Чуждата жена и мъжът под кревата

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Огнян Антов

web | Чуждата жена...

На другата вечер. Тесен вход на сграда (гледана отвътре), вижда се началото на стълбище - останалото е в мрак. На входа стърчи Иван Андреевич, разстроен, стиснал юмрук пред лицето си.

Иван Андреич: Prédestiné, predestine! Куршумът ще намери виновния! Не, неуместно! Аз какво съм виновен? Нали има и друга пословица: имала глава да пати!

Разтваря ръката. Стиска бележчица. Помирисва я. Парфюмирана.

Ох, тези жени!

С треперещи пръсти разпечатва бележката и я разтваря.

** Prédestiné бе посещението в Италианската опера; * тя беше там, в ложите, а каза, че ще бъде на съвсем друго място! ** И онзи франт... адютантът на генерал Половицин...

Той кипи като самовар, взира се безсмислено в бележката.

** Prédestiné е и тази записчица!... Сигурно докато са си я подавали... Впрочем може да е паднала от всяка една от петте ложи...

Съсредоточава се и чете с пресекващ глас.

"Днес, веднага след представлението, в Г-ва, на ъгъла на улица ...ска, в квартирата на К..., третия етаж, вдясно от стълбите. Входът е откъм главната улица. Бъди там, sans faute, за бога." * Впрочем почеркът не е съвсем нейният...

Ненадейно, като изпод ръцете му, край него се шмугва фигура на франт с палто, изпреварва го и изчезва нагоре по стълбите. Иван Андреич хуква след него. Чува се тичане по стълбите. Иван Андреич се появява един етаж по-нагоре, запъхтян, някъде се отваря врата, отваря се без звънене.

* Вмъкна се!...

Иван Андреич е вече пред вратата, леко открехната.

* Ще постоя пред вратата, благоразумно ще обмисля действията си... ще потреперя малко... и едва тогава ще предприема нещо... решително...

В този момент долу изтрополява карета, шумни и тежки стъпки посред пъхтене и кашлица започват да се изкачват по етажите. Иван Андреич се стряска, отваря вратата и влиза в квартирата с цялата тържественост на оскърбен съпруг. Насреща му изтичва камериерка, после някакъв слуга, но нищо не може да спре Иван Андреич и той влита като бомба в спалнята на една млада, прекрасна дама, която трепери от страх и го гледа с истински ужас, без да разбира какво става около нея. Същевременно в съседната стая се чуват същите тежки стъпки и кашлица; приближават. Дамата пляска с ръце.

Дамата: Боже! Мъжът ми!

Иван Андреич се върти като гламав, ръкомаха паникьосано и с отварянето на вътрешната врата се скрива зад завесата, а оттам, изнемощял, се свлича на пода и безсмислено пропълзява под кревата. Големият и висок креват е изнесен на преден план на сцената. Дамата не се противопоставя и не реагира, доста уплашена; мъжът й, един грохнал старец, влиза с охкане и пъшкане и се стоварва на креслото; раздира го глуха и продължителна кашлица. Иван Андреич, притихнал като мишка, предпазливо, тихичко, пипнешком започва да се настанява под кревата, да се намества, когато...

Иван Андреич: Кой е?

...тръпка преминава по тялото му. Прошепва някакъв глас от тъмната страна под кревата. (Бележка: Самоличността на втория човек ще стане очевидна едва когато накрая той се измъкне изпод леглото. Ще стане очевидна за зрителите, не за главния герой. През останалото време Творогов се вижда частично, не съвсем осветено, а позата на Шабрин е такава, че само ребром, ако би бил способен да се извърти, би го разгледал по-подробно; естествено, невъзможността да се разгледат и познаят е взаимна. )

Творогов: Само това остава, да ви казвам сега кой съм! Лежете и мълчете, щом сте попаднали в такова небрано лозе.

Иван Андреич: Но вие...

Творогов: Млък!

Творогов така стиска по ръката Иван Андреич, че онзи почти извиква от болка.

Иван Андреич: Уважаеми господине...

Творогов: Шшт!

Иван Андреич: Но не ме стискайте така, иначе ще извикам.

Творогов: Хайде де, извикайте! Опитайте се!

Старчето: Аз бях, душице...

Старецът се е проснал на креслото и когато кашля, тресат му се хилавите крака; между кашлиците нещо профъфля, но нищо не му се разбира. Жена му ту ходи по стаята, кършейки ръце, ту сяда на кревата неподвижно.

Аз бях, душице, у Павел Иванич. Седнахме да играем преферанс, та чак, кхи-кхи-кхи! та... кхи! Та гърбът ми... кхи! Тю да й се не види!... Кхи-кхи-кхи!... Гърбът... заболя ме гърбът... проклетият маясъл! Нито да станеш, нито да седнеш... нито да седнеш! Акхи-кхи-кхи!...

Иван Андреич: Уважаеми господине, за бога, поместете се!

Творогов: Накъде ще заповядате? Няма място.

Иван Андреич: Но съгласете се, аз не мога така. За пръв път се намирам в такова отвратително положение.

Творогов: А аз в такова неприятно съседство.

Иван Андреич: Но, млади човече...

Творогов: Млък!

Иван Андреич: Млък? Но вие се държите крайно неучтиво, млади човече... ако не се лъжа, вие сте още много млад; аз съм по-възрастен от вас.

Творогов: Млък!

Иван Андреич: Уважаеми господине! Вие се забравяте; не знаете с кого говорите!

