СПОМЕН ОТ ВИЕНА

Любен Петков

web

Записах „Спомен от Виена" за моето пътуване, подир други зачеркнати заглавия, когато една късна вечер по Националното радио „Христо Ботев", се заслушах в симфонията на Чайковски „Спомен от Флоренция"; с патетиката и драматизма, с доловимото ехо от стъпките на композитора, редом с ехото от стъпки и дихания на човеци, населявали прославения град. Съзнавайки предимството на „безсловесното" изкуство на музиката да ни отпраща във въображаеми пространства и ни въздига над непосилното битие; музиката, която сближава и облагородява. Както тук, в многонационалната династична монархия на Хабсбургите, разцъфтяла, в съжителство на чехи, унгарци, евреи, буковинци, словенци, галицийци, украинци, поляци, словаци, сърби и хървати, германци, италианци...; но пък признателните виенчани са поставили в близост, на една и съща улица, паметници на двамата велики мъже Гьоте и Моцарт.

Това, което днес наричаме Австрия, със същото разнородно население, е малка част от вековната империя на Хабсбургите, различни от манталитета на имперските „австрийци". За днешните австрийци, а не за ония, които знаем от музиката на Моцарт или Щраус - баща и син - с „безгрижен дух и веселба", днес казват, че са без история и национална идентичност. Тази неопределеност ги връхлита от годините на разпад на Хабсбургската империя от края на Първата световна война (1918), когато на европейската географска карта е вписана Австрийската република, каквато я знаем и сега - с осеммилионно население, на територия, по-малка от България. До днешния ден обаче провъзгласената за втори път Австрийска република, след Втората световна война (1945), преживява бурни събития, каквото бе присъединяването (аншлуса) към Германия (1938-1945), със срама от погромите (Холокоста) на евреите, разрухата на Европа, кръвопролитията по света - до разгрома на хитлерофашизма.

Какво ме доведе в слънчевия пролетен ден на 2011 година във Виена?

Изричам го веднага: разноликата българска съдба.

За разлика от традиционните пътеписци, които не пропускат нито една забележителност, за моя разказ за Виена (всеки трети жител на Виена е с неавстрийски произход (31.7%), според официална статистика, а всеки пети (19.1%) е с друго гражданство; Виена, с 1 674 595 жители, и Софич, долу-горе колкото нея - 1 337 531, са разположени на почти еднаква площ) навярно ще бъда упрекнат, че не се задъхвам пред дворците на Хабсбургите Белведере (на 1 март 1941 г. в двореца Белведере министър-председателят проф. Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към Тристранния пакт Рим-Берлин-Токио - към поредната предизвестена национална катастрофа: ...Обедът беше сервиран в златната кръгла зала... на една кръгла огромна маса, покрита цялата с тъмночервени рози. Аз бях вдясно от фюрера Адолф Хитлер, вляво от него - граф Чано, вдясно от мене - фелдмаршал Кайтел) или Шонбрун, пред извисените в небето каменни стрели на храма Свети Стефан, нито пък захласнат подир отшумелите стъпки в италианските и испански дворове; с фотоапарат пред паметници на бронзови жребци, обяздени от крале и пълководци, след поредната победа на Хабсбургите. Каквито са историческите, паметни победи над турските нашественици, откакто стъпват в Европа и прегазват Балканите. Макар и моят път да минава по алеята между „двата близнака", както виенчани наричат величествените сгради на Историческия музей и Природо-научния музей, под прозорците на спалните на Сиси, пред кавалкадата на препускащи файтони, с чаткането на подковани коне и ахкащи беловласи гости от близки и далечни страни - с дръпнати очи, с дълги носове - жълти, черни, бели и червени; и през Бурггардън и фолксгардън, с напъпилите рози от всички краища на света, до едно от чудесата на Виена - Бургтеатър.

В градините пред Бургтеатър, с напъпилите рози, играят деца, а в главата ми кънтят изстрели от „Маузер", в ръцете на една крехка госпожица в същия пролетен ден на 1925 година; и не чувам думите на виенчанката, която ни въвежда в историята на театъра, нито поканата й за вечерното представление на Шекспировата пиеса „Както ви хареса", постановка на режисьора Матиас Хартман; в театралната зала се взирам към ложа №2, ранг 3, вдясно, с пронизващите изстрели.

Като директор на издателство „Отечество" възстановихме една от най- добрите поредици в родното книгоиздаване „Малка историческа библиотека" на проф. Васил Златарски, с книжка №1 - „Изстрел в Бургтеатър". До мен стоеше неуморният, щедър и както се предполага - безпаричен, историкът проф. Милен Куманов, чието ежедневие беше - от отваряне до затваряне на библиотеката на БАН, ровене в архивите. Това, което не могат хора като мен, в злато да ги зарият. Ще добавя още за него, за да стане ясно що за човек е Милен Куманов. Редом с „Малка историческа библиотека", с името на издателство „Отечество", прилягаше да напомним на новоизлюпените български политици, след „избухване на демокрацията", какви държавни мъже е имала майка България. И как, и на каква цена (залагайки чест и живот) са устоявали интересите на Отечеството. Естествено, първият държавен мъж, с когото искахме да напомним на дремещите и не дремещи държавни мъже, бе личността на Стефан Стамболов. Бях уверен в начинанието с Милен Куманов до издателството. Но пари; пари откъде? Защото замисълът бе - обнародване на всичко от ръката на Стамболов: парламентарните му речи, публицистиката, кореспонденцията, целия му архив, съхраняван в архивите на БАН и в чуждестранни архиви и библиотеки. Мой познат ме посъветва за такава мащабна издателска работа да се обърна към новобогаташите „мултаци", които от първите години на демокрацията бяха станали пословично богати. На всичкото отгоре, настояваше моят познат, един от шефовете на Мултигруп е известен стамболовист: Димитър Иванов, последният шеф на прословутото Шесто на ДС.

Заради идеята, с Милен Куманов, преглътнахме; и в насрочената от моя познат среща запелтечих пред зам.-шефа на Мултигруп за намеренията ни в издателство „Отечество". На което стамболовистът Димитър Иванов се усмихна със снизхождение (той бе публикувал вече книга за Стефан Стамболов).

- Така ли? - рече.

- Да - рекох.

- Всичко от Стамболов?

- Всичко от и за Стамболов...

Намекваше за архивите му, държани под ключ.

- Знам - рекох.

- Как? - и стана от стола си, с което подсказа, че визитата е приключила.

И тръгна към вратата.

- Утре ще имате отговор - рекох.

На другия ден, в уречения час, отново бях в кабинета му (кабинетът на зам.-шефа на Мултигруп, преди избухването на демокрацията, бе на Ефрем Каранфилов, главен редактор на в. „Литературен фронт".)

- Е?! - посрещна ме Димитър Иванов.

- Дойдох с архивите - рекох. - Искахте...

Отворих вратата и повиках Милен Куманов.

След което разговорът между двамата стамболовисти продължи дълго и наруши дневната програма на зам.-шефа на Мултигруп. Но стамболовистът Димитър Иванов бе спечелен за каузата; за „отечествената" идея бе спечелен и Кин Стоянов - директор на Дарителски фонд „13 века България"; с парите, с които ни спонсорираха, стигнахме до седмия том от книжното богатство на Първия български държавен мъж, а когато приключих с издателството, двамата стамболовисти продължиха да обнародват в поредицата следващите томове.

Каквото и да разкажа за Милен Куманов, ще е само частица от неговия образ. Не скривам, че в ония възторжени и безскрупулни години на „прехода" (поредния преход от Освобождението), бях щастлив човек до такива личности като Милен Куманов, Цочо Билярски, Михаил Неделчев, Стоян Райчевски, Анчо Калоянов, Георги Райков..., предани на Отечествената кауза. Но и те бяха с ръждясали пера за изстрелите на Менча (Мелпомена) Кърничева в Бургтеатър - двадесетина дни след чудовищния атентат в църквата „Света Неделя" в София (16 април 1925), със стотици убити и осакатени, непознат дотогава терористичен акт в Европа. След двете Национални катастрофи (1913 г. и 1918 г.), с прогонването на Фердинанд от България, и Народния съд за виновниците; подир убийството на министрите Александър Димитров и Райко Даскалов, след преврата на 9 юни 1923 г., и поредното клане на българския министър- председател Александър Стамболийски, след Септемврийското въстание, убийството на Тодор Александров и разправата с българската интелигенция, и този - пореден преход, застрашаваше да обезкърви и обезличи българите и България.

