БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК - ИЗВЕСТЕН И НЕИЗВЕСТЕН
(Осведомеността на европейците за българския език през ХV - първите три десетилетия на ХІХ в.)^*

Надка Николова

web

Всеизвестен и многократно коментиран в лингвистичната литература е фактът, че българският език става известен на европейската славистика едва след публикуването на статията "Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рjечницима свиjу jезика и нарjечиjа с особитим огледима бугарског jезика"¹ от Вук Стеванович (Караджич)² в началото на 1822 г. в приложението към в. "Новине Србске", издадени отделно през същата година в Беч. Всъщност публикуването на 27-те български народни песни поставя въпроса с "откриването" на българския език от научния свят и предизвикателството той да бъде описван и изучаван от лингвистите. Известно време езикът на българите е бил приеман от тях за наречие - сръбски диалект или южен славянски диалект въобще. Едва през 1827 г. доайенът на славянската филология Й. Добровски ще признае българския език за самостоятелен в рецензията си върху Шафариковия труд "Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten" (Лашкова 1985: 599). Тепърва интересът към българския език ще нараства и ще застава в центъра на научните интереси на мнозина руски и европейски слависти, които ще предприемат нарочни пътувания по българските земи и целенасочени проучвания върху говорения от българите език, за да очертаят по безспорен начин българската езикова територия през ХІХ в.

До много късно светът на българите и въобще на славянството е бил непознат и забулен в тайнствения воал на Ориента. За това свидетелства през 1838 г. напр. известният френски учен д-р Ами Буе, комуто принадлежи заслугата да създаде първата българска етнографска карта, "плод на лични теренни проучвания" (Пантев, Гаврилов 1999: 213), в предговора към четиритомния си капитален труд "Европейска Турция": "От всички европейски страни Турция е единствената, за която все още имаме само много непълни или погрешни сведения... Твърде дълго време са били подценявани славянските народи, въпреки че са оказали толкова голямо влияние върху сегашния политически и морален облик на Европа... Ние мислим, че е крайно време да проследим напредъка на славянската цивилизация и литература, а не да затваряме очи пред нарастващата мощ на тази раса, като не обръщаме внимание на езика й, пречим на неговото разпространение и го изкарваме варварски. Учим турски, персийски, санскритски, китайски, а извън славянските страни има само една катедра по славянски в Лайпциг и дори в австрийските държави трябва да отидеш чак в Пеща, за да намериш един университетски професор по сръбски..." (ФП 1981: 444-448). Свидетелството на Ами Буе се оказва и вярно, и невярно по отношение на българския език. Факт е действително, че след 1822 г. той става известен, но не и за цялата европейска лингвистика. Повече от десетилетие след публикацията на Караджич за западноевропейските учени той, както и останалите славянски езици, остава като че ли все още в периферията на научните им занимания.

Оказали се обаче в земите на славяните и конкретно на българите - далеч преди дейността на В. Караджич, И. Копитар, А. Востоков, Ю. Венелин, В. Григорович и други слависти, оставили диря в изучаването на българския език, - пътешествениците от ХV-ХІХ в. правят различни изказвания, плод на представите им за езика на местното население. Техните впечатления са нееднородни и зависими от историко-етнографската им компетентност и лингвистичната им образованост, но пък имат предимството, че са плод на преките им наблюдения. Авторите на пътеписи за българските земи не са били случайни хора - били са високо образовани и задължително полиглоти. В голямата си част те имат представа от някои славянски езици, някои от тях дори ги говорят или ползват пасивно; мнозина са били дълго време в съприкосновение със славяни или пък са живели сред тях. Техните отзиви за българския език не са останали без значение, защото, макар и почти не намерили нарочен израз в науката, те запознават с него европейската общественост и я подготвят за бъдещи научни занимания. Именно с оглед на значимостта им - тези пътеписи, писма и дневници са били публикувани и четени от образованата общественост в Европа - е породен и интересът към техните впечатления, намерили пестеливо място в пътните им бележки. Обект на настоящото проучване са именно изказвания за езика на българите в някои от тези пътеписи в периода ХV - първите три десетилетия на ХІХ в. (вж. ползваните източници), които не са останали извън полезрението на българската наука, но са изследвани откъм други свои страни - материална и духовна култура, религия, етнография, география, геология, история, социални и икономически условия и пр.³

По време на османското владичество българските земи са били посещавани от различни пътешественици, оставили след себе си интересни дневници, описания, бележки, писма и др. под. материали за пътуванията си, наричани условно пътеписи. Най-честият повод за пътуванията из Европейска Турция са били отправянията на дипломатически мисии и пратеници до Портата, които трябвало да водят преговори или да носят данък и подаръци на султана. По-редки са случаите, в които авторите на пътеписи са пътували с военна или търговска цел или са придружавали търговски кервани. Някои от пътеписите са съставени от лица, посещаващи Европейска Турция с научна цел или по конфесионални причини. Пътешествениците или техните секретари са водели бележки за видяното и преживяното по пътя, за градовете и селата, за хората, които са срещали, а понякога и за техния език. Отличителна черта на пътеписите е известна спонтанност, те са конкретни и непосредствени. Минавайки от европейските градове към Цариград, Атонските манастири, светите места в Палестина или към други страни или обратно - към Европа след пребиваване в Османската империя или други неевропейски страни, чуждите пътешественици не са оставали безразлични към новия и непознат за тях свят на християнските народи в Европейска Турция, останал до късно непознат и забулен в тайнствения воал на Ориента.

Естествено е езиковите бележки на чуждите пътешественици да се разглеждат в своята хронология. Неминуемо обаче при представянето и коментара им се преплита и още един фактор, който влияе върху компетенцията на наблюдателя - неговият произход, т.е. дали е славянин, или не, - а така също и обстоятелствата в неговия живот, поставили го в славяноезично обкръжение или изкушили го (а може би и принудили) да научи някакъв славянски език. Това прави наложително всеки от авторите да бъде коментиран и с оглед на някои значими условия, в които е бил поставен.

ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ЕЗИКА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХV В.

Макар че пътешественици из българските земи през ХV в. да не липсват, изказванията за езика са твърде оскъдни - регистрирано е едно-единствено изказване за езика от втората половина на ХV в. Неговият автор е ренесансовият писател Филип Калимах, който е "имал ясна представа за принадлежността на българите към семейството на славянските народи" (Йонов 1980: 66). В писмото си до папата, той пише за българите, че "са близки съседи и познати на поляците, но са и благосклонни и сродни на тях поради еднаквостта на езика им" (Йонов 1980: 66)⁴.

ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ЕЗИКА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХVІ В.

През ХVІ в. най-много са изказванията на поданици на империята на Хабсбургите. Най-рано са регистрирани впечатленията на Бенедикт Курипешич, прекосил Балканите като член на внушително по броя си пратеничество през 1530-1531 г. За него не се знае много, но се предполага, че е словенец, полиглот по образование. Общувайки с българите, той записва: "И те говорят един славянски език (Windische Sprache), който за нас беше малко по-неразбираем от сръбския..." (НАП 1979: 147).