Творогов: С един господин, който лежи под кревата...

Иван Андреич: Но аз съм тук по някаква случайност... грешка, а вие, ако не се лъжа, поради безнравствеността си.

Творогов: Виж, тъкмо в това се лъжете.

Иван Андреич: Уважаеми господине! Като по-възрастен от вас ви казвам...

Творогов: Уважаеми господине! Знайте, че тук сме равни. Моля ви, не ме хващайте за лицето!

Иван Андреич: Уважаеми господине! Нищо не мога да различа. Извинете, но няма място.

Творогов: А защо сте толкова дебел?

Иван Андреич: Господи! Никога не съм бил в такова унизително положение!

Творогов: Да, по-ниско от това - здраве!

Иван Андреич: Уважаеми господине, уважаеми господине! Не ви зная кой сте, не разбирам как се случи това; но аз съм тук по погрешка; не съм такъв, за какъвто ме мислите...

Творогов: Нищо нямаше да си мисля за вас, ако не се блъскахте. И млъкнете най-после!

Иван Андреич: Уважаеми господине! Ако не се поместите, ще получа удар. Ще отговаряте за смъртта ми. Уверявам ви... аз съм почтен човек, глава на семейство. Не мога да остана в такова положение!...

Творогов: Сам сте се наврели в такова положение. Е, хайде. Елате по-насам! Ето ви място; повече не може!

Иван Андреич: Благородни млади човече! Уважаеми господине! Виждам, че съм имал погрешно мнение за вас... разбирам притесненото ви положение, но какво да се прави? Виждам, имате лошо мнение за мене. Позволете ми да издигна репутацията си във вашите очи, позволете ми да ви кажа кой съм, попаднах тук против волята си, уверявам ви; не за това, за което мислите... Живея в най-ужасен страх.

Творогов: Ще млъкнете ли най-после? Не разбирате ли, че ако ни чуят, ще стане лошо? Шшт... Той говори.

Старчето: Та знаеш ли какво, душко... знаеш ли какво, душко, кхи!... Кхи!... Ах, нещастие! Федосей Иванич казва: защо, казва, не опитате да пиете бял равнец; чуваш ли, душко?

Дамата: Чувам, мили.

Старчето: Та така казва: що не вземете, казва, да опитате да пиете бял равнец. Пък аз му казвам: слагах си пиявици. Пък той: не, Александър Демянович, бял равнец е по-добре: той чисти, аз да ви кажа... кхи!... Кхи!... Ох, боже мой! Как мислиш, душице? Кхи-кхи! Ах, създателю мой! Кхи-кхи!... Ах! Кхи - и т.н.

Дамата: Мисля, че не е лошо да опиташ това средство.

Старчето: Да, не ще да е лошо! Вие, казва, да не би да имате охтика, кхи-кхи! А аз му казвам: подагра и нервен стомах; кхи-кхи! А той: може и охтика да е. Ти как... кхи-кхи! Ти как мислиш, душко: дали е охтика?

Дамата: Ох, боже мой, какви ги говорите?

Старчето: Да, охтика! А ти, душичке, събличай се и си легни да спиш, кхи, кхи! Аз днес, кхи! Имам хрема.

Иван Андреич: Уф! Поместете се, за бога!

Творогов: Чудя се просто какво ви става наистина, не можете да лежите спокойно...

Иван Андреич: Яд ви е на мен, млади човече; не искате да ме обидите. Виждам го. Сигурно вие сте любовникът на тази дама?

Творогов: Млък!

Иван Андреич: Няма да мълча! Няма да ви позволя да ме командвате! А вие наистина сте любовникът, нали? Ако ни открият, аз в нищо не съм виновен, нищо не зная.

Творогов: Ако не млъкнете, ще кажа, че вие сте ме довлекли; ще кажа, че сте ми чичо, който е прахосал състоянието си. Тогава поне няма да помислят, че аз съм любовникът на тази дама.

Иван Андреич: Уважаеми господине! Вие се гаврите с мене. Вие изчерпвате търпението ми.

Творогов: Шшшт! Или ще ви заставя да мълчите. Вие сте моето нещастие! Настина, кажете ми, за какъв дявол сте тук? Без вас щях да си лежа тук как да е до сутринта и тогава някак да се измъкна.

Иван Андреич: Но аз не мога да лежа тук до сутринта; аз съм благоразумен човек; човек, то се знае, с връзки... Как мислите, нима той ще нощува тук?

Творогов: Кой?

Иван Андреич: Ами този старец...

Творогов: Разбира се, че тук. Всички мъже не са като вас. Нощуват си и вкъщи.

Иван Андреич: Уважаеми господине, уважаеми господине! Бъдете уверен, че и аз си нощувам вкъщи, сега ми е за пръв път; но, боже мой, виждам, че вие ме познавате. Кой сте вие, млади човече? Кажете ми веднага, умолявам ви, от безкористно приятелство, кой сте вие?

Творогов: Слушайте! Ще употребя насилие...

Иван Андреич: Но позволете ми, позволете ми да ви разкажа, уважаеми господине, позволете ми да ви обясня цялата тази отвратителна история...

Творогов: Не искам да слушам никакви обяснения, нищо не искам да зная. Мълчете или...

Иван Андреич: Но аз не мога...

Под кревата следва лека борба и Иван Андреич млъква.

Старчето: Душице! Тук нещо сякаш мъркат котараци?

Дамата: Какви котараци? Какво ли няма да измислите?... Какви котараци?

Старчето: Котараци, душице. Онези дни се прибирам, а в кабинета ми се настанил Васка, мър-мър-мър! Мърка си. Викам му: какво има, Васка? А той пак: мър-мър-мър! И все като че ли нещо шепне. Помислих си тогава: ох, господи! Дали не ми нашепва за смъртта.

Дамата: Какви глупости говорите днес! Засрамете се, моля ви се.

Старчето: Е, нищо, нищо; не се сърди, душице; виждам, неприятно ти е, че ще умра, не се сърди; аз само така си приказвам. А ти, душице, да беше взела да се съблечеш и да си легнеш, пък аз да поседя тук, докато се събличаш.

Дамата: За бога, стига; после...

Старчето: Хайде не се сърди, не се сърди! Само че наистина - тук сякаш има мишки.

Дамата: Гледай сега - ту котараци, ту мишки! Наистина не зная какво ви става.

Старчето: Нищо де, нищо няма, ни... кхи! Аз нищо, кхи-кхи-кхи-кхи! Ах, боже мой! Кхи!

Творогов: Видяхте ли, така шавате, че и той чу.

Иван Андреич: Ако знаехте какво става с мен. Кръв ми тече от носа.

Творогов: Нека тече, мълчете; почакайте, докато си отиде.

Иван Андреич: Млади човече, влезте ми в положението; та аз не зная с кого лежа.

Творогов: По-леко ли ще ви бъде, ако знаете? Ето нà, аз не се интересувам от вашето име. Хайде, кажете, как ви е името?

Иван Андреич: Не, защо ви е името ми... Исках само да обясня по какъв глупав начин...

Творогов: Шшт... той пак говори.

Старчето: Наистина, душичке, шушне се.

Дамата: Но няма такова нещо; лошо си сложил памука в ушите си.

Старчето: А, като каза памука. Знаеш ли, тук над нас... кхи-кхи! Над нас, кхи-кхи-кхи! - и т.н.

Творогов: Над тях! Ах, дявол да го вземе! А аз мислех, че това е последният етаж; нима е вторият?

Иван Андреич: Млади човече, какво говорите? За бога, защо ви интересува това? И аз мислех, че това е последният етаж. Боже мой, нима тук има още един етаж?

Старчето: Наистина, тук някой шумоли.

Творогов: Шшт! Чухте ли!

Иван Андреич: Уважаеми господине, вие ми държите ръцете с насилие. Пуснете ме.

Творогов: Шшт...

Старчето: Та срещнах онази хубавичката...

Дамата: Какво, каква хубавичка?

Старчето: Ами нали... нали ти бях казал, че видях една хубавичка дама на стълбите, или съм пропуснал? Нали паметта ми е слаба. Май жълт кантарион... кхи!

Дамата: Какво?

Старчето: Жълт кантарион трябва да пия; казват, че помагал... кхи-кхи-кхи! Помагал!

Творогов: Заради вас прекъсна.

Дамата: Каза, че си срещнал днес някаква хубавичка дама?

Старчето: А?

Дамата: Някаква хубавичка си срещнал?

Старчето: Кой?

Дамата: Но нали ти?

Старчето: Аз ли? Кога? А, да!...

Творогов: Най-после! Каква мумия! Хайде де.

Иван Андреич: Уважаеми господине! Аз треперя от ужас. Боже мой! Какво чувам? Това е като вчера; също като вчера!...

Творогов: Шшт!

Старчето: Да, да, да! Спомних си: голяма дяволица! Едни такива очички... със синя шапчица...

Дамата: Със синя шапчица! О, о!

Иван Андреич: Тя е! Тя има синя шапка. Боже мой!

Творогов: Тя ли? Коя тя?

Иван Андреич: Шшт! То говори.

Старчето: Ах, боже мой! Боже мой!

Дамата: То впрочем коя ли няма синя шапка... тъй де!

Старчето: Такава дяволица! Идва тук при някакви познати. Очичките й все играят. А при тези познати също идват познати...

Дамата: Фу! Колко безинтересно; чудя се как можеш да се интересуваш от такива неща?

Старчето: Е добре де, добре! Не се сърди! Хубаво, няма да приказвам, щом не искаш. Днес нещо не си в настроение...

Творогов: Та вие как попаднахте тук?

Иван Андреич: А, виждате ли, виждате ли! Ето че и вие взехте да се интересувате, а досега не искахте и да слушате!

Творогов: Добре де, всъщност ми е все едно! Не ми казвайте, моля! Ах, дявол да го вземе, каква история!

Иван Андреич: Млади човече, не се сърдете; аз не зная какво говоря; казах го току-тъй; исках само да кажа, че не ще да е случайно, дето толкова се интересувате... Но кой сте вие, млади човече? Виждам, че сте непознат; но кой сте вие, непознати господине? Боже, вече не зная какво приказвам!

Творогов: О! Я ме оставете, моля ви се!

Иван Андреич: Но аз ще ви разкажа всичко, всичко. Може би мислите, че няма да ви разкажа, че ви се сърдя, но не! Ето ръката ми! Аз просто съм потиснат, нищо повече. Но за бога, разкажете ми всичко отначало: вие как попаднахте тук? По какъв случай? Колкото се отнася до мен, аз не се сърдя, вярвайте, не се сърдя, ето ви моята ръка. Само че тук е прашно; малко съм я изцапал; но това няма значение за възвишеното чувство.

Творогов: О, я се махайте с вашата ръка! Тук няма къде да се обърнеш, а той се навира с ръката си!

Иван Андреич: Но уважаеми господине! Вие се отнасяте с мен, с извинение, като със стара подметка. Отнасяйте се с мен по-учтиво, поне малко по-учтиво и аз всичко ще ви разкажа! Бихме могли да се обикнем взаимно; аз съм готов дори да ви поканя вкъщи на обяд. А да лежим така заедно, право да ви кажа, е невъзможно. Вие се заблуждавате, млади човече! Вие не знаете...

Творогов се вълнува и си мърмори.

Творогов: Кога ли я е срещнал?... А може би тя сега ме чака... Аз на всяка цена ще изляза оттук!

Иван Андреич: Тя? Коя тя? Боже мой! За кого говорите, млади човече? Вие смятате, че там горе... Боже мой! Боже мой! За какво ме наказваш така?

Творогов: А вие защо се интересувате коя е тя? По дяволите! Да става каквото ще - аз излизам!...

Иван Андреич: Уважаеми господине! Какво сте намислили? Ами аз, аз какво ще правя?

Творогов: Какво ме интересува? Останете си сам. Ако не искате, тогава ще кажа, че сте ми чичо, който е прахосал цялото си състояние, за да не помисли старецът, че аз съм любовникът на жена му.

Иван Андреич: Но, млади човече, това е невъзможно; това е неестествено, ако съм ви чичо. Никой няма да ви повярва. На това дори ей такова малко дете няма да повярва.

Творогов: Тогава не дрънкайте, а си лежете кротко, без да шавате! Може и да пренощувате тук, а утре ще се измъкнете някак; вас никой няма да ви забележи; щом излезе един, сигурно няма да помислят, че има още някой. Не могат да се съберат цяла дузина я! Впрочем вие и цял струвате колкото една дузина. Поместете се или ще изляза!

Иван Андреич: Вие се подигравате с мен, млади човече... Ами ако се закашлям? Трябва всичко да се предвиди!

Творогов: Шшт!...

Старчето: Какво ли е това? Като че ли пак чувам горе някакво движение.

Старчето е задрямал и се сепва.

Дамата: Горе?

Иван Андреич: Чувате ли, млади човече, горе!

Творогов: Чувам де!

Иван Андреич: Боже мой! Млади човече, аз ще изляза.

Творогов: Тогава пък аз няма да изляза! Все ми е едно! Щом всичко е пропаднало, все ми е едно! А знаете ли какво подозирам? Подозирам, че именно вие сте някой измамен съпруг - разбрахте ли!...

Иван Андреич: Боже: какъв цинизъм!... Нима подозирате такова нещо? Но защо пък именно съпруг... аз не съм женен.

Творогов: Не сте женен? Вятър!

Иван Андреич: Може би аз самият съм любовник!

Творогов: Хубав любовник!

Иван Андреич: Уважаеми господине, уважаеми господине! Е добре, всичко ще ви разкажа. Разберете моето отчаяние. Това не съм аз, аз не съм женен. И аз съм ерген като вас. Става дума за моя приятел, другар от детинство... а аз съм любовник... Той ми казва: "Аз съм нещастен човек, аз, вика, пия горчивата чаша, подозирам жена си." - "Но защо, казвам му благоразумно, я подозираш?..." Но вие не ме слушате. Слушайте, слушайте! "Ревността е смешна, му викам, ревността е порок..." - "Не, казва, аз съм нещастен човек! Аз, такова... пия от чашата, тоест подозирам я." - "Ти, викам, си ми приятел, другар от милото детство. Ние заедно късахме цветята на удоволствието, потъвахме в пухените постели на наслаждението." Господи, аз не зная какво говоря. Вие все се смеете, млади човече. Ще ме накарате да полудея.

Творогов: Та вие и сега сте луд!...

Иван Андреич: Така, така, предчувствах, че ще кажете това... когато споменах за полудяване... Смейте се, смейте се, млади човече! И аз цъфтях така на времето си, и аз съблазнявах! Ох! Ще получа възпаление на мозъка!

Старчето: Какво е това, душице, тук в стаята някой като че ли киха? Ти ли кихна, душко?

Дамата: О, боже мой!

Под кревата се чува звучно "шшт!". Дамата се изплашва.

Сигурно горе шумят!...

Старчето: Да, горе! Горе! Казвах ли ти, че онова конте - кхи-кхи! Онова конте с мустачките - кхи-кхи! Ох, господи - гърбът ми!... Онова конте с мустачките току-що го срещнах!

Иван Андреич: С мустачките! Боже мой, това сигурно сте вие!

Творогов: Господи, какъв човек! Та нали аз лежа тук, тук заедно с вас! Как може да ме е срещнал? И не ме хващайте за лицето де!

Иван Андреич: Боже мой, ей сега ще получа припадък.

В този момент горе наистина се шуми.

Творогов: Какво ли става там?

Иван Андреич: Уважаеми господине! Аз съм обхванат от страх, аз съм в ужас. Помогнете ми.

Творогов: Шшт!

Старчето: Наистина шумят, душице; голяма врява вдигат. И то над твоята спалня. Дали да пратя да попитат.

Дамата: И таз добра! Какво ли няма да измислиш!

Старчето: Е хубаво, няма да пратя; наистина ти днес си тъй сърдита!...

Дамата: О, боже мой! Да бяхте отишли да спите.