И неочаквано за всички в тежко раненото ни Отечество - изстрел в Бургтеатър.

Какво се случва; защо?

С Милен Куманов в нашата „Малка историческа библиотека" искахме да напомним на съвременниците, за да не повтаряме познати грехове и прегрешения, макар предишни грехове и прегрешения да се знаят и да се повтарят. Искахме да хвърлим светлинка върху живота на българите от онова време, когато управляващите отново обслужват чужди интереси; политика с трагични последици за нашите следовници, защото нито московската, нито американската, нито западноевропейската дипломация са прилагали националните принципи спрямо Балканите. Те винаги са преследвали и налагали свои принципи и интереси.

Менча Кърничева е родена на 16 март 1900 година в Крушево... кацнало на една височина над хиляда метра, обиколено с букова гора, като да е нарочно построено там за епопеята, която населението изнесе през Илинденското въстание.

Истинското име на Менча е Мелпомена - според гръцката митология музата Мелпомена е покровителка на трагедията.

През месец май, сякаш забравяме или ни се иска да забравим за човешките ни лутаници нагоре-надолу, насам-натам; пролетния въздух, омаята, цветята, зеленината, любовния хор на птиците отнасят мислите ни в пространствата на мечтите.

Чистотата и реда по виенските улици, без боклуците и озверелите, мърляви софийски кучета по улиците, е неочакван свят, и ти се струва, че си кацнал на друга планета. Чуруликат деца, заловени в редички по две по две, пресичащи улици и градини със своите учителки. А на импровизирана сцена, в пространството между Леополд музеум и Музея за модерно изкуство, балерини и балетисти от известна балетна школа правят съпричастни на високото си изкуство виенчани и гости, насядали наоколо на чаша виенско кафе.

Космополитна Виена е като Вавилон в мешавица от езици и култури - „Галерия" на европейското изкуство със своите величествени сгради, дворове, улици и булеварди, паркове, дворци и градини; с наредени картини, фрески, мебели - от всички кътчета на Империята, от целия свят. Само от събраното и подреденото в „Албертина" усещаш върху какво богатство си стъпил, ти, европеецът.

Космополитният град е същинска джунгла: и рай, и ад - тържище, на което търсиш да се предложиш. Възможно е да се продадеш на добра цена, възможно е дори, отключен, да намериш себе си; и още повече е възможно да се затриеш и да стигнеш дъното - да забравиш кой си, откъде си и защо си. Космополитна и свободолюбива Виена е благословено място за хора на изкуството и мисълта, особено през времето на Мария Терезия и сина й Йосиф ІІ (от 1765 съимператор с майка си, след смъртта на бащата Франц І); по-изчистеният архитектурен стил „рококо" надделява над „барока", каквито образци са двореца „Шонбрун" или библиотеката на Бенедиктинския манастир в Адмонт - Виена е огледало за архитектурния облик на Прага, Краков, Будапеща, на дунавските градове. Наред с размаха на строителство, модерна архитектура и изкуство, по тяхно време е отменено физическото мъчение, а поданиците на обширната (639,727,06 кв.км) империя са обявени за граждани. Йосиф ІІ дори се разделя с блясъка и разкоша на резиденция „Шонбрун" и се премества в „не толкова бляскавия", но с централно положение дворец „Хофбург". Виена е център на музикалния живот: тук творят Кристоф Глук, Йозеф Хайдн, Бетовен и Моцарт, който напуска родния, нехабсбургски Залцбург, след скандал (1781) с принца архиепископ на града. Тук, във Виена, с либретиста и поета Лоренцо Понте, покръстен евреин, Моцарт създава операта „Сватбата на Фигаро" (1786), по забележителната сатирична творба на французина Бомарше, за която Наполеон Бонапарт казва, че е Първо действие на Великата френска революция (1789); във Виена Моцарт създава и операта „Дон Жуан" (1787) с премиера също на сцената на Бургтеатър, който по-късно е обявен за официален театър на германската драма.

Още една страница от моя разказ за Виена и Хабсбургите (в превод - замък на ястреба), преди оглушителните изстрели в Бургтеатър, които ме доведоха тук.

Войната с турците през 1788 година е голямо изпитание за реформатора Йосиф ІІ, но слава Богу, след цяла година, войната има благоприятен обрат за Хабсбургите; месеци подир това „добрият император", когото противниците с ирония зоват „император на евреите", заради премахване на унизителните им ограничения, предава Богу дух. Братът Леополд, дотогава херцог на Тоскана, наследява короната. Тяхна сестра е френската кралица Мария-Антоанета, обезглавена на 16 октомври 1793 година (девет месеца след екзекуцията на краля Луи ХVІ - на 21 януари, същата година), макар братът - император Леополд, да приветства френската революция. Парадокси. Най-фрапиращ, от които е женитбата на Наполеон Бонапарт, но вече като император Наполеон І (от май 1804) с племенницата на екзекутираната леля Мария-Антоанета и племенница също на двамата братя императори. Защото на провинциалиста корсиканец и новоизлюпен френски император, какво му е нужно?

- Императрица от сой, естествено.

И дъщерята на Франц ІІ, император на най-авторитетната династична монархия на Хабсбургите, Мария-Луиза Австрийска, на 11 март 1810 година се бракосъчетава с император Наполеон І като френска императрица.

Сделка, закрепваща от надвиснал фалит Хабсбургите. И към сделката - трийсетхилядна (30 000) войска в похода на Наполеон към Москва, под командването на принц Карл Филип Шварценберг.

През това време младата императрица Мария-Луиза, без особени напъни, ражда син - Наполеон ІІ (20 март 1811). Дотук добре, но знаем как свършва московската авантюра на Наполеон. И както се очаква, и слава Богу, Хабсбургите се отмятат от сделката с Наполеон - и този път се нареждат с петстотин шестдесет и осем хилядна армия (568 000) до съюзническите сили на Русия, Англия, Прусия и Испания. До окончателния разгром на император Наполеон, до Виенския конгрес (1815), председателстван от първия дипломат на Хабсбургите - Метерних.

На Виенския конгрес Европа и светът се поделят главно между победителите Англия и Русия; и полагащата се хапка и за мятащите се и оцелели Хабсбурги, чиито интереси и апетити към Балканите се изострят в съперничество с Русия и обединена Германия. Даже името Балкани и Балкански полуостров за първи път се изписва (1808) в изследванията на немския учен-географ Цойне; Дотогава Балкани турците зоват Стара планина. Учени от Хабсбургската империя, от всички области на науката - история, фолклор, езикознание, етнография, естествознание, плъзват в земите на Балканите и след Освобождението на България. В издателство „Отечество" под редакцията и съставителството на д-р Пенка Пейковска, обнародвахме „Унгарски учени за България", с оригинални изследвания, които бележат последователните и всеобхватни интереси на Империята на Хабсбургите за икономическо и културно проникване на Балканите след неизбежното разпадане на „болния" човек, както наричат турската държава.

Редом с архитекти, медици, археолози и хора на изкуството, след Освобождението и в тъмните странджански гори тилилейски прелита от Виена лекар по животните, с красивата си дъщеря Олга, която се залюбва и става жена на учителя Недялко Стоянов, брат на бащата на моята майка, която не криеше респекта и уважението към стричина си Олга, необичайно попаднала след странджанските нрави и обичаи, със своите съвсем различни от техните навици и обичаи за ред, хигиена, раждане и отглеждане на деца, за домашен уют.

Пак от това време - на Виенския конгрес (1815) на Великите сили, след разгрома на Наполеон, е предопределена съдбата на многоликото балканско народонаселение, което подир очаквания разпад на Отоманската империя, ще се обособи в отделни държави, според националната си принадлежност - език, територия, култура... В клаузите на Виенския конгрес е записано: Суверенитета на всяка държава, с изключение на Великите сили, се определя от Великите сили; според техните интереси:

Политическият режим и управлението се определя също от Великите сили, които посочват и водеща фигура в управлението.

Когато тази малка държава не изпълнява разпорежданията на Великите сили, следва наказанието.

За нашата страна наказанието след Освободителната война бе разделянето на Родината ни на Княжество България и Източна Румелия на Берлинския конгрес (1878). Следващата добрина е натрапеният ни Кобургготски княз Фердинанд, на когото дължим двете национални катастрофи - в Междусъюзническата война (1913), в която князът хвърли победоносните български воини срещу съюзниците си, заради ламтежа му - оголвайки Източния фронт и в незащитените български села и градове безпрепятствено да нахлуе разбитата и озверена турска армия; да безчинства и обезбългарява тракийските ни земи като затваря и полагащия ни се излаз на Бяло море; и втората национална катастрофа (1918) - отново с Фердинанд - в огъня на Първата световна война - и за втори път - надвисналата опасност за изличаване от географската карта на току-що проходилата ни държава.

Бог да пази България!

Заедно с хубавото, което не може да се скрие от очите и сърцето, Виена винаги е била свърталище и обиталище на разбойници, авантюристи, на босове от подземния свят, на политически играчи. Каквито авантюристи и политически играчи са „героите", за които разказвам. С най-много сътрудници след Октомврийската революция във Виена е съветското посолство, разстилайки мрежите на Третия интернационал, с „великата" идея на болшевиките на мястото на стария, „прастар" и прогнил свят да моделират нов свят - копие на Съветска Русия. А в името на Великата идея всичко е позволено - атентати като софийския в църквата „Света Неделя"; палежи, грабежи, убийства.

Ето напътствията за моделиране на Новия свят с изтреблението на всичко ненужно (с циркулярно писмо от 23 февруари 1923 - строго секретно - до Органите на Съветска Русия):

Бившите членове на дореволюционните политически партии

Бившите членове на независимите селяни

Бившите представители на старата аристокрация и дворянството

Бившите членове на младежките организации (бойскаути и други)

Националистите от всякакви цветове

Сътрудниците на бившето Министерство на вътрешните работи

Сътрудниците на „охранката" (тайния полицейски отдел), полицията

Чиновете от граничната стража и т.н.

Сътрудниците на бившето Министерство на правосъдието: членовете на окръжните съдилища, съдиите и прокурорите от всички рангове, мировите съдии, съдебните следователи, съдебните изпълнители, председателите на селските съдилища и т.н.

Без изключение - офицерите и подофицерите от царската армия и флота

Офицерите, подофицерите и войниците от Бялата армия, доброволните белогвардейски формирования, петлюровските съединения, различните въстанически подразделения и банди, активно борещи се срещу съветската власт. Не представляват изключения лицата, амнистирани от съветските власти.

Цивилните сътрудници на централните и местните органи и ведомства на белогвардейските правителства, на армията на Централната рада, на хетманската администрация и т.н.

Религиозните дейци: епископите, православните и католическите свещеници, равините, ходжите, дяконите, монасите, църковните диригенти, църковните старейшини и т.н.

Бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни, а също и „непманите"

Бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни, използващи в миналото наемна сила.

Бившите собственици на промишлени предприятия и работилници

Лицата, чиито близки и роднини са в нелегалност или продължават въоръжена съпротива срещу съветския режим в редовете на антисъветски банди

Чужденците, независимо от тяхната националност

Лицата, които имат роднини и близки в чужбина

Членовете на религиозни секти и общини (особено баптистите)

Учените и специалистите от старата школа - особено тези, чиято политическа ориентация и до ден-днешен е неясна

Лицата, подозирани по-рано или осъждани за контрабанда, шпионаж и т.н.

Р.S. Все хубости, познати на бащите ни, след въвличане на България в модела на Съветите, подир Втората световна война.

Тодор Паница е проверен, доказан кадър за Органите. На съвестта му лежат потресаващите убийства на известни дейци за автономна, независима Македония - Иван Гарванов и Борис Сарафов (брат на артиста Кръстьо Сарафов), на предишния му войвода Михаил Даев, познат на тракийските българи от Преображенското въстание, на непокорни четници и родолюбци. Тодор Паница е осъден също от Пловдивския военен съд (присъда 668 от 20.ХІІ.1921 г.) по член 4-ти от Закона за националните катастрофи на три и половина години строг тъмничен затвор и завинаги лишен от граждански и политически права. Роден е в Рахово през 1878 година и за четиридесетте си години живот е натрупал премного грехове, не само през Първата световна война; като разузнавач в щаба на 2-ра Българска армия използва службата си за грабеж, с изнудване най-вече от гръцкото население, чиито имоти обявява за безстопанствени след интерниране на стопаните.

- Някогашните негови ефимерни дела в полза на поробения брат, бяха затрупани с множество злочинства, както грам злато под огромно бунище - споделя в спомените си македонският лидер Ванче Михайлов. - Никоя друга, легална и нелегална македонска акция след Първата световна война не е привличала в такъв размер вниманието на чуждестранната преса и изнесла името на Македония пред широкото обществено мнение, както наказанието на Тодор Паница във Виенския Бургтеатър. С този удар бяха чувствително засегнати редица врагове на Македонското движение, но особено следните четири централи: сръбската българоизтребителна политика в Македония, чийто слуга бе станал Паница; гръцките власти, с които той също беше във връзка; болшевишката централа, на която той служеше за реализиране за балканските й планове; лявото крило, т.е. малцинството в българската земеделска партия... Поради това в моя план влизаше да се пише по-обстойно за развилия се във Виена съдебен процес, за Менча Кърничева и прочее.

Но и през 1951 година тя ме изненада с един съдържателен подарък. Написала бе на машина бележки, които се отнасят главно до станалото в Бургтеатър; заедно с туй дава бегло сведение за своя живот...

ТЕЗИ СТРАНИЦИ НАПИСАХ ЗА ТЕБЕ

ВМЕСТО ПОДАРЪК ЗА НАШАТА

СРЕБЪРНА СВАТБА.

Кармен

(псевдоним на Менча)

Крушево е кацнало на една височина над хиляда метра, обиколено с букова гора... Къщите бяха на два или три етажа. Това бе град, обитаван главно от жени, деца и стари хора. Много от мъжете отиваха на гурбет и се връщаха периодично, понякога след много години отсъствие, за да видят родния си край, да увеличат семейството си и, ако могат, да построят къща. А жената живее при свекър и свекърва, или при родителите си, отглежда децата и очаква писмо и пари от мъжа си...

Животът на християнското население в нашия град по онова време е бил подчинен на много консервативен и суров морал. Децата е трябвало да слушат бащата във всичко безпрекословно. По силата на тоя обичай, дядо ми е избрал моя баща. Майка ми - осемнадесетгодишна, а баща ми - на четиридесет. Никой не я пита за мнение, а тя нито смее да помисли, че има право да каже кого предпочита. Моят баща е бил вдовец и минавал за богат. И това богатство е определило избора на дядо ми, вън от добрите качества - почтеност, трезвеност и пр. От София, където емигрирал и където по онова време работил и имал къща, баща ми заминал за Крушево, за да се ожени. След като се оженил за майка ми, останал само няколко месеца с нея, а след това се връща обратно в София. Но скоро загубил къщата си в София и не е можел да праща издръжка на младата си жена и на мене, която ме е родила на 16 март 1900 година. Майка ми прекарала три-четири години още в бащината къща, очаквайки баща ми да ни извика в България.

И така, славният Илинден завари майка ми и мен още в Крушево. След като въстаниците са обезоръжили малкото турски войници на гарнизона там, обявили са Република. Първата Македонска република, която е траела две седмици. Когато, след героичната съпротива на въстаниците, турската армия настъпва и бомбардира града, населението се юрнало да се укрие и дири спасение в гората. И нашето семейство е избягало през нощта. В суматохата и тъмнината са се разкъсали. Баба ми и част от децата са се укрили в гората, а майка ми, дядо ми и аз сме се прикрили под някакъв мост, във водата, която не ще е била дълбока, а вероятно някоя суходолина. Там сме останали 24 часа. Майка ми дълго ме е държала на ръце, но като не е могла повече да издържи, пуснала и мене във водата. Така обясняваше тя ранния ми ревматизъм.

При съмване забелязали турски войници близо до моста. В този момент едно бебе почнало да гука. Всички настръхнали... някой по-страхлив предложил да го удушат. Но всички се възпротивили. Тогава бабата на детето го грабва от ръцете на майката и през другия изход на моста незабелязано напуска скривалището. Така се спасява детето и укрилите се стотина души. Подир въстанието поехме с майка ми пътя към България. Минали сме през Солун, където имало наши роднини...

Като загубил къщата си в София, баща ми се преместил да работи в Цариброд... На гарата той държеше будка за размяна на валута, за продажба на тютюн, картички и пр. Деветнадесет години остана на тая работа.

Бургтеатър е не само забележителен архитектурен ансамбъл, но и театрален ансамбъл, от първите и най-представителните в света. За един сезон в театъра се поставят около 300 представления; за кариерата на актьорите пък е истинско предизвикателство. Сцената на Бургтеатър в определен период била отворена също за оперни постановки; за първи път тук е поставена „Орфей и Евридика" на Глук, оперите на Моцарт, както вече споменах. Виена съхранява през вековете своя интерес и покровителство над авангардни школи; на светли имена на творци от по-нови времена като Ван Гог и Тулуз-Лотрек; на модернисти от началото на отминалия век, на писатели и мислители като Роберт Музил, Кафка, Брох, Йозеф Рот, Канети, на философи, медици, психоаналитици, икономисти, физици, математици, химици, музиканти и художници, сред които Лудвиг Витгенщайн, Карл Попър, Фридрих фон Хайек, Густав Малер, Арнолд Шонберг, Ернст Гомбрих, Фройд; на днешни авангардисти в науката и изкуството, сред които и имена на българи като Стоимен Стоилов, Велизар Садовски, Христо Алексиев...

Всеки Божи ден от 15 часа гостите на Виена, срещу билетче от 6 евро, могат да разгледат Бургтеатър - една от най-значителните забележителности на световния град, не само като уникален ансамбъл, конструиран от Готфрид Семпер и Карл Хасенауер, споровете между които забавят и оскъпяват строителството; затова пък Бургтеатър става от най-стабилните и модерни сгради във Виена. В края на Втората световна война (1945) - март, април - сградата е почти разрушена от бомбардировки и пожари. Желязната конструкция обаче издържа на ударите и позволява да се възстанови, както е замислена от двамата архитекти.

Когато Менча Кърничева прекрачва прага на Бургтеатър, не може да си поеме дъх от наредбата и разкоша зад стените на сградата; входовете към театралната зала са изографисани със сцени от именитите художници Густав Климт, Франц Метш, Ернст Климт, със скулптури на писатели като Молиер, на известни актьори; главното фоайе се простира на шейсет метра дължина, а срещу представителния бар е неповторима гледка към Кметството на Виена и Парламента; тук Менча научава за театралната зала, че приютява 1 300 посетители, плюс 115 правостоящи, на които се разрешава да седнат след първо действие, ако намерят свободни места.

Мечтата на Менча - Мелпомена Кърничева, да надникне в това културно средище е, откакто е стъпила във Виена, подклаждана с коментари от ежедневната преса за играта на знаменити актьори. Заедно със семейството на Паница ще гледат „Пер Гинт" на Ибсен, събитие в театралния живот на Виена.

С лъскави автомобили и конски тропот от файтони слизат важни господа, с наконтени по модата госпожи и госпожици. Театралната зала шумоли като пролетните води на Дунав; към ложите на ВИП-персоните се отправят погледи; оттам отвръщат с кимане или се правят, че не ги забелязват.

Менча Кърничева е закупила билети за ложа № 2, ранг 3, дясно - за Тодор Паница, за госпожа Паница, за телохранителя (бодигарда) Яне Богатинов и за себе си; и две места отделно - за бълдъзата Магдалена и за Борис Бумбаров, младоженци отскоро. Докато залата прелива от шумулене, госпожа Паница се зачита в програмата на предстоящето представление; не отминава и описанието на сцената на Бургтеатър с шестте единични платформи и обяснява на смълчания си мъж, че могли да бъдат размествани и пренареждани за секунди; сцената, чете, била от най-големите в света - широка 30 метра и в дълбочина 25, а зад сцената - още 12 на 8 метра, с височина 28 метра и още 15 метра в дълбочина:

- Всичко на всичко, захласва се по цифрите госпожа Паница, около хиляда квадратни метра прави сцената.

- Цял декар! - отсича Тодор Паница.

- Подобна сцена имала само Метрополитен опера в Ню Йорк - шепти жена му.

След толкова години можем само да гадаем с какви вълнения са очаквали вдигане на завесата четиримата в ложе № 2. Когато занесох нашата първа книжка в „Малка историческа библиотека" със заглавие „Изстрел в Бургтеатър" на Георги Данаилов, по това време шеф на „Агенция на българите в чужбина", известният драматург възкликна:

- Ама това е готова пиеса!

Повече от пиеса, рекох си тогава; и сега, докато записвам моя спомен от Виена. Ето нá - представлението тече, госпожа Паница съпреживява ставащото на сцената, сгушена до съпруга си; Яне Богатинов (бодигарда) се оглежда в полумрака и не забелязва никаква опасност за поверения му бос.

А Менча?

Менча е неспокойна, пък изглежда най-спокойна. И... виждам в полумрака как вади от дамската си чантичка револвера (през антракта, в тоалетната, Менча вади „Маузера" от пазвата си и го пъха в чантичката); в момента, когато на сцената се възпроизвежда корабокрушение, с връхлитаща морска буря: тече пето действие от знаменитата пиеса на Ибсен - сред светкавици, тътнеж и пукотевица, потъва корабът на завръщащия се в родината Пер Гинт; а в ложа № 2, ранг 3, дясно - смъртноносни изстрели; и представлението продължава.

- Театър в театъра! - нарежда Георги Данаилов.

- Със заглавие: Убий мръсника!

- По балкански - наддумваме се.

- Убий мръсника; но как?...

...Когато, запънахме, във всеки от нас има по един мръсник; и повече от един - съпротивляваше се другият глас - по християнски, с нови действия - до безкрайност.

- След първите изстрели срещу Паница, жена му хваща ръката ми - чувам Менча. - Аз я издърпах, стрелях и тогава съм ранила нея в устата. Това обаче научих по-късно, в затвора; то не влизаше в намеренията ми. Телохранителят Яне Богатинов се опита да стане, но изгърмях в краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата. Гърмежите в ложата се сляха с тия от сцената. Никой измежду публиката не разбра нищо. Аз спокойно напуснах ложата и слезнах долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предам. Едвам открих едного след няколко минути търсене. Бих могла да избягам, ако това бе организирано, или ако това влизаше в задачата ми. Един от служащите в театъра казал в показанията си, че той ме завел до полицая. Подобно нещо аз не си спомням. Стражарят ме въведе първо в полицейското отделение на театъра - една стая с големи огледала. А оттам ме прехвърлиха в полицията, където започнаха нескончаемите разпити.

Нейде из коридорите преминаваше Магдалена с мъжа си - вероятно и тях разпитваха. Виждайки ме, тя ме запита: „Менча, защо го направи?" Отговорих й: „За Македония!"

Повече не се видяхме.

Затвориха ме в една килия, след като късно след полунощ ме бяха разпитвали, бях капнала от умора. Заспала съм и не съм усетила, че главата ми е увиснала надолу, извън леглото. Стражарят, който наднича през малкото прозорче на вратата много често, виждайки ме така, с увиснала надолу глава, помислил, че съм умряла, че съм се може би самоубила. На другата сутрин за първи път ми носят храна - хляб и вода. Но не ги докосвам - умората и температурата са доунищожили и без туй слабия ми апетит. Килията, както всяка килия, бе постлана с цимент... Първите нощи практикуваха внезапни пробуждания по няколко пъти, за разпит, вън от дневните разследвания.

- Менча, защо го направи? - недоумява балдъзата на Тодор Паница.

Магдалена Измирлиева е виновницата за сближаване на Менча Кърничева със семейството на зет й Паница. Първата среща на двете госпожици е преди осем години във влака за Мюнхен, където Менча е решила да следва търговия; после в пансиона „Тирол" отново двете госпожици са в една стая. Магдалена е загубила родителите си, разчита на двете си сестри и зетьовете; умна, искрена, открита и бърборана - за всичко; и заедно с това - тъжна, самотна и объркана, след раздялата с голямата си любов. С Магдалена, както много други студенти, след капитулацията на Германия във войната (1918), с глада и несигурността, още на втория месец от пребиваването си решават да се завърнат в България. В София двете приятелки се срещат от време на време. И съвсем случайно след две години, отново са в една къща в курорта Лъджене, където Менча за първи път е сред семейството на сестра й Екатерина и зет й Тодор Паница.

Отново само двете пристигат в Пловдив, за да посетят в затвора любимия на Магдалена, когото госпожицата не може да забрави. Пак, в София, двете госпожици се разхождат по „Витошка", когато край тях профучават конни стражари, преследвайки някакъв човек; от пресата, на другия ден, Менча научава името на преследвания млад македонец, поручик Трайчев. Магдалена Измирлиева гостува на приятелката си и в Цариброд, и от нея, разбира, че след преврата на 9 юни 1923 година, зет й Паница се криел в София, преди да премине в Югославия. Друг път, при отиване в Цариброд моли Менча да отнесе писмо на бачо й Тодор в Крагуевац. При друга среща, през 1924, бачо й Тодор пък нарежда на Менча да предаде на семейството му в София да замине незабавно за Виена; и от малкото приказки Менча разбира, че Тодор Паница е в услуга на югославските власти.

Ето и възелът за другия живот на госпожица Менча Кърничева: при нейните роднини, когато е в София, идва Магдалена, а нейните роднини македонци са близки с Радко, нелегалното име на Ванче Михайлов. И започват кандарми на роднините да я запознаят с един млад и умен хубавец, завършил юридически науки, който я харесвал. Гордата Менча отклонява всякакви уговорки. На горния етаж от къщата е шивашкото ателие на снахата на роднините; на същия етаж е канцеларията и на македонската младежка организация, оглавявана от Ванче Михайлов.

- Качвам се веднъж, горе при снахата, за да телефонирам - спомня си Менча. - Това правех почти всеки ден. Питах за влаковете дали имат закъснения. И виждам в стаята един господин в зимно палто, опрян до писалището, с руса, къдрава коса, с дебел бастун в ръката. И той чакал телефонен разговор. Слаб, блед, нещо си мисли човекът. Снахата ни запозна. Той се усмихна, аз също. Телефонирах и напуснах стаята. Тя ми каза вън, че това е човекът, с когото искала да ме запознае по-рано. Говореше с голямо възхищение и респект за него. През следващите месеци имах случая да го видя още два пъти - на една македонска вечеринка и на сватбата на Кирил Силяновски, където Радко кумуваше. И пак се загубихме. Никога не мислех вече за него. И ето ни вечерта на 6 март 1924 година. Бях на вечеря у едно приятелско семейство. По едно време някой звъни; отидоха да отворят и след малко ме извикаха в салона - някой ме търсел. Влязох в салона. Виждам него с още двама негови другари. Поздравихме се - седнахме. След обичайните думи той започна да ме разпитва за Паница, за връзките ми с Магдалена, за моите пътувания до Цариброд; той ме запита бих ли отишла на другия ден и на уречено място и време, за да поприказваме още.

След срещата на другия ден Менча Кърничева вече не е същата невинна госпожица.

- Той събуди у мен не само интерес към делото. Пробуди, чрез някакво раздрусване, силно чувство за дълга ми към поробеното Отечество.

Срещите на Ванче Михайлов с госпожица Менча Кърничева понякога продължават с часове. Доверието е взаимно. На 15 март тя полага клетва за делото. За Великден Менча заминава при родителите си в Цариброд, но бърза да се върне в София и отново са заедно. До паметната среща, преди убийството на Тодор Александров, на която Ванче Михайлов подхвърля като на шега: - Би ли го следвала всякога и всякъде, при всички обстоятелства?

И отговора на завладяната от фанатичния му плам Менча:

- И в пъкъла!

- Доста дълго не го срещах след това. Нито знаех къде е. След боледуването ми от пиелит (възпаление на бъбреците) отидох на лечение в Банки. Той идва там два пъти да ме види. Там веднъж наблюдавам един аероплан, който се виеше над селото, и ми се стори, че много се върти над нашата вила. Стрелна ме мисълта, че той е в аероплана. Краката ми се подкосиха от страх; тогава често падаха български военни аероплани. Подир два-три часа пристигна в Банки. Каза ми, че това било първото му летене. Авиаторът - Савов - бил негов приятел; наскоро загина - аеропланът му падна нейде край Пловдив. Така наближи и датата на моето заминаване за Виена. През януарий 1925 година. За мене раздялата бе тежка. Не вярвах да бе лека и за него. За домашните аз заминавах на лечение във Виена, защото бъбреците ми не бяха още излекувани. Постоянно правеха висока температура. Когато една вечер, преди заминаването ми, Радко ми заговори за решението, че Паница трябва да се премахне, предложи ми да участвам само като помощен фактор при издирването му. Но аз не се съгласявах с такава роля. Ако го открия, аз ще му платя, казах...

Във Виена Магдалена живееше на Зайденгассе № 32. Аз поддържах рядко кореспонденция с нея. Квартири се намираха трудно. Тя ме покани, ако желая, да остана в нейната стая, където имаше две легла. Хазяйката ни, Терезия Велихамер, живееше в кухнята. Аз си плащах своя дял от наема. Хранехме се в гостилница.

В квартирата на Магдалена на Зайденгассе № 32 Менча неочаквано попада във водовъртежа на събитията, свързани с Тодор Паница. В квартирата на глезената балдъза Магдалена се подготвя експедицията на вестниците „Македонско дело" и „Македонско съзнание", на страниците на които ковчежникът Димитър Влахов я насърчава да пише. И Магдалена съчинява каквото й наредят срещу хонорар. С Менча надписват пратките до разпространители и читатели на вестниците. Мрежата на Виенската централа за проникване на болшевишката идея на Балканите и двойната, и тройната игра на Тодор Паница за Менча става от ясна по-ясна. Парите се осигуряват от съветския представител Черски, чрез Димитър Влахов, които той разпределя между Паница и сътрудниците (изненада за мен бе набъркването и тук в играта на нашия земляк, одумван за какво ли не в Странджа - Георги Янчев, който шари от Виена през Сърбия, Македония и Гърция до Черноморските хълмове на хайдушката ни планина). Семейството на Паница живее на хотел и когато е във Виена, понякога навестява госпожиците на Зайденгассе № 32.

Леглата на двете госпожици са едно до друго и докато Магдалена заспи, не спира да говори за новата си любов - за левента Борис Бумбаров (бивш секретар на министър Ботев, след преврата емигрант в Сърбия), сватбата с когото е насрочена за пролетта. Менча слуша излиянията на влюбената годеница в тъмната стая и не може да се избави от натрапчивата картина, отпреди да замине за Виена, когато заварва Ванче Михайлов в дома на Наум Томалевски, проснат върху дюшек на пода - уморен, със зачервени очи, тъжен, блед като „аскет, пристигнал от пустинята". Без да подозира за преживяната му драма, свързана с убийството на Тодор Александров, което по-късно разбира - на панахидата на площада „Света Неделя"; и думите на Ванче пред четиридесетхилядната публика: Свещени сенки на Даме, Гоце, Матов, Развигоров... разредете се, за да застане между вас великият вожд на борческа Македония Тодор Александров.

И будуваше всяка вечер до спящата Магдалена.

Поглъщах хубостите на Виена като хлапе, изтървано от родителите си; и като заблуденото хлапе загубих ориентир къде съм след захласването ми на шумния булевард с паметниците на Гьоте и Моцарт.

