ИЗ НАЧАЛАТА: "ВЕЧЕ НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАХА ДА БИЯТ НЯКОЕ КУЧЕ..."¹

Пламен Антов

web

1.

Вече не се притесняваха да бият някое куче: удряха го с тояга, без да им мигне окото, и се подиграваха на онези, които окайваха нещастната гадинка, сякаш би могло да я заболи. Казваха, че животните са часовници, че са безчувствени, а виковете, които надават при удар, са само шум от отпускането на пружинка. Приковаваха четирите лапи на горките животни на дъски, за да ги отворят, докато са още живи, и да наблюдават кръвообращението, което широко се обсъждаше.

Това е едно от възможните начала на модерността. Свидетелство от първа ръка. Оставил ни го е Никола Фонтен, личният секретар на Луи-Исак Льометр дьо Саси, богослов и хуманист, една от ярките фигури на френския янсенизъм, чийто център е крайпарижката обител Пор-Роял в средата на ХVІІ век (цит. по: Паскал 2010: 80).

Началото се съдържа в началната дума, от която избрах да започна цитата: "вече". "Вече" в случая означава - след появата на една нова, модна, странна, скандална теория, която всички обсъждат. Изложена и подробно аргументирана е в едно неотдавна излязло съчинение - "Discours de la méthode" (1637). Впоследствие то ще бъде канонизирано като манифест на модерната епоха. За да отдели богоподобната човешка същност от животинско-природната тъмна материя, която я заобикаля, авторът започва с най-общото между тях. Това общо е едно ново явление, открито наскоро от някакъв английски лекар - Уилям Харви: кръвообращението. В протежение на няколко страници читателят най-подробно е напътстван как да разреже сърцето на някое достатъчно едро животно - в живо състояние, за да разпознае във функционирането на анатомията му логиката на един часовников механизъм, движен от своите противотежести и колела (вж.: Декарт 1978: 280-283).

Изречението, предхождащо думата "вече" в началото на горния цитат и предпоставящо я, е следното: "Почти нямаше отшелник, който да не говори за автомата" (Паскал 2010: 79). Автоматът - това е същината на новата теория, постановяваща, че само хората имат душа, а всички останали същества са само безчувствени "автомати или движещи се машини". Ако бъде докосната на определено място, такава машина "може да закрещи, че ѝ причиняваме болка, и други подобни". Но не можем да си представим, хвърля авторът главната си теза, че тя ще може да подреди думите по смислен начин така, "както могат да направят това и най-тъпите хора" (Декарт 1978: 287).

Механистичният, познавателно-научен discours на Модерността към най-добрия "приятел на човека" ще се запомни. Той не ще бъде отминат дори от напълно дехуманизирания постмодерен дискурс: кучето Хаклют в "Островът от предишния ден"², невинна жертва на една фашизоидна наука "в името на човека".

Да не говорим за по-низшите твари: жаби, бели мишки, плъхове или кърлежи например... Впрочем ще говорим.

2.

За да оценим истинската роля на това "вече", трябва да го ситуираме в статуквото, което то е разрушило. Да речем, че това е ренесансовият неоплатонизъм, който търси човешката "природа" някъде по средата между животинското и божественото. Последният в тази традиция е съвременник на "Discours de la méthode", един от първите му читатели - Блез Паскал. (Сам изобретател на сметачна машина, той между другото ще напише, споделяйки опит от първа ръка: "Аритметичната машина извършва действия, които са по-близки до човешката мисъл от всичко, което правят животните, но тя не върши нищо, което говори за собствена воля, каквато те проявяват." (Мисли, 340 - вж. Паскал 1978: 164). Традицията низхожда назад към Платон и още по-назад, към един първичен анимизъм, чиито следи личат и у старите гърци, които смятали, че душите са еднакви за хората и животните. В "Държавата" (книга десета, ХV) ясно се заявява, че животните притежават разумна душа, но тя не може да се прояви само поради животинското им тяло. Християнската култура упорито ще отхвърля това срамно роднинство, преди "Discours de la méthode" да обърне вниманието към него, а "The Origin of Species" (1859) да го възобнови по радикален начин, в безпощадния discours на позитивисткия научен биологизъм.

И ако самият Дарвин, честен учен, но буржоа и пуритан до мозъка на костите си, все пак търси някаква равновесна точка на компромис, то последователите му хич не ще се церемонят. Джордж Романс например - той съвсем ще изличи психологическата граница между човека и останалите бозайници, а човешкият език, ще сметне, се отличава от този на животните само количествено, не качествено, не същностно. Да не говорим за Фройд, който ще нахълта с железни обуща вътре в самата светая светих на храма на пуританския християн-хуманизъм... Впрочем и за Фройд ще говорим, и то немалко. Ще говорим и за модерната етнология, която щателно ще археологизира биологичните основи на културата в качеството ѝ на човешка природа (Малиновски 1990а; 1990б). Цялата тази разноредова амплитуда, в целия си обем между християнски платонизъм и модерен позитивизъм, между вяра и наука, между естествения инстинкт като интуитивно познание и божествения разум ще ни занимава по-нататък, както и всичките ѝ исторически, етнокултурни отражения.

...Но в началото на сюжета - на всичките сплитащи се сюжети на модерността - е Декарт. Той не само пръв разглежда животното като машина, но прави и една съвсем малка (но гигантска, както би казал Нийл Армстронг) крачка по-нататък - към човека, към онова "машинообразно" в нас (Ницше), което цялата човешка физиология, собствената ни природа (Menschheit и Menschsein) откроява.

Онова Menschheit, което някак неочаквано ще стане Machenschaft (впрочем и Нийл Армстронг е вътре в сюжета, и с двата крака).

Декарт превключва модуса на ранномодерния хуманизъм по начин, който ще се окаже и продуктивен, и фатален: той превръща потенциалния дуализъм на Ренесанса в реален. Човекът не е някъде между тварно-животинската си природа и божествения си дух и решението не е в собствените му ръце; "достойнството на човека" (Мирандола) не е въпрос на собствен избор - човекът е същностно двуприроден и еднозначно решение няма.

Точно три века по-късно, изпълнени с приключения, собствено политическите, социални и културни ефекти от тази двуприродност ще бъдат наречени "диалектика на Просвещението".

Зачената по този начин, Модерността ще се разгръща двупосочно, едновременно в права и в обратна перспектива. Колкото повече ще се отдалечава, толкова повече ще се приближава.

Зачената по този начин, тя е инфектирана с дуализъм, който има и вторичен, когнитивен характер. Модерността е първата авторефлексивна, самосъзнаваща се, питаща за себе си епоха. Тя е разум, който мисли едновременно собствената си антагонистична тварност и себе си.

Самият Декарт е двумодална и двудискурсивна фигура. Той се опитва да примири "субстанцията на тялото" и "субстанцията на душата", обединени от волята на една трета свръхсубстанция - върховния Часовникар на вселената, на макро- и микрокосмоса. Но също така да примири традиционната религия с новата религия на науката, трансцендентния разум на Часовникаря с техническия разум на математиката.

Оттук лесно се разклонява верига от асоциации, трансформиращи биологическата метафора в политическа - назад към Хобс, който сравнява държавата освен с библейското чудовище Левиатан, и с автомат, с онези "механизми, които се движат с пружини и колела като часовник" (Хобс 1970: 9), и напред към един друг мислител, който ще положи цялото съществуване на модерния човек в менгемето на машинизацията (die Machenschaft).

3.

Оттук крачката до Маркиз дьо Сад е съвсем малка.

4.

Сюжетът е всеобхватно разплъзващ се. Но в неговия център неизменно е човекът.

Декарт снабдява с философска легитимация цял един светоглед, силно антропоцентричен, който започва да се самовеличае като хуманизъм и чийто девиз е "всичко за човека, всичко в името на човека!". В името на тази върховна и единствена ценност всичко е позволено.

Рязането на живи животни скоро ще бъде банализирано от новия позитивизъм като научния метод на вивисекция. Разбира се - в името на човека, за благото на човека. Чудовищна жестокост, която има успокоението си в убедеността, че всички тези гърчещи се от болка животински тела са лишени от "душа", полага моралното си основание не другаде, а в хуманизма. Формулата "в името на човека" ще се превърне в достатъчното оправдание за всяка мерзост. (Свързването с някои радикални решения на ХХ век в сферата на чисто човешкото засега оставяме на читателя.)

Както заявява една от фундаменталните книги на столетието, вдъхновена именно от тези решения, садизмът на самоовластилия се разум никъде не проявява просветената си мощ така, както по отношение на неразумното животно, на "естествения" си антагонист.

Недостигът на разум няма думи. Той притежава красноречие, което властва в разкрилата се история. Цялата Земя свидетелства за славата на човека. Неразумните твари са узнавали за разума постоянно - във война и мир, на арената и в кланицата, от бавната смърт на слона, който примитивните човешки орди са надвили благодарение на първоначалното си планиране, до повсеместната експлоатация на животинския свят днес (Хоркхаймер, Адорно 1999: 299).

