ОНЯ СВЯТ

Любен Петков

web

На Деян Енев

Под сянката на едно дърво бе полегнал Стария писател. Дощя му се да чуе славейче, и славейче запя от надвисналите клони. Дървото пък му се дощя да е крушата край езерото на градчето Б. Каквото си поискаше, се случваше, откакто се избави от капризите на тялото си, макар понякога да го оневиняваше за капризите, че са наказания за грехове и лоши помисли. И неведнъж надмогва болката и неведнъж попада в клопката на отчаянието - между седемте смъртни гряха, според Йоан (I, 5:16-17). Най-тежко преживя раздялата с налудничавата си жена; пощръкля, заряза малката Сузана, семейство, погълната от бесовски страсти. До наръгването с ножове на красивото й тяло в столичния бар.

Ето я сега, наднича в сянката на крушата, но Стария писател крие очите си от нея.

- Не бива така! При нас слепци няма - всичко е видимо, всички се знаем.

Разпозна гласа на Касъм бей, от някогашния султански двор, но не му отвърна.

- Аз, комшу, имах жени законни, и незаконни. Можех ли навред да дам полагаещото се? Да ги обиждам ли, че не мога да сваря навред. Подлъгана от дявола, жена ти е заровила огнището; и какво намерила?

- С игрите на Дявола - малки, дребни и по-големи - се забавляваме - отзова се италианецът Луиджи Пирандело. - Докато се приберем тук, на светло. „Нямам време за луди хора - крещеше режисьорът срещу нахлулите на сцената шест мои лица, сривайки замисъла на постановката му; искаха публично да се оневинят за безобразията си. "Вървете по дяволите, потрошихте ми деня" - крещеше оня истерик, пък аз зад сцената ликувах.

В сянката на крушата Стария писател искаше да се намеси в словесния порой на италианеца; отваряше уста, преглъщаше и отново я затваряше. Искаше да му разкаже как при едно гостуване на столичен театър в морското градче, в кулминацията на пощръклелите по сцената шест лица в търсене на автор, при изстрела и репликата на актьора, че Момчето „жертва" е мъртво, седящата пред него дама се срина от сърдечен удар; с крясъците на истерика режисьор: „По дяволите - не ми се е случвало такова нещо."

Жълти патета в нозете на Пирандело кълвяха камъчета и стръкчета трева; кръжаха пеперуди, подир които задъхан старец, с корона на главата, пръхтеше с огромния си нос; ловеше пеперудите и ги забождаше с карфици.

- Ето ме и мене! - отзова се дамата. - След оня театър съм тук; не знам на кого да благодаря.

- На мен! - преглътна Луиджи Пирандело словесния порой. - Първо на мен, сетне на режисьора и на актьорите - за пореден път тръпнеше щастлив, че е търчал за какво ли не в земния си живот - пригласяше дори на Дучето във фашисткия му вестник.

- И Дучето намери своя образ и подобие! - репликата бе на Касъм бей.

- Като цирене на куче в Странджа!

- Тричане казваме на циренето в Странджа, Фьодор Михайлович! - уточни Стария писател.

- Не е хубаво да затваряте очи пред жената. Касъм бей ви каза. Аз много рових в душата на жената. Стигнах до убийство на старата лихварка Альона Ивановна, с брадвата на студента Радион Романович Разколников, за да избави сестра си Авдотя Романовна от брак с богатия никаквец Пьотр Петрович и от унижение на съсипаното им семейство. Какво се случи ли? Ами, когато посича лихварката Альона Ивановна, в стаята неочаквано влиза сестра й Лизавета Ивановна; и ужас - посича с брадвата и нея; ето как на Земята престъпленията се трупат. Парите от лихварката Разколников заравя в земята. И потънал в кръв и грях, се мята като недоклано животно, подозиран и преследван от детектива Порфирий Петрович. Разсипан от съмнения и безсилие да разпознае своя образ, Радион Романович рухва. И се предава на властите, които не се церемонят и го заточват на осемгодишна каторга в Сибир, но тук, забележете, следван от кого? От бледичката, добродушна Соничка, Соня Мармеладова, господа.