- Мога ли да ви помогна, господине? - запита ме непознат виенчанин, като ме видя зареян в картата на Виена.

Посочих църквата пред нас.

- Карл Кирхе! - усмихна се виенчанинът.

И ме остави да размишлявам пред разтворената карта. Помотах се насам-натам; и безпомощен, позвъних на филоложката Надя Ненкова, с която предната вечер опознавахме нощна Виена.

- Разбрах къде си! Влез в църквата.

На тържествената литургия в огромната зала на Карл Кирхе, отецът, асистиран от двама семинаристи, напътстваше с Господните слова деветте възрастни дами на първите банки; ние, случайните, заблудени като мене, най-отзад, бяхме повече - изслушваха част от проповедта на свещеника и си тръгваха. Само една миловидна японка от нашите редици се спусна между банките, целуна ръка на отеца и взе причастие.

Надя Ненкова ме намери в църквата и с нея останахме до края на службата. Девета година софиянката Надя учи, работи и живее във Виена; казва, че все още няма намерение да се завърне.

- Час и нещо ми е пътят до София. За толкова години и като студентка, и сега - лоша дума не съм чула, че съм чужденка или нещо подобно.

Бяло, рунтаво кученце, пред кафето в градината, се разхожда господарски и радва накацалите като врабци около масите. Захласнати в ежедневието, никой не му обръща внимание, а кученцето върти глава, иска да ги заговори. После хуква след черен булдог, но и булдогът, залисан в свои размишления, не му обръща внимание, затова припка припряно обратно и клечи пред входа на кафето. За разлика от оня мушморок през деня в градината с розите, който пък не се доверяваше на никого; и с рев до небето: - Мама Би-Бии! - стряскаше влюбените птици.

- С кризата на деспотичната политика от националните движения тук, във Виена, се развихрят културата и изкуството - казва Надя Ненкова.

Запомних думите й и се връщах в мислите си от прочетено и чуто. Кризата връхлита империята на Хабсбургите след поражението при Садово (1866); военната катастрофа, нанесена им от прусаците, е началото на края на величието на Хабсбургската династия.

Европа ври и кипи; всичко сторено може да се сгромоляса. Германците прегазват Париж (1870). Година след това парижките комунари (1871), избрани на свободни и демократични избори през март от гражданите на Париж, са обявени за незаконно избрани от Армията на „законното" версайско правителство. Разстреляни са 30 000 комунари, други хиляди са заточени в Нова Каледония - поредните шизофренни престъпления, достигнали и до нас с гласа на поета в „Смешен плач":

Плачете за Париж, столицата на разврата, школата на шпионството и робството; плачете филантропи за палатите на страшните вампири, на великите тирани - за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави на толкова Предтечи, на толкова велики мислители и поети, с оглозганите кости на толкова мъченици за насущний хляб - плачете! - Лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти!

Друга песен, различна от песента на разлютения двадесет и три годишен букурещки хъш и поет Христо Ботев, се пее в сладка Виена от Йохан Щраус (Прилепът):

Щастлив е този, който забрави това,
което не може да промени.

Щастливи времена, но върху огън. След ужасната Първа световна война (някои я наричат Европейска), от картата на Европа е заличена Великата империя на Хабсбургите (1918); с последвалите трусове до Втората световна война (1945), когато съдбата на малка Австрия виси на косъм, дали въобще да я има.

Роберт Музил („Човекът без качества"): Тази гротескова Австрия е само един модел на модерния свят.

Въпреки всичко, Австрия възкръсва от огъня като птицата Феникс. И навярно, без ирония, историкът Стивън Белър я нарича „Остров на блажените", избрала път на развитие, близък до модела на Швейцария. Независимо от разтърсващите съзнанието нелепости и противоречия, несъгласия и неразбиране - лидерът Курт Валдхайм (1918-2007) е избран (от кого?) за генерален секретар на ООН (1972-1981) и за президент на Австрия (1986-1992). Но през същата 1986 година, гръмва новината за това, че Курт Валдхайм е променил биографията си и заличил времето, в което служи във фашистката армия на Хитлер като щабен офицер на Балканите, а с негова благословия са извършени ред престъпления, в това число хиляди еврейски семейства са депортирани - 1942-1943 - към фабриките на смъртта. Скандал до Бога. На който Курт Валдхайм отвръща: Не съм вършил нищо по-различно от хиляди други австрийци. Просто изпълнявах воинския си дълг. И благополучно изкарва мандата си и като Президент на Австрия.

За кръговрата на случващото се в живота, неочаквана е също кариерата на другия лидер на модерна Австрия, на когото приписват 12 златни години на Републиката - на евреина Бруно Крайски (1911), от богато еврейско семейство, умъртвено през вампирските години след Аншлуса (1938-1945); и не само през тези вампирски дни и нощи - евреите в Хабсбургската империя винаги са били под око - недолюбвани, преследвани, прогонвани, ограбвани, убивани.

И в орязаната от всички страни наша Родина - ври и кипи. Явни и задкулисни политически издевателства, предателства. По села и градове - глад и терор. Менча Кърничева, тръгвайки за Виена, съзнава, че не бива да разкрива пред никого, при всякакви обстоятелства кой стои зад нея. В левичарска Виена „болшевиките" са проникнали навред, върлуват по всякакъв начин за каузата Съветска Европа. Пак от пресата Менча научава в подробности за убийството на Тодор Александров и се досеща защо завари Ванче ни жив, ни умрял в дома на Наум Томалевски. С охранителя си Панзо, поверен лично от Ванче Михайлов да го пази като очите си, и още неколцина, сред които и генерал Протогеров, бързат за поредния конгрес в планината, за да изгладят възникнали нови и стари разногласия между войводите; най-вече претенциите на Алеко Василев - Алеко паша, и дясната му ръка - подполковник Атанасов, да оглавят организацията; напъни без правила.

В раницата на Тодор Александров е папката с факти и документи, които ще изложи на конгресмените, за да се сложи край на подмолните игри на Алеко паша и Военната лига, в лицето на генерал Протогеров. Войводата Тодор Александров е върл противник на Ньойския договор, не е съгласен също с болшевишката идея за Съвети на Балканите. Нито с напъните на Двореца в София да дърпа конците. Подобно на Паница, войните облагодетелстват Алеко паша да граби от беззащитното население - в Народната банка, по сметка № 201, на името на Алеко Василев има влог от четири милиона и триста хиляди лева (4 300 000), чудовищна сума в очите на изнемогващите делегати на конгреса. И документът от Народната банка е в раницата му; и не само този документ. Разобличаващи свидетелства застрашават авторитета, който имат в Организацията заедно с подполковник Атанасов. Но пък и двамата не спят и знаят какво ги чака с появата на Войводата и в никакъв случай няма да допуснат появяването на Тодор Александров между делегатите; в неговата раница са втренчани очите им, която по-късно ще отмъкнат като безценен трофей, за да не я види повече никой, никога.

В гората прехвръкват птички; наблизо ромоли горско поточе. Около изворчето сядат да отдъхнат, и на това изворче, високо в Пирин планина, над влашкото село Лопово, прочете във вестника Менча, е лобното място на Тодор Александров. Подло, зад полегналия на тревата войвода и телохранителя му Панзо, ги прострелват поръчковите убийци на Алеко паша; само на половин час път, където ги очакват конгресмените.

Менча Кърничева не пропуска нито една публикация в пресата от тревожната есен на 1924 година; къде в този миг е Радко (Ванче Михайлов), защо не се обажда - жив ли е? И с настървение препрочита страшните, окървавени страници на вестниците за събитията на 12 септември, със стрелби и трупове, натръшкани в центъра на Горна Джумая (Благоевград) - по коридорите и стаите на хотел „Лондон", в къщата на търговеца Панайот Райнов, на площада и по улиците - изненадващо, в детайли премислено отмъщение от Ванче Михайлов - за Алеко паша, подполковник Атанасов и техните гавази; поръчковите убийци на Тодор Александров пък са изгорени живи в плевня на село Припечени, където се укривали.

