КАРТИТЕ НА ПОГРЕШНОТО ЧЕТЕНЕ

Мария Липискова

web

Първото монографично изследване в България върху Пол де Ман още в самото си начало извършва един (най-малкото един стратегически ход). Поставя границата на четенето на "Де Ман" за българското литературознание, като обявява края на времето за набавяне на контекстите на деконструкцията и постмодернизма чрез "Де Ман". Бележи края на реториките на "младите" литературоведи, които чрез понятия като "реторика" и "алегория" създаваха усещането за "съвременност" (с. 8).

Краят на тези практики - разгърнат като критическо четене/писане в книгата, е всъщност жест срещу речниковите употреби, редукционалистките употреби на "Де Ман". Критическото четене/писане, което тази книга практикува, се явява съпротива срещу теорията, срещу научния Канон - с неизбежните му концептуални редукции и тотализации. Тази съпротива срещу теорията книгата заявява още в самото си начало като я концептуализира като практика на "деконтекстуализацията". "Деконтекстуализацията" е стратегическият жест, който бележи и практиките на самото четене/писане в "Пол де Ман: Опити с невъзможното". Книгата се заявява като практика на четене, придържащa се към практиките на четене на "Де Ман" в САЩ. Един символен жест, който заявявa също и непринадлежността на настоящата книга към практиките на употреба на "Де Ман" в полето на българското литературознание.

И така, чрез стратегемата на деконтекстуализацията Де Ман не се чете в контекста на Йейлската школа - като същевременно монографията заявява желанието си за демитологизация на един от митовете на литературознанието - сдвояването на Де Ман-Дерида в един (единен) фигуратив. Текстовете на Де Ман тук се четат като "критически идеолекти" в полето на "абсолютно единичното".

"Пол де Ман: Опити с невъзможното" - се явява алегорията, описваща не само четенето, в-писано в текстовете на Де Ман, но и критическото писане като практика на тази книга. Монографията в това отношение теоретично плътно се придържа към пред-писанията на Де Ман. Като част от стратегиите за деконтекстуализацията и заявеното нежелание за вписване в българските употреби на "Де Ман" - в уводната част се цитира част от американския корпус от текстове, четящи Де Ман. "Като четем четящия Де Ман" (Reading de Man Reading. Minnesota Press, 1989) - заглавието на именно този цитиран сборник описва реториката на четене, практикуванa от книгата на Морис Фадел. Като същевременно монографията за Де Ман локализира позицията на четящия в ситуацията на "реторика на четенето" или на "алегория на четенето". Четенето на тази книга задава ситуацията на "четене на реторични въпроси" - така като те са описани от Де Ман в "Алегории на четенето". Настоящата книга проблематизира четенето (си) и чрез реторичните си механизми на писане - и това е един двоен жест - свързан, от една страна, със заявената деконтекстуализация, и същевременно жест, чрез който се тематизират основните критически идиолекти на Де Ман - като "алегория на четенето", "реторика на четенето", "реторика", "деконструкция", "литература".

Как тогава да се пише за такова писане?

"Енигми" - това е първата глава от "Пол де Ман: Опити с невъзможното". Оттук започват и жокерите на погрешното четене. Погрешното впечатление за "поетизъм" (с. 30), което се създава и от заглавито "Опити с невъзможното". Всъщност книгата стриктно реторически се придържа към заявената деконтекстуализация и режим на реторика на четенето, на алегориите на четенето, на погрешното четене. Като "енигми" всъщност експлицира критическите идеолекти от "Слепота и прозрение" на Пол де Ман. "Енигмата на езика" и литературните текстове като "неуловими енигми" - това са критически употреби от есето на Де Ман "Лирика и модерност" в книгата му "Слепота и прозрение" (с. 60). "Енигми" се явява част от стратегическото транскодиране на "езика", "литературата" и практиките на "критическото четене". Понятието "енигма" в "Пол де Ман: Опити с невъзможното" е концептуализирано като основно за книгата му "Слепота и прозрение". Езикът като "енигма" определя и самоописва опитите на критическото четене като "опити с невъзможното". "Енигмата на езика", с която е свързана практиката на критическото четене, това се опитва да чете първата част от монографията. Стратегическият жест, който е свързан със заявения още в началото принцип на "деконтекстуализацията" на "Де Ман", се осъществява чрез прочита на есето "Реторика на слепотата: Жак Дерида чете Русо". Четенето на Де Ман - срещу(положено) четенето на Дерида - във връзка с текстовете на Русо (с. 41). Това е жестът на "деконтекстуализацията" на "Де Ман", който би трябвало да деструктира мита за единния фигуратив "Дерида-Де Ман". Това срещуполагане на "Де Ман" срещу "Дерида" трябва да отбележи линията на несводимост между четенето/писането у Де Ман и Дерида - или несводимостта на "Де Ман" до "общото поле" на "деконструкцията".