Босненецът Антон Вранчич⁵пък приема българите за народ, говорещ илирийски език. Обяснявайки името на Пловдив две години по-късно, през 1553 г., той пояснява: "Турците го наричат Филибе, а траките, българите и другите народи, говорещи на илирийски език... го наричат Пловдив..." (НАП 1979: 191).

По подобен начин представя езика на българите и Ожие Бусбек, който, бидейки фламандец по произход, живее във Франция, но дълго време е на дипломатическа служба в Хабсбургската империя и по тази причина фигурира в литературата и като австрийски, и като френски пътешественик. Бусбек е един от най-образованите хора на времето си. Освен класическите латински и гръцки и няколкото западноевропейски езика, той владее турски и чешки език. Минавайки през 1553 г. през българските земи, той дава сведения за историята и произхода на българите. "Смята се - пише той, - че българският народ е дошъл от скитската река Волга по времето, когато повечето племена доброволно или насила са сменяли земите си. Така че българите, така да кажа, волгарите, (носят името си) от споменатата река. ... Говорят илирски език, както сърбите и расците...⁶" (НАП 1979: 219).

Заедно с Ожие Бусбек и Антон Вранчич пътува и немецът Ханс Дерншвам. Той е роден в чешкото градче Мост, дълго време в зрелите си години живее в двата словашки града Банска Бистрица и Търнава. Неминуемо следователно е познавал чешкия и словашкия език. Като минава през с. Клисура през 1555 г., Дерншвам отбелязва, че "Българският език също е сръбски или славянски език" (НАП 1979: 236). Пребивавайки известно време в тракийското село Ветрен малко по-късно през същата година, пък записва: "Жителите му още говорят български..." (НАП 1979: 240). Въобще за него езикът се оказва разграничителният белег за народността на населението. "От Одрин започва България - пише по-нататък. - Във всички села се говори български" (НАП 1979: 260).

Драматична е съдбата на Мелхиор фон Зайдлиц - немски рицар от Силезия. Заедно с други християни (вероятно между тях е имало и българи) Зайдлиц лежи две години в един цариградски затвор, тъй като е обвинен, че заедно с малтийски рицари е нападал арабски села. През България минава през 1559 г. след изпълненото си с перипетии освобождение на път към родината. Установява, че в селата и градовете, през които минава, "...живеят много християни, които говорят повечето славянски език..." (НАП 1979: 282); "...селата са съвсем лошо застроени - коментира по-нататък. - Във всички тях се говори славянски език... Споменатите страни, като се започне от Одрин до границата с християнските страни, са населени, особено в селата, с християни. Така че ние често пътувахме по цял ден, без да видим нито един турчин. Само в градовете и селищата, в които стават пазари... Във всички тях се говори славянски език" (НАП 1979: 284).

Важни сведения за очертаване на българската езикова, а оттам и етническа територия на България оставя италианският пътешественик Марк-Антонио Пигафета⁷ през 1567 г. Прекосявайки т.нар. Романия, която според него е част от Тракия, той пояснява: "Истината е, че в целия този край въобще не се говори гръцки език, защото от село Семисче (дн. Клокотница) насам се говори само български" (по Йонов 1980: 88). Осем години по-късно друг италианец - Яакопо Соранцо⁸ - записва в дневника си за земите между Свиленград и Одрин: "Тук от България се навлиза в Романия; тук престава да се говори славянски и се стига в места, където се говори турски и гръцки език" (по Йонов 1980: 88).

През 1578 г. мисия от 60 души немци, маджари и неколцина чехи, сърби и хървати прекосява Балканите на път към Цариград. Между тях е и немецът Стефан Герлах - лутерански проповедник и високо образован полиглот. Като общува с българското население, той с горчивина констатира: "Простият човек знае "Отче наш" и "Символът на вярата" на техния език, както ми разказа един българин в присъствието на господин Ацер, който тогава ми беше преводач, но не и "Десетте заповеди" (НАП 1979: 343). После описва с. Ветрен, което се намира на границата между Северна България и Тракия, в което "има един свещеник, който има Библия на илирски или славянски език (НАП 1979). За българиста сведението, че лутеранският проповедник различава "техния език" (на българите) от илирския или славянския, който е по всяка вероятност черковнославянски, е от особена важност. Интерес представлява и свидетелството му за религиозната практика през ХVІ в., когато все още "Българите и гърците ходят тук в една и съща черква, понеже имат еднакво богослужение, и когато присъствуват много българи, литургията се чете на български език" (НАП 1979: 346).

Мартин Грюневег (прибалтийски немец от Гданск, Полша) пътува през 1582 г. с търговски керван по черноморското крайбрежие. Независимо че не разграничава славяните на полуострова и нарича всички сърби, той записва в дневника си за хората от едно варненско село (дн. с. Ботево) следното: "Споменатите българи са християни от православната вяра. Затова поляците, понякога и русите могат да разговарят с тях" (НАП 1979: 395) "Хубав и скромен народ, който говори славянски език; затова поляците, понякога и русите могат да разговарят с тях" 236).

Близостта на българския език с останалите славянски езици се документира и от Райнхолд Лубенау⁹ през 1587 г. - немец, роден в Кьонигсберг (дн. Калининград), където освен немци живеят и много славяни. Той се запознава с някаква жена от българско село, в което местните жители се назовават според занаята си мореи¹⁰. "Аз можех доста добре да говоря с нея, тъй като бях усвоил чешкия език, който е сроден с полския, а те говорят хърватски или славянски" (НАП 1979: 460). За езика на тези мореи, населяващи равнина, в която се навлиза по сводест каменен мост над река Хеброс (Марица), Лубенау пише: "Езикът им е илирски или славянски" (НАП 1979: 470).

Най-рано от френските пътешественици през българските земи отзиви за българския език е оставил Пиер Белон дю Ман - през 1547 г. Той е полиглот, естественик и лекар по образование. Пътят му минава през Македония и за населението на Сидерокапса пише следното: "Работниците рудари, които сега работят там, са в по-голямата си част от българската народност. Селяните от околните села, които идват на пазар, са християни и говорят сръбски и гръцки език... Хората, които живеят при мините Сидерокапса, са сбирщина, говорят разни езици като склавонски, български, гръцки, албански" (ФП 1975: 96). Въобще в България, пише друг френски пътеписец през 1585 г. - Жак Бонгарс, който отлично владее няколко европейски и класически езика, - "По селата се говори български" (ФП 1975: 175).

ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ЕЗИКА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХVІІ В.

Двайсетте години на ХVІІ в. са доста богати на информация за българския език. През 1620 г. из Европейска Турция пътува англичанинът Питър Мънди, който установява за българите: "Езикът им не е нито турски, нито гръцки, но подобен на руския, защото имахме един русин, който ни служеше за преводач" (АнП 1987: 78).

Две години по-късно един поляк - Самуил Кушевич - посочва, че като преминал Дунава, жителите на Сърбия и България му разказали, че били от един и същ произход с поляците (което е много интересно свидетелство за народностното самосъзнание на българите и принадлежността им към славянския свят още в началото на ХVІІ в.) и че се били преселили по тези места от бреговете на Адриатическо море. "Тези жители, пише авторът, са запазили езика си, подобен на нашия с някои неупотребявани у нас думи" (Кесяков 1894: 156).

Французинът Луи Жедоен също пътува из българските земи през 20-те години на ХVІІ в. "Той е прекрасно осведомен, че езикът на българите е един от славянските езици, като знаел сравнително добре в кои страни се говорят такива езици. Близо до Одрин според него "свършва вярата и славянският или илирският език". "Този език, отбелязва той, се говори в много силни царства и по-специално в Истрия, Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, България, Македония, Албания, Полша, Чехия, Московия, а също в Константинопол при Портата на султана, където придворните си служат с него на драго сърце". Последната фраза на Жедоен е любопитно свидетелство за проникването на славянските езици във висшите турски учреждения и служби" (Йонов 1969: 73).

Особен интерес представлява изказването на арменеца Симон Тбир Лехаци¹¹, който пътешества из Балканите цели 12 години - от 1608 до 1620 г. Той е роден в славяноезична среда - на полуостров Крим, по-късно живее в Молдова и Лвов и това предполага добро познаване на някои славянски езици. Когато прекосява Босна, Лехаци обаче смята, че "Жителите на тази страна... говорят само на български. ... В Босна всички говорят български и когато трябва да се закълнат в нещо, освен името на Мехмед не знаят нищо друго на турски и затова казват "Такоми бога и вира мехмедска"¹², сиреч "Ето ти бог и вяра мохамеданска" (АрП 1976: 33-34). Това негово твърдение би могло да се тълкува като неразграничаване на сръбски и български, само че за разлика от мнозина европейци по-късно Лехаци обединява сръбския и български език под названието български, който явно му е по-познат.

Мнението на Бусбек за произхода на българите се приема безрезервно и от други, по-късни автори, които го повтарят дословно в публикациите си. Един от тях например е секретарят на френския посланик Луи де Е де Курменин, който през 20-те години на ХVІІ в. дори добавя към казаното, че от името на р. Волга чрез изопачаване се е получило България (вж. Йонов 1969: 73). Но секретарят не спира дотук и съвсем определено отбелязва, че "езикът на страната е славянски, който дори е разпространен на много места в Романия (Тракия)" (Йонов 1969: 73).

Без да проявява езикова осведоменост, един от секретарите в пъстрата свита от немски, френски, английски, италиански, шотландски и холандски благородници, пътуваща през 1664-1666 г., англичанинът Джон Бърбъри демонстрира за сметка на това отлични исторически познания за българските земи и населението, обитавало ги през вековете. Той изброява хронологично живелите в тях трибали, мизи, даки, римляни, готи, славяни, българи, гърци, турци. Специално за българите той също обяснява произхода и името им с р. Волга: "Въпреки това тя (тази земя - б.м., Н.Н.) все още пази името България от волгари, които дойдоха от река Волга, и с промяната от "в" в "б" са наречени българи" (АнП 1987: 151). По същото време (1665 г.) друг един англичанин, Рико, изтъква, че българите употребяват древен славянски или илирски език, твърде подобен на руския (Кесяков 1891: 168).

За някои от пътешествениците, оставили сведения за езика на българите през ХVІІ в., в българската литература почти липсва информация. Такъв е случаят напр. с полския дворянин Освйецим, който пътува "през Българско" през 1636 г. Той констатира, че "езикът български прилича на славянски" (Кесяков 1886: 64). "Езикът им е като славянский, или по-добре руский, лесен нам за разбиране" отбелязва малко по-нататък той (Кесяков 1886: 67).

Че българският е подобен на останалите славянски езици, установява немецът от Шчечин (Полша) Конрад Якоб Хилтебранд през 1658 г. "Езикът им е славянски" - обобщава лаконично той (НАП 1986: 82). В такъв дух е и изказването на един анонимен русин, вероятно офицер, бивш пленник у турците през ХVІІ в.¹³ Връщайки се от Цариград в родината, той минава през българските земи. "След Адрианопол - записва в дневника си той - започват области, населени с българи: те са християни по вяра и славяни по език... Околните села са заселени все с българи, славяни по език" (РП 1986: 12-13). Специално за Пловдив пък италианецът Антонио Бенети посочва, че бил разпространен гръцкият език, докато в преминатите места се ширел "илирският [славянският] език, който владеели и ползвали и самите турци" (Йонов 1969: 73).

Противоположен по степента на езиковата си компетенция е маджаринът Давид Рожняй (1665 г.), който само успява да разграничи езика на немюсюлманското от езика на мюсюлманското население, когато обяснява името на Марица: "Край него тече река Марица, на християнски език, турците я наричат Меридже (Мерич)..." (МП 1976: 34).

ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ЕЗИКА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХVІІІ В.

Едни от най-ранните сведения за българския език през ХVІІІ в. са на монаха Василий Григорович Барски, който прекосява българските земи на два пъти - през 1725 и през 1744 г. В едно от пътуванията си през 1725 г. той посещава "Зографския манастир" в Света гора, за който свидетелства следното: "Този манастир се намира на западната страна на планината и в него живеят българи, а не гърци и четенето и пеенето са на български език" (РП 1986: 45). В "Зографския манастир" според правилника "се чете на славянски език с българско произношение, което е малко по-лошо от сръбското, а и пеенето е по-различно от сръбското" (РП 1986: 52). Това сведение е твърде ценно за българистиката, тъй като почти едно столетие преди издаването на Вуковия Додатак В. Г. Барски разграничава трите езика: български, сръбски и черковнославянски (славянски). Дори при описа на различни хрисовули върху пергамент, единият от които е със златен печат от 1340 г., намира текстове с червен цвят, написани според него "на простонароден български" (РП 1986: 53). Вероятно му прави впечатление разликата в черковнославянския и старобългарския правопис.

Капитан Шад е офицер от австрийската императорска армия, вероятно нидерландец, начетен в езиците, както личи от ръкописите му и прочетената и цитирана в тях литература. Когато през 1741 г. прекосява Балканите, той установява: "От Русе до Адрианопол българите християни говорят още илирски (славянски) език, който е един много по-отдалечен от нашия чешки, отколкото руския език" (НАП 1986: 369).

Като един от славянските езици го представя и роденият в Цариград арменски свещеник Ованес Товмаджиян, който описва следната случка в Пловдив през 1757 г.: "Докараха един лекар - християнин. Разтичаха се и свещеник Микаел разговаря на езика на местните жители, а той не беше нито гръцки, нито турски, а славонски" (АрП 1976: 51).

Неговите сънародници, съавторите Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц, родени и живели съответно в Цариград и в Джурджов, Трансилвания, т.е. в славяноезична среда, също определят с точност характера на българския език, като го разграничават от сръбския. "Сърбите - пишат те в своите бележки - говорят славянски език и изповядват гръцка вяра" (АрП 1976: 112) и по-нататък: "Езикът им (на българите - б.м., Н.Н.) е славянски и съвсем малко се отличава от сръбското наречие" (АрП 1976: 144).