Всеки Божи ден - престрелки, убийства, отвличания: посред бял ден на улица „Цар Борис", в София, е прострелян адвокат Славчо Ковачев (48 г.), о.з. полковник, кавалер на три ордена за храброст в ІІІ Македонски полк през Първата световна война; вината му - един от основателите на Федеративната македонска организация. Същият ден, 13 септември, пак в центъра на София, на ул. „Драгоман", куршум поваля приятеля на Яворов и на Гоце Делчев, до последния миг с него в сражението край село Баница - мъжът с гъста, черна брада, който отминава театър „Ренесанс" и не подозира, че куршумът го дебне, е Димо х.Димов, депутат в Народното събрание от средите на БРСДП. Разочарован от продажните ни политици, отвратен от световния ред, с вперени, заслепени очи като хиляди интелектуалци в Европа и по света, в ставащото в Съветска Русия... велик народ, който извърши чудеса в собствената си земя и който носи знамето на освобождението на всички поробени и угнетени народи по целия свят. За тази Съветска и велика страна съм готов да сложа главата си; в главата му се забива първия куршум, вторият е в гърдите - другите три - отново в главата на проснатия на тротоара славен мъж.

Убиецът не се опитва да бяга; той е убеден, че е свършил, както се полага, поставената му задача. Прибира револвера в калъфа си и пресреща тичащите подире му о.з. капитан Герасимов, догонван от трудовачето Леви.

- Няма да бягам, спокойно. Само внимавайте, че на кръста ми има две бомби - да не гръмнат. Разпашете внимателно колана.

Смелчагата се именува Величко Димитров Керин, от село Каменица, Пещерско. През войната служи в автомобилните части; от 1922 година, вече като Владимир Димитров Черноземски, е член на ВМРО. Същият хладнокръвен Владо Черноземски, точно изпълняващ поставените му задачи, чието име световната преса ще разнесе десет години по-късно (1934), след поредното му убийство - на сръбския крал Александър Караджорджевич в Марсилия, който е посрещнат тържествено от външния министър на Франция Луи Барту, в открита кола, сред ликуващите марсилци, охранявани от 1500 полицаи и агенти. Кортежът се движи бавно - от тълпата за миг се отлепя мъж, с букет в ръка, викайки: - Да живее краля! Този мъж е Величко - Владо Черноземски; прострелян е сръбският крал; и Луи Барту, който по-късно издъхва в болницата, а шефът на Генералния щаб получава само четири куршума. В мелето падат и невинни жертви; с два саблени удара полковник Пиоле, от коня си, разсича и убиеца Черноземски.

Куршуми оглушават простосмъртните и ги настигат неочаквано; на 23 декември, в навечерието на Коледа, куршум настига в едно кафене на площад „Варциере" в Милано и Петър Чаулев, от главните поддръжници на майския манифест (1924), подписан във Виена от Войводите, сред които и Тодор Александров, макар скоро след това публично да се отказва от подписа си пред кореспондента на в. „Таймс"; в Манифеста ясно прозира болшевишката ръка за Съветска Македония на Балканите. Не е пощаден и проф. Никола Милев, пак в центъра на София, от неговия съгражданин кукушчанин Милен Манолев; куршумите не отминават и генерал Протогеров, зад когото са запасните офицери от Военната лига и Двореца... Невидима ръка и мисъл (по балкански) направлява и дърпа спусъка за укротяване и ликвидиране на центробежните сили на Организацията, които подкопават и рушат каузата за чиста и свята, независима Македония.

Мeнча едва ли се досеща за всичката бъркотия, която прави живота на българите непоносим, заедно с недоимъка и безпътицата. Менча е обсебена от тръпката на очакване: - Къде е той? И младият, неуморим, Ванче Михайлов тръпне за среща с любимата Мелпомена; брои дните, а те се сливат с безсънните нощи: как да се избави от продажните, объркани и корумпирани сподвижници на Организацията, която е осиротяла след убийството на Тодор Александров? Но Ванче е лидер на младежката Организация и като пръв помощник на Войводата, слага ръка на архива на Македонската революционна организация в офиса на ул. „Гурко" 22; и знае прекалено много за всеки и за всичко. Как ще се справи, притиснат отвсякъде - и от властта, която иска да отслаби Организацията, за да може да разполага със силите й, за разправа с интелигенцията и комунистите, които насочват вълната на недоволството към ново въстание, размирици и сваляне на кабинета; докога?

Представителният хотел „Мария Хилф" на търговската улица, в центъра на Виена, със същото име, приютява сподвижниците на Тодор Паница. Можем само да се досетим за паниката им в размирните години, с потайни и показни убийства.

В хотела сега е тихо, с пословичната австрийска вежливост и внимание към гостите. До мен, в дъното на фоайето, дочувам арабска реч - младите мъже се правят, че не ме забелязват, пък аз си мисля - с нищо не се е променил светът.

- Менча, защо го направи? - недоумява младоженката Магдалена.

- За Македония - отвръща й Менча.

И се разминават.

След разпитите пращат Менча в затвора.

- Поставиха ме в отделна килия - споделя Менча.

Но дотогава?

- Само директорът можеше да ме отключва. Кръжащите слухове за възможно мое отвличане от страна на македонски патриоти, или за мое убиване от противници, създаваха грижи на полицията. Когато една нощ стана нужда от някаква медицинска помощ, трябваше да се чака, докато издирят директора, за да отключи. Още в полицията краката ми се бяха подули и не можех да обувам обувките си; вероятно поради цимента и влагата. Но сега започваше моето тежко боледуване наново. Синузит, бодежи, бъбреци, температура - всичко се стовари върху изтощения ми организъм. Бях се нагласила добре. Преместиха ме в болницата на затвора... Поставиха ме в болнична стая с осем легла, всички заети от „криминални". На ляво от мене лежеше една нещастница, която, съдейки по разказите й, бе направила опит да се самоубие заедно с детето си. Нея спасили, а детето умряло. Причината - нещастна любов. Живееше само с надеждата за ново самоубийство.

Цялата виенска лява преса гърмяла против мене... През първите седмици на моето затворничество е идвала във Виена майка ми. Но не са я допуснали да ме види - не е било още приключило следствието. От затвора, когато здравето ми беше вече съвсем закъсало... ме преместиха в санаториум вън от Виена. Бях настанена на горния етаж в една стая, чийто изглед към парка бяха оковали в решетки, а вратата водеше в друга стая, където квартируваха денонощно полицаи. В моята стая имаше две легла - едното за една грамадна „сестра", която ми бе винаги на разположение... вдигаше ме на ръце като бебе... не тежах повече от четиридесет килограма, а може би и по-малко.

Един ден адвокатът Пресбургер тайно ми донесе едно писмо от Радко. Първият слънчев лъч за моята душа. В писмото си ме наричаше Кармен... малката негова снимка, която по-рано пазех под капачето на часовника си, бях успяла да я взема при мене, преди още полицията да ми прибере часовника... Едно от големите събития за мене по време на престояването ми в килията, бе посещението на баща ми, което ми идваше неочаквано. Бях развълнувана, както и той, който виждаше единственото си дете болно и в решетки. Трепереше като лист бедният човек. Плачеше като дете. Някой се бе погрижил да му набави цветя, да ми донесе... По време на моята акция в Бургтеатър баща ми се намирал в Цариброд, където отишъл да продава къщата ни... Една сутрин идва известието за убийството на Паница. Той бил в чаршията, в дюкяна на свой приятел, когато този четял сръбски вестник. Прочел му първо, че Паница загинал във Виена и баща ми казал: „Добре му са сторили; сръбско куче." Но приятелят продължил да чете - кой го убил - моето име. Така неочакван е бил ударът, че баща ми припаднал. И още докато се опитвали да го свестят, пристигнали сръбски стражари да го арестуват. С парите, получени от продажбата в Цариброд на триетажната къща, подкупил един сръбски околийски началник; но като дошъл нов началник, трябвало да подкупва и него; и мама е трябвало да праща още пари. Смятал, че с подкупи ще се измъкне по-бързо. Но те го задържали четири месеца, докато го ограбят и измъчат, колкото се може повече.

