Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Казват, че хората от зодия Близнаци имат две лица. Може да е така, а може и да не е. Аз като се гледам сутрин в огледалото, виждам само себе си. Е, това, което виждам, не винаги е едно и също, но независимо дали със зачервени от безсъние очи, или с ясен поглед след многочасов сън на мъртвец, в крайна сметка лицето си е все моето. Няма съмнение! По-скоро у мен са се настанили две Аз, които не се разбират много помежду си. Едното Аз е винаги на първи план. То се справя с ежедневните трудности и проблеми, преодолява всевъзможни препятствия, но също така умее да се весели и да се шегува, и понякога безсрамно да се подиграва. Честно казано, аз това Аз го обичам повече от другото. Някак си с него се разбираме от раз. Не е необходимо да му обяснявам каквото и да било, да аргументирам или да се оправдавам. Другото Аз стои все на заден план и непрекъснато мърмори и недоволства, непрекъснато дава наставления и се опитва да наложи мнението си. Общо взето - диктатор. Ние с първото Аз се опитваме открай време да ограничим властта му, но макар и да се оправяме по-добре отпреди, все още ни е много трудно да го поставим на място. Когато преди години попреписах на кандидатстудентските изпити, някак си се справихме с подмятанията му: "Сам нищо не можеш!", и после по време на следването и дума не обелваше против непозволените помощни средства. Затова страхотно се изненадах, че ме затрупа с упреци, когато подготвях дисертацията си. Всички преписват. Дори и... Е, не искам да обиждам нито живите, нито мъртвите, затова няма да споменавам имена, а ако някой мисли, че имам предвид точно него, то приликата е случайна. Стаята ми беше пълна с книги. Да стъпиш на паркета - граничеше с невъзможното. Подът беше колаж от книги, