ЧУДЕСА БЕЗ НАЧАЛО И БЕЗ КРАЙ

Любен Петков

web

Който търси съвършенство,
осъден е да създава само фрагменти.
Атанас Далчев

1.

Чудеса: Всички мои познати и приятели станаха професори.

Само аз останах доктор.

д-р Наум Чилингиров

2.

Сънувах ангели небесни да кръжат над Светия синод и в нежна прегръдка да отнасят главата с короната от трътлестото тяло на цар Самуил.

Друг отбор ангели небесни с остър полет се спусна над опразненото място и постави глава с калпак и щръкнали мустаци.

Върху калпака врабец изчурулика: "Ангели небесни отнесоха главата с короната на царя в небесните селения за вечни времена - чик-чирик, чик-чирик".

Друг врабец му отвърна: "Отбор ангели небесни долетяха и туриха в опразненото място главата с калпаче и щръкнали мустаци на Бай Ганя Балкански за вечни времена - чик-чирик, тук, на Земята - чирик-чик".

И заедно: чик-чирик, о, Боже! - за вечни времена... Чирик-чик...

И пак - до сутринта.

3.

С изтъняването на духовната култура, изтънява българският човек, изтънява в пространството българската нация. Струва ти се, че си на друга планета - сред глухи, недъгави и слепи.

4.

- Аз, Симеон Втори, одумван за най-злополучния министър-председател, но пък за най-добрия цар на българите! И лукаво се усмихва, заобиколен от познати политически мърши, които правят всичко възможно да му пришият криле, да го въздигнат и се заловят за крилете, както бяха. Но бяха.

5.

Глупостта човешка граници няма.

6.

С въртяща се глава на ляво на дясно пионерчето Плевнелиев е поредният президент на България. Честито!

7.

От всеки откъснат стрък трева,
цялата вселена потреперва! - изрича древният упанишад.

Новината (от медиите) за четвърто място в света по износ на дървесина от нашата страна, по територия колкото върха на игла сред просторите на земното кълбо, зарадва невидимите недосегаеми босове на 800-те фирми на дървената мафия. И с мощта си вдигна на протести пред Парламента и кръстовища по магистрали срещу мораториума за временна забрана на сеч и износ на дървесина своите наемници от безскрупулни и алчни съзаклятници, отчаяни безработни и гладни цигани с резачки. От прозорците на Бургаската областна управа пък се любуваха на претоварените кораби с посечена гора, отплаващи за чужди държави от специалния "дървен" кей на пристанището. Цар далеко, Бог високо. Но примигващия, лъжлив цар с потриващи ръце и лукава усмивка видяхме отблизо сред своите негодници, сечащи корените на Родината. А Бог отвисоко не вижда ли? Или Господ Бог вдигна ръце от българите, отвратен от робската ни търпимост?

8.

Герои на нашето "преходно" време са Простакът и Парите. За Простака проумях - без думи, юмрук в носа. Щом се повдигне - пак юмрук в носа. И пак.

Но за главния герой - Парите, лек не намерих.

9.

Лек да се отървем от графоманите и посредствеността на времето предложи вещият ловец, писателят Емилиян Станев: "Заставам от сутринта на гюме на входа на Съюза на ул. "Ангел Кънчев" 5 (без две липи отпред, както припяваше Радой Ралин), където се тълпят писателите до вечерта и... бам, бам, бам - изтрепвам ги до един. Освен мене!".

Р.S. Идеята за изтребление на графоманите и посредствеността е невъзможна след избухването на демокрацията, тъй като пишещите братя и сестри се разделиха и се разпиляха в множество писателски съюзи. И няма едно-единствено гюме, а вещият ловец не стреля нахалост.

10.

Предчувствайки сляпото придвижване на човешкия мравуняк към Вавилонската кула - милионния град, Жан-Жак Русо на всеослушание тръби:

- Назад към природата!

Волтер в писмо му отвръща:

- На човек му иде да тръгне на четири лапи, като ви чете...

11.

Телефон 112. Телефонът на народа. Преди да кажа болката си, разказваше д-р Тодоров, поискаха да се представя с име и фамилия. Тогава споделих за наглостта на заселения в съседната къща с двете кучета - едното ръмжащо зад желязната порта на тротоара. И другото, извеждано на балкона вечер след 22 часа и в ранните часове призори, което с гръмовния си лай стряска децата ни от сън и всичко живо наоколо.