Съвсем точно определя българския език като напълно самостоятелен и марсилският учен нумизмат Еспри-Мари Кузинери. През 70-те-90-те години на ХVІІІ в. Кузинери е на дипломатическа служба в Османската империя: общо 11 г. е консул в Солун и вицеконсул в Смирна. Впечатленията му са най-вече от Македония и Северна Гърция - според него един "диоцез, населен изцяло с българи", за който нееднократно подчертава: "Но населението е изцяло българско" (ФП 1975: 375-376), виното му "е известно под името "българско вино" и въобще "в двете Мизии¹⁴ и в Тракия българският е общ език; всички жители го говорят от рождение" (ФП 1975: 379). И малко по-надолу допълва за Горна Емания в Македония (дн. Градско) следното: "Тази област е населена с турци, но всички говорят помежду си на български език".

ИЗКАЗВАНИЯ ЗА ЕЗИКА НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ХІХ В.

Първото регистрирано изказване за българския език през ХІХ в. е на професора по арабски в Кеймбридж, богослова Джоузеф Карлайл, който е член на посланичество от 1801 г. като "учен референт със специални обязаности" (АнП 1987: 416). Карлайл е голям почитател на всичко антично и "скритата му мечта е да попадне на неизвестни съкровища на античната гръцка и арабска литература" (АнП 1987: 416). Особено важен се оказва престоят му в Света гора, където преглежда към 4300 ръкописа в 30 манастира. Описвайки посещението си в манастира "Св. Павел" в Атон, Карлайл записва в дневника си: "Библиотеката им се състоеше... от български ръкописи, тъй като... службите в църквите били изпълнявани на техния език" (АнП 1987: 433). Като присъства лично на една служба пък в манастира "Зограф", той документира: "Литургията и сега се отслужва на български и този език все още преобладава в този манастир. ... Библиотеката на Зограф не ни отне много време, тъй като нямаше други ръкописи освен тези на български език. От тях разгледахме най-малко 330, много от които прекрасно изписани. ... Напечатаните литургии обаче в никакъв случай не са толкова разбираеми, тъй като са примесени с много славянски термини, напълно чужди на българския говор, който и до днес в своя простонароден диалект е същият както преди 700 години, когато са писани тези служебни книги. Ако това е истина, в което неколкократно ме убеждаваха различни хора от манастира, то е много интересно и според мен почти единствен случай във филологията, когато един варварски народ през всички превратности на своята история, като независима държава и под властта на различни сили, е могъл да запази и досега езика си чист и непроменен през столетията" (АнП 1987: 440-441). Свидетелствата на Карлайл са от изключително значение за българистиката. Като учен богослов и ориенталист той вероятно е запознат с всичко, писано дотогава за Европейския югоизток. Несъмнено е познавал и религиозното съчинение на Джон Чембърлейн "Oratio Dominica in diversas omnium fere gentium linguas versa"¹⁵, издадено в Амстердам през 1715 г. В него молитвата Отче наш е публикувана и на "български език". Оказва се всъщност, че е на сръбски, при това записана с грешки (Бърнип 1988: 198-199). Но независимо от това публикацията на Чембърлейн е израз на желанието да бъде даден образец на един непознат дотогава на английската наука език. Несъмнен израз на това желание е и интересът на Карлайл към езика на българите. Макар и съвсем бегли и лишени от конкретен анализ, неговите наблюдения и заключения имат това предимство, че отделят българския език от славянското семейство по неговата стойност като класически език, съхранил през вековете своята ценност и значимост.

Не се знае дали записките на Карлайл са били известни на Уйлям Лийк, а това е малко вероятно, тъй като дневникът му е бил публикуван по-късно. Когато обаче Лийк - този изключително реномиран авторитет в областта на класическата топография и нумизматика, вицепрезидент на Кралското географско и на Кралското литературно дружество, почетен член на Кралската АН в Берлин, член-кореспондент на Френската АН, почетен доктор по литература в Оксфорд - създава пътеписите си за Балканите през 1805-1807 г., проучването на местните езици не е отбелязано като център на заниманията му. Едно обаче е очевидно: славянските езици не са му били непознати, защото, когато коментира топонимията, е наясно с промените, дължащи се на езика на българите, които, както пише, населяват земите около р. Бистрица¹⁶. "Името Вистрица... - пише той - показва славянска промяна на окончанието" (АнП 1987: 503). Несъмнено обаче след експедицията Лийк е проявил отношение към езика на местното население, тъй като през 1814 г. издава речника на Даниил¹⁷ под заглавието "Pentagloss exercices", като прави известни съкращения, а фразите превежда на английски. Английският текст заема първата колонка, с гръцки букви е предаден само гръцкият текст, а текстът на останалите езици е на латиница (Ничев 1976: 14). Транскрипцията на българската част с латиница е необичайна и сложна, изданието изобилства от грешки, които се дължат на важния факт, "че издателят, както сам изповядва (АнП 1987: 381) не е владеел добре български, нито ще е имал компетентен консултант по въпросите на българския език, какъвто е имал по въпросите на албанския" (Ничев 1976: 16).

Публикацията на Лийк, озаглавена "Researches in Greece", London, p. 383-402, макар че е изпълнена с недостатъци (самият български текст на Даниил е изпълнен с много недостатъци и грешки: гръцкият му текст далеч не представлява добър образец на езика, българският - още по-малко), определено има значение за българистиката. Най-напред, тя е била със сигурност позната на В. Караджич. В своя "Додатак" сръбският учен посочва Данииловата книга като един от трите важни извора за българския език. Той е разполагал с оригинала на речника, но посочва и изданието на Лийк, което се документира на с. 48-49: "Ове jе Бугарске говоре Енглез Leake (Лик) преписао Латинским словима по своjоj ортографиjи, и штампао и у Лондону (1813)...¹⁸" (Ничев 1976: 30). Междувременно в свое писмо от 1824 г. И. Копитар пише, че вече 10 години отвсякъде събира материали за българския език (Петровски 1914: 53). Резултатът от неговата дейност се проявява още през 1813 г., когато в рецензия за известната книга на П. Майор за произхода на румънците в Дакия посочва някои особености на българския език. Копитар вероятно е първият, който посочва, че в него има постпозитивен член и дава примери: knigata, majkata¹⁹. Затова несъмнено е, второ, че щом публикацията на Лийк е била достъпна на Караджич, то тя е била позната и на Копитар, който е бил в активна кореспонденция с него. Още през същата 1814 г. в рецензия на първия брой на сп. "Слованка", издавано от Й. Добровски, Копитар пише, че само в България думата bašta означава ‘отец‘ (Петровски 1914: 27). В друга рецензия от 1815 г. - на Вуковата "Писменица" - Копитар изразява пожелание към него да съобщи нещо и за българското наречие, "което до ден днешен се смята за сръбско, но за което рецензентът, знае, че то... употребява член и се поставя отзад на съществителното име. ... В България - продължава той - славяните се появяват 200 г. по-рано, отколкото останалите в Илирик. Кирил, казват, е превел Библията за българите"²⁰ (Петровски 1914: 28-29). И тъй като пряк контакт с българите словенският учен е нямал, за разлика от Караджич, съвсем логично е да се предположи, че стимул за интереса си към българския език Копитар е получил и от публикацията на У. Лийк, която оставя и други дири в научните му интереси: през 1816 г. той прави подробен реферат за нея, а през 1829 г. отново се връща към "Researches in Greece" в статията си "Jahrbücher der Literatur", като превежда от английски само това, което се отнася до езика на българите, макар и да не използва езиковите образци (вж. Петровски 1914: 52).