Старчето: Лиза! Ти съвсем не ме обичаш.

Дамата: Ах, обичам ви! За бога, толкова съм уморена.

Старчето: Добре, добре! Ще си отида.

Дамата: Ах, не, не! Не си отивайте... Или не, идете си, идете си!

Старчето: Но какво ти е наистина? Ту си иди, ту не си отивай! Кхи-кхи! То наистина е време да спя... кхи-кхи! У момиченцето на Панафидини... Кхи-кхи! У момиченцето... кхи! У момиченцето им видях Нюрнбернска кукла, кхи-кхи...

Дамата: Сега пък кукли!

Старчето: Кхи-кхи! Хубава кукла, кхи-кхи!

Творогов: Щом й каже лека нощ, щом си отиде, и ние веднага ще излезем! Чувате ли? Радвайте се!

Иван Андреич: О, дай боже! Дай боже!

Творогов: Това да ви е за урок...

Иван Андреич: Млади човече! Защо за урок? Аз разбирам... Но вие сте още млад; вие не можете да ме учите.

Творогов: И все пак ще ви уча... Чуйте...

Иван Андреич: Боже! Ще кихна!...

Творогов: Шшт! Само да посмеете!

Иван Андреич: Но какво да правя? Тук така мирише на мишки; не мога повече; извадете ми кърпата от джоба, моля ви; аз не мога да помръдна... О, боже, боже! За какво ме наказваш така?

Творогов: Ето ви кърпата! А за какво сте наказан, ей сега ще ви кажа. Вие сте ревнив. Въз основа бог знае на какво вие тичате като щур, нахлувате в чуждо жилище, предизвиквате бъркотии...

Иван Андреич: Млади човече! Не съм предизвиквал бъркотии.

Творогов: Млък!

Иван Андреич: Млади човече, вие не можете да ми четете морал: аз съм по-морален от вас.

Творогов: Млък!

Иван Андреич: О, боже мой! Боже мой!

Творогов: Предизвиквате бъркотии, плашите една млада дама, една боязлива жена, която не знае де да се дене от страх и може би ще се разболее; безпокоите един почтен старец, измъчен от хемороиди, на когото е нужен преди всичко покой - и за какво е всичко това? Защото сте си въобразили някаква глупост, с която търчите по всички кьошета! Разбирате ли, разбирате ли в какво отвратително положение сте сега? Чувствате ли това?

Иван Андреич: Уважаеми господине, приемам! Чувствам го, но вие нямате право...

Творогов: Тихо! Какво право? Разбирате ли вие, че всичко това може да свърши трагично? Разбирате ли, че старецът, който обича жена си, може да се побърка, като ви види да излизате изпод кревата? Но не, вие не сте способен да правите трагедии! Когато изпълзите, мисля, че всеки, който ви погледне, ще си умре от смях. Бих желал да ви видя на светло: сигурно сте много смешен.

Иван Андреич: Ами вие? И вие сте смешен в такъв случай! И аз бих желал да ви видя.

Творогов: Как не!

Иван Андреич: Вие сигурно носите печата на неморалността, млади човече!

Творогов: А! Вие ми говорите за морал! А откъде знаете защо съм тук? Тук съм по погрешка, сбърках етажа. Е, дявол ги знае защо ме пуснаха! Сигурно тя наистина е чакала някого (не вас, разбира се). Аз се скрих под кревата, когато чух глупавата ви походка, когато видях, че дамата се изплаши. При това беше тъмно. А и какво оправдание съм аз за вас? Вие, господине, сте смешен, ревнив старец. И защо мислите, че не излизам? Може би си мислите, че се боя да изляза? Не, господинчо, отдавна бих излязъл, само от състрадание към вас стоя тук. Помислете си, на кого ще ви оставя тук сам? Та вие ще стоите като пън пред тях, няма да можете да се оправите...

Иван Андреич: Не, защо пък като пън? Защо точно като този предмет? Не можахте ли да ме сравните с нещо друго, млади човече? Защо да не се оправя? Не, ще се оправя. О, боже мой, как лае това кученце!

Творогов: Шшт! Ох, наистина... Ами като все дрънкате. Видяхте ли, събудихте кученцето. Сега загазихме.

Кученцето на домакинята, дотогава спало на възглавничка в ъгъла, с лай се спуска към кревата.

Иван Андреич: О, боже мой, какво глупаво кученце! Ще ни издаде и двамата. Всичко ще излезе наяве. Само това наказание ни липсваше.

Творогов: Ами да: вие толкова се страхувате, че това може да се случи.

Дамата: Ами, Ами, тук... Ici, ici.

Кученцето се пъха право в Иван Андреич.

Старчето: Защо ли се разлая Амишка, душице? Там сигурно има мишки или лежи котаракът Васка. Абе чувам, че нещо все киха, все киха... А нали Васка днес има хрема.

Творогов: Лежете мирно! Не се въртете! То може да ни остави на мира.

Иван Андреич: Уважаеми господине, уважаеми господине! Пуснете ми ръцете! Защо ги държите?

Творогов: Шшт! Тихо!

Иван Андреич: Но моля ви се, млади човече: то ме хапе по носа! Искате да остана без нос!

Започва борба и Иван Андреич освобождава ръцете си от Творогов. Кученцето лае, та се къса; изведнъж престава и почва да квичи.

Дамата: Олеле!