- Какво се случи ли?

- След два дни заселникът кучкар се измъкна от желязната порта, следван от мъж с удължено бледо лице, което съм виждал в обущарницата на партера, и левент със златен синджир на подобаващ врат. Повика ме по име и фамилия да спра. И ми показа джипа с потрошени стъкла.

- Вие, д-р Тодоров, потрошихте джипа ми! Тези господа са свидетели; видели са ви.

- Как? - недоумявах.

- В съда ще си кажете всичко.

И ме зарязаха. Да размишлявам на път за болницата, преследван от несекващия кучешки лай.

12.

- Докъдето стигат пътищата ни, дотам се простира Римската империя! - хвалят се гордите римляни.

А Човешката империя след откритите пътища на Алберт Айнщайн, Джон Атанасов, Бил Гейтс?...

13.

Да не повярва човек! Болница, повече от петзвезден хотел - с широки прозорци, ред и чистота, с две легла в стая, със самостоятелна тоалетна. Да ти е драго да гостуваш - разказва съседът ми.

- Точно в девет часа две веселушки в зелени престилки ме повеждат на количка легло към операционната, където приветливо усмихнат ни посреща хирургът с белоснежните сестри. Докторът пренарежда инструментариума и ме подготвя за операция. Всичко дотук е весело и върви по реда си, както се полага за плахия, сякаш на заколение, пациент.

Но анестезиологът никакъв го няма. Сестрите отвориха широките прозорци, отвориха и вратите към коридора, докато се вторачвах в циферблата на стенния часовник срещу мене. Хирургът излезе навън. И се върна без усмивка. После пак излезе, като ми нареди да не мърдам и да не пипам голото си тяло, подготвено за операция. И повече не се появи.

Часовникът показваше 11,30 часа.

Появи се анестезиологът.

- Аз съм вашият анестезиолог. Как се казвате?

- Иван.

Пъхна две тръбички в ноздрите ми. И излезе. На сестрата в операционната казах, че ми е студено. Погледна ме мило и изхвърча навън.

Появи се анестезиологът. Каза, че хирургът бил с колеги при генерала. И ме остави.

Часовникът на стената показваше 12,30 часа.

И хирургът с приветлива усмивка се появи. Но пък от анестезиолога отново никаква следа. Сестрите припнаха да го търсят. След тях - хирургът.

Накрая се събраха всички, както е редно. Анестезиологът застана зад мене. И повече нищо не помня.

Събудих се с неистова болка на количката легло в редица след двама-трима натръшкани на същите колички легла, които пъшкаха като скопени нерези.

14.

Великият везир на Персия Абдула Измаил (983-995) имал огромна библиотека от 117 000 книги неизменно до него, наредени по азбучен ред върху гърбовете на четиристотин (400) камили, което днес, подир хиляда години, всеки гимназист може да окачи на врата си (400-те камили с книгите) във флашка за двайсетина лева.

15.

Религията... опиум за народа... - прогърмяха заклети атеисти и ощетиха философа с премълчано продължение на мисълта му - ...вместена в един свят, в който хората не разбират стона на потисканото същество, сърцето на безсърдечния свят и душата на бездушния живот.

16.

Езикът, думите, с които работи писателят, нямат кости, железни челюсти, но могат да убият човек, могат да затрият цели народи и да съхранят цели народи.

Българският човек е в българското слово; и словото е в българския човек. Нашият народ тачи пишещите братя, които с премръзнали пръсти в каменни килии, скални пукнатини и пещери са записвали с български букви и слова в приписки по полетата на свещени книги за тегобите и радостите на живота ни, както днешните следовници по белите листа и модерните технологии. И докато мислим, говорим и записваме с български букви и слова нашите неволи, радости и мечти и стъпваме по родна земя, няма да се затрием като народ, няма да бъдем вписани в "Червената книга" на изчезващите народи.

17.

Камък, който се търкаля, мъх не хваща - чувам гласа на майка ми.

18.

Човекът е търкалящо се същество. От място на място, от брод на брод, с очи във Всемира да се намери.

19.

Човекът е станал човек, защото се е научил как да убива (от първите му стъпки), но ако скоро не се отучи да убива, ще унищожи човешката раса - думи на Робърт Ардри (Африканският генезис, 1961).

