СПОМЕН ЗА ПИСАТЕЛЯ И ПУБЛИЦИСТА СТЕФАН ПОПТОНЕВ

Никола Чолаков

web

Името Стефан Поптонев за мен стана известно още в вачалото на 50-те години на миналия век, през гимназиалното ми пребиваване в Горна Оряховица, когато заедно с нас се учеше неговата сестра Маргарита Поптонева от гр. Лясковец. Тя споделяше, че по-големият й брат Стефан, завършващ българска филология в Софийския университет, подготвя първата си книга със стихове. По-късно той стана известен с публикациите си от Добруджа, чрез които стимулираше обществените усилия за водоснабдяването на житницата на България, а през 70-те и 80-те години оглави българо-беларуските връзки за обмен на културно и литературно наследство между двата славянски народи. През това време писателският и поетичен талант на Стефан Поптонев сътвори над 40 книги със стихове, разкази и есета, повести и новели, романи и публицистика.

Неговата известност се характеризираше и с творческата подкрепа на пишещи добра поезия творци, измежду които беше и моят приятел Йордан Кушев, родом от Поликраище. Представянето на стихотворните му книги за деца "Огънче гори", наградена с годишна награда за детска литература за 1993 г., и "Вятърко вълшебен", излязла през 1994 г., стана в Дома на учителя в Горна Оряховица от Стефан Поптонев през ноември 1994 г. пред директорки на детски градини от града и ученици и учителки от Лясковец. Писателят отговори на въпроси от творческта си лаборатория. Новелата "Пазете тайната" е написал за внучката на подпоручик Йорданов, разстрелял шестте ястребинчета от Омуртагския край. Нея той я срещнал в 6. клас на силистренско училище. Писателят разказа откъде е почерпил прототипа и сюжетния материал за романа "Преди петелът да пропее", който ми подари с автограф за добър и дълъг спомен. Поптонев е написал тази книга в с. Медковец, Западна България при своя тъст, където е отсядал на творческа работа. Къщата се намирала близо до селския язовир, в който се удавил, стискайки под мишница каскета си, един от строителите на язовира, въведен в романа като Симо Мъничков. Писателят сравнява обществото и хората с язовира и рибите, които умират, когато излязат на брега. Човек може като риба да си отиде от тоя свят. Дълъг е пътят за естественото равновесие между разума и чувството - заключи авторът. Преди срещата Стефан Поптонев посети и разгледа СОУ "Вичо Грънчаров", което с картинните ученически изложби в коридорите му направи приятно впечатление, както и с богатата материална база и творческите идеи за нейното използване от учители, които в своя публикация нарече апостоли в българското училище. Училището му подари малка скулптура, направена от детски ръце. Ние му подарихме книгата на Георги Бонев "Лазур и руини. Сонети за Италия", а той изпрати художествен отзив в "АБВ" на 31 май 1995 г. под надслов "Българско пламъче в стара Виена".

В навечерието на празника на просветата и културата - на 22 май 1995 г. Стефан Поптонев отново гостува в Дома на учителя в Горна Оряховица заедно с литературната критичка Благовеста Касабова, композиторката за деца Дора Драганова и детския поет Йордан Кушев. Тях ги очакваха след обед в Младежкия дом стотина деца, дошли да чуят новите поетични и музикални творби на гостите и техните спомени за детството. Надвечер в Дома на учителя пред горнооряховски литературни творци Благовеста Касабова представи своята книга "Ръми в душата ми (Щрихи към портрета на Мара Белчева)". Последната ни среща с писателя, поета и публициста Стефан Поптонев беше на 12 февруари 1997 г. при кмета на Горна Оряховица във връзка с подготвянето на 100-годишния юбилей на Асен Разцветников. Тогава той подари на кмета Никола Колев поемата "Чер арап и Сидер хайдут" от Никола Козлев.

Стефан Поптонев е един от активните радетели на взаимното опознаване между българския и белоруски народи, продължило почти 30 години. Той е носител на медала "Франциск Скарина" - най-високото беларуско отличие за културен принос. Заедно с Андрей Германов и Найден Вълчев слага началото на станалите традиционни Десетдневки на българската литература в Беларус. През ноември 2004 г., по време на дните на беларуската култура в град Карлово, Стефан Поптонев подарява на Роза Станкевич последната си книга "Укротяване на Лудия кон" (2004) с пожелание за "неукротимост". Не остава за тържествата на другия ден, бързал да се прибере в Медковец, за да довърши новата си книга, която трябвало наскоро да предаде на своя издател. Но смъртта го заварва на писмения стол през декември 2004 г. Преди това споделя пред своята съпруга, че би желал книгите от личната му библиотека да станат притежание на читалището в родния му град Лясковец. И написал своите прощални думи: "Пазете библиотеката, че тя ще е пътеката, която ще се връща понякога при вас, когато в тая къща заглъхне моят глас". Спазвайки това поетично завещание, част от библиотеката на поета - около 300 тома, вече е на разположение на лясковските читатели.

На 30 декември 2004 година големият български писател и публицист Стефан Поптонев напусна своята земна орбита и стана част от Вечността. С неговото творчество България и Беларус бяха сродени и възпети по един изключително особен начин, както в "Белорусия - бяла балада" (1971). Той остава завинаги в паметта на лясковчани и горнооряховчани, на родния край, към който се е отнасял с внимание и полагал синовни грижи.

© Никола Чолаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2011, № 3 (136)