РЕГУЛАЦИЯ НА ИНТЕРНЕТ - МЕЖДУ КИБЕРАНАРХИЯ И КИБЕРЦЕНЗУРА

Мария Попова

web

Офлайн срещу онлайн - един частен случай

[V]ote-auction е сайт, който стана популярен покрай напрегнатите избори за американски президент през 2000 г. Но поводът не беше пристрастието му към един от двамата кандидати или уникалното му съдържание, а фактът, че срещу него се изправи цялата машина на американското съдебно производство. Причината е, че [V]ote-auction предлага възможност за онлайн търгуване на гласоподавателния вот. Както сам посочва, сайтът си поставя за цел да комбинира американските принципи на демокрация и капитализъм като предоставя открит форум за контакт между гласоподавателите и американските компании, даряващи средства за политическитe кампании на кандидатите за държавен глава. Позицията, от която авторите на акцията тръгват, е, че по този начин ще се намали разхищаването на средства в изборната индустрия, която се контролира от специализираните групи на политически консултанти, получаващи 10-15% от дарените капитали за популяризиране на някои от политическите кандидати. Според [V]ote-auction, това третира гласоподавателите като продукт, който може да бъде продаден на кандидатите (и/или на техните дарители). Под дръзкия лозунг "Контролирай своя глас - контролирай своята демокрация!", сайтът предоставя възможност на гласоподавателите сами да направляват своя изборен капитал, с което да се преодолее ниската избирателна активност, рутинността на политическата система и медийната тоталност на посланията. От друга страна, компаниите, които инвестират в политическите кампании, имат по-голям контрол и възвръщаемост на инвестициите си, като могат директно да влияят върху гласоподавателите. Независимо дали представлява провокативна артистична акция или действително цели промяна на утвърдената избирателна система, реакцията на американската съдебна власт срещу [V]ote-auction е мигновена. Съдия от щата Илинойс издава съдебна забрана за опериране в този щат на сайта voteauction.com. В опит да заобиколят това нареждане операторите му променят домейн името на vote-auction.com. Тогава се намесва министърът на правосъдието на щата Мисури Джей Никсън, който получава съдебна заповед, задължаваща операторите на [V]ote-auction да отбележат в сайта си, че купуването и продаването на гласове е незаконно според законите на Мисури. Тази съдебна заповед се отнася не само до името на обвиняемите, но също до всяка дъщерна компания, филиал или всеки, който действа от тяхно име или в техен интерес. Действията на съдебните власти са продуктувани от същестуващите закони в САЩ, според които купуването и продаването на гласове във федерални избори е федерално престъпление, което се наказва с глоба от 10 хиляди долара и 5 години затвор. В скандала се включва и държавният секретар на Калифорния Бил Джоунс, който създава специален разследващ екип да следи дейността на подобни сайтове за предлагане и купуване на избирателни гласове.

Трябва да се отбележи, че в действителност [V]ote-auction не успява да продаде нито един глас, въпреки че поне първоначално заявеният интерес от страна на избирателите е голям. В случая по-интересни са опитите за прилагане на офлайн законодателството (и то на отделна държава) върху онлайн територията на интернет. А също оспорването на тоталната свобода на мнението и възгледите (един от доводите, който операторите от [V]ote-auction изтъкват в своя защита е именно Първата поправка към Конституцията на САЩ, защитаваща свободата на волеизявление), които конструират мита за Мрежата и практиките на регулиране на киберпространството. Конкретният случай поставя множество въпроси и те засягат самата същност на интернет. Какви са възможностите за нейното регулиране и кой трябва да го извършва? Какъв тип норми трябва да бъдат прилагани спрямо нея и какъв да бъде техният характер? Национални, транснационални или киберпространствени трябва да бъдат регулативните рамки, в които да бъде поместена представата за интернет и дали това няма да накърни нейната първоначална аура? В кои случаи регулацията означава контрол и в кои - цензура и т.н.? Всеки от тези въпроси има множество отговори и всеки от тях е верен в зависимост от гледната точка на неговите носители. Еднозначният подход към виртуалното пространство нарушава неговата същност и обезсмисля неговия модел.

* * *

Преди обаче да преминем към изследване на регулационните механизми спрямо интернет, трябва да направим още някои уточнения. Интернет е уникална по своята същност медиа, в която виртуално се съвместяват глобални насоки за формиране на общо електронно пространство. То може да се определи като резултат от глобализационните процеси в реалното, физическо пространство, включително и в областта на медиите, които протичат неедновременно и с различен интензитет в отделните географски райони. Това води до въпроса за достъп до виртуалността (наличието или ограничаването на достъпа се използва като средство за политически контрол) и до мястото на отделния потребител в безкрайността на киберсвета. В случая може да бъде разгледана възможната му съопределеност към някое от виртуалните обединения - виртуална класа, остатъчна класа (surplus class), като опозиция на първата, и периферна класа.

Виртуалната класа представлява управляващият елит, групата с най-голяма власт, своеобразните монарси на електронното кралство. Тя осъществява своя контрол чрез икономическите си предимства (финансови, комуникационни и технологични възможности), социалната зависимост (необходимостта от информация) и политическите прокламации спрямо потребителите. Авторитарното й поведение е стремеж за надмощие и премахване на всякакви опити за критика или оспорване на идеологията й. До голяма степен влиянието на виртуалната класа се дължи на представите на самите виртуални хора за електронното пътешествие през Мрежата като предпоставка за развитие, личностно и културно общуване. За редовите нетпотребители, формиращи остатъчната класа, остават идеологическите уловки за демократичност и икономическа равнопоставеност, които прикриват стремежите на виртуалната класа за максимална доходност и загубата на социални права. Извън тези две общности може да се говори за съществуването и на условно наречената "периферна класа", която не участва във виртуалното пространство, но е и потенциална като възможност за бъдещо включване в интернет. Като обем тя многократно надвишава първите две класи, но е с най-малко влияние (за повече вж. Попова 2003).

