ИНТЕРВЮ С МАРИН БОДАКОВ

Мария Попова

web

Марин Бодаков е от активните ни литературни наблюдатели, но в медиите ни по-рядко се публикуват текстове, посветени на литературното му творчество.

Марин Бодаков е роден през 1971 г. в гр. Велико Търново. Завършва специалност Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". От 2000 г. е литературен редактор на в. "Култура". Съветник е по въпросите на културата в Кабинета на Председателя на Народното събрание и е асистент във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ "Св. Климент Охридски". Женен е за преводачката Зорница Христова. Автор е на стихосбирките "Девство" (1994), "Бисквити" (1998), "Обявяване на провала" (2002) и "Ангел в зоопарка" (2008).

Появата на последната му стихосбирка "Ангел в зоопарка", която имах възможност да чета още в ръкопис, ми даде повод да го провокирам с няколко въпроса, чрез които да се опитам да опозная творческия му процес. Самото интервю беше уговаряно и проведено чрез множество имейли и чат сесии и подобно на минимализма в стиховете на Марин, носи очарованието на сгъстения изказ и проникновения смисъл.

Премиерата на книгата е на 7 септември в Созопол в рамките на Празници на изкуствата "Аполония".

Наскоро се появи последната ти стихосбирка - "Ангел в зоопарка". Разкажи ми какво включва книгата и защо избра това заглавие?

Заглавието загатва семеен анекдот: след посещение в Зоологическата градина дъщеря ми обясни, че там видяла ангел. "Разследването" изясни, че има наум мечка - като мечката с крила от една коледна играчка. Но под заглавието е идеята за метафизичните залежи на биологията.

Какъв е принципът за подбор на стиховете? Има ли нещо, което обединява всичките ти работи?

Книгата съдържа стихотворения, писани от 2002 година насам. С едно-две изключения, това са всичките ми опити. Предадох ги на редакторката Силвия Чолева като дневникови записки, дата по дата - и ги получих като лице на един друг човек, когото бих искал да познавам по-плътно. Станах си изневиделица интересен.

Има ли послание, което отправяш към читателите си?

Не. Има опит за подхранване на приятелства.

Вестникарската работа в "Култура" ме е приучила към икономия на слово в полза на смисъл. В този план редакторът косвено е култивирал автора - мисля и чувствам в нищожни количества знаци, кратни на 300 - колкото помества едно макетно квадратче. А нагнетеността на текста ми дава по-парливи и енигматични внушения.

В послеслова на книгата Боян Манчев пише, че текстовете ти са ексцесивни, че отразяват "абсолютния ексцес на живота над творбата". Как ти тълкуваш това?

Общуването с Боян през годините винаги ме е дарявало с усещането, че съм максимално разбран - включително и за това, че пределно вдавам себе си в писането, забравяйки за него. Всъщност пиша винаги ва банк - и защото това изтощава, го правя все по-рядко. А и все по-рядко имам какво живо да кажа.

Като че ли една от ключовите теми в книгата е за телесността, "тялото е героят, приятелят", както сам пишеш. Дали тялото е по-искрено в своите емоции? Може ли да се каже, че то материализира тежненията на душата?

Ако започвах сега, щях да бъда по-любезен към тялото си. А и когато говоря за тяло, аз неизбежно, под линия, говоря за душа.

Друга тема, която ми направи впечатление, е тази за ролята на думите, на написаното, говорено, прочетено, преведено слово, включително стигащо до безгласие. На какво е израз това? Може би отново някакво пречупване през тялото, през изказаността?

Основният посредник, чрез който информацията достига до мен, е писмеността, печатът. И това е въпрос на съзнателно самоограничение, на воля за хигиена - от години избягвам да гледам телевизия, не от снобизъм, а защото от нея ставам на дреб; тя разстройва фокусите ми и ме настървява. Затова моето служебно и свободно време неконтролируемо е завзето от книги и разпечатки, от хаотично четене в търсене на внезапен прозорец към мен самия. Логично е книгите около мен да мигрират в най-личните ми (и всъщност безгласни) текстове, да бъдат пречупени ако не от друго, то поне от критичното ми кръвно налягане.

