АТАНАС НЕЙКОВ

Интервю на Мария Попова

web

Атанас Нейков истински ме впечатли със силно изразения си аристократизъм, с вътрешната си деликатност, с любопитството си към хората около него. Това е от онези образцови интервюта, при които освен срещата с твореца, имах възможност да разгледам и творческия безпорядък на неговото ателие.

Атанас Нейков е роден през 1924 г. в гр. София. Завършва Художествената академия през 1948 г. - "декоративно изкуство" при Кирил Цонев и "живопис" при Дечко Узунов, на когото е племеник. Работи в областта на живописта, графиката, илюстрацията и пространственото оформление. Бил е директор на Софийската градска галерия и на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Негови творби са притежание на много галерии в България, а също и на Библиотеката при Парламента на Вашингтон, Галерията за модерно изкуство в Болоня, частни колекции. Атанас Нейков е проектант на можество изложби, галерии, павилиони на български и чуждестранни изложения, като българските павилиони на панаирите в Париж, Милано, Загреб, Виена, Измир, Античната част на Националния исторически музей, Археологическия музей в София и други. Той е ръководител на дизайнерски център в град Модена, Италия. Автор е на критични есета и статии.

Признавам, че особено ме очарова безплътната здравина на един стъклен стол, както и способността да се улови въздуха в една телена скулптура. Запознаването ни стана по повод голямата юбилейна изложба на неговия вуйчо Дечко Узунов, когато той с изявена увлекателност ми разказа интересни случки от живота на младия Дечко.

В края на 2003 г. Атанас Нейков почина.

В едно свое интеревю казваш, че в изкуството най-ясно проличава присъствието или отстъствието на свободата. За теб какво е свободата? Ти доста години си бил спъван в своята работа. Как се отнасяш към клишетата, в които се опитват да напъхат един творец?

Атанас Нейков: Сякаш изкуството не може да живее без свобода. Самото то се осъществява в свобода - в мислите, в усещанията, дори в докосването на ръката на художника до платното, това също е израз на свобода. Младежките ми години бяха свързани с Пикасо, Матис. Сякаш революцията беше отразена в платната на тези големи майстори.

Българският художник винаги е бил европеец. Нашето Възраждане по особен начин е близко до културата на Европа. През 30-те изкуство ни, особено живописта, е в крак с това, което става в Европа, с Парижката школа, с немския експресионизъм. Големите ни художници като Кирил Цонев, Алшех, Бенчо Обрешков, Сирак Скитник бяха хора, които се движеха с културата, с новото светоусещане на съвременното изкуство. Изведнъж, веднага след войната, тяхното изкуство се превърна в буржоазно, в изкуство, което пречи на свободата, те бяха обявени за формалисти. За едно цяло поколение художници това беше драма и трагедия. За някои беше и смърт. Може би чак към 70-те - 80-те години Съюзът на художниците успя да окаже съпротива на едно изостанало, фалшиво в същността си, изобразително изкуство, каквото беше социалистическият реализъм. Смятам, че някъде към 1979-80 г. Софийската градска галерия успя да реабилитира изкуството ни на 30-те години. Радвам се, че отчасти това се дължеше и на моето присъствие, тъй като бях неин директор. Макар и не за дълго.

Казваш, че художниците са донкихотовци в изкуството и в културата. За какво и срещу кого се борят сега художниците?

Художниците са като наркоманите - не могат да не рисуват. Не могат да устоят на силата, на нуждата да се докосват до платното, до листа и това празно пространство да се превръща в плът, в истините на самия художник. Дон Кихот е чудесен образ за същността на изкуството - то не познава граници и дори смъртта не го плаши. Осъщестяването на човека в изкуството е духовна необходимост.

А ти самият кои граници най-често си опитвал да преминеш или да премахнеш?

Сложно е да се говори за изкуството. Особено българският художник се сблъсква с интересни неща като едно цветно, драматично наследство, каквото е нашето народно изкуство. Донякъде се доближаваме до фолклора на мексиканците. Нашето декоративно народно изкуство носи белезите на изстрадани цветове, на изстрадана тоналност. Ние имаме виолетовото, моравото, червеното, което е като вик в мрака. Това са неща, които естествено влязоха в съвременната ни живопис. Особено в живописта до 70-те години. И в днешно време ме поразява високият професионализъм и множеството инвенции на младите ни художници.

Работил си живопис, акварел, графика. Занимаваш се с дизайн. Кое от всички тези неща ти е било най-интересно и с какво всяко от тях те е привличало?

С дизайн в стъклото започнах да се занимавам в Италия преди 35 години. Там го нарекохме art utele - "полезно изкуство". Проблемът на пластиката, на прозрачността на стъклото, на неговата възможност да бъде архитектурна конструкция ме доведоха до много интересни неща. Например използвах стъклото за изграждане на вътрешната архитектура на галерии и музеи. Стъклото е особен материал. Като материя може да организира пространството, без да попречи на същестуващата вътрешна архитектура. Това вече го бяхме изпитали при решенията, които правих в Националния исторически музей в бившата Съдебна палата. Един от важните за мен проблеми беше оформлението при националното ни участие в ЕКСПО "Кристофор Колумб" в Генуа. Включихме амфори от 3.-4. век преди Христа, които взехме от нашите черноморски музеи, както и великолепни средновековни карти от Ватиканските музеи, които са връзките между италианските градове, между Венеция и Дубровник и Черно море. Тези амфори бяха поставени върху прозрачни стъклени ултрамаринови стъкла на различни нива и създадоха много интересна атмосфера, която предаваше усещането за археологическия предмет, съжителстващ с едно модерно решение. Тогава ми се случи и нещо смешно, което може да се случи само в Италия. При влизането ми в ЕКСПО-то, което става със специални документи, изведнъж шефът на карабинерите, с лампасите, в тържествената униформа, се обърна към мен с думите: "Господин Гарибалди, моля ви, влезте!" Така си осмислих брадата.

През всичките тези години кое е било важно за теб като творец?

Бях се отказал от живописта, защото ме определяха като формалист. Тогава цяло едно поколение се насочи към графиката, към приложните изкуства и към т.нар. пространствено оформление. Това беше единственото място, където художниците официално можеха да се осъщестяват с по-съвременни изразни средства. Едва през 80-те години у нас настъпи свободата, която бе извоювана от самите художници. Смятам, че като цяло българските художници са на европейско ниво и са решили всичките проблеми едновременно с художниците по света. При тях няма изоставане. Донкихотовщината е в това, че независимо дали продават или не продават каритини, те рисуват непрекъснато. Невероятно е това огромно изобилие от изложби, от интересни личности.

За какво си мечтаел като творец? Какво си искал да реализираш и кои от тези мечти са се осъществили?

Трудно е човек да оценява и преценява това, което е направил. Човек се чувства добре, когато е в самата работа. Сега съм поел ангажимент да направя малка изложба. Идеята е заимствана от картината на Тинтурето "Сузана в банята и старците". Решил съм да се извиня на Тинтурето и да направя Сузана от тел, а към нея да прибява етюди графика, живопис, рисунки. Една шега и един абсурд. Но защо не? А телта е много интересна. Това е рисунка, при която самият материал се съпротивлява, но когато го огъваш, се получава нещо на границата между скултурата и рисунката. Телта загражда пространство, включващо само въздух, и носи в себе си напрежение, което често пъти не може да ти се удаде в рисунката. Винаги ми се е струвало, че при графиката рисунката трябва да носи в себе си психологизма в самата линия. Без да отиваш в полутон, белият лист трябва да създава усещането на светлина и на сянка, на обем, на пространство, на дълбочина, като това бъде в самата линия.

А за какво си мечтал в личен план?