Думи, които можем да поставим като епиграф не само на цялата човешка история (историята е само човешка), но и на настоящото изследване.

...И така, началото, или едно от началата на модерността е идеята за машината, за механизма, автомата. Това начало ще има множество последствия напред във времето. Най-важното сред тях несъмнено ще е смъртта на самия Главен часовникар. Но и ред други, не винаги съгласуващи се хоризонтално помежду си. - Именно опитът за възстановяване на някои от тези хоризонтални връзки чрез слизане до общия произход е една от целите на следващите страници.

Припомням свидетелството на Никола Фонтен като възможен отговор на твърдения, че определени събития три столетия по-късно са само чудовищни девиации, гигантско изключение. - Тъкмо обратното, казва ни Фонтен, когото ние днес трудно бихме могли да четем, без да имаме в ума си станалото през ХХ век. Не чудовищна девиация е "Аушвиц", а закономерен завършек: dеscensus essentia est. Произходът е същност.

5.

Разбира се, всичко започва със смъртта на Бог. Това е друго - или пък все същото - начало: Началото.

На мястото на мъртвия Бог ще се възцари човекът, а заедно с него, постепенно и някак тихомълком - Машината.

Именно този процес на възцаряване, който сме приели да наричаме Модерност, е предмет на размишления в следващите страници; по-точно неговото начало-ἀρχή - идеологическото му самооснование и дискусията на това самооснование.

Смятаме, че Модерността е опитът на човека да се изтръгне от природната си същност. Опит, който, разбира се, е бляскав, величествен. Трагизмът на това величие е все по-дълбокото му затъване в нея. Искам да кажа - не като обратен, негативен логос, а като скрита същност и скрит телос: онова, към което тя, Модерността, през цялото време целенасочено, неотклонно, макар и несъзнавано е вървяла, себеосъществявайки се.

Логическото противоречие между "целенасочено" и "несъзнавано" е само привидно.

Нейде у Кафка има един фрагмент, който много харесвам. В него става дума за дивеча в гората, който вече е мъртъв, макар кучетата още да се боричкат в двора. Най-важни тук са двете наречия, макар да не съм сигурен дали точно те присъстват в текста на Кафка³. Онова, което предстои, вече се е случило. Остава ни само да го узнаем. Въпрос на време. Три столетия.

6.

Онова, което ще наречем "диалектика на Просвещението", е конституиращото противоречие. То гарантира вътрешното равновесие на системата. (Само противоположностите раждат съвършенство: обединявайки се, различията създават най-красивата хармония и всичко съществува чрез противопоставянето.⁴) Противоречието между външната и вътрешната модерност, между физиката и метафизиката. Между тялото и душата. Между Юга и Севера.

Между Машината и всеки един от съставляващите я детайли.

Между corp socians и Moi. - Между corp socians и Volksgeist.

Между природа и култура.

Между прагматическия, още икономически императив (в името на човека, за благото на човека) и всичко останало.

Моралната кауза на настоящото изследване ще е при това всичко останало.

Лесно е да съзрем в картезианската епидемия, описана от Никола Фонтен, точно обратното на примитивния анимизъм, когато дивакът-дете приписва на цялата природа - минерална, растителна или животинска - "душа"⁵.

Именно към тази "душа" ще разгъваме сюжета си - към нея ще вървим или ще се връщаме.

7.

Описаната от Никола Фонтен картина е началото ἀρχή. Това начало съдържа, макар и неподозирано, собствения си τέλος. Избрах да го нарека с едно лесно клише - "Аушвиц". Със същото основание можех да избера поне още две такива лесни клишета - Гулаг и Хирошима, съ-съставляващи осевата триада на късномодерното политическо варварство на ХХ век (и дори покриващи неговата цивилизационна география: "стара" Европа по средата, комунистическият "нов свят" отляво и от Изток, либералният такъв отдясно и от Запад).

Между тях, между началото и телоса - не мост, а точка на тъждество - твърде здраво, strongly стои една друга машина. Можем да я наречем например "Armour’s Packing House" - една от тях, най-голямата...

В една от тях, най-голямата, Armour’s Packing House, са изклани през 1892 година 1 750 000 свини, 850 000 говеда и 600 000 овци. Общата стойност на месните продукти, изработвани в Чикаго, възлиза ежегодно на около 140 000 000 долара.