Мисля, че интересна е и темата за спокойствието, търпението - "търпението на времето като тяло, което слуша", както е отбелязал и Боян Манчев, за спокойствието като опозиция на хаоса, включително телесното спокойствие (визуализирано може би чрез образите на смъртта, трупа) като опозиция на външните размирици, на шума, на показността, идентичността (навярно чрез образа на подписа). Това израз на какво е?

Напротив, спокойствието е най-мощният контрапункт на смъртта. Аз съм наситен със спокойствие, когато съм в съгласие със себе си, когато реализирам пълноценно ресурсите си, когато съм в предсказуем и безобиден свят - иначе постоянно очаквам удари върху най-близките си, очаквам смърт.

Въпреки първоначалната паника, с външните размирици и шума се справям все по-обиграно, а и съм достатъчно суетен - факт, който ми помага показно да се отказвам от подписа си, поемайки още ненужни никому отговорности.

Оригинално е и вкарването на смислово натоварените образи на Андрогина (коeто, поне мен лично, ме провокира с въпроса възможно ли е това единение с другия или то е само телесно) и на Ангела (което при теб носи идеята за невинното, за детето, за това друго аз, което все пак не си ти).

Ако има връзка с Андрогина, то е именно в стремежа към умереност и баланс. А и навлизам във възраст, в която "женската" съставка на моята природа ми осигурява не само по-отзивчиво съпружество и бащинство, но и повече словесно благо. Съзнавам, че това е риск в общество, в което грубо се възраждат патриархални нагласи. В същия момент книгата е свободно падане в усещанията на мъжкото тяло - това е уловено и в корицата на Кирил Златков. Всъщност искам да поясня, че телесното единение е мигновено, по-скоро ме интригува отчаяната недомлъвка на желанието, на трайната близост.

Ако пък има приближение към Ангела, то въпросната "мечка" не е образ от православната иконография, а е подсказка за спретнат лукс, колкото и предвзето да звучи това. Луксът, прочее, по дефиниция е лишен от невинност. Всъщност между Андрогина и Ангела стои една фраза на Витгенщайн, която е белязала остро съзнанието ми: "Понякога успявам да вярвам."

Доколко в тази си стихосбирка продължаваш теми, които вече си представил в предишните си три книги? Наблюдава ли се някаква промяна на творческия ти почерк, на поетическата форма на стиховете ти?

Трудно ми е да преценя сам. Мога само да се надявам, че постепенно отпадат сантименталният баласт и желанието да се харесам на другите. Това е процес в полза на т.нар. обективен корелатив, който тече от втората ми книга насам - срамежлив ексхибиционизъм, нюанси в прямотата, официални текстове с боси крака... Боя се, че ако продължавам така, ще стигна до две-три невнятни думи, напечатани ситно върху огромна страница.

Любопитно ми е как се насочи към литературата? Кога започна да пишеш стихове, да възприемаш себе си като творец? Впоследствие как се насочи към журналистиката?

Аз се възприемам като творец, винаги когато се чувствам добре - а писането на стихотворения е пренебрежима част от усещането ми за творчество и новост. От началото си знам, че ще се занимавам с литература, никога не съм имал каквито и да било колебания в избора си, макар да съм имал и да имам колебания в автентичността и мащаба на дарбата си. Писал съм на пристъпи и като дете, и като гимназист, но е имало години, в които въобще не съм писал.

Пътят ми към журналистиката премина(ва) през място, което имам за единствен професионален дом - вестник "Култура", който, съгласи се, трудно може да бъде сведен до обикновено издание - и там съм усещал свободата да споделя с читателя това, което искам да скрия от себе си. Когато през 2000 година отидох там, заявих на Копринка Червенкова, че всъщност никога не съм учил медии и прескомуникация, че не познавам съответните жанрове. Тогава тя ми каза: "Писането се учи, важното е да си почтен." Е, сега точно това обяснявам на студентите си в Журналистическия факултет, на които преподавам всъщност тревогата от собственото си незнание. Правя каквото правя през деня, но винаги нощувам в "Култура".

По какъв начин се вдъхновяваш? Как подбираш темите, сюжетите, образите, които използваш в стиховете си? Доколко това е чисто интуитивно (има много текстове, посветени на това своеобразно безсъзнателно писане на поезия) или има някакъв целенасочен творчески акт? Има ли някакви теми, които да обединяват всичките ти стихове?