Не знам. Важното е човек да бъде почтен към това, което прави, и да не лъже себе си.

Ти успя ли?

Мисля, че не съм се лъгал, защото не съм си поставял като цел някакви велики неща. Веднъж ме питаха: "Ти кой си?" Отговорих: "Аз съм един обикновен пехотинец в културата на страната ни." За съжаление, много от нещата, които смятам, че са големи постижения, се разрушават. Например галерии, които съм правил. Нивото на наследниците не е достатъчно високо.

Самият ти, заедно с твои роднини, си успял да запазиш творчеството на един от най-талантливите ни художници - Дечко Узунов. До каква степен това, че си негов племенник е оказало влияние върху теб, в смисъл неговото творчество, неговата личност?

Трябваше ми време, за да го усетя и обикна като голям художник. Когато си близко до един човек и той, освен академика Дечко Узунов, е вуйчо ти, който като дете си яздил и е бил непрекъснато до теб, съотношенията са различни. Въпреки това всичките негови племеници имахме неблагоразумието да станем художници. Ние имаме наистина много големи художници, като например Златю Бояджиев, но Дечко Узунов създаваше усещането за един развълнуван художник. Никога не ще забравя жестовете на ръката му, когато рисува. Като че ли чрез тях, чрез движението на ръката над платното, оставя себе си. Нещо невероятно като преживяване. Позирането при него е някакво преживяване. При рисуването е много важно разстоянието, което същестува между теб, платното и това, което правиш. Трябва да го усетиш... Трудно е да бъдеш роднина на Дечко Узунов. Винаги има нещо, с което не можеш да се сравниш.

Твоят син не стана художник. Не те наследи.

Не, той завърши пиано.

Съжаляваш ли понякога за това?

Не, никога. Човек трябва сам да определя съдбата си.

До каква степен ролята на семейството е важна за един художник?

Изключително важна е, защото има неща, които могат да се изградят само в семейството - като отношение, като етика, обществен морал. Например от значение е това дали в къщата се говори на правилен език, дали бащата и майката не бъркат ударенията на думите. Ужасяващо е, че унищожаваме българския език, който за мен е невероятен, много богат и с нищо не отстъпва на който и да е друг език.

Сега говорим за присъединяване към Европа, към европейското семейство. Според теб по какъв начин образът на българина се е променял през годините в съзнанието на европейците? С какво можем да им бъдем интересни?

Аз съм живял дълго. Познавам добре Италия, тяхната литература, защото съм завършил италианско училище - от забавачницата до лицея. Това е една надарена нация, извън нашите мащаби, с изключителна култура - от италианското Възраждане до съвременния дизайн. Но аз никога не съм се чувствал чужденец там. Смятам, че българският интелектуалец е на мястото си, където и да отиде в Европа. Както и българският художник.

Това става ли реално?

Присъставал съм на дискусии през 1970 г. в Болоня, посветени на 60-годишнината на художника Себастиан Матта, който е странен творец, създава особено абстрактно изкуство. В тази дискусия участваха големият им изкуствовед Арган, Димикели Готузо, Арканджели, тогава директор на Музея за модерно изкуство в Болоня. Колкото и млад да бях тогава, всички тези проблеми не ми бяха чужди. Нашето изкуство винаги е вървяло в крак с това, което ставаше, особено това от 30-те години в Париж и Рим.

По какъв начин те гледат на българските творци?

Много малко ни познават. През тези 50 години ние бяхме изолирани от европейската култура. Сега нещата също са трудни, защото в някои отношения се върви по повърхността. Дори се плаша, че интересът на младите художници към инсталациите всъщност е интерес към едно старо изкуство. Това е сценография. Но при сценографиите има словото на Булгаков или на Шекспир, а у нас - на някой изкуствовед.

13 март 2000 г., София

© Мария Попова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2005, № 3 (64)

Интервюто е излъчено по програма "Радио България" на Българското национално радио.