В сянката на дървото бяха надошли още от любимите хора на Стария писател. Но най-много се зарадва на белобрадия Софроний Врачански, земляка му поп Стойко от Котел, приседнал чинно, с перодръжка и мастилница, от дясната страна на Албер Камю и още неколцина с наперени мустаци и голобради - без мустаци като Роберт Музил. Всички бяха вперили очи към Фьодор Михайлович, а той, с ръка на челото, свеждаше глава, сякаш се срамуваше от току-що издуманото.

- През всичкото време, там долу - на Земята, и аз, сеньор Пирандело, като вас, се взирах да се разпозная. В семейството на Карамазови се разполових, какво говоря - на четири, на шест, на десет лица... И какво разбрах за себе си? След нескончаеми перипетии, открити и подмолни - научих ли за себе си? До убийството на бащата Фьодор Павлович стигнах - до отцеубийство - до най-тежкия грях; и разправии, страстни лъжи и истини на синовете му Димитрий, Иван, Альоша и слугата Смердяков; и отново на каторга в Сибир мнимия убиец Димитрий. Този път обаче следван от непорочния си брат Альоша, доброволна саможертва, подобна на саможертвата на Соня от „Престъпление и наказание", далече от хорските суети, сред мъртвите сибирски полета - да се разпознаем - без милост...

- И безсмислено - осмели се да прекъсне размишленията му Албер Камю. - Извинете ме, Фьодор Михайлович - чел съм ви лист по лист, дума по дума; считам се Ваш ученик - от кора до кора, всичко съм изчел: всичко от Вас. Загубих си съня, побеснях с Вашите „Бесове". Бесовете, с които Сизиф тласка камъка до върха и после с камъка надолу, понякога през трупа му; и пак нагоре до върха, и пак надолу с камъка; и пак, и пак. И се питах, с бесовете в мене - как да стана по- добър; и сибиряците, и другите, с бесовете станаха ли по-добри?

Стария писател очакваше Фьодор Михайлович да възрази и защити сибиряците, пратени на изкупление, но с пронизващите си, елмазени зеници Достоевски пробождаше смирения Албер Камю; и нито стон, ни дума.

- Не ме приемайте погрешно, Фьодор Михайлович; потомък на Радион Романович Разколников, на Иван, Димитрий и непорочния Альоша, долу на Земята, днес е Роман Абрамович, губернаторът на Камчатка, собственикът на английския тим „Челси", на имоти, яхти, самолети, на безчет пари - той дори не живее в Русия - и посочи долу замъчето с новата му жена.

- Парите Родина нямат! - чу се женски глас.

Докато мъжете под крушата се наддумваха, Дора Габе, следвана с тиха стъпка от Рашко Сугарев, се взираше в тревите наоколо: открай време търсеше четирилистна детелина и вярваше, че ще я намери.

- Парите нямат Родина! - повтори думите си Дора Габе. - Който ги има, е като тях.

Поканиха я под крушата.

- Още нещо знам - от баща си Петър Габе, и от мене си го знам: Който не е отнякъде, е отникъде!

Притеснен от изреченото, Албер Камю заговори за своя чумав град. За своя доктор, застрашен от вируса на чумата, но останал да лекува чумавите; докога?

- Жан-Пол Сартр да каже докога! - отзова се Стария писател.

- Че сме на ръба на Нищото, знам какво ще каже Жан-Пол...

- Не съм съгласен! - Фьодор Михайлович го прекъсна и се отдалечи от сянката на крушата, видимо неразбран; и може би оскърбен.

Но защо? И от кого?

Да смекчи сръднята на Фьодор Михайлович, в кръга около Албер Камю се размърда и щръкна белобрадия Софроний Врачански.

- Мили хора! - почти изпя. - Ние, българите, Бог да пази България! - не се караме - почитаме нашите майки и бащи; и Светата Майка Богородица.

- От приказки и писаници файда - йок! - рече Касъм бей.

- Касъм бей е прав. Никой да не те кара да пишеш - туй вече е лудост - Рашко Сугарев поглади брадата си, изчака да възразят, но не възразиха: - В Пловдив, моя роден град, в моя роден дом - не Богородица, да ме прости поп Стойко, Достоевски е иконата. Достоевски е най-великият писател и пред него трябва да мълчим. У Достоевски не открих шушка от лудост, пък божем бях психиатър. Всъщност мисля си, да познаваш човечеството като него и да продължаваш да го обичаш като него: страстно, дълбоко, изпепеляващо - в туй тъкмо е най-великата лудост. Подобно е, мисля, и отношението на Бог към хората. И да не е едно и също лице с Достоевски, в което силно се съмнявам, несретата им е обща - любят непоправимци.

