ДИМИТЪР ЛАЛЕВ

Интервю на Мария Попова

web

Картините на Димитър Лалев провокират още с първото си виждане. Декоративният рисунък, пресъздаден в меки пастелни тонове, създава усещането за сакралност. Фигурите в платната са стилизирани, с фиксирани крайници, сякаш здраво стъпили на земята, но същевременно очите им винаги носят пламъка на надеждата.

Платната му се отличават с изключително индивидуален почерк. В творчеството му се смесва стилистиката на българската иконопис и формите на Изтока. Религиозните сюжети са представени новаторски и превърнати в своеобразна знакова система.

Сам признава, че в картините си винаги се стреми да пресъздаде хармонията. За него тя е обединение на радостта, чувството на опиянение от живота и мъчителния земен път на човека. Всъщност картините му не са мрачни. Дори напротив. Те разкриват една романтична натура, която се опитва да изгради равновесие между себе си и действителността, откривайки упование в мечтите си.

Художникът Димитър Лалев е роден на 14 септември 1953 г. в Карлово. През 1981 година завършва Художествената академия, специалност "стенопис" при професор Гановски. Носител е на първа награда за живопис от национална изложба в Плевен през 1983 г. и на втора награда от националната изложба в София през 1985 г. Има реализирани 6 стенописни платна в България. Работи в областта на илюстрацията и главно живописта. Негови картини са притежание на колекции в Гърция, Полша, Чехия, Германия, Австрия, Великобритания, Русия, Франция, САЩ и у нас. Умира на 10 септември 2007 г.

Творческият дух у Димитър Лалев се разкрива още на 4-годишна възраст в детската градина. Казва, че първата му работа е модел на костенурка с хармоника. Творбата му е толкова впечатляваща, че цялата детска градина се събира да я гледа. Това особено му харесва. И въпреки че като млад пише стихове, никога не се съмнява в призванието си на художник.

Четох твое изказване, че се влияеш от изкуството на Изтока, на Египет, което обаче смесваш с интересна иконописна стилистика. Така, без това да бъде типичната българска икона, достигаш до някакъв авторски индивидуализъм.

Аз съм завършил стенопис и това е от много голямо значение за нещата, които правя. Изхождам от древния Изток - Шумер, Акар. Дълго време съм работил върху иконата. Правех не икони, реплики на икони. Това е много силна стилистика, с много монументално значение. Наистина има смесване на един такъв изчистен рисунък, чисто графичен, който става любопитен при полагането му като живопис.

Мисля, че източното изкуство винаги е оказвало силно влияние върху художниците. Още от миналия век, включително цялото европейско изкуство. При мен е доста смесено - от Изтока, иконата, примитива, който го има и при иконата, и в Изтока - фигурата да стане като знак.

Без да е претенциозно - това е светът, който нося в себе си. Ако съм могъл да кажа поне едно изречение, това е чудесно.

Трудно ли ти е да поддържаш този авторски почерк, който е така характерен за теб? Бях правила интервю с твой колега, който ми каза, че за художника е важно да намери своята собствена ниша.

За мен е по-скоро език, с който да може да кажеш всичко. Да няма тема, която да е извън този език, извън авторския почерк.

Дава, разбира се, но това, което правя, не е чист примитив. Много трудно го определят.

Да, обикновено поетични имена. Например тази картина, която е зад мен, се казва "Рай" - тема, която много съм работил. Думата "рай", заедно с това, което е изобразено на картината - има ли по-поетично нещо?

Видях един цикъл "Хора с птици".

Да, нея също много съм я работил, но е тема, която още не съм доизразил. Между хората и птиците винаги е имало някакъв странен диалог. При хората като че ли има завист към птиците, затова че не могат да летят. И една идея, че някога са можели.

Но от друга страна, твоите хора винаги са здраво стъпили на земята.

Да, с тези подчертани стъпала, има го това усещане за здраво стъпване. Може би така темата става по-интересна - желанието им да полетят с тези огромни стъпала.

То си е по-особен занаят. Свързано е с начина на мислене, на съществуване, не е само когато рисуваш.

Нямам такъв режим. Общо взето не съм подреден човек. Хрумва ти идея. По различен начин. Не е до някакво огромно вдъхновение. Има едно професионално изкривяване, в смисъл че имаш необходимостта да рисуваш. Ставаш професионалист. Аз работя постоянно. Може би не всеки ден, има дни, в които се пропуска, не става, не върви. Но общо взето постоянно работиш.

Когато застанеш пред едно чисто платно, имаш ли идея какво искаш да нарисуваш, или в процеса на работа се ражда това, което трябва да се появи като завършена картина?

Зависи. Различните художници работят по различен начин. Аз самият имам подготвителни рисунки, които са много важни, чрез които композицията почти е набелязана и в процеса на работа, ако има изменение или отхвърляне на първата идея, става даже по-добре.

Имал съм и чисто експресивни неща, които ги правя без подготвителни скици. Зависи от характера на художника. Понеже аз съм зодия "Дева", това много ме спасява. "Девата" е много подредена, за разлика от мен.

Всичко обичам. Но нямам някакви страстни занимания.

Това беше като някакво откровение. Правих цикъл "Песен на песните". И не го намерих аз, той ме намери. Беше много интересно. Цяла година между 1985-86 работих само темата "Песен на песните". Така се получи този начин на рисуване, скъсяването на фигурите, внушението от друга цивилизация. И досега тя ми е любима тема. Това е най-красивата поезия, която съм чел, най-еротичната.

Да. С един приятел, Валери Александров. В софийското село Требич. Стана много интересно. Беше предизвикателство. Трудно се прави черква. Да бъде и авторска, да бъде в канона, да стане храм. Не е живопис. Това е изписване на черква. Работихме я 3 години и я приключихме през 1994 г.

Стана, да. Това, което ме учудва. В това село Требич, даже и от съседните села, много си я обичат и даже на нея ходят по празници.

Не е шокиращо. Езикът на картината, на изобразителното изкуство е един и същ. Няма нужда от превод. По същия начин се чете както в България, така и в чужбина. Не се смущават, не им стои чуждо. Това, което ги привлича в моите неща, е, че повечето са в топли, земни цветове. Малко от западните автори ползват такава гама, тютюнево-земна гама, есенна.

Да, ще настъпят с навлизането на новите технологии. Може би ще има известен период на връщане към по-реалистична живопис, но това ще бъде временно. Човек се е променил страшно много.

Много трудно се справя. Трудно е за хората на изкуството, за целия артистичен свят. Просто когато цялото общество не е добре, това удря върху интелигенцията.

То е като заболяване. Това не може да мине. Пък и е късно да си търсиш друга професия.

Хората се отдръпнаха. Имаше една тенденция - от 90-та до 94-та година, когато имаше идея за зараждането на средна класа в България. След това се ликвидираха нещата. А тези, които купуват съвременните автори, не са най-богатите, а точно от средната класа. Моята клиентела, която беше хора със семейни фирми, се отдръпна. Нямат възможност да купуват. Нищо, че не са толкова високи цените.

По някакъв начин това е естествено. Да се създаде пазар на стари автори, да имаме класици. На някакъв такъв мил комплекс.

Да стане по-богата страната.

26 януари 2000 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2007, № 11 (96)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.