"Граници на разбирането", втората част от тази монография, извършва също толкова силни реторични ходове. Тази част започва с "Един предговор", който жестово бележи съпротивата срещу научния Канон. Съпротивата срещу Канона на "научното изследване" е отбелязана не само от "Един предговор" към средата на книгата, но преди всичко от стереографичността на белите полета. Частите на монографията са оформени като фрагменти, ремарки, процепи, чиято логическа връзка е отслабена до възможната крайност. Логоцентризмът, телеологията и дори възможната рецептивна хомология са радикално деструктирани, деконструирани. Установяването на някаква дори приблизителна хомология изисква усилие и препрочити от страна на четящия и не предполага достигане до някаква логоцентрична концептуалност. По този начин критическото четене/писане в книгата се заявява като съпротива срещу научния редукционализъм, логоцентризъм и тотализациите. Това е писането, което практикува съпротива срещу теорията (отвътре). Тук ще цитираме Де Ман - откъсът, който и монографията цитира, за да осъществи рецепцията върху собственото си писане "поетическото писане е най-усъвършенстваният и рафиниран модел на деконструкцията. Като писане то може да се различава от критическия или изследователския дискурс по икономията на артикулацията си, но не и по вид".

Фрагментите в тази монография, отстъпите, празнотите са тези полета на деконструкцията в книгата, които напълно деструктират логоцентричността и не позволяват достигането до хомологията - като тотализация и редукционалистка практика. Празните полета в тази книга не позволяват "запълване" със Смисъл - като усилие от страна на читателя. "Граници на разбирането" - се явява ирония и апория. Като частта от монографията, която се опитва да чете "Алегории на четенето".

Концептуално "Граници на разбирането" визира опозицията "херменевтика-четене", както и трансформирането й в опозицията "херменевтика-реторика" в текстовете на Де Ман. Знаковата опозиция Дерида-Гадамер тук е подменена и коцептуализирана от опозицията Де Ман-Гадамер. Този стратегически ход позволява да се очертае най-общо "четенето" като процедура, невписваща се в полето на херменевтичното (разбиране). "Реториката (и в главата "Граници на разбирането"), така както тя е в-писана в "Алегории на четенето", "радикално отменя логиката и разкрива шеметни перспективи за референциално отклонение" .

"Реториката" концептуално е свързана с проблема на "референциалността" на "езика" - проблем, който тази монография извежда като основен в текстовете на Де Ман. "Реториката от "Алегории на четенето" тук е концептуализирана като "събитието на езика" за Де Ман. В "Граници на разбирането" концептуално важно се оказва и четенето на опозицията метафора-метонимия - един фрагмент, който чрез "реториката на четенето " ще отбележи отново жеста си на съпротива срещу тотализациите.

Тази част от книгата може да бъде видяна като една деконструктивистка ирония и като проява на "реторичното" в "езика". Така "Граници на разбирането" бележи своята апорийност - опитвайки се да чете "алегорията на четенето", която "разказва за невъзможността за четенето". "Четенето на алегорията" в/на "Граници на разбирането" визира собствената си невъзможност (с. 121). В края на тази част "реториката на четенето" (и концептуално, не само реторически) се изравнява по смисъл с "алегория на четенето".