Трябва да бъде спомената и тезата за колективното съзнание като конструкция на ноосферата, която обхваща отделните възгледи, жизнени стилове, предпочитания и очаквания, и предполага пълно или преобладаващо заличаване на различията между виртуалните хора. Това до известна степен кореспондира с представата за всеобщата регулация на Мрежата като израз на всеобщия интерес. Дали обаче е възможно? В случая може да се изведе схващането за интернет като предпоставка и/или продукт на глобализацията (включително появата на виртуална глобализация) и начините за нейното регулиране да се приемат за тъждествени на стремежите за овладяване на глобализационните процеси.

Виртуалната глобализация може да бъде представена посредством няколко гледни точки. Според Улрих Бек едновременното възпроизвеждане и възприемане на събития, възникващи по различно време, води до заличаване на локалните особености и до създаването на "компактното във времево отношение земно кълбо" (вж. Бек 2002: 45). Така между отделните потребители се създава въображаема близост, която се проявява чрез общите символни фигури, които медиите произвеждат. Личните възприятия не са локално породени, а продукт на масмедийно поддържания и оформен транснационален живот. Затова Бек оспорва тезата на Маршал Маклуън за "глобалното село" като създаваща погрешна представа за възвръщане на общността, докато дигитално опосредстваните форми на общуване не почиват върху роднински, социални или пространствени връзки, а единствено върху общите интереси към и в Мрежата. Подобни са и вижданията на Зигмунт Бауман, според когото съвременната кратковременност на същестуване на общностите е резултат от факта, че общуването вътре в общността няма никакво преимущество пред общуването между различните общности. Характерът на днешните електронни медии предполага еднакво влияние върху индивидите като степен на въздействие, независимо дали се конструира малка по размери и интензитет на общуване група или такава, която практически няма граници в пространството (вж. Бауман 1999: 36). Сходни са възгледите на Цветан Семерджиев, за когото съвременните технологии като интернет осигуряват възможности за глобална имагинерна комуникация, при която се създава представа за света като система, изградена от две взаимосвързани действителности: реална (физическа) и имагинерна (ноосфора), към която се отнася глобализацията (вж. Семерджиев б.г.: 77).

Бауман прави интересен паралел с модела на Паноптикум на Мишел Фуко, който представлява централизиран град, подчинен на наблюдението на управляващите/надзиратели, намиращи се в центъра на града, където информацията е строго централизирана (Бауман 1999: 72-73). Този модел може да бъде използван като привидно обяснение на начина, по който се регулира интернет. Главната цел на Паноптикума, твърди Бауман, е да въвежда дисциплина и да налага еднаква рамка на поведение върху своите подчинени, своеобразно оръжие срещу различието, избора и многообразието. Това пряко кореспондира със стремежа на някои държави (демократични и авторитарни) да контролират/цензурират достъпа, движението и мнението на различните потребители в Мрежата. Разбира се, подобни цели са обясними, защото интернет се явява мощно икономическо, културно и политическо средство за влияние и отделните общества и страни са привлечени от възможността за материален и идеен просперитет. Както ранен наблюдател на интернет отбелязва: "Достъпът до алтернативни форми на информация и най-вече възможността за споделяне с останалите на вашите собствени алтернативи за официалната гледна точка е, по своята природа, политически феномен." (Таубман б.г.)

Като цяло могат да се обособят три различни групи, от които зависи регулацията на Мрежата. На първо място, и най-многобройни като численост, са потребителите. Те са тези, които формират представата и същността на виртуалното пространство - с неговите безкрайни възможности за размяна на информация, забавление, общуване, търговия. Потребителите са малките елементи, които изграждат монолитността на интернет, тяхното заличаване би довело до разпадането на цялата структура. Предполагаемо е, че те трябва да имат най-голям контрол върху нея. Обаче това не винаги е така. В настоящето развитие на киберреалността много по-съществено е влиянето на втората група - провайдърите и особено на третата - държавите. През провайдърите (или интернет доставчиците) преминава цялата информация и те имат най-голям поглед както върху общата рамка на Мрежата, така и спрямо отделните детайли от характера на комуникацията между потребителите. Поради възможностите им да разполагат с по-задълбочени материали, да прихващат и филтрират неблагонадеждната информация, върху тях е съсредоточен най-силният натиск от страна на държавите. Методите за тяхното влияние са свързани с провеждането на целенасочена интернет политика, конструирането на закони и съдействието за тяхното прилагане. Тук е моментът да се отбележи, че законодателното регулиране на Мрежата е подчинено едновременно на офлайн законите, характеризиращи процесуално - съдебната практика на отделните страни (които не винаги са адекватно приложими, поради наднационалния характер на интернет, както и заради специфичните особености на неговата същност), а също и специализираните закони, резултат от консенсусната политика на отделните държави и обществени организации. Към тях трябва да се прибавят и особената нететика, на която се подчиняват повечето потребители и провайдъри, икономическите модели, които изграждат до голяма степен процеса на размяна на информация, стоки и услуги между юзърите и техническите параметри, които се определят от възможностите на софтуерното и хардуерно обезпечаване, с което разполагат виртуалните хора и на основата на което формират своите комуникационни връзки.

Киберанархия - регулиране на свободата

Един от основните митове, които конструират представата за интернет, е свободата - свободата на изразяване, на ползване на информация, за която не е необходимо да се заплаща нищо, на анонимност или на представяне чрез характеристики на личността, напълно противоположни на реалните. А също свободата на достъп, на навигация в пространството, липсата на авторитети, цензура, икономически, образователни, езикови, културни, расови, полови и най-вече социални ограничения. В първоначалните описания интернет е онази Аркадия, в която всички потребители са щастливи, забравили неудобствата, проблемите, предразсъдъците и пречките на физическата действителност. В нея те могат свободно и независимо да правят или да не правят своя избор по отношение на идеи, стоки, стремежи, недостижими в осезаемата реалност за разлика от виртуалната. И най-вече в Мрежата потребителите имат свободата да бъдат безтелесни, движейки се безцелно или преднамерено из информационното пространство, необезпокоявани от никого и имащи възможност да общуват с когото искат и по начина, който желаят, във всеки различен момент. В интернет виртуалните хора се припознават единствено като съзнание, част от общата ноосфера, към която се отнасят други порядки и поведенчески модели. Разбира се, това е само илюзорна, крайно анархистична картина за киберпространството. Някои изследователи като Артър Крокър и Майкъл Уейнстейн (Крокер & Уейнстейн б.г.) смятат, че този така прекрасен сценарий (своеобразна софтидеология) е създаден само за да привлече колкото се може повече потребители към интернет, от което, в крайна сметка, печелят истинските господари на Мрежата - виртуалната класа или тези, които наистина владеят кодовете за конструиране и управление на виртуалността. Регулацията е неизбежна и целенасочена, част от цялостния проект за тотално обвързване на юзърите (и съответно на тяхните очаквания, желания, потребности и капитали) към суперинформационната магистрала, в която постепенно се превръща интернет.