Процесът започна на 30 септември 1925 година. Още на първото заседание си видя, че аз не съм в състояние седнала да „следя", по-право, да присъствам на процеса. Трябваше да лежа и затова ме довеждаха и отвеждаха на носилка, увита в одеало... Във време на антрактите на съдебните заседатели ме извеждаха на носилка в една чакалня стая, където винаги бе лекарят, за да ме наблюдава, да не ми прилошее от преумора. Вечер ме връщаха в болницата, капнала от умора и с болки в бъбреците и гърдите.

Присъдата бе произнесена късно вечерта на 2 октомври 1925 г. Не бях нито изненадана, нито натъжена - чувствах облекчение - свърши се това разкарване на носилка, това напрежение. Очаквах смъртна присъда, защото не знаех, че Австрия била премахнала смъртното наказание. Осем години затвор ми се видя много малко... Втората част на присъдата, която гласяла, че поради здравословното ми състояние тя не може да бъде приложена, не съм чула, нито разбрала. За мен бе по-важно, че целта - една открита трибуна за нашата кауза - бе постигната. По този повод светът трябваше да чуе за ужасите на робството в нашата родина.

Ако тогава знаех колко малко светът се вълнува и следи такива работи, много по-тежко щях да понеса положението си.

С колко илюзии живеят борците идеалисти!

Не помня вече колко дни след присъдата започнах гладна негласна стачка, с цел по-скоро да свърша... Бяха изминали 2-3 седмици от присъдата и глада; костите ми бяха остри като ножове. Един ден пристигат в болничната стая председателят на съда и моят адвокат и ми съобщават, че съм свободна... Пред тях не показах нищо; и аз като да не си дадох сметка за голямата новина... сърцето ми отслабнало и съм загубила съзнание... Но сега не исках да умра. Искаше ми се първо да видя него и изтерзаните ми родители, па тогава може и да се мре...

Моето освобождение е станало възможно поради съществуването на един австрийски закон, според който, ако някой осъден не е в здравословно състояние да излежи наказанието, се освобождава. Защото иначе би изглеждало, че са ме осъдили на смърт, а не на осем години затвор...

Останах в София при моите родители на ул. „Цар Борис" 71, където те имаха апартамент. Срещите ни с него ставаха главно в чужди къщи. Понякога идваше у дома. Той водеше нелегален живот и затова само нощно време се движеше. Моето пристигане в София не остана в тайна и поради това започна една върволица в нашия дом, която нямаше край. Всички желаят да ме видят - едни от патриотически ентусиазъм, други от любопитство. Делегации на братства, младежки и женски организации, офицери, патриоти и прочее.

На 25 декемврий 1926 година се венчахме.

Трябваше да се венчаем в Боянската черквица, но бе навалял такъв сняг през нощта, че никаква кола не можеше да мине. И така - венчахме се в моя дом. Освен моите родители, присъстваха само двама негови другари.

По взаимно съгласие твърдо бяхме решили, че няма да създаваме поколение, за да бъдем по-свободни при изпълнение на задачите, които нему налагаше делото, а в много отношения задължаваше и мене... За него съществуваше само делото, а за мене - само той и всичко, което го заобикаля.

Моят спомен от Виена. Губя се между величествените каменни сгради, поглъщам видяно и чуто, а в главата ми все тези изстрели на слабичката Менча Кърничева: сънят ми е останал в София. Кой във Виена би могъл да заспи след всичко видяно, чуто и премислено? Всеки камък, прозорец, врата, къща и църква говорят. Вървиш и немееш; стъпваш, поглъщаш и отминаваш. И се съгласяваш с приказката за потоците пришълци, че са днешните, тихи варвари. В светлината на нощта животът напира, освободен от морални норми, задръжки и предразсъдъци. Ако Бог открехне покрива на нощна Виена, мисля си, дебелащината на бай Ганьо Балкански, нашия човек, ще ни се стори дреболия.

...В тази сладкарница аз ходех често и много добре се познавах с касиерката, една хубавичка и весела мома - разказва Алеко Константинов, - весела, но се държеше добре и не допускаше волности. И представете си, господа, влизаме ний с бай Ганя в сладкарницата, приближаваме се до бюфета, момата ме поздравява весело с добре дошъл, аз й отговарям с някои игриви любезности и се връщам да си избера нещо сладко и в това време един негодуващ писък оглуши цялото заведение.

- Какво стана, бай Ганьо, ти ли й направи нещо? - извиках аз тревожно и сърдито.

- Не съм бе, брате, какво съм й направил - отговори сплетено бай Ганьо с разтреперан глас.

Момата, разсърдена до висша степен, с пламнало лице, с висок глас ми разправи, че бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал (ощипал), ами извъртял ръката със стиснати зъби. Тя искаше да вика полицейския. Скандал.

Пред входа на хотела „Мария Хилф" светлокосо момиче пърха в прегръдката на мускулест африканец, по- черен от нощта.

Поглъщам нощния живот на Виена като хилядите пришълци; към моя прозорец на „Лангестрасе" връхлитат светлините на Бургтеатър - да не заспивам.

Защитник на Менча Кърничева в съдебния процес е светилото на австрийската адвокатура д-р Рихард Пресбургер, запознат в тънкости със ставащото на Балканите: Македония с Ньойския договор е разкъсана между Сърбия, Гърция и България. Стотици хиляди бежанци са пропъдени от родния си дом.

- Аз мога да кажа само следното - извисява глас в съдебната зала защитникът - предложих доказателства за това, че 80 до 90 на сто от честното македонско население са автономисти, за свободна и независима Македония; и обожават Кърничева като национална героиня. Предложих доказателства - чрез съвременни исторически документи - за това,че Паница е бил плащан отначало от турците, после от българите, след това от сърбите и гърците... Балканските нрави, чуваме, не бивало да преминават в Австрия. В Бургтеатър, старият културен храм, не бивало да се извърши такова отвратително деяние. Но ако тук плачат за Бургтеатър, че е видял няколко капки кръв, то ние с много по-голямо право можем да съдим за съвсем други работи. За това, че сме поразени в ядката на своето съществуване чрез оня подъл, лицемерен договор (Ньойския договор), който е сключен уж под паролата на правото за самоопределение на народите. Где и кога империализмът е цъфтял повече, отколкото днес, когато малцинствата навсякъде се потискат? И ако вие не я осъдите, това щяло да бъде насърчаване на другите, които ще дойдат от Балканите. Наопаки, аз твърдя, ако осъдите Менча Кърничева, световната история, когато най-после види ясно всичко, което става, ще измени тая присъда, както присъдата на Жана д`Арк. Не аз, а други сравниха Менча Кърничева с Орлеанската Дева. Тя не може да излезе на открита борба. Тя можеше да направи само това, за което тя мисли - провидението, случаят, съдбата й е дала възможност.

Изтощената, слабичка и болна Менча Кърничева поема отговорността за кървавата драма в Бургтеатър, като нейно, само нейно лично решение; нито едно име, нито политическа организация изрича на разпитите пред вещите австрийски следователи, нито в съдебната зала.

В „Спомен от Флоренция" на Чайковски можем само да се догаждаме до какво се е докосвал композиторът, какво е чул, видял, преживял и премислил. - предимството на безсловесното изкуство на музиката - без изречените (натрапените) думи на човешките езици (според руския езиковед Вячеслав Иванов, четящ на сто езика: „Днес хората говорят на шест хиляди езика, но всяка седмица на света умира по един език.") Композиторът е отприщил въображението към непознати пространства за сетивата на утрешните хора (ако доживеят), улавящи и радващи се на неподозирани красоти, за разлика от нас, вторачени в пръстта на Земята, която ни очаква. Как искам да вярвам в Добротата на човека, в издигането му нагоре, като Икар; и този път с отприщеното можене, без разтопени криле - да лети и да предусеща лошите ни помисли и се завръща честит на Земята; това, което е закодирано в дълбините на музиката и в сърцевината на словото.

Така спирам с моя спомен от Виена.

© Любен Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.07.2012, № 7 (152)

Други публикации:
Съвременник, 2011, бр. 4.