20.

...Оцелее ли?! - предрича колегата му антрополог Хапгуд, - следващата стъпка в еволюцията на човека ще бъде в царството на медиумите и на паранормалното.

21.

...времена, о, времена - всички пишат и никой не чете... - записва на папирус древният египетски писар.

Страната се върти като грънчарско колело.
Вече никъде няма човеци.
Златото и лазуритът
са окачени на шиите на робини.
Потъна вдън земя смехът.
Голямо и мало казва:
- Защо ми е този живот?
Знатните дами са като слугини:
отмъкват остатъците от зурлите на свинята,
защото са тъй гладни.
Разголва се тайната на царете:
отварят служебни помещения,
изнасят оттам списъци.
Стига се дотам, че страната е ограбена
от неколцина безразсъдни люде.
Никоя служба не е на мястото си.
Който нямаше нищо, сега притежава съкровища.
Който не е знаел своя бог,
сега му кади с тамяна на друг.
Наглостта споходи всички люде.
Ах, да можеше да се свърши веднъж с хората.
И да няма вече забременяване, и да няма раждане.
Земята да замълчи.

22.

Смъртта - едно от чудесата на живота.

23.

Бабичката на горния етаж от години изхвърля от балкона гърнето с пикнята си във вътрешния двор. Кавги, одумвания не вразумиха бабиша. Съсед на бабичката беше д-р Тодоров. От него научи за заканата на бащата на бебето от долния етаж да я удуши. Пръскала с пикнята си прострените дрешки на детето.

- Заключвайте се! - рече докторът. - И балконската врата заключвайте. Бащата на бебето е алпинист. Има катераческа стълба.

Вечерта бабата изтърва гърнето, като видя двете куки на катераческата стълба залепнали на балконската стена. Заключи вратата. Надникна от прозореца. Блясъкът от плешивата костенурска глава на катерача разлюля сърцето ѝ. Да се скрие! Но къде? Или да побегне. При доктора, науми си. Или не, защо не! Ще позвъни на полицията. Или на телефон 112.

Дългите пръсти на катерача захапаха стената. И гърлото на бабишона. В този миг нещо издрънча. Балконската стена изхърка. Светещата костенурска глава на катерача отхвръкна с тялото, със стълбата. И полетя. Думна върху разтрошеното гърне на плочките.

- О, Боже! - въздъхна бабичката. И се прекръсти.

24.

Потънала в мисли за случилото се, бабичката подскокна от неочакваното позвъняване. Беше нейната единствена дружка от младини.

- Страхотно приключение, скъпа - хлопнаха новите й зъби.

И занарежда:

- Реших да се разходя на гарата. Разбутана е отвсякъде. Болката в коляното се обади и се пъхнах в отворената врата на вагона. От полюшването на влака сладко съм заспала. На кондуктора му е дожаляло да ме буди. Но когато слязох от вагона и обиколих градинката за трамвайната спирка, нещо ме бодна. Полицаят следеше моята обиколка. Стори ми се познат. Не се уморих да пресичам улици, гъчкани с коли; цяла сутрин. Когато за втори път се засякохме с полицая, попитах го за проклетата трамвайна спирка.

- Какво! - усмихна се. - За първи път ме питат такова нещо. Във Варна трамвай няма. И метро нямаме.

Отведоха ме в полицейското. От полицейското ме качиха на вечерния влак обратно за София..

Бабичката се надигна. Искаше да види катерача още ли е проснат върху натрошеното гърне.

- Чакай, важно е. На разсъмване в купето нахълта циганче с шумоляща книжка. "Бабино, рече, Вас търся. Ще ме споменавате. За петдесет стотинки..." И залепна. Да се отърва, дадох му петдесет стотинки. И се зачетох. На корицата е с главни букви; слушай:

Стареенето се е превърнало в обществен проблем... Трябва ли да стареем колкото ни позволява днешната медицина? Смъртта, която отнема един живот в неговия разцвет, вече е рядкост; страхът от смъртта се превръща в страх от старостта, тоест от оглупяването...

- Спри! - скокна бабичката. - Кой казва това?

- От книжката на Макс Фриш.

- Не го познавам.

На сутрешно кафе двете дружки бабишони задълбаха за незабравими поклонници; младост, ах, младост. Запяха в дует, с школувани гласове. Песента плъзна по панелните стени и се шмугна в ушите на дремещите съседи.