Макар че изказванията за българския език на останалите англичани са в периода 1823-1829 г., т.е. след публикуването на Вуковия "Додатак", включването им в корпуса с изказвания преди легализирането на българския език от славистиката е логично, тъй като и четиримата определено не са били запознати с него. Както биографичните им данни, така и самите отзиви илюстрират липса на информация за Додатака или на всякакви научни познания по славянските езици за някои от тях. Всъщност, както свидетелства руският учен Н. М. Петровски, дори Сравнителният речник на П. С. Палас, не е бил твърде разпространен. През следващите две-три десетилетия в Европа го е ползвал най-вече Й. Добровски (Петровски 1914: 40), а в Русия Додатакът става достояние само на ограничен кръг академични учени, което личи от кореспонденцията на А. Х. Востоков с П. И. Кепен и граф Румянцев (Филкова 1959: 272).

Единият от тези англичани е Бенджамин Баркър. Той е роден в Смирна, произлиза от англо-левантийско семейство и по рождение е билингва. Знае отлично гръцки (за разлика от английския, който говори с акцент), турски, арабски, ползва и местни езици (може би сред тях е българският). Използвайки ориентацията му в езиковата ситуация в европейската част на Османската империя, известното Библейско общество в Лондон назначава Баркър като агент за Европейска Турция. Голяма е заслугата му по издаване на първия български превод на Библията (вж. подр. Кларк 1983). В информацията си за езиците, ползвани от населението на Адрианопол (Одрин) и околностите му, той пише през 1823 г.: "Гърците²¹ говорят турски, гръцки и български и последните два езика се използуват за писане и четене ... Ето защо Светото писание (трябва да бъде на): съвременен гръцки, турски с арменски букви, български..." (АнП 1987: 570).

Ирландецът Робърт Уолш е дълги години свещеник при Английското посолство в Цариград. Към българите храни особени симпатии. Неслучаен е интересът му към българския език, с който вероятно е имал често съприкосновение при пътуванията си из вътрешността на българските земи и с който е искал да се запознае специално. За това свидетелстват бележките му от 1827 г.: "Българите говорят на език, който няма нищо общо нито с турския, нито с гръцкия, нито с еврейския, нито с арменския, въпреки че в живота българите са смесени с всички от гореизброените националности. Това е език, който те са донесли със себе си от Сарматия, представляващ диалект на славянския, който е най-близък може би до руския. Там, където не се ползува гръцки, богослуженията се провеждат на древния писмен език. ... Езикът, който използуват, е само устен, който никога не е бил граматизиран. Няколко елементарни книжки²² бяха отпечатани на този език, но не можах да видя нито една от тях" (АнП 1987: 649).

Другите двама англичани са офицери от Кралската армия. Джеймз Алекзандър посещава Османската империя на два пъти: първия път (през 1826 г.) само минава на път за родината, завръщайки се от Персия, а втория път идва специално, за да наблюдава с очите си театъра на бойните действия по време на руско-турската война от 1828-29 г., и отсяда в Одрин в компанията на руски офицери, очаквайки подписването на мирния договор. Космополитен войник на една колониална империя, пребивавал известно време в Русия и завързал тесни приятелства с руски офицери, Алекзандър определено е имал уши за чуждите езици и специално за руския. Ето защо той лесно определя езика на българите по следния начин: "Тъй като българският език е славянски диалект и следователно е подобен на руския, войниците и селяните се рабираха без затруднения" (АнП 1987: 702).

Подобно на Алекзандър и Джордж Кепъл е пожелал да стане очевидец на военните сражения през споменатата война. По време на престоя си в Казанлък през 1829 г. офицерът отбелязва: "Езикът на страната е славянски, напълно разбираем за всеки руснак" (АнП 1987: 730). И добавя в бележка под линия: "Славянският език (или илирийският) в сравнение с всеки друг жив език се говори в много повече страни днес. С изключение на няколкото азиатски държави той преобладава в Далмация, Хърватско, Епир (Албания), Босна, Сърбия, България, Русия, Полша, Бохемия и Силезия. Той няма нищо общо с турския или унгарския език" (АнП 1987).

Напълно в нарушение на хронологията ще се коментират още три изказвания, тъй като те са единствените руско, арменско и френско свидетелство за българския език през първите три десетилетия на ХІХ в. Едното от тях е на Александър Григориевич Краснокутски, капитан от руската армия, който подчертава близостта на българския език с другите славянски езици. През 1808 г. той нощува в дома на сливенски свещеник, който му разказва "много интересни неща за Атон". Следователно двамата свободно комуникират: руският офицер - на руски, а свещеникът - на български. За българската реч Краснокутски споменава още: "чух реч, до известна степен сходна с руската" (РП 1986: 71).

Минас Пъжъшкян, известен арменски богослов и лингвист, член на Мъхитаристкия орден, е роден в Трабизон, Турция. Той владее шест езика, между които и няколко славянски. Автор е на "Многоезична граматика", а за "Руско-арменска граматика" е награден от император Александър І със златен медал и пръстен със скъпоценен камък. Свидетелството му за езика на българите не е датирано точно, разполага се в промеждутъка 1800-1820 г. Изглежда към тях храни симпатии, защото обобщава в записките си: "Българите са смели, войнствени хора и в миналото доста са изморявали гръцките царе. ... Езикът им е много близък до славянския и се твърди, че на този народ принадлежи заслугата за създаването на славянската писменост, тъй като братята Сирил и Мефоти произлизали от християнски род"²³ (АрП 1976: 199).

Само един от френските пътешественици през ХІХ в. изразява отношение към езика на българите. Това е Огюст дьо Месанс, граф дьо Лагард - дълги години живял между славяни в Австрия и после в Полша, който през 1824 г. пътува през черноморското крайбрежие и по-нататък по суша към Виена. Знаенето на полски език му помага да направи заключението, отнасящо се до ситуация в Аполония (Созопол): "С малко повече внимание разбирам добре български, един от многобройните говори на славянския език. Моите полски прислужници са във възторг да го слушат и да бъдат разбирани" (ФП 1981: 99).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ако се обобщят изказванията на внушителните по числеността си 40 пътешественици с различна народност и различна, но при повечето от тях широка езикова осведоменост, не може да не направи впечатление, че почти всички (с изключение на Джон Бърбъри, който не го определя изобщо, и Давид Рожняй, който го назовава неопределено християнски) имат ухо за българския език и безпогрешно го идентифицират като славянски. Логично възниква въпросът, какво означава славянски. Мнозина от тях са убедени, че славянските езици, които познават и с които са в допир в многоетничната Австрийска империя или при пътуванията си в Русия и на Балканите, образуват едно голямо езиково семейство, чиито езици наричат и негови диалекти (наречия, говори). Разбира се, това не е абсолютно, тъй като повечето от пътешествениците не уточняват като каква езикова формация го възприемат - дали като отделен език, или като диалект. Освен това в европейското езикознание от ХІХ в. славянските езици (а и не само те) до късно са били описвани като "наречия", тъй като критериите за диференцирането на езика от диалекта не са били още изчистени.