Творогов: Изверг! Какво правите! Погубвате и двама ни! Защо го стискате? Боже мой, той го души! Не го душете, пуснете го, изверг! Това показва, че не познавате женското сърце! Тя ще издаде и двама ни, ако удушите кученцето.

Иван Андреич не чува, стиска инстинктивно кучето; то изквичава и издъхва.

Ние сме загубени!

Дамата: Амишка! Амишка! Боже мой, какво правят те с моята Амишка! Амишка, Амишка? Ici! О, изверги! Варвари! Боже, прилошава ми!

Старчето: Какво има? Какво има? Какво ти е, душко? Амишка е тук! Амишка, Амишка, Амишка!

Старчето щрака с пръсти, чмока, мами.

Амишка! Ici, ici. Не може да бъде Васка да го е изял. Трябва да се понапердаши Васка, мила моя; тоя калпазанин, кажи-речи, цял месец не е ял бой. Ти как мислиш? Ще поговоря утре с Прасковя Захариевна. Но боже мой, мила, какво ти е? Ти така пребледня. Ох! Ох! Ей, прислугата, елате!

Дамата: Злодеи! Изверги!

Старчето: Кой? Кой? За кого приказваш?

Дамата: Там има хора, чужди хора!... Там, под кревата! О, боже мой! Амишка! Амишка! Какво направиха те с тебе?

Старчето: О, боже мой, о, господи! Какви хора! Амишка... Не, прислугата, прислугата, елате тук! Кой е там? Кой е там?

Старчето крясва, грабва свещ и се навежда под кревата.

Кой е там? Прислугата, прислугата, елате!

Иван Андреич лежи ни жив, ни мъртъв; до него - трупът на Амишка. Творогов следи всяко движение на стареца; когато онзи отива от другата страна и се навежда, той изпълзява и побягва. Дамата го гледа втрещена.

Дамата: Боже мой!

Творогов: Онзи изверг остана. Той е виновен за смъртта на Амишка!

Дамата: Оле!

Тя изпищява, а Творогов изчезва от стаята.

Старчето: Я! Тук има някой. Тук виждам нечия обувка!

Дамата: Убиец! Убиец! О, Ами! Ами!

Старчето: Излизайте, излизайте!... Излизайте; кой сте вие? Казвайте кой сте вие. Боже! Какъв странен човек!

Дамата: Но това са разбойници!...

Иван Андреич изпълзява, викайки от уплаха; взема и трупа на кученцето и панически го натъпква в джоба си.

Иван Андреич: За бога, за бога! За бога, ваше превъзходителство, не викайте слугите! Ваше превъзходителство, не викайте слугите! Съвсем излишно е. Вие не можете да ме изхвърлите!... Аз не съм такъв човек. Аз нямам нищо общо... Ваше превъзходителство, това се случи по погрешка! Ей сега ще ви обясня, ваше превъзходителство...

Той почти хлипа.

За всичко е причина жена ми, тоест не моята жена, а чуждата жена - аз не съм женен, аз само... Той е мой приятел и другар от детинство...

Старчето: Какъв другар от детинство! Вие сте крадец, дошли сте да ни окрадете... а не другар от детинство...

Старецът крещи, тропа с крака по килима.

Иван Андреич: Не, не съм крадец, ваше превъзходителство; наистина съм другар от детинство... само че неволно сбърках, попаднах в друг вход.

Старчето: Да, виждам, господинчо, виждам от кой вход изпълзяхте.

Иван Андреич: Ваше превъзходителство! Аз не съм такъв човек. Вие грешите. Казвам ви, жестоко се заблуждавате, ваше превъзходителство. Погледнете ме, взрете се, ще видите по някои белези и признаци, че не мога да бъда крадец. Ваше превъзходителство! Ваше превъзходителство!

Събира умолително ръце; обръща се към младата дама.

Вие сте дама, разберете ме... Вярно е, че аз умъртвих Амишка... Но не съм виновен, повярвайте, не съм виновен... За всичко е виновна жената. Аз съм нещастен съпруг, аз пия от горчивата чаша!

Старчето: Но моля ви се, какво ме интересува, че сте изпили някаква чаша; може да сте изпили и повече от една чаша - личи си по вашето положение; но как попаднахте тук, драги господине? Питам ви: как попаднахте тук! Вие, като някакъв разбойник...

Иван Андреич: Не съм разбойник, ваше превъзходителство. Само сбърках входа; вярвайте, не съм разбойник! Всичко стана, защото съм ревнив. Всичко ще ви разкажа, ваше превъзходителство, ще ви го разкажа откровено, като на роден баща, защото вие сте на такива години, че мога да ви смятам за баща.

Старчето: На какви такива години?

Иван Андреич: Ваше превъзходителство! Може би ви оскърбих? Наистина такава млада дама... и вашите години... приятно е да ви гледа човек, ваше превъзходителство, действително е приятно да се гледа такова съпружество... в разцвета на годините. Но не викайте слугите... за бога, не викайте слугите... слугите само ще се смеят... познавам ги... Тоест не искам да кажа с това, че се познавам само с лакеи - и аз имам лакеи, ваше превъзходителство, и все се смеят... магаретата! Ваше сиятелство... не се лъжа, струва ми се, че говоря с княз...

Старчето: Не, не съм княз, аз, уважаеми господине, съм си аз... Моля ви, не ми се подмазвайте с вашето сиятелство. Как попаднахте тук, уважаеми господине? Как попаднахте тук?