Не толкова драстични са идеите на американския юрист Лорънс Лесиг (1999), според когото свободата в киберпространството не трябва да означава липса на контрол и правила, включително и на себеконтрол, а е обвързана с изграждането на общи принципи, модели, позиции, които да са приети и спазвани от всички. Т.е. трябва да съществува не киберанархия, а киберобщество, основано на обща конституция. За него първоначалната свобода, с която са разполагали първите потребители на интернет, вече е заменена от перфектен контрол, на който съвременните многочислени и постоянно увеличаващи се като количество потребители се налага да се подчиняват. Същевременно регулацията на виртуалното пространство не е еднозначна. Някои области се подлагат на по-лесен контрол за разлика от други, поради което първите са по-предпочитани за управление от държавните органи. Лесиг извежда и проблема за достъпа и вида на достъпа като фактор при регулацията. Типът достъп зависи от софтуера ("code is law", както твърди Лесиг, т.е. технологията регулира пространството), от неговите особености и технически модел. В първия случай достъпът е свободен, потребителите са напълно анонимни и ползването е неограничено, а във втория - достъпът е контролиран, потребителите са известни и може да има ограничения при ползването на определен тип информация. Привидно това разделение се отнася до демократични/недемократични режими и тяхното отношение към киберпространството, но строго регулиране на достъпа съществува и в напълно либерални общества, което често е осъждано като тип въздействие.

В тази насока може да бъде представен един интересен пример - "Декларация за независимостта на Киберпространството" на Джон Пери Барлоу (Барлоу б.г.) и в него се признава правото на всеки потребител да бъде част от Мрежата, независимо от расата, географски, икономически или военни предимства, без предварителни привилегии или дискриминация. Всеки има възможност свободно да навигира в простраството, да изразява мнението си, без да се съобразява с гледната точка на мнозинството. Тази независимост, според автора на декларацията, е заплашена от "информационната карантина", чрез която страни като Китай, Германия, Франция, Русия, Сингапур, САЩ се опитват да предотвратят "разпространението на вируса на свободомислието, издигайки стени на границите на Киберпространството." И завършва, че тези мерки могат да задържат епидемията за известно време, но в свят, подчинен на комуникационните средства, те няма да могат да влияят дълго време. Разбира се, както предполага призивният характер на декларацията, тя цели да привлече вниманието на различните потребители, въпреки че съзнава невъзможността съществено да промени системата на регулация на Мрежата.

Подобна, но по-въздействаща, инициатива предприема друга интернет организация, известна под името "Киберармия" (Cyber Army) (2001). Тя представлява военизирана структура от около 35 000 потребители, които, със своите акции, се противопоставят на действията на държавите, оказващи влияние върху Мрежата. "Киберармията" залага на саморегулацията на виртуалното пространство и на независимостта му от националните правителства. В началото организацията започва като малка група, която се бори за свободата на словото и против всякакви форми на цензура в интернет. Въпреки че в миналото някои от членовете на "Киберармията" са разбивали сайтове за удоволствие, за тренировка или като форма на протест, сега повечето от целите им са свързани с проследяване и прочистване на сайтове с детска порнография. В своята същност техните хакерски действия, макар да са категоризирани като киберпрестъпления, се явяват израз на свободната воля на интернет потребителите.

Технопрестъпленията като политически инструмент

Малко статистика: Според дании на ФБР за 2000 г. са регистрирани 17 672 хакерски акции срещу 10 000 за 1999 г. 87% от тях са свързани с измами при електронната търговия, като средно на нарушение нанесените щети са за около 600 щатски долара (вж. Огнянова 2001а: 15). По данни на Американския национален съюз на потребителите щетите от интернет измами през 2001 г. възлизат на 4.3 млн. долара. 63% от тях са причинени при пазаруване в онлайн магазините. Не по-малко са измамите, свързани с предоставяне на интернет достъп, покупка на компютри и софтуер чрез Мрежата, различен тип бизнес отношения, както и измами на хора, работещи с компютър вкъщи." (вж. Мошениците 2001). Разбира се, през последите години цифрите многократно са се увеличили. Борбата с киберпрестъпленията е в основата на многобройните закони, актове и конвенции, приети както от отделните държави, така и от световните организации. Трябва обаче да се представи и двойнствената природа на хакерството. Макар да са насочени срещу виртуалните хора и да противоречат на етичните и демократични норми на интернет, в повечето случаи хакерските атаки са спонтанен израз на волята и действията на отделните потребители. Съществува разлика между автентичната същност на хакерството и действията на киберпрестъпниците. Както Нели Огнянова твърди в своя статия "истинското хакерство се самоопределя като експертен кръг, като култура на споделеното общуване, на преодоляването на граници и решаването на проблеми... Бащите на мрежата протестират срещу присвояването на неологизма от самозвани вандали и имат презрително отношение към такива (наричат ги crackers), които не изграждат, а само рушат... (и) обикновено просто са мързеливи за по-сериозни професионални задачи..." (Огнянова 2001а). Така че не трябва да се поставя знак на тъждественост между интелигентността, професионализма и компетентността на оригиналните хакери, които със своите действия подпомагат по-добрата защита на сайтовете (Sun Tzu, известен китайски боец и стратег казва, че трябва да се възползвате от опита на врага, за да откриете своите слабости - вж. Сулер б.г.) и технопрестъпниците, които използват компютърните си умения и пробивите в софтуера за лично обогатяване и придобиване на авторитет.