25.

Отец Клеопа (1912-1998):

- Ние сме сянка, сън и полски цвят на земята.

26.

Една дълга нощ в съня ми закръжи сянката на човек, когото бях виждал като дете; и никога повече. Идеше от дълбините, с неизменното калпаче на главата. Каза ми:

- Аз съм брат на твоята баба, майката на баща ти...

- Знам! - рекох.

- ...тъжи, че го остави сираче.

- Баща ми също отлетя - казах му. - Там ще се срещнете.

Както се появи човекът с калпачето, така и си замина. Взирах се в прозорците, в стените, в тавана, но повторно не се появи.

По-благочестив мирянин в селото от него едва ли е имало. И едва ли някога ще има. Правил добрини на хората, помагал, свещи палил и се молил сутрин и вечер за опрощение на своите и хорските грехове пред незагасващото пламъче на кандилото и пред Богородица. И наградата от Всевишния не закъсняла. Една вечер, над постелята му се явил ангел вестител със заръка на Св. Петър да се готви за Оня миг, както подобава на добрия християнин.

Хубаво, благодарил човекът на Господ-бог и на неговите ангели, че не го забравят за добрините, които върши. И продължил да се раздава, да се моли и свещи да пали.

В уречения ден и час сковал ложе, изкъпал се в реката, облякъл нови дрехи и се сбогувал с най-близките си.

- Отивам, рекъл им, на добро място - при Св. Петър, не ме жалете.

Казал си молитвата и легнал в дървеното ложе със затворени очи.

Така потекла последната нощ от земния живот на праведника. До първи петли, до втори петли, до трети петли... До изгрев слънце, когато отворил очи и отвън се разнесъл познатия кучешкия лай, вряскането на кози и грухтенето на шопара в кочината, мислейки, че на Оня свят го посрещат с любимите животни. Но щом се надигнал от ложето и от открехнатата врата надникнала жена му, през цялата нощ спотайвана наблизо, с ръка на устата. И кучето се втурнало през открехната врата и го близнало по бузата.

За нашия човек вече нямало съмнение, че не е отлетял нагоре, а си е жив и читав у дома.

Какво става по-нататък, можем само да гадаем.

В главата му е пълна бъркотия - разместват се натъкмени пластове, вихрят се бури. Не продумва с дни, не яде, не спи. Пощурява; плаши го пламъчето от кандилото, звънът от църковната камбана. Децата му, надъхани от комунистическата пропаганда, странят от него, но пък се радват, че се отплесва от Христовата вяра. И крадешком го насочват в обратна посока - от добрия християнин да се превърне в безбожник.

Истината обаче е съвсем различна.

Пак една дълга нощ на размишление и мъки, нашият човек е навестен от същия ангел-хранител да му напомни часа, деня и месеца за срещата при св. Петър.

Скокнал тогава човекът, разлистил календара и горчиво съжалил, че е сбъркал с цяла година повиквателната.

Разкайвал се, молил за прошка пред пламъчето на кандилото. Пред светата майка Богородица.

И навярно са чули молбата му. В уречения ден и час отново легнал в изкованото преди година ложе, изкъпан в реката, в новите си дрехи. И този път отлетял за Оня свят.

26.

Носът ни пък - това миризливо цвете на лицето - чипо, дълго, тясно и хитро като на лисица или с широки вълчи ноздри, ни краси и различава от всеки и от всички Земни човеци. Според медици, психолози и изследователи, нослето съхранява от памтивека в дълбините (в дебрите) на паметта ни уникални, нечувани, забравени и сънувани миризми и вкусове.

27.

Как да съхраним уникалното във вида си? Да се опазим във времето и земното пространство, каквито Бог ни е създал? При пауните, сред най-красивите пернати, невестата и бъдеща майка, в дните на предстоящото сватбено блаженство, с вградената си интуиция, без сантименти, избира жениха с над сто и петдесет (150) петна по разпереното ветрило на опашката си. На другите накокошинени и гвакащи в надпревара мераклии обръща гръб. Приласкава избраника си и заедно се отдават на сватбеното блаженство.

Влечугите Таутари от Нова Зеландия пък сменят партнъора си всяка година. Докато рибите Помакантус пару - в беди, радости и сватбени блаженства, живеят неразделно до последния си дъх.