Иван Андреич: Ваше сиятелство, тоест ваше превъзходителство... извинете, мислех, че сте ваше сиятелство. Не догледах... не домислих - това се случва. Вие толкова приличате на княз Короткоухов, когото имах честта да срещна у един мой познат, господин Пузирев... Виждате ли, аз също се познавам с князе, също съм срещал княз у мой познат: вие не можете да ме смятате за такъв, за какъвто ме смятате. Аз не съм крадец. Ваше превъзходителство, не викайте слугите; е, да речем, че повикате слугите, какво ще стане?

Дамата: Но кажете, как попаднахте тук? Кой сте вие?

Старчето: Да, кой сте вие? Пък аз си мислех, душко, че Васка се е сврял под кревата и киха. А то ето кой бил. Ах, ти, развратник с развратник!... Кой сте вие? Казвайте де!

Иван Андреич: Не мога да говоря, ваше превъзходителство. Чакам вие да свършите... Слушам най-внимателно остроумните ви шеги. Що се отнася до мен, това е смешна история, ваше превъзходителство. Всичко ще ви разкажа. То всичко може да стане ясно и от само себе си, тоест искам да кажа: не викайте слугите, ваше превъзходителство! Постъпете с мен благородно... Няма нищо, че постоях под кревата... не съм загубил от това достойнството си. Тя е много смешна история, ваше превъзходителство!

Обръща се към съпругата.

Особено вие ще се смеете, ваше превъзходителство! Виждате на сцената един ревнив мъж. Виждате как се унижавам, как доброволно се унижавам. Е да, аз умъртвих Амишка, но... Боже мой, аз не зная какво говоря!

Старчето: Но как, как се вмъкнахте тук?

Иван Андреич: Като използвах нощния мрак, ваше превъзходителство, използвах този нощен мрак... Виновен съм! Простете ми, ваше превъзходителство! Унизено ви моля за прошка! Аз съм само един измамен съпруг, нищо повече! Не си мислете, ваше превъзходителство, че съм любовник; не съм любовник! Вашата съпруга е много добродетелна, ако смея така да се изразя. Тя е чиста и невинна!

Старецът пак затропва с крака, съпругата се облива в сълзи.

Старчето: Какво? Какво? Как се осмелявате да говорите така?... Да не сте полудели? Как смеете да говорите така за жена ми?

Дамата: Това е един злодей, убиец, който умъртви Амишка! И смее отгоре на всичко да говори така!

Иван Андреич: Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство! Аз просто се обърках, обърках се, и нищо повече! Смятайте ме за луд... За бога, смятайте, че не съм с ума си... Кълна се в честта си, че с това ще проявите към мен голямо благоволение... Бих ви подал ръка, но не смея да го сторя... Аз не бях сам, аз съм чичото... тоест искам да кажа, че не бива да ме смятате за любовник... Боже! Пак започвам да се обърквам... Не се обиждайте, ваше превъзходителство! Вие сте дама, разбирате какво е любов - това е деликатно чувство... Но какво приказвам? Пак се обърквам! Искам да кажа, че аз съм стар човек, тоест възрастен човек, а не стар - че не мога да бъда ваш любовник, че любовник е Ричардсон, тоест Ловелас... обърках се; но вие виждате, ваше превъзходителство, че съм образован човек и познавам литературата. Вие се смеете, ваше превъзходителство! Радвам се, радвам се, че провокирах вашия смях, ваше превъзходителство. О, колко се радвам, че провокирах вашия смях!

Дамата: Боже мой! Какъв смешен човек!

Старчето: Да, смешен и какъв изпоцапан.

Старецът се радва, че жена му се е разсмяла.

Душице, той не може да бъде крадец. Но как се е вмъкнал тук?

Иван Андреич: Наистина странно! Наистина е странно, ваше превъзходителство, прилича на роман! Как? В среднощен час в столичния град, човек под кревата? Смешно, странно! Нещо като Риналдо Риналдини. Но в това няма нищо особено, във всичко това няма нищо особено, ваше превъзходителство. Всичко ще ви разкажа... А на вас, ваше превъзходителство, ще намеря ново кученце... чудесна болонка! С ей такава дълга козина, с къси крачета, две крачки не може да направи: щом се затича, заплете се в собствената си козина и падне. Яде само захар. Ще ви донеса, ваше превъзходителство, непременно ще ви донеса.

Дамата се превива на дивана.

Дамата: Ха-ха-ха-ха-ха! Боже мой, ще ме хване истерика! Ох, колко смешен човек!

Старчето: Да, да! Ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи! Смешен, овалян такъв, кхи-кхи-кхи!

Иван Андреич: Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство, сега аз съм съвсем щастлив! Бих ви подал ръка, но не смея, ваше превъзходителство, аз чувствам, че съм се заблуждавал, но сега ми се отвориха очите. Вярвам, че моята жена е чиста и невинна! Напразно съм я подозирал.

Дамата: Жена му, неговата жена!

Старчето: Той е женен! Нима? Виж ти, никога не бих помислил!

Иван Андреич: Ваше превъзходителство, жена ми - тя е виновна за всичко, тоест аз съм си виновен: подозирах я; знаех, че тук е уговорена среща - тук на горния етаж; залових бележката им, сбърках етажа и трябваше да лежа тук под кревата...

Старчето: Хе-хе-хе-хе!

Дамата: Ха-ха-ха-ха!