Необходимо е да се детайлизират и различните видове технопрестъпления. Те могат да бъдат лоши шеги, с които да се впечатлят или объркат останалите потребители. Действителните технопрестъпления са антисоциални и преднамерено злонамерени - като объркване на потребителите в чат стая, атакуването им с обидни материали, забавяне на скоростта на комуникация, разрушаване на аватарите на юзърите, както и на цели сървъри, незаконното унищожаване на системи, за да се достигне до поверителни данни или средства и т.н. Доста е писано и за мотивационните характеристики на хакерите. Като че ли общите моменти са свързани с необходимостта от внимание, невъзможността за пълноценно общуване с другите потребители, предизвикателството и вълнението от навлизането в забранени области, желанието да се докажат, да демонстрират своя интелект, ловкост, хитрост, задоволяване потребността от уважение и самоуважение. И това, което е най-интересно - бунтовническата и антиинституционалната природа на техните действия, която отново се свързва с идеята за анархистичната същност на интернет.

Има доста примери за това как със своите действия хакерите са защитавали някой утопичен, хуманен или национален идеал. Показателни са реакциите на китайските хакери след инцидента от 1 април 2001 г., когато, при сблъсък между американски разузнавателен самолет и китайски бомбардировач, загина китайският пилот, които се проявиха в защита на китайските национални интереси. Тогава бяха атакувани сайтовете на американското правителство като бе заменено изображението на американското знаме с китайското и блокирана цялата система. По сходен начин бе блокиран най-популярният китайски портал. А също бяха разпространени различни вируси, от което пострадаха компютрите на много потребители. Така действаха и индонезийските хакери при протеста си срещу окупацията на Източен Тимур и за освобождаване на техни арестувани лидери. Любопитно е поведението на индонезийските крадци на номера на кредитни карти (с цел да привлекат повече клиенти много интернет кафенета в Индонезия предоставят списък с номера на кредитни карти като специална услуга), които се възприемат като електронен Робин Худ с твърдения като: "Избирам само тези хора, които наистина са богати. Не използвам парите на бедни хора. Освен това не искам да използвам кредитни карти, принадлежащи на индонезийци. Това е етиката на кардерите (carders)." (Де Клойт 2002)

Макар българските IP-специалисти да са признати като едни от най-добрите в света, значими хакерски акции в българското нетпростраство не са ставали. Едни от по-запомнящите са хакването на сайта на бившия президент Петър Стоянов и на Съюза на демократичните сили. Протестът на Кубака, както се бе подписал хакерът, атакувал страницата на Петър Стоянов, бе чисто социален и насочен срещу бездействието на политическите кръгове в България. В краткия текст се описваше тежкото положение на родителите му, невъзможността на младите хора да си намерят задоволителна работа, ако не са нечий роднина, поради което са принудени, въпреки нежеланието си, да напуснат родината си и т.н. Кубака бе оставил адрес за обратна връзка с предложение да обясни на администраторите на сайта как е извършил акцията, а и уверенията, че не е изтрил нищо от съдържанието на сайта, а само го е използвал като средство да популяризира мнението си (вж. Калинов 2001).

Тези примери доказват, че технопрестъпленията понякога могат да бъдат използвани като израз на критика спрямо политическите и социални елити и неспособността на институциите да отразяват действителните потребности на индивидите. Виртуалното пространство се явява проекция на физическата реалност в опит тя да бъде коригирана.

Кибердемокрация - регулиране на интересите

Демократичното функциониране на интернет се основава на два фактора - спазването на определени норми и етични стойности от страна на потребителите и способността на множество виртуални организации да провеждат целенасочена нетполитика за регулиране на Мрежата съобразно общите интереси на всички юзъри, обществени и корпоративни формирования.

Може би първата специализирана структура в областта на интернет е "The World Wide Web Consortium", основана от създателя на уеб-а Тим Бърнърс-Лий. А една от най-коментираните напоследък организации е ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers). Тя е създадена през 1998 г., за да се занимава с регулацията на интернет адресите. Преди това тази роля се изпълнява от правителството на САЩ. Когато обаче интернет се превръща в световна мрежа, се решава регулацията да се осъществява от международна организация. Сред задачите на ICANN са регулация на домейн имената, адресирането, протоколите и т.н. А сред кръга от проблеми, свързани с ICANN, са тези за доминантното положение на американските регулативни структури, предимствата на големите и богати интернет компании спрямо собствеността и избора на домейн имена, начините за управление на ICANN (според първоначалната идея половината от директорите трябва да се избират пряко от интернет обществеността, след известни трудности този вариант отпада и се стига предложенията да се правят от представители на различни технически и комерсиални групи - регистратори на домейни, експерти по сигурността, правителствени делегати, както и от изборен комитет, който да защитава интересите на интернет потребителите) (вж. Огнянова 2002а). Разбира се, промените в ICANN предстоят и те са насочени към превръщането на организацията в действителен международен виртуален фактор.

Основната професионална организация, която се занимава с развитието и начина на използване на Мрежата, е "Интернет общество". Тя има две основни подгрупи: Internet Architecture Board, която е свързана с архитектурата, протоколите и стандартите, и Internet Engineering Steering Group, която отговаря за техническото осигуряване в процеса на изграждане на стандартите на интернет. От няколко години България също е официален член на световното интернет общество, като начело на българския клон е собственикът на един от големи доставчици у нас Вени Марковски.

"Интернет общество - България" и "Българска Асоциация за интернет" (БАИ) са двете основни организации, защитаващи интересите на българските провайдъри при опитите на държавата да наложи собствената си интернет политика. Съществен пример в тази насока е проблемът за лицензиране на интернет доставчиците у нас, който започна през 1999 г. Тогава "Интернет общество - България" заведе съдебно дело №723/99 срещу т.т. 4, 9 и 11 от заповед РД 09-235/98 г. на председателя на Комисията по далекосъобщения (КПД) в частта й относно лицензирането на интернет операторите в страната. Започна масирана медийна атака, както и преговори с правителството на Иван Костов, които завършиха с решение на Върховния административен съд от 18 ноември 1999 г. за прекратяване заведеното дело, след като КПД внесе нова заповед, че интернет операторите минават на свободен режим. В случая показателно е официалното становището на БАИ, че основният и най-добър механизъм за регулация на всеки сектор в условията на пазарна икономика е саморегулацията на самия пазар. Според тях режимът на общо лицензиране е неподходящ за такава бързоразвиваща се и всеобхватна област като интернет и свързаните с нея услуги. Регулирането може да се сведе единствено до поддържане на публичен регистър на интернет доставчиците. Услугите, които се предлагат чрез интернет, по никакъв начин не трябва да подлежат на регулация в далекосъобщителен смисъл и не могат да се разглеждат като услуги с добавена стойност върху далекосъобщителната мрежа (вж. Официално 2002). Трябва да се отбележи, че ако съществуващото положение в Закона за далекосъобщения бе останало, интернет доставчиците щяха да бъдат задължени при поискване от страна на КПД да й предоставят всякаква информация, като например списък с имената на всичките си клиенти, както и списък с техните пароли. Това ще засегне конфиденциалността на личната информация на интернет потребителите и ще противоречи на принципите на демократичност и зачитане на частния интерес. Подобно лицензиране на провайдърите съществува предимно в недемократични държави и се използва за налагане на държавната политика и цензуриране на гражданите при изявите им в киберпространството. От европейските страни лицензиране се прилага в Италия, но там то е свързано със спазването на определени технически стандарти. Руските интернет провайдъри също подлежат на лицензиране според местен федерален закон, задължаващ физическите и юридически лица, които предоставят услуги, свързани с обработка и приемане на информация, да плащат лицензионни такси. Така държавата осъществява финансов контрол на информационния и комуникационен сектор (Руските 2001).