"История без историчност" - третата и предпоследна част от тази книга се явява един мета-код, който трябва да пред-пише процедурите на четене на последната част от книгата "Биографично/теоретично". "История без историчност е частта, която на пръв поглед се занимава с това, да чете "недовършената книга" на Де Ман "Естетическа идеология". Във връзка с процедурите на четене, които тази глава предписва спрямо последната част от монографията, стратегически се цитира есето на Де Ман "Автобиографията като обезличаване". Както и стратегически - с оглед на предписанията за четенето на следващата глава от книгата - се пред-полага концептуализирането на опозицията знак-символ. В един смислов ред са поставени и изравнени - знак, събитие, история, перформатив, материалност срещу символа като историчност, идеология, интерпретация. "История без историчност" е частта от монографията, която стратегически, с оглед на следващата част от книгата, чете "Естетическа идеология" на Де Ман. Подемайки проблема за "идеологията", написаното в тази част е може би частта от монографията, която извършва най-манипулативните и идеологически ходове - с оглед на предписанията за това, как трябва да се чете последната глава на книгата. Тук се постулира, че доколкото символът за Де Ман е идеология, то това е в сила и за интерпретацията. Изравняването на символ и интерпретация е свръхзнаковата процедура, която "История без историчност" - пред-полага спрямо "Биографично/теоретично" от края на монографията.

"Биографично/теоретично започва със "скандала Де Ман". "Статии на учен от Йейл, намерени в нацистки вестник". Четенето на историята, разиграна в тази последна част от книгата, се предопределя от смисловото изравняване от предходната част на книгата на концептите на историчността, интерпретацията и идеологията. Като междувременно на читателя се предлагат и някои от фигурите, които дебатират (или провокират) "скандала Де Ман". Писането тук симулантно разиграва и представя дебатите между проф. Джон Уинър и Хилис Милър относно историята с ранните публикации на Де Ман в нацистки вестник. Същевременно "случаят Де Ман" е представен като опит за дискредитиране не само на "Де Ман", но и на "деконструкцията". Тук стратегически се цитира Хилис Милър - за деконструкцията, която "работи по разнообразни начини, за да ни освободи от тотализиращото и тоталитарно мислене", мисленето, което прави от "деконструкцията нещо единно, хомогенно и монолитно" (с. 165). Идеологията вече е фиксирана от предходната част на тази книга в "историчността", "знака" и "метафората". Всяка интерпретация на факта, събитието, историята на "скандала Де Ман" - във връзка с ранните му публикации в нацистки издания - е вече пред-положен като опит за идеология и за тоталитарност. И като опит за дискредитиране на деконструкцията, която чрез собствените си идеологически жестове се заявява като единствената ни възможност за нетоталитарност, самото ни избавление от тоталитарното мислене. Тук, разбира се, се появява и "Дерида" - "Подобно на звука на морето в раковина: войната на Пол де Ман".

Четенето на събитието "Де Ман" от Дерида в този негов текст се заявява като идеалния дубъл на "историята" (на "скандала Де Ман") без историчност. Появата на фигуратива на "Дерида" би трабвало да спре дискредитирането на "Де Ман" и "деконструкцията" и да прекрати процедурите на интерпретациите на фактите. Дерида се появява в тази последна част като фигуратива, който трябва да спре "деконструиането на декоструктививиста".

От друга страна, стратегическата употреба на "Дерида" в края на книгата демистифицира и дискредитира всякакви "опити" за деконтекстуализация, "които тази монография заявява, също както и "опита" за разрушаване на мита за сдвоения (единен) фигуратив на "Дерида-Де Ман". Така в края на книгата са демистифицирани с появата на фигуратива на "Дерида" всички стратегии и страдегически ходове, процедури и подмени, които бележи тази книга, употребявайки концепта на "деконтекстуализацията". Дискредитирани са всичките й заявени "опити" за "срещуполагане" на четенето на "Дерида - срещу Де Ман" (и във връзка с текстовете на Русо). Така с употребата на "Дерида" в края на тази монография биха могли да се видят и възможностите за политически и идеологически употреби на "деконструкцията".

Финалната поява на фигуратива на "Дерида" в книгата бележи "провала на четенето" (или бележи "алегорииите на четенето"). Тази книга остава до крайност реторична в опитите си на четене на "Де Ман". Един същински "Опит с невъзможното".

© Мария Липискова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.01.2005, № 1 (62)