Иван Андреич: Ха-ха-ха-ха! О, колко съм щастлив! О, колко е умилително за мен да виждам, че всички сме тъй сговорни и щастливи! И жена ми е съвсем невинна! Почти съм уверен в това. Нали сигурно е така, ваше превъзходителство!

Старчето: Ха-ха-ха, кхи-кхи! Знаеш ли, душице, коя е тя?

Дамата: Коя? Ха-ха-ха! Коя?

Старчето: Онази хубавичката, дето й играят очичките, дето с онзи франт. Тя е! Обзалагам се, че тя е жена му!

Иван Андреич: Не, ваше превъзходителство, уверен съм, че не е тя; напълно съм уверен.

Дамата: Но, боже мой! Вие губите време. Тичайте, вървете горе. Може би ще ги заварите...

Иван Андреич: Наистина, ваше превъзходителство, веднага ще изтичам. Но никого няма да заваря, ваше превъзходителство; не е тя, предварително съм уверен. Тя сега си е вкъщи! Аз си ги измислям! Само защото съм ревнив, и нищо повече... Как мислите, нима ще ги заваря там, ваше превъзходителство?

Дамата: Ха-ха-ха!

Старчето: Хи-хи-хи! Кхи-кхи-кхи!

Дамата: Вървете, вървете! А на връщане елате да ни разкажете... или не; по-добре утре сутринта, пък доведете и нея, искам да се запознаем.

Иван Андреич: Довиждане, ваше превъзходителство, довиждане! Непременно ще я доведа; много ми е приятно, че се запознахме. Щастлив и радостен съм, че всичко свърши така неочаквано и се обърна към добро.

Дамата: И болонката! Да не забравите: непременно донесете болонката!

Иван Андреич се връща от вратата.

Иван Андреич: Ще я донеса, ваше превъзходителство, непременно ще я донеса. Да знаете каква е хубавичка! Сякаш някой сладкар я е направил от бонбони. И такава една: направи две крачки, спъне се в собствената си козина и падне. Ще я видите! Аз и на жена си казвам: "Защо така все пада, душице?" - "Да, много е сладичка!" - казва. От захар, ваше превъзходителство, вярвайте, като че от захар е направена! Довиждане, ваше превъзходителство, много, много се радвам, че се запознахме, много се радвам, че се запознахме!

Излиза за втори път.

Старчето: Я почакайте! Господине! Почакайте, върнете се пак!

Иван Андреич се връща.

Ами такова, не мога да намеря котарака Васка. Не го ли видяхте, когато лежахте под кревата?

Иван Андреич: Не, не съм го виждал, ваше превъзходителство; та така, много се радвам, че се запознахме. И ще сметна за голяма чест...

Старчето: Той сега има хрема и все киха, все киха! Трябва да го понабият!

Иван Андреич: Да, ваше превъзходителство, без друго; поправителните мерки са необходими за домашните животни.

Старчето: Какво?

Иван Андреич: Казвам, че поправителните наказания, ваше превъзходителство, са необходими за приучване на домашните животни към послушание.

Старчето: Аха! Е хайде, сбогом, сбогом, аз само за това...

Иван Андреич се втурва към вратата, върти се объркано; сцената и тя се завърта и угасва; чува се улица, стъпки, звънци на файтон, тропот на коне. Сцената внезапно се осветява встрани, където Иван Андреич стои пред някаква врата и си бърше потта. Слугиня се мъчи да му съблече шубата, той се дърпа.

Иван Андреич: ** Остави ме. Кога се прибра тя?

Слугинята: * Отдавна се прибра от театъра.

Иван Андреич: * И какво? Главобол има?

Слугинята: * Главобол, господарю. Отдавна има главобол. За лекар пратихме, за пиявици...

Иван Андреич: ** Махни се!...

Тя не успява да го съблече и Иван Андреич тихо почуква на вратата. Заедно с почукването останалата част от сцената се осветява и се открива спалня. Една жена лежи на леглото и стене; главата й е обвита с кърпи. Когато Иван Андреич се престрашава и влиза, съпругата му надига глава и го емва още от вратата.

Глафира: Къде си прекарвате вие времето? Погледнете се на какво приличате. Не сте на себе си! Къде се губите? На какво прилича това, драги: жена ви умира, а вас не могат да ви открият по целия град. Къде бяхте? Да не би пак да сте тичали да ме заловите, да развалите срещата, която съм назначила не знам на кого? Срамота, драги, какъв съпруг сте вие! Скоро ще почнат да ви сочат с пръст.

Иван Андреич: Душице!

Ръцете му треперят; той е смутен, потта по лицето го тормози. Иван Андреич бръква в джоба за кърпата и най-неочаквано и за него от джоба му изпада на земята покойната Амишка.

Глафира: Какво е това?

Тя изкрещява и скача от леглото.

Мъртво кученце! Боже! Откъде... Какво сте правили?... Къде бяхте? Казвайте веднага къде бяхте?

Иван Андреич: Душко!... Душице...

Иван Андреич мънка, прилича на мъртвец повече от Амишка. ** Глафира Петровна се хваща за главата и стигайки до трупа, се олюлява и припада в средата на стаята.

Нашият герой се свлича съкрушено на кревата; потрепва, понечва да се изправи, гледайки с празни очи жена си. Сцената бавно гасне. Изведнъж Иван Андреевич пада на колене и си навира главата под кревата; измъква се, изправя се и устремно се хвърля към Глафира Петровна.

© Огнян Антов, сценичен превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2006, № 2 (75)