През 2002 г. в България отново се разгоря спор относно подготвяните промени в Закона за далекосъобщенията. При тях отпада свободният режим на интернет доставчиците и те са задължени да съдействат на органите на МВР като следят интернет трафика, а също предоставят криптограмите на потребителите на Комисията за регулиране на съобщенията. Според Вени Марковски това е отстъпление от държавната политика, която е постигната след широка и много публична дискусия през 1999 г., още повече, че България е известна по света с либералното си законодателство в областта на интернет (Марковски 2002).

Опитите за контролиране на интернет потока неслучайно са насочени към доставчиците и това не е само български патент. Световна практика е задължаването на провайдърите да провеждат държавната или обществена политика, като стремеж за легитимиране на авторитарно управление или начин за противодействие на терористични атаки или киберпрестъпления от всякакъв характер.

Онлайн законодателство - регулиране на правилата

Развитието на комуникационните и информационни технологии като общодостъпни средства за взаимодействие между различните потребители, независимо от географските и времеви разстояния, налага нов тип взаимоотношения. Регулирането им е задача както на националните законодателства, така и на формирането на международен консенсус относно приоритетните цели и проблеми. Поради това се правят множество промени в местните законодателства и се приемат траснационални актове, които да обезпечат спазването на правилата за виртуална комуникация. Една от последните значими стъпки в тази насока е създаването на Конвенция за киберпрестъпления (пълен текст - вж. Конвенция 2004). Нейните основни насоки са свързани с хармонизиране на националните правни елементи в областта на киберпрестъпленията, обезпечаване на местните правно-процесуални особености, необходими за разкриване и съдебно преследване на подобни престъпления, както и на такива, обвързани със средствата на компютърната система, а също изграждане на стабилен и ефективен режим на международно сътрудничество. В Конвенцията подробно са дефинирани различните видове компютърни престъпления като неоторизиран достъп и прихващане на данни, проникване в чужди системи, създаване и разпространение на злонамерени програми (вируси, червеи), компютърни измами и фалшификации, разпространяване и дори притежаване на детска порнография, престъпления, свързани с авторските и сродни права. Създадени са международни процедури за издирване на заподозрени, прихващане на електронни писма и екстрадиране на заподозрени в киберпрестъпления. Работата по Конвенцията започва от ноември 1996 г., когато Европейската комисия по криминални проблеми започва да се занимава с киберпрестъпленията. Въпреки че противодействието на компютърните престъпления стартира още от 1989 г., когато Съветът на Европа ги дефинира като категория действия, свързани с неоторизирано въвеждане, промяна или заличаване на данни и програми, или друга намеса в процеса на обработка на данни. През юли 1996 г. на срещата на G-7 в Париж, посветена на международния тероризъм, е обсъдено и неправомерното използване на интернет, включително за терористични цели. Подобни са изводите и от срещата на G-8 през декември 1997 г. във Вашингтон. През 1997 г. Съветът на Европа започва работа върху Конвенция за киберпрестъпления и до окончателното й приемане през 2001 г. са разгледани над 30 варианта. Въпреки това много изследователи смятат, че документът предоставя твърде големи права на държавите, които, според текстовете, имат право на достъп до всяка компютърна система и информация записана на нея, до информация, записана на носител (дискета, CD), намиращи се на територията им. Държавата може да задължава интернет доставчиците да събират, записват и да й предоставят целия минаващ през тях трафик, което нарушава човешките права. Въпреки това Конвенцията е основен документ при предотвратяването и адекватното противодействие срещу онлайн нарушенията. Тя е част от поредица подобни международни инициативи, които включват още разработената от ООН Конвенция срещу транснационалната организирана престъпност, предложенията на Съвета на Европа за архивиране на комуникационния трафик, както и създаването на Европейска мрежа и Агенция по информационна сигурност, допълнена от киберполиция, сред чийто приоритети са защита на транзакциите, противодействие на евентуални терористични атаки или киберджихад чрез интернет и информационните системи, защита от вируси и т.н. Като резултат от международното сътрудничество във Великобритания бе проведен и първият национален конгрес, посветен на виртуалните престъпления. В приетия доклад се твърди, че киберпрестъпленията причиняват щети, които са равни по размер на щетите, извършени в реалния живот (за повече - Огнянова 2001а: 15; Огнянова 2001б; ЕС 2002; Европа 2002; Светът 2003; Киберпрестъпленията 2000). Всички тези действия целят да се предизвика широка обществена дискусия относно проблемите на интернет престъпността, която да разглежда рестриктивния контрол като част от мерките за осигуряване защита на виртуалните потребители.

В такава насока са приетите от местните законодателства законови промени. Като съответствие на закона на Европейския парламент за правоохранителните органи Великобритания задължи телекомуникационните компании и интернет доставчиците да имат готовност да предоставят на полицията данни за клиентите си. Затова трябва да разполагат със специална апаратура, която позволява денонощен контрол на един на всеки десет хиляди нетпотребители, като се следят посетените от него интернет адреси, имейли и телефонни разговори (Великобритания 2002).