Свидетелството е на един български пътешественик, едновременно възторжен и скептичен, озовал се година по-късно, през 1893, в лоното на Модерността, за да запълни със свидетелството си скритото парче от пъзела (Константинов 1894: 94). Да очертае цялата вътрешна логика на сюжета по пътя му между "Discours de la méthode" и "Аушвиц"/Гулаг/Хирошима; един от сюжетите.

Или буквално казано: модерното консумативно общество като онази машина, чиято функционална логика незабележимо и закономерно свързва в общ discours двете точки, тъй различни уж и отдалечени - началната и крайната, закономерната и девиантната, припознаваната и отхвърляната. Превключва ги и ги оглежда една в друга. Придава плътност и вътрешна логика на рамкирания от тях "разказ".

Всъщност това са и трите главни опорни точки, върху които символично стои настоящото изследване. Които маркират логиката, и не по-малко - моралния му патос.

8.

Но ето и друго възможно начало, разклоняващо се от първото.

Целият проблем, който ще бъде разгърнат по-нататък, произтича от един въпрос. Метафизично забулената му реторика витае в същата пета, а и в следващата част от "Discours de la méthode": говорят ли, разсъждават ли животните и кой може да прецени това?

Сиреч, въпросът за Езика. За разбирането и неразбирането.

Избираме да отворим дискусията с един най-пряк, конкретен и строго личен отговор, който не е на д-р Дулитъл; или пък е. Ето го: "Аз обичам много животните и ги разбирам. [...] Струва ми, че няма животно, което да не мога да разбера. Мисля, че това ми е дадено като дарба" (Станева 1979: 71; срв. Станев 1983: 384).

БЕЛЕЖКИ

1. Пролог към двутомното изследване "Анималистиката на Емилиян Станев: биополитически и философски проблеми, критика на политическото" (2019), "Пред непостижимото: Емилиян Станев и Мартин Хайдегер" (2021). [обратно]

2. Краят на гл. 19 "Сияйно Мореплаване". [обратно]

3. Надникването показва, че в точния си вид фрагментът гласи: "Ловните кучета още се боричкат в двора, но дивечът няма да им се изплъзне, колкото и да бяга сега в гората." [обратно]

4. Хераклит, фр. 46 (Аристотел. Никомахова етика. VIII, 1.). [обратно]

5. "Индианците вярват, че птиците, бръмбарите, скорпионите, зверовете, растенията, камъните и водата имат душа...", по съвсем емпиричното свидетелство на един пътешественик в джунглите на Британска Гуаяна в средата на "нашия", собствения ни ХХ век (Гъпи 1969: 274). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Гъпи 1969: Гъпи, Н. Уай-уай. София: Народна култура, 1969.

Декарт 1978: Декарт, Р. Избрани философски произведения. София: Наука и изкуство, 1978.

Константинов 1984: Константинов, А. До Чикаго и назад. Пътни бележки. София: Придворна печатница Б. Шимачек, 1894.

Малиновски 1990а: Малиновски, Бр. Човешката природа (биологични основи на културата). // Социология на личността. Немарксистки възгледи и школи. Учебно помагало. София: Наука и изкуство, 1990, с. 92-95.

Малиновски 1990б: Малиновски, Бр. Функционален анализ на културата. // Идеи в културологията. Т. 1. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1990, с. 327-403.

Паскал 1978: Паскал, Бл. Мисли. София: Наука и изкуство, 1978.

Паскал 2010: Паскал, Бл. Разум и вяра. София: Фондация Комунитас, 2010.

Станев 1983: Ваня Бояджиева. С Емилиян Станев на житейски и литературни теми [Анкета]. // Станев, Ем. Събрани съчинения в седем тома. Т. 7: Недовършени и непубликувани творби, сценарии, публицистика, писма. Под ред. на: Н. Станева, Ст. Каролев, Ив. Сарандев. София: Български писател, 1983, с. 379-391.

Станева 1979: Станева, Н. Дневник с продължение. София: Партиздат, 1979.

Хобс 1970: Хобс, Т. Левиатан. София: Наука и изкуство, 1970.

Хоркхаймер, Адорно 1999: Хоркхаймер, М., Адорно, Т. В. Диалектика на Просвещението. Философски фрагменти. София: Гал-ико, 1999.

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2021, № 3 (256)

Други публикации:
Пламен Антов. Анималистиката на Емилиян Станев: биополитически и философски проблеми, критика на политическото. София: КВЦ, 2019.