Има едно място, което ме въодушевява от десетилетия - Балчик и неговите морски градини. Там ме връхлитат онези неназовими комбинации от думи, които ме изразяват най-добре. За съжаление, тези изненади са все по-рядки и се уча да ги ценя. А темата е една: хлевоустият ангел в зоопарка на тялото.

Може ли да се каже, че пишеш за определени хора? По какъв начин контактуваш със своите читатели?

Жена ми, по силата на обстоятелствата, е най-пълнокръвният читател на стихотворенията ми, защото знае и темелите им, и стаите, за чийто балкон другите читатели не подозират. Това вероятно я прави и адекватната им преводачка.

Аз не пиша за хора, които не познавам и обичам - конкретни текстове са писма към конкретни мои близки. Разбира се, бих искал да имам читатели и отвъд тази съкровена група, но това желание е заредено с компромиси.

Какво ти носи най-голямо удовлетворение като поет? И ако разширя въпроса - като журналист?

И в двата случая - трезвото великолепие на истината. Точността.

Имаш ли намерение да се насочиш към писането и на проза?

Никакво. Не умея да фабулирам. И виц да пробвам да разкажа, се получава като антична трагедия.

На кое свое качество разчиташ най-много в работите си? Какво най-много трябва да притежава съвременният поет или творец?

Разчитам на чувствителността си. Всъщност на параноята си, която прави света ми пренаситен с фини разграничения.

Би ли могъл да направиш оценка на съвременната ни литература? Доколко тя продължава традицията на легендарните имена или дава нещо ново, специфично за времето си?

Има недостатъчно съвременност в съвременната ни литература - искам нейните елитни творби да ме уязвяват повече. Защото новите земи, сигурен съм, винаги предизвикват свещен ужас пред възможното блаженство.

Новостта всъщност е еманципацията на масовата култура, която наследихме от легендарните имена. Колкото и да ме отвращава тя, нито се боя, нито смятам за разумно да се боря с нея - самата ми природа предлага алтернатива.

Самият ти бе определен като част от поетите на 90-те. Но може би подобно времево ситуиране на творците, предвид все по-медийно опосредставаното представяне на литературата ни, вече не е уместно. Чувстваш ли се част от определена литературна група?

От група ли - по-скоро не. А и 90-те не са силното ми време. В някакъв смисъл имам за литературен баща Иван Теофилов и за литературна майка Екатерина Йосифова, имам лирически братя (по-малко) и сестри (повече) на различна възраст, които обичам и като автори, и като хора. Макар понякога да си мисля, че адът - това са роднините.

Като че ли напоследък има развитие на литературния ни пазар - появяват се нови автори, нови литературни награди, има успешно преведени наши автори в чужбина. Според теб какво още трябва да се направи в тази насока?

Никога не съм приемал себе си за критик, аз съм литературен журналист, който вярва, че българската литература днес се нуждае от критическа авторефлексия. От самоопознаване.

По какъв начин успяваш да съчетаваш толкова различни роли - на поет, на журналист, на преподавател в Софийския университет, на съветник на председателя на Народното събрание? Може би да ми разкажеш как се насочи към всяка от тях!

Както вече писах, моята функция в този живот е да бъда посредник между слабосвързани области, пелтечещ търсач на общ език.

Съпругата ти Зорница Христова е сред най-добрите ни преводачи. Сътрудничите ли си помежду си, как съвместявате съжителството на две творчески личности?

Взаимно усилваме и добрите, и лошите си страни. Всъщност не мога да си представя последната си книга без дискретната, но твърда подкрепа на Зорница и без влиянието на нейния рафиниран вкус, който е абсолютно дезинтересиран за актуалната литературна бюрокрация.

Извън литературната и журналистическата си практика с какво обичаш да се занимаваш? Имаш ли някакво хоби или чисто свое занимание?

Все повече ми харесва да спортувам.

Какво лично би искал да постигнеш, какви цели си си поставил? Какви мечти имаш?

Искам близките ми да са здрави и да се харесвам повече на самия себе си.

02 август 2008,
София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2008, № 9 (106)