Много по-драстични са мерките, които САЩ предприеха, за да увеличат своята интернет сигурност, особено след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. Първите гласувани промени - USA Act (Uniting and Strengthening America) и Patriot Act (Provide Appropriate Tools Required to Intercept and Obstruct Terrorism), позволяват на полицията да следи интернет трафика, без да има нужда от съдебна заповед, да се използва системата Carnivore (набор от програми за наблюдение на интернет - имейли, сайтове, чатове и предаване на информация от или към заподозрени), а ФБР да има достъп до всяка лична информация - медицинска, образователна, персонална кореспонденция и т.н. (Огнянова 2002б). В подобен дух е Американският Указ за увеличаване на киберсигурността, според който хакери, излагащи на опасност човешкия живот чрез електронни средства, ще бъдат наказвани с доживотен затвор. Отново се дават изключителни правомощия на американската полиция за подслушване на телефоните и следене на интернет потока без специално съдебно разпореждане. Всичко това предизвика критики от правозащитните организации, защото се нарушават човешките права (Доживотен 2002; Новото 2002; Светът 2003).

България е далеч от подобен държавен контрол върху интернет. Разбира се, нашата страна е сред подписалите Конвенцията за киберпрестъпления и Конвенцията срещу транснационалната организирана престъпност и напълно подкрепя международните усилия за решаване на компютърните проблеми. Като благоприятен резултат могат да се посочат приетите промени в Наказателния кодекс, където са дефинирани наказателните мерки при извършване на компютърни престъпления - глоби и лишаване от свобода в различен размер и порядък при въвеждане на вирус в компютър или информационна мрежа, разпространяване на компютърни или системни пароли, нерегламентиран достъп, копиране или използване на компютърни данни без разрешение, ползване, промяна или унищожаване на компютърни програми или данни и т.н. (Парламентът 2002; Огнянова 2002б).

Трябва да бъде разгледан и още един проблем, който предизвиква вниманието на виртуалната общност - детската порнография в интернет. Конвенцията за киберпрестъпления съдържа цял раздел, който подробно описва положенията, при които потребителите подлежат на преследване и наказание, а именно производството, разпространението и притежаването на детска порнография чрез електронната мрежа. Текстът предвижда защита на децата спрямо сексуална експлоатация, чрез модернизиране на правните положения, с цел по-ефективна превенция на компютърните средства при извършване на сексуални престъпления срещу деца. Изяснен е и терминът "порнографски материал", който класифицира неприлични, противоречащи на публичния морал или развратни изображения, като са изключени материали имащи художествени, медицински, научни или сходни качества. Тези клаузи допълват същестуващите положения в офлайн законодателствата на различните държави и прецизират някои възможни спорни моменти.

В началото на 2003 г. в България се развихри сериозен скандал, свързан с детската порнография в интернет, който отново доказа необходимостта от сериозно съгласуване на действията на правотворческите, правораздавателни и обществени органи. В основата бе сайт, съдържащ порнографски снимки на малолетни, който бе качен на безплатната хостинг услуга на интернет доставчика Bol.bg. Собствениците бяха сезирани за неговото същестуване от друга провайдърска фирма Bitex. От Bol.bg поискаха закриването на достъпа до сайта да стане по законов ред, защото доставчикът не носи отговорност за съдържанието и предположиха, че причина за реакцията на Bitex не е само моралният аспект, но и конкурентни цели. В крайна сметка сайтът бе унищожен, но примерът бе показателен за все още недоброто прилагане на международните норми в България, както от обществените организации, така и от държавните институции. Официалната позиция бе изведена от Българската асоциация за интернет, която в свое становище каза, че е недопустимо представянето на страници, съдържащи детска порнография, защото противоречи на закона и на етичния кодекс на БАИ. Поради своята природа интернет се явява средство за малък брой недобросъвестни лица в отделни случаи да могат да публикуват страници с детска порнография на сървъри за свободна употреба. Появата на страници с подобно съдържание на сървърите на Bol.bg обаче е изключение, защото противоречи на философията на интернет бранша в България. От БАИ настояват за сериозни изменения в наказателните закони, които да предпазят българското общество от действията на киберпрестъпниците. Въпреки това, според тях, интернет е свободно пространство, което съдържа огромна по количество и разнообразна като съдържание информация, и свободата на достъп са едни от най-големите ценности, постигнати в неговото развитие. Поради това Асоциацията се противопоставя на всеки опит за цензура или ограничаване извън рамките на забранените теми за детска порнография, пропаганда на тероризъм, неонацизъм, расова, етническа или религиозна нетърпимост, защото това може да навреди на развитието на информационното общество в България (Становище б.г.).

Регулацията на интернет от страна на държавите и международната общност като цяло е необходима, но тя не трябва да става за сметка на пълното ограничаване правата и свободите на виртуалните хора. Контролът трябва да е подчинен на законови норми, защото в противен случай би довел до еднолично управление и цензура в киберпространството.

Киберцензура - регулиране на мненията

Стремежите за ограничаване движението на интернет потребителите, на тяхната свобода да ползват информация или да изразяват мнението си в Мрежата са многобройни, както от страна на добре регулираните в законово отношение държави, така и на авторитарните страни, където, в повечето случаи, на интернет се гледа като на още една медиа, върху която да се разпростре властовият контрол. Начините за налагане на цензура са свързани с прилагане на специализираното нетзаконодателство и на действащите местни закони, различните условия за лицензиране на интернет услугите, а също принудителното използване на технически средства. С такава цел се използват прокси сървъри, които целенасочено блокират достъпа на юзърите до сайтове, които, според държавата, имат противоречиво съдържание. Това обаче не винаги е ефективно, защото операторите на тези страници могат да променят адреса им, да създадат огледални страници, а потребителите да използват чуждестранен сървър или кодиране, като изградят "тунели" до забранените страници (известно дисидентско китайско интернет списание се нарича именно "Тунел"; то се списва и редактира в Китай, после тайно се доставя в САЩ и от анонимен адрес чрез електронната поща се изпраща обратно в Китай), както и да се свържат по безжичен път, с което да избегнат услугите на местните телефонни компании под правителствено влияние.