Голяма част от пътешествениците смятат, че като член на славянското езиково семейство езикът на българите е равнопоставен на останалите славянски езици и го назовават български език. През ХVІ в. това са Стефан Герлах (когато присъствуват много българи, литургията се чете на български език), Пиер Белон дю Ман (хората... говорят разни езици като склавонски, български, гръцки, албански), Марк-Антонио Пигафета (говори се само български) и Жак Бонгарс (по селата се говори български).

През ХVІІ в. така мислят полякът Освйецим (езикът български прилича на славянски), а през ХVІІІ в. - Василий Григорович Барски (българско произношение, което е малко по-лошо от сръбското; простонароден български) и Еспри-Мари Кузинери (българският е общ език; всички жители го говорят от рождение). Ако пренебрегнем заблуждението на Симон Тбир Лехаци (в Босна всички говорят български), можем да приемем, че и той се причислява към тези автори.

Безспорно като отделен език през ХІХ в. е определена речта на българите от Дж. Карлайл. Всъщност единствено той ще отдели българския език като език с традиция в книжовността и ще се възхити от един "варварски народ", който е съхранил езика си "чист и непроменен през столетията". Като самостоятелен език, също поставен сред неславянски езици, го възприема и Б. Баркър, когато посочва на Библейското общество на какви езици трябва да се преведе Библията, при това подчертава, че наравно с гръцкия и българският език "служи за писане", т.е. че е книжовен език. Твърдението на Баркър обаче си противоречи с негово изказване, направено малко по-долу. Определяйки го като диалект на славянския, най-близък може би до руския, и пояснявайки, че българите са го донесли "от Сарматия", той подчертава, че за разлика от древния писмен език устният, който сега се използва, никога не е бил граматикализиран. Веднага след това коректно добавя, че знае за няколкото отпечатани на тоя език книжки, но които не е могъл да види.

Макар и косвено, като отделен език го коментира и У. Лийк, тъй като ученият не го представя в изданието си на Данииловия речник сред други славянски езици, а сред балкански: влашки, гръцки и албански. Може би само един предубеден филолог ще види в това промисъл, тъй като, без да иска, Даниил, а после и Лийк ще ситуират българския език сред езици, с които, както доста по-късно ще се каже, образува т.нар. балкански езиков съюз.

Като малко по-различно би могло да се тълкува изказването на М. Пъжъшкян - език, "много близък до славянския". Дали под това трябва да се разбира, че арменският богослов, който е изключително образован и чиято лингвистична дейност има академичен характер, го приема за език, приличен на "общия" славянски, вер. църковнославянския, не може да се каже със сигурност. Но може да се предположи, че като учен, пристрàстен към славянските езици и славянството, не може да не е бил запознат с изследванията и научните позиции на немския енциклопедист от ХVІІІ в. Аугуст Лудвиг фон Шльоцер, според когото езикът на Кирил и Методий е "бил говорим и вероятно е бил общият народен език на Моравия и България" (Стойкова 2003: 550). Само това, свързано с констатацията му за приликата на българския език със славянския и с присъствието му на честването на празника на светите братя в Шумен през 1813 г., може да обясни убеждението му, че на българския народ "принадлежи заслугата за създаването на славянската писменост". След това тая теза ще се подеме от П. И. Прайс, О. Цаф, П. Й. Шафарик и други слависти от ХІХ в. (Куцаров 1980: 89, 97, 121).

Като един от славянските езици, но неназован специално го описват също немалко чужденци в периода ХV-ХVІІІ в.. Така го приема през ХVІ в. Бенедикт Курипешич (говорят един славянски език (Windische Sprache), който за нас беше малко по-неразбираем от сръбския), През ХVІІ в. това са Хугас Инджеджиян и Степанос Кювер Агонц (езикът им е славянски и съвсем малко се отличава от сръбското наречие), Питър Мънди (езикът им не е нито турски, нито гръцки, но подобен на руския), Конрад Якоб Хилтебранд (езикът им е славянски), един анонимен русин (околните села са заселени все с българи, славяни по език) и Самуил Кушевич (езикът им... подобен на нашия). През ХVІІІ в. го дефинира по този начин капитан Шад (говорят още илирски (славянски) език, който е един много по-отдалечен от нашия чешки, отколкото руския език).

От изказванията на останалите пътешественици от същия период (ХV-ХVІІІ в.) не може да се добие ясна представа, дали като приемат езика на българите за илирски/илирийски или славянски, го отделят от останалите и му дават ранга език, или го приемат за славянско наречие на един общ славянски език. За съжаление, такова разграничение не се прави изрично нито в изказванията на Филип Калимах от ХV в. (близки съседи и познати на поляците... сродни на тях поради еднаквостта на езика им), нито в изказванията през ХVІ в. на Антон Вранчич (траките, българите и другите народи, говорещи на илирийски език), Ожие Бусбек (говорят илирски език, както сърбите и расците), Ханс Дерншвам (българският език също е сръбски или славянски език), Мелхиор фон Зайдлиц (много християни, които говорят повечето славянски език), Мартин Грюневег (народ, който говори славянски език; затова поляците, понякога и русите могат да разговарят с тях), Райнхолд Лубенау (езикът им е илирски или славянски), Яакопо Соранцо (тук престава да се говори славянски), Антонио Бенети (илирски език), Рико (славянски или илирски език), Луи Жедоен (славянският или илирският език... този език се говори в много силни царства) и секретарят на Луи де Е де Курменин (езикът на страната е славянски). Прави впечатление, че от ХVІІІ в. насетне пътешествениците вече не говорят за общ славянски език. Единственото изключение е Ованес Товмаджиян, който отбелязва: "езикът на местните жители... не беше нито гръцки, нито турски, а славонски". От ХV до ХVІІІ в. обаче всички те са категорични в едно: българите са славянски народ, който говори български език или наречие - неделима част от голямото славянско езиково семейство.

Като славянски език (диалект), равнопоставен на останалите, член на славянското езиково семейство го приемат и всичките пътеписци от първите три десетилетия на ХІХ в. Приликата му с другите славянски езици се потвърждава по различен начин. Така например Дж. Алекзандър ще спомене, че съвсем логично, след като руските войници и техните домакини - българските селяни, се разбират "без затруднения", то българският език "е славянски диалект, подобен на руския". Това ще потвърди през същата година и другият английски офицер, Дж. Кепъл: език "славянски, напълно разбираем за всеки руснак". Полските прислужници на граф дьо Лагард по същите причини ще бъдат "във възторг да го слушат и да бъдат разбирани", а русинът А. Г. Краснокутски ще установи, че слуша реч, "сходна на руската".

