ИНТЕРВЮ СЪС СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ

Мария Попова

web

Срещата ми със Станислав Статиев бе случайна, но определяща за интереса ми към драматургията. Запознахме се в театър "София", няколко дни преди премиерата на неговата пиеса "Празни стаи", поставена от режисьора Здравко Митков. Познавах по-скоро негови публицистични текстове, не толкова популярните му пиеси. Направи ми впечатление на отдаден на работата си, търсещ, вдъхновен, но и удовлетворен от приемането на текстовете си.

Станислав Стратиев е роден е на 9 септември 1941 г. Завършва специалност Българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Автор е на множество текстове, повечето от които са преведени на много чужди езици. Театралните му пиеси са играни в много театри по цял свят, като сред най-обичаните са "Римска баня", "Сако от велур", "Рейс". Стратиев е сценарист на едни от най-популярните български филми като "Оркестър без име", "Равновесие", "Кратко слънце". Негови са повестите и разказите "Самотните вятърни мелници", "Подробности от пейзажа", "Упражнения по другост", "Българският модел", "Вавилонска хроника" и други.

С цялото си творчество Станислав Стратиев доказва, че е писател на световно ниво. Изключителната сатира, абсурдът, иронията, умело изградената психология на героите, му печелят много почитатели. Казва, че чувството за хумор помага по-бързо да стигнеш до същността на нещата. Навярно затова някои от пиесите му са играни стотици пъти. В тях винаги залага някакъв парадокс, в който се оглеждат процесите и проблемите както на цялата държава, така и на отделния човек. Приятелите му споделят, че до края на живота си остава верен на себе си, на своята непримиримост към условностите на действителността, на чувството си за хумор.

Умира внезапно през 2000 година.

Това е пиеса, която разглежда проблемите на 50-60-годишните и в този смисъл това е пиеса на моя живот. Тя се занимава с историята на мой връстник и с неговата принудителна равносметка. Принуден от обстоятелствата, той започва да мисли на глас онези неща, които много рядко, нощем, в подсъзнанието му минават - за себе си, за отношението му с другите, за начина, по който е живял. С течение на времето тази равносметка става все по-параноична, докато накрая, в собственото си съзнание, той се превръща в насекомо.

Тази пиеса е етап от моето развитие. Тя продължава линията, започната с пиесата ми "От другата страна", която спечели конкурса за световна драматургия на ВВС през 1993 г. и която се игра в Сатиричния театър. Това не е линията на "Сако от велур", "Римска баня" и "Рейс", познатите мои поеси. В нея има по-голямо вглеждане в психологията на героите, в един друг език. Има много по-усложнено зрение към света и по-сгъстено театрално пространство. И за мен това е една успешна стъпка, която правя.

Да, и тя не може да бъде друга. Това е равносметката на едно поражение, на един живот, който без да е бил лош, накрая човек изпитва неудовлетворение от себе си. Чувства, че не е щастлив. Това винаги се получава, когато не си останал верен на себе си, на собствената си същност. Когато постепенно, принудително или доброволно, предаваш онази свобода, с която всеки се ражда - да бъде себе си, да бъде единствен. Хората са различни. След това родителите, училището, обществото, властта, строят ни правят еднакви, изтриват физиономиите ни и на всички слагат едни и същи черти. Това е борба - да отиваме към индивидулното, същностното, защото животът е един. Трагично е да живееш чужд живот, да живееш живот, който другите са ти казали как да живееш, да бъдеш такъв, какъвто те очакват да бъдеш.

Философията на пиесата е, че колкото повече се отдалечаваш от себе си, толкова повече разрушаваш същността си и на практика се самоубиваш. Или те убиват други, ако те принуждават към това. Не случайно конфликтите на главния герой, пресъздаден от актьора Стефан Данаилов, са драматични и трагични. Именно защото и голямата му любов, и синът му успяват да постигнат онова, което искат. В това отношение те са по-адекватни, по-хармонични личности.

Има ли начин да се достигне до индивидуалността, до това, което ни отличава от останалите?

Да, трябва да следваш себе си, да се опитваш да правиш това, което на теб ти се прави, да мислиш това, което действително мислиш, и да казваш онова, което смяташ, че трябва да кажеш. Светът, природата, обитателите на този свят са такива, каквито са. Нито един тигър не е жираф, да речем, и никой не го кара да бъде. Единствено човекът нарушава хармонията на собствената си същност. Разрушавайки света, който не му харесва, той се мъчи да създаде паралелен свят, в който да се напъха. Но това не е възможно. Колкото по-голяма е широчината на процепа между реалния, нормалния, естествения свят и неговия паралелен живот, толкова по-голямо е нещастието му, толкова по-недоволен е от себе си. Затова има нещастни кинозведи, мириардери, има нещастни бедняци, учени и обратното.

Категориите добро и зло, лошо и хубаво зависят от това, какво самият ти определяш за добро и лошо. Един човек може да бъде щастлив само по свой собствен неповторим начин. Например човек може цял живот да се занимава с някакви пеперуди и да е щастлив. Всички го смятат за пълна откачалка, но той остава верен на себе си.

Моят герой в пиесата отстъпва пред манипулацията на родителите си, на традицията и този компромис влече и други след себе си, докато накрая от неговата същност не остава нищо. Той неслучайно казва, че сега е необитаем, празен, не е останал никой.

Аз мисля, че те са универсални. Това е общочовешки проблем. Въпросът е доколко човек остава верен на себе си и на своята същност. В това е разковничето.

31 март 1999 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2005, № 4 (65)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.