В много случаи ограниченията, които налагат управляващите, се представят като продиктувани от национални или морални подбуди. Така, от една страна, се наблюдава увеличаване броя потребители, а от друга - последващо разрастване и на контрола. Показателен в това отношение е Китай. Той се включва в интернет през 1994 г. Позицията на официалните власти категорично подчертава, че направената инвестиция в компютри, модеми и високоскоростни връзки ще позволи страната "свободно да споделя информация с възможност цялостно да се присъедини към световната размяна на информация и висока технология." Китайската комунистическа партия (ККП) прокламира развитието на "информационна революция", която да доведе до икономическа модернизация и подобряване на социалните стандарти на живот в страната. Даже през 1999 г. партията представя официален правителствен проект, според който в края на 2000 г. 80% от областите в Китай да бъдат онлайн. Броят на потребителите в Китай се оценява на 20-26 милиона, като всеки шест месеца се удвоява и се очаква през 2005 г. да достигне 60 милиона. В средата на 1995 г. обаче управляващата комунистическа партия разбира, че многообразието на мнения и идеи, много от които се различават от официалните, подкопава легитимността й. Затова управленската политика прераства в трудно балансиран акт, който цели филтриране на нежеланото съдържание от интернет и ограничаване на автономната онлайн организация, въпреки че едновременно с това се наблюдава разширяване на китайския достъп до Мрежата. Тактиките, които се използват, са свързани с насърчаване на автоцензурата и увеличаване на криминалните наказания за достъп, както и с непрекъснато допълване на списъка със забранени сайтове. Репресивните мерки се отнасят преди всичко до контрола върху интернет доставчиците и собствениците на интернет кафенета, които трябва да информират полицията за потребители, използващи или разпространяващи политически неприемливи текстове, включително сайтовете, които са посетили, трафика и телефонните им номера. От 2001 г. разпространението на "секретни" материали в киберпространството вече се смята за престъпление срещу държавата и провинилите са потребители и провайдъри се наказват със затвор от 2 до 4 години (вж. Таубман 2002; Де Клойт 2002; Киберпространството 2000; Китайският 2001; Огнянова 2002в).

Подобно лавиране между управленските интереси и обществените нужди се наблюдава и в други държави, известни с цензурното си поведение спрямо интернет. В Индонезия Мрежата се представя като възможност за демократизация, либерализация, икономическо и социално развитие, средство за борба с азиатските кризи, политическите заговори, корупцията и гражданската изостаналост, начин за приобщаване на страната към глобалния капитализъм. Всичко това обаче трябва да доведе до просперитет и укрепване властовите позиции на управляващите кръгове (Де Клойт 2002). В Иран за контрол на интернет трафика е създаден специален комитет към Висшия съвет на съдебната власт, който следи за нарушения в местното виртуално пространство и наблюдава личните интернет сайтове на местен език (Сега 2003). Северна Корея е напълно изключена от Мрежата. Няколкото официални сайта, поддържани от правителството, съществуват с пропагандна цел и са хоствани в други страни, най-често Япония. Саудитска Арабия регулира интернет достъпа чрез пренасочване на всички комуникационни източници към централен сървър, който трансформира глобалния интернет до огромен интранет (вътрешна мрежа). Така много от неприемливите сайтове могат да бъдат филтрирани. Забранен е достъпът до страници за жени, наркотици, рокендрол, порнография, но са ограничавани и политически сайтове, както и такива, защитаващи човешките права. Нарушването на тези забрани се наказва с 15 години затвор (Алтинтас б.г.).

Затвор от 3 до 6 години и глоби от 35000 до 150000 евро са наказанията за тези, които не са подчиняват на официалните разпоредби в Турция. Според тях всички лични, комерсиални и други данни, които преминават през националните комуникационни мрежи, са под контрол на турското правителство. Известни са два случая на осъждане по тези актове - на провайдър за съобщение на неизвестен потребител, пуснато в поддържан от доставчика форум и на потребител за съобщение в интернет форум, в което той свободно изразява личното си мнение.

С цел минимализация на риска, свързан с интернет, официалните власти в Куба филтрират киберпотока и ограничават броя на местата за достъп, продажбата на компютри, броя потребители, които използват Мрежата, и сайтовете, които могат да посещават. Донякъде малкият поток е резултат и от американското икономическо ембарго и законодателни забрани за американски инвестиции в телекомуникационния сектор на Куба, поради което се поставят пречки пред страната за създаване на адреси в интернет протокола (Таубман б.г.).

Тези примери са показателни, както за възприемането на интернет като средство за демократизация и предоставянето на по-големи права на обществото, така и за средствата, които някои авторитарни управления използват, за да запазят своята власт за сметка на контрола и цензурата, която осъществяват над своите граждани. Разбира се, в цензурирането на интернет потока има известно противоречие - това не е традиционна медиа, която да се подчинява на определени редакционни, идеологически, политически или икономически цели. В нея няма редакционен екип, целева аудитория или възможност за филтриране/манипулиране на очакванията и възприятията на публиките. Като структура Мрежата е изградена от множество сайтове, всеки от които действа като самостоятелна микро-медиа (а в много случаи поради големия брой посещения и влияние се явява и макро-медиа), която най-често е резултат от личните пристрастия и претенции на нейния създател и представата за нейните възможни потребители е практически невъзможна - изключенията винаги са повече от очакванията. Макар тоталната свобода на интернет вече да се възприема като мит, свободната воля като водещ фактор в участието в киберпространството е реалност и контролът, базиран на специализирани или общи закони, както и цензурата като средства за налагане на определена (властова) гледна точка, вече не могат да имат същото влияние, което оказват спрямо традиционните медии. Техническите средства, използвани за заобикаляне на филтрирането или ограничаването на навигацията, винаги са по-модерни от тези, които се използват за налагане на забраните. Така че интернет съдържа потенциала, благодарение на централизираните действия на своите потребители, да се противопостави на различните опити за цензура, законови пречки и икономически или държавен шпионаж.