28.

Бела Барток ("Така наречения български ритъм", студия, 1938) ...там господар и селянин (в България) стоят много по-близко един до друг, отколкото например у нас, така че не е било трудно на образования български музикант да забележи този ритъм. Интересно би било да се поразмишлява дали тези видове български ритми са произлезли от нормалните видове ритми и какъв психологически процес е предизвикало тяхното развитие.

Когато един много известен наш музикант за пръв път чул мелодии в български ритъм, той възкликнал: нима всички българи са куци, че имат такива мелодии в куцукащ ритъм?

29.

На четиринадесет години от малката Елена се пръкна невиждана принцеса. На петнадесет достигнаха съвършенство телесните й форми. Флуидите на младостта й отдалеко спираха дъха на мъжете. Елена усещаше дъха им. И своя неудържим прилив. Но парещата мисъл да не повтори съдбата на ниско образованата си и безработна майка - на тридесет с два развода, маеше главата й да стъпва като сомнамбул. Ще устои ли на приливите до деветнадесет години ученичество, после годините в университета; годините на реализация? В пространството, пренаселено с блуждаещи моми като метеори и млади старчета (без мустаци и бастуни); на туптенето в главата й, тласкащо част от човечеството към неподозираните тайни на подсъзнанието, не разбирано от естествения свят на бедния и необразован слой на човешкия род?

Кой слой ще надделее; кой път да хване? Ще устои ли на приливите на разцъфтялото си тяло, или на разума! Търсеше истината в безсънните си нощи хубавата Елена.

30.

Иска ни се да стопираме, да спрем, да пипнем времето като младото дъбче в сърцето на Странджа (м. Дуденово), притиснато между развеселените буки; толкова нависоко е отскокнало, че се страхувам при по-силна буря да не се скърши тънкото му тяло.

31.

Homo urbanus няма усещането за природата, каквато е имал нашият предшественик, потопен в енергийния поток от мириса, от соковете, от ритмите и звуците на естествено заобикалящия ни свят. Чувствителността на цивилизования човек, облъчван от космическата енергия, се е пренасочила-преустроила-приспособила в по-друга посока, което понякога му носи усещането, че е надвишил земния си ръст и обратно - че е безнадеждно осиротял.

32.

Мъжете са на изчезване, категоричен е проф. Зигфрид Мерин в публикация на в. "Дейли мейл": Мъжете живеят по-кратко, а жените все по-успешно се налагат в обществото и напоследък предпочитат оплождане ин витро; на всичкото отгоре се задава и клониране на хора. Докато мъжете не предприемат нищо за оцеляването си и се погубват с алкохол, тънат в депресия и доброволно отстъпват и се смаляват пред нашествието и агресията на нежната половинка.

Ето и социологическо проучване от март 2015 г. на 15 000 мъже от 17 до 91 години от Европа, Азия, Африка и САЩ: За половин век хуят на нашего брата се е смалил с близо 2 см - от 12,9-15 см - на 9,1-13,2 см, за беда на тръпнещата в очакване женска хралупа с дълбочини до 18 см.

33.

...оти ти плачат очинки,
пък ти се смее лицено?

(родопска песен)

34.

Георги Сава Раковски: Бащата струва повече от сто учители, а майката - повече от сто бащи.

35.

Схиигумен Сава ("За празнодумството"): За един час можем да произнесем девет хиляди (9000) думи, полезни или празни. За един ден ние произнасяме деветдесет хиляди (90 000) думи, за седмица - шестстотин и тридесет хиляди (630 000) думи, за месец - два милиона и седемстотин хиляди (2 700 000) думи, а за година - над тридесет и два милиона (32 000 000). Ако сравним всяка дума с песъчинка, то за една година от живота ни в чашата на везните ще бъдат поставени над тридесет милиона (30 000 000) песъчинки. Представете ли си? Чували песъчинки! И разбира се, чашата на везните веднага ще ни спусне на дъното на ада само за греха празнословие.

...Христос Спасителят с мълчание засрами Пилат Понтийски.

36.

И гласът на св. Йоан Листвички: Когато съм говорил дори за душеполезни неща, често съм се разкайвал, но никога не съм се разкайвал, че съм мълчал.

37.

Животът на всеки от нас е
разлистена,
непрочетена
книга.

© Любен Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2015, № 9 (190)