Всичко това идва да покаже, че изнасянето на научна информация за българския език от Вук Караджич не е станало на празно място, не е запълнило една съвсем непозната област от лингвистичното познание. Всъщност парадоксалното е, че в началните десетилетия на ХІХ в., когато се създават двата центъра на славистиката - централноевропейският и руският - става така, че ако за единия са известни славянските езици в многоетничната Австрийска империя, а за другия - най-вече руският и църковнославянският език, то за българския език, говорен в също така многоетнична и пъстра в езиково отношение Османска империя, почти нищо не се знае от учените славяни. Додатакът на Караджич например, изправящ един недостатък в Речника на Екатерина Велика, доказва, че за българския език П. С. Палас няма информация. Бегла е информацията за него и на бащата на славистиката Й. Добровски, който докъм 1827 г. ще го приема за сръбски диалект. Тази ретардация в научната осведоменост на руските и централноевропейските лингвисти или по-скоро "късо съединение" в информираността за българския език (особено за руските), която не е била малка през предходните векове (Филкова 1959; 1962), обаче бързо ще се компенсира от засиления им интерес след това, за да кулминира в нарочното му теренно проучване от руски, чешки и други учени, издаването на учебни пособия за изучаването му от чужденци и написването на българска граматика от Ю. Венелин.

БЕЛЕЖКИ

* Настоящият материал е допълнена и преработена версия на две публикации под печат от 2005 г.: Езикът на българите през погледа на чужденеца пътешественик през ХV-ХVІІІ век и Езикът на българите през погледа на чужденеца пътешественик в първите три десетилетия на ХІХ век. [обратно]

1. Додатакът е допълвал една празнота в създадения по инициатива на Екатерина Велика от П. С. Палас "Сравнителен речник на всички езици и наречия" (1787-1789; 1790-1791 г.). Авторът му дава в него 285 думи на 200 езика (Куцаров 1980: 82). Сред тях обаче българският не присъства. Между другото, далеч преди това в руската литература се говори за съществуването на българския език. Т.напр. през ХVІІ в. българският език се споменава в текстове на В. К. Тредяковски; В. Н. Татишчев също говори за езика на българите като за славянски език; а А. П. Сумароков публикува "молитвата господня" на 8 славянски езика, едната от които е "по Болгарски", различен от "Сербски" (Филкова 1959: 269). Информацията за него не се губи и през ХVІІІ в. М. В. Ломоносов в свое съчинение през 1739 г. споменава измежду другите езици и българския, а в материалите за "Российская грамматика" (1755 г., публ. 1757) в класификацията на славянските езици на трето място след руски и полски поставя българския език. В "Предисловие о пользе книг церковных" (1757) пък пише за отвъддунавските славяни, че "для употребления славянских книг церковных говорят языком, россиянам довольно вразумительным, который весьма много с нашим наречием сходнее, нежели польский..." (Филкова 1959: 270). На този фон е необяснимо, че през ХІХ в. в Русия се лансира гледището, че българският език е сръбски диалект. Т.напр. през 1817 г. М. Т. Каченовски помества във "Вестник Европы" статията си "Исторический взгляд на Грамматику славянских наречий", където пише: "Главные диалекты суть следующие:... 4) Сербский с болгарским, боснийским, славонским, далматинским..." (Филкова 1959: 270).[обратно]

2. Вж. подробно по въпроса напр. Петровски (1914); Леков (1966); Лашкова (1987); Димков (1987); Кочев (1988); Бърнип (1988) и др. и пос. там литература.[обратно]

3. Ценни в това отношение са изследванията на М. Йонов за изворовата стойност на европейските пътеписи, вж. Йонов (1969, 1980) и пос. там литература.[обратно]

4. Съчинението на Ph. Calliimach "Ad Innotentium octavum oratio" не е преведено на български.[обратно]

5. Вранчич произлиза от знатен босненски род, но живее в Далмация; по образование е богослов, завършва в Падуа, учи и във Виена и Краков. Епископ на Трансилвания; Естергомски и Печки епископ, по-късно кралски съветник на Фердинанд Хабсбург и император Максимилиан ІІ; кардинал на Хабсбургския император година преди смъртта си през 1573 г.[обратно]

6. Във "Френски пътеписи за Балканите. ХV-ХVІІІ в." цитатът изглежда така: "Всеобщо прието мнение е, че българите... са дошли откъм скитската река Волга и че се наричат българи, равнозначно на волгари, по името на тази река... Езикът им е склавонски, общ с този на Сърбия и Рашка (Южна Сърбия - б.м., Н.Н.)" (ФП 1975: 128). За свързването на етногенезиса и името на българите с р. Волга, споделяно и от други западни писатели от оная епоха, преводачът на английските пътеписи М. Йонов смята, че се среща за пръв път у Ожие Бусбек (НАП 1979: 223; Йонов 1980: 92-94).[обратно]

7. Съчинението му "Itenerario di M.-A. Pigafetta" не е преведено на български. [обратно]

8. Дневникът на J. Soranzo "Diario del viaggio da Venezia a Constantinopoli fatto dame…", издаден през 1856 г. във Венеция, не е преведен на български.[обратно]

9. Лубенау е пътувал много. Посетил е Полша, Германия, Австрия, Латвия, Литва, Гърция, Италия, Тунис, Венеция, Сицилия, Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Дакия, Расция (дн. Южна Сърбия), Босна, България, Тракия, цяла Македония, Далмация, Албания, Илирия (Хърватско) и съседните й острови, "където се говори славянски или далматински" (НАП 1979: 460). За славянския езиков свят той пише с удивление: "Аз трябваше да се учудвам колко странно се разпространяват по широкия свят езиците... Що се касае до езиците, да вземем например кралство Полша; речта на поляците разбират, от една страна, русите и московците... От друга страна, Влахия и Молдава..., които имат свой отделен език, но говорят и славянски... цяла Московия... именно цялата страна на скитите чак до Татария, в тях също се среща този език, така че аз не мога да не се учудвам на това" (НАП 1979: 461).[обратно]

10. Вж. за названието мореи у М. Йонов: "мърви, мърваци, което име се среща в някои части на Македония... за означаване на хора, превозващи руда, въглища, пепел" (НАП 1979: 487).[обратно]

11. Активната дейност на арменците, посетили българските земи, свързана с църквата, с Мъхитаристкия орден, чието седалище е в Италия, и контактите им с останалите европейски страни са достатъчна причина те да бъдат причислени към пътешествениците европейци.[обратно]

12. Рефлексът [и] на ятовата гласна се среща в югоизточните чакавски говори и в западната зона на щокавските говори на сръбския език (Иванова 2000: 14).[обратно]

13. Според коментара на историческите събития пътуването се е осъществило след 1669 г.[обратно]