* * *

Глобализацията на света предполага обмяна на ценности и модели, които постепенно стават валидни за всички. Тя обаче е свързана и с разпространението на все по-голям контрол в опит за изолиране на неприемливите за глобалното общество елементи. Естествено е тези процеси да бъдат привнесени и във виртуалната среда като инструмент за по-пълноценното регулиране на взаимоотношенията между интернет потребителите. Не бива обаче да се поставя знак на равенство между ограничаването на естествените права на виртуалните хора в името на борбата с киберпрестъпленията и контрола, който държавите налагат, с цел да укрепят и увеличат своята властова легитимност. Това нарушава цялостната природа на Мрежата и унищожава пълноценната комуникация между юзърите. Въпреки това многообразната и безгранична същност на интернет ще успее да съхрани области на пълна или относителна свобода, независимо от практиките на следене, контрол и ограничаване на навигацията. В движението си между киберанархистичните стремежи на потребителите и цензурното поведение на властовите елити интернет трябва да запази своята уникалност като алтернатива на границите във физическата действителност, като един безкраен свят, богат на възможности, модели и ценности и подчинен на идеите за равнопоставеност, свобода на избора и волята на всички негови граждани.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Алтинтас б.г.: Altintas, K., Tolga Aydin, Varol Akman. Censoring the Internet: The Situation in Turkey. // <http://www.firstmonday.org/issues/issue7_6/altinta/index.html> (22.08.2004).

Барлоу 1996: Барлоу, Джон Пери. Декларация на независимостта на Киберпространството. 08.02.1996 <http://123.dir.bg/articles/free.htm> (22.08.2004).

Бауман 1999: Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека. София: ЛИК, 1999.

Бек 2002: Бек, У. Що е глобализация? София: Критика и хуманизъм, 2002.

Великобритания 2002: Великобритания започва да следи интернет потребителите. // Дневник, 18.07.2002.

Де Клойт б.г.: De Kloet, J. The Digitalization and Its Discontents: The Internet, Politics and Hacking in China and Indonesia. // First Monday, volume 7, number 9, September 2002. <http://www.firstmonday.org/issues/issue7_9/kloet/index.html> (22.08.2004).

Доживотен 2002: Доживотен затвор за хакери. // Капитал, № 29, юли 2002.

Европа 2002: Европа иска следене на интернет трафика. // Сега, 30.11.2002.

ЕС 2002: ЕС прие окончателно конвенцията срещу киберпрестъпленията. // Сега, 2.06.2002.

Киберармия 2001: Cyber Army прочиства интернет. // Светът на Интернет, 2001.

Киберпрестъпленията 2000: Киберпрестъпленията - новата интернет вълна. // Пари, 8.09.2000.

Киберпространството 2000: Киберпространството: как интернет ще промени новото столетие. // Демокрация, 28.12.2000.

Китайският 2001: Китайският интернет - между "Параграф 22" и "Големия брат". // Сега, 15.09.2001.

Конвенция 2004: Конвенция за киберпрестъпления. В сила от 01.07.2004. // <http://conventions.coe.int/Treaty/Commun/QueVoulezVous.asp?NT=185&CM=8&DF=8/22/04&CL=ENG> (22.08.2004).

Крокер & Уейнстейн б.г.: Kroker, A. & M. A. Weinstein, Global Algorithm 1.4: The Theory of the Virtual Class. // CTheory, 29.05.1996 <http://www.ctheory.net/text_file.asp?pick=35> (22.08.2004).

Леснг 1999: Lessig, L. Code and Other laws of Cyberspace. New York: Basic Books, 1999.

Марковски 2002: Вени Марковски: България не бива да стане полицейска държава. // Сега, 9.09.2002.

Мошениците 2001: Мошениците в Net-а спечелиха 4.3 милиона долара през 2001. // Сега, 17.11.2001.

Калинов 2001: Калинов, Павел. Хакнаха сайта на президента. // НетИнфо, 17.01.2001 <http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=33820> (22.08.2004).

Новото 2002: Новото лице на "световното зло": хакер, терорист и ислямски фанатик. // Сега, 23.11.2002.

Огнянова 2001а: Огнянова, Н. Хакерството като култура или кой обича касоразбивача. // Европа 2001, 2001, № 1.

Огнянова 2001б: Огнянова, К. България се включи в борбата с киберпрестъпленията. // Капитал, № 48, 2001.

Огнянова 2002а: Огнянова, К. Реформите в ICANN продължават. // Капитал, № 45, ноември 2002.

Огнянова 2002б: Огнянова, К. Интернет - права и задължения. // Капитал, № 11, март 2002.

Огнянова 2002в: Огнянова, К. Живеем в 1984. // Капитал, № 47, 11.2002.

Официално 2002: Официално становище на Българската асоциация за интернет във връзка със заповед номер РД-09-235 от 19 декември 1998 г. на КПД за лицензиране на интернет доставчиците в България от 21 януари 2002 г. // <http://www.bina.bg/StanovishteLicense.htm> (22.08.2004).

Парламентът 2002: Парламентът прие поправки в Наказателния кодекс - Дневник, 13.09.2002

Попова 2003: Попова, М. Политически доктрини и политически субекти в интернет: виртуалната класа. // Годишник на Софийския университет "Св. Кл. Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация, т. 9, София, 2003.

Руските 2001: Руските власти искат лицензи от интернет провайдерите. // Стандарт, 13.05.2001.

Светът 2003: Светът затяга превантивно киберсигурността. // Сега, 15.02.2003.

Сега 2003: Сега, 11.01.2003.

Семерджиев б.г.: Семерджиев, Ц. Глобализацията - модели и интереси. // Българска историческа библиотека, № 4.

Становище б.г.: Становище на УС на БАИ относно спора между фирмите Битекс и Бол. // Българска интернет асоциация, 21.01.2002 <http://www.bina.bg/Stanovishte.htm> (22.08.2004).

Сулер б.г.: Suler, J. Bad Boys of Cyberspace. Deviant Behavior in Online Multimedia Communities and Strategies for Managing it. // Psychology of Cyberspace, v.1.1, 09.1997. <http://www.rider.edu/suler/psycyber/badboys.html> (22.08.2004).

Таубман 2002: Taubman, G.L. Keeping Out the Internet? Non - Democratic Legitimacy and Access to the Web. // First Monday, volume 7, number 9, September 2002. <http://www.firstmonday.org/issues/issue7_9/taubman/index.html> (22.08.2004).

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2004, № 8 (57)

Други публикации:
Политическата цензура в България. Варна: ВСУ "Черноризец Храбър", 2003.
Годишник на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация, т. 10.