufwiedersehen", макар че той отдавна вече не би могъл да я чуе, той също ѝ помахва за последен път и изчезва зад ъгъла. Щом той се скрива от погледа ѝ, тя бавно поема нагоре по стълбите. От малката ѝ фигура струи кротка и щастлива тъга; или поне на мен така ми се струва, докато гледам подире ѝ. Тази раздяла - от какъв ли сюжет е част, си мисля. Изкушавам се да го реставрирам. Отделните детайли се наместват от самосебе си: войната, срещата, внезапната любов, невъзможността, раздялата - тук, на тази красива стълба, обещанията за вярност, многото следващи срещи през годините, приключващи винаги на това място, където някога, в самото начало, в някоя отдавнашна нощ, са се целунали за пръв или за последен път; винаги тук, до следващата среща, докато просто на поредната от следващите срещи единият от двамата не успее да дойде... Съвсем ясно е и заглавието на разказа - "Die Strudlhofstiege", също като романа на Додерер, чийто епиграф е гравиран на голяма плоча до фонтана с рибешката глава. Един наивен и старомоден разказ, който тъй ми се иска да прибавя в сборника - най-накрая, последен... Когато възрастната дама изчезна някъде в уличката и останахме сами, предложих на жена ми да поседнем за малко на пейката (на същата онази площадка, където двамата се бяха държали за ръцете), но жена ми заяви, че ѝ е студено, казах ѝ, че ще я прегърна и ще я сгрея достатъчно, за да не чувства вятъра, който се бе появил със захождането на слънцето, но тя не пожела, поразходихме се още известно време наоколо, попаднахме на американското посолство, което се оказа съвсем наблизо, съвсем неуместно за този град, като някакво раково образувание в тялото му, тогава и на мен ми стана студено и побързахме да се приберем...

Е, тук вече наистина е време да приключа това неприлично разраснало се писмо. Писането има тази особеност да се разраства непрестанно във всички посоки и е нужно огромно усилие на волята да бъде удържано в някакви рамки - усилия, които аз често предпочитам да си спестявам в името на онова вълнуващо приключение, което днес само то - писането - може да ни предложи.

Накрая - няколко най-конкретни уговорки. Първо - голямо е съмнението ми относно необходимостта от междинните епиграфи в сборника. Някога положих много усилия да изчета огромно количество литература, за да открия за всеки от разказите съответното изречение, което да въвежда в него. Сега този трик ми се струва напълно излишен, не само остарял, но дори компрометиращ по отношение на книгата. Оставям ги поради някакво желание за почтеност - само защото тъй си бяха в намерения ръкопис. (Толкова съм се отдалечил от него, че в момента ми е много трудно да се възприема като автор... Впрочем кой ли би поел отговорността да заяви, че е автор на една книга...) Втората уговорка - имам известни резерви и към заглавието - заради прекалената му буквалност, пък и претенциозна баналност. Вярно, обмислих и някои алтернативни парафрази: “Животът и други недостатъци", “Животът - този недостатък"... Но накрая все пак се върнах към оригиналния вариант; прецених, че те са само по-претенциозни от него, без да казват нещо повече. Пък и елементарната коректност към авторската воля... (А току-що, дописвайки писмото, ми хрумва друго, съвсем различно, макар и все тъй буквално - “Структурата на огледалото"; ако прецениш, че е по-подходящо, бих се съгласил с теб.) И трето - всички разкази са отдавна публикувани из списанията (някои - дори в два различни варианта, а един - в четири). Което, разбира се, няма никакво значение.

Бъди здрав!

29 декември 2009

П. П. Както често се случва - животът решава вместо нас. Снощи, едва привършил тия думи, пуснах телевизора и първото нещо, на което попаднах, беше интервю с напорист млад автор, който с жар и самочувствие разискваше принадлежността си към някаква писателска група, самонарекла се “Бърза литература" или нещо подобно. Понеже на моята възраст, знаеш, човек инстинктивно се дистанцира от всякакви групи... с една дума, това комай разреши колебанията ми около избора на заглавие, макар и по един неочакван начин.

Една книга може да бъде своевременна само със своята несвоевременност.

18 януари 2013

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2014, № 5 (174)

Други публикации:
Пламен Антов. Граници на забавяне. Пловдив: Жанет 45, 2013.