14. Представите на пътешествениците от тази епоха за Горна Мизия и Долна Мизия търпят развитие: повлияни от ренесансовите писатели, а по-късно от преките си наблюдения, те използват тези топоними, а също и названия като Романия, Македония, Тракия, България и др., за да назоват части от българската езикова територия.[обратно]

15. С приблизителен превод "Неделна молитва на различни езици, отнасяща се до почти всички народи", направен от гл. ас. Елена Иванова.[обратно]

16. Дн. в югозападната част на Р Македония.[обратно]

17. Т.нар. Речник на Даниил от 1802 г. има по-скоро характер на разговорник - съдържа фрази с битово съдържание на гръцки, влашки, албански и гръцки, разположени в 4 колонки. Създаден е като част от по-голямото съчинение "Начално обучение". Авторът му е арумънец - Даниил Михали Адами Хаджи от албанскския град Мосхополис. Книгата му е издадена с материалната подкрепа на владиката Нектарий, също арумънец. Задача на книгата е "да приобщи албанци, власи и българи към гърцизма; тя ги кани да изоставят своите "варварски" езици и нрави; тя ги призовава да станат гърци. ...той е гъркоман и поддръжник на една национално-нихилистическа линия, която в продължение на много десетилетия характеризира горните слоеве на влашкото население в Македония" (Ничев 1976: 12-13).[обратно]

18. Караджич греши по отношение годината на издаването и посочва 1813 вм. 1814 г.[обратно]

19. Да не забравяме, че едва през следващата година ще се появи книгата на Й. Кърчовски "Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова...", в която определителният член редовно се среща (Цойнска 1979: 144). Че Копитар я е имал, знаем от негово писмо от 1816 г.[обратно]

20. Вероятно реминисценция на проучванията на Аугуст Лудвиг фон Шльоцер по кирилометодиевистика, който "посочва, че ако църковнославянският език съвпада с езика на св. Кирил, тогава България е земята, където той може да се търси" (Бърнип 1988: 199).[обратно]

21. С названието гърци тогава често се означавало понятието ‘изповядващи източното православие‘.[обратно]

22. До 1827 г. вече са излезли 10 книги на български език: Неделникът на Софроний, пет книги на Й. Кърчовски, две на К. Пейчинович, букварът на П. Берон, "Священна история..." на В. Ненович и "Священно цветообрание..." на Ан. Стоянович. Може би за някои от тях Баркър е имал информация.[обратно]

23. На Пъжъшкян дължим информацията за играно в Шумен още през 1813 г. театро, в което трима българи, изпълнявали сценка на гръцки език, "защото в салона присъствали гръцки духовници". "По пътя той (неговият домакин и събеседник - б.м., Н.Н.) ми обясни - пише в писмото си Пъжъшкян, - че вечеринката е по случай българския празник на писмеността,… но ми обясни, че никой не смеел да говори за този празник, наречен на Сирила и Мефота, които са написали българската азбука, защото гърците им забранявали" (АрП 1976: 215-216). Всъщност информацията е едновременно както за театрото, така и за честването на празника на Кирил и Методий, макар и тайно, не с улично шествие.[обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бърнип 1988: Бърнип, Д. Ролята на Ириней Копитар за преоткриването на българския език. // Български език, 1988.

Димков 1988: Димков, Н.Вук Караџић и бугарска интелигенција. // Научни састанак слависта у Вукове дане. Београд. Нови Сад. Тршић, 1988, кн. 17.

Иванова 2000: Иванова, Н.История на сръбския и хърватския книжовен език. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2000.

Йонов 1969: Йонов, М. Европейски пътеписи - извор за историята на българските земи през ХVІІ век. София: Наука и изкуство, 1969.

Йонов 1980: Йонов, М. Европа отново открива българите. София: Народна просвета, 1980.

Кларк 1983: Clarc, J. Benjamin Barker and the Bulgarians. // Изследвания в чест на проф. д-р Христо Гандев. София, 1983.

Кочев 1988: Кочев, И.Вук Караджич и българският език. // Български език, 1988.

Куцаров 1980: Куцаров, И.Увод в славянската филология. Първа част. София: СУ "Климент Охридски", 1985.

Лашкова 1985: Лашкова, Л.Йозеф Добровски. // Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. І. София: АИ "Марин Дринов", 1985.

Лашкова 1987: Лашкова, Л. Вук Караджич (1787-1864). // Сравнително езикознание, 1987, № 6.

Леков 1966: Леков, И. Вук Стефанович Караджич като езиковед българист. // Анали Филолошког факултета Београдског университета, 1966, № 5.

Ничев 1976: Ничев, А. Четириезичният речник на Даниил (Гръцка и българска част). // Годишник на СУ ФЗФ, т. LXX, 1976, 2.

Пантев, Гаврилов 1999: Пантев, А., Гаврилов, Б. 100 най-влиятелни чужденци в българската история. София: Репортер, 1999.

Петровски 1914: Петровский, Н. М.О занятiяхъ В. Копитаря болгарскимъ языкомъ. // Списание на БАН, VІІІ, Клонь Историко-филологичен и философско-общественъ, 1914, № 5.

Стойкова 2003: Стойкова, А.Аугуст Лудвиг фон Шльоцер. // Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 4. София: АИ "Марин Дринов", 2003.

Филкова 1959: Филкова, П.Интересът към българския език в Русия през ХІХ век. // Български език, 1959.

Филкова 1962: Филкова, П. Ранни сведения за българския език в Русия. // Български език, 1962.

Цойнска 1979: Цойнска, Р. Езикът на Йоаким Кърчовски. София: Изд. на БАН, 1979.

ПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

АнП 1987: Английски пътеписи за Балканите. София: Наука и изкуство, 1987.

АрП 1976: Арменски пътеписи за Балканите. ХVІ-ХІХ в. София: Наука и изкуство, 1976.

Кесяков 1886: Хр. Кесяков. Пътуване през Българско в 1636 г. Превод от полски. // ПСп, 1886, кн. ХІХ, 63-69.

Кесяков 1891: Хр. Кесяков. Стари пътувания през България. СбНУ, 1891, кн. VІ, 167-171.

Кесяков 1894: Хр. Кесяков. Стари пътувания през България. СбНУ, 1894, кн. ХІ, 155-194.

МП 1976: Маджарски пътеписи за Балканите ХVІ-ХІХ в. София: Наука и изкуство, 1976.

НАП 1979: Немски и австрийски пътеписи за Балканите. ХV-ХVІ в. София: Наука и изкуство, 1979.

НАП 1986: Немски и австрийски пътеписи за Балканите. ХVІІ-ХVІІІ в. София: Наука и изкуство, 1986.

РП 1986: Руски пътеписи за българските земи. ХVІІ-ХІХ век. София: ОФ, 1986.

ФП 1975: Френски пътеписи за Балканите. ХV-ХVІІІ в. София: Наука и изкуство, 1975.

ФП 1981: Френски пътеписи за Балканите. ХІХ в. София: Наука и изкуство, 1981.

© Надка Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2006, № 3 (76)