- Мили хора, не е безсмислено живеенето. Ако ще да е лъжовно, знам ли. Живях дълго на Земята; любих хората, учех българите на смирение; и стадото оцеля...

- Подир петстотин робски години! - допълни Стария писател.

Белобрадият Софроний не го чу; или искаше да не го чуе.

- Слушайте патила човешки .Дойде един човек на име Милош и ме извика по една бърза работа. Гледам, на едно място, малко от пътя далечко, мъж и жена жънат нива и двоица турци при тях седят на коне. Като приближихме, Милош рече: "Султанът е!" И аз се завтекох да му целуна ръка. А той ме попита: „Ти ли си на тия села поп?" И аз му отвърнах: „Аз съм, раб Ваш." А той ми рече: "Ти ли венча Кованджиковата дъщеря в Карнобат?" Отговорих: „Аз съм человек чужденец, наскоро дойдох и не знам коя е Кованджиковата дъщеря." А той тоз час дигна пушката и ме удари с тупанджика два пъти по плешките. После извади пищова отгоре ми, а аз, като бях близо до него, хванах му пищова. А той викна на своя човек: „Бързо дай въже да обеся този пезевенк!"

И оня отиде и взе от моя кон юларя, що беше на два ката и го хвърли на шията ми. И имаше там едно върбово дърво, и тоз час се покачи на върбата и ме теглеше с юларя нагоре. Ала ръцете ми като не бяха вързани, аз държах юларя и теглех надолу и се молех на Султана да ме пощади. А той седеше на коня и викна на Милош с голям гняв и рече: „Иди и повдигни този пезевенк, бре!" И Милош почна да му се моли за мене. Ама като го удари с тупанджика на пушката в лицето, разкъса челюстта му. Тогава Султанът обърна лице към върбата и вдигна пушката си към своя човек и му кресна: „Защо не теглиш въжето, бре? Сега те свалям от върбата!" Той теглеше нагоре, ама и аз теглех надолу, защото ръцете ми не бяха вързани; Милош, моят другар, побягна и нямаше кой да ме подигне.

В сянката на крушата Албер Камю протегна ръце към белобрадия Софроний, сякаш искаше да му помогне.

- Не съм свършил, чакайте.

- Жив театър! - пристъпваше неспокоен Пирандело, но все не можеше да подхване речта си.

- ...тогава Султанът рече на своя човек: "Слез долу да идем на село там да го обесим, да го видят всичките човеци... кога аз тебе не убия, ами кого да убия? Да венчаеш ти моята изгора с гяурин!" И аз мълчах, защото се бях отписал от живите.

- Ето, това е! Това е... - подскачаше Луиджи Пирандело.

В самия край на сянката, мъжът с високото чело, през всичкото време търкаше с кърпичка стъклата на пенснето си; до него стърчеше мужик, с кръстосани ръце на гърдите, а зад мужика - жена му, хитрушата Варвара.

- Антон Павлович - вдигна глава старецът, който от сутринта майстореше стол под крушата. - Честно, Антон Павлович, аз ли написах „Война и мир"?

На изтукания мужик, с кръстосани ръце на гърдите, докато дялкаше с рендето, рече:

- Ти, старче, защо стърчиш?

Мужикът не помръдна, зареян в облаците; може пък и да не го чу.

- Кон ти дадох!

Хитрушата Варвара плю в пазвата си (да не чуе дяволът).

Високо, високо светкавица разполови небето; подир ехото на гръмотевицата, под крушата се чу гълчава; и над всички ласкавият глас на графа:

- Ето ги, двамата; и как иначе?

Ръка в ръка, към крушата стъпваха в крачка: Малкият принц, с разрошени златисти коси, и Сент-Екзюпери.

- Знаех си аз за кого майсторя стола - задъхваше се Лев Николаевич.

© Любен Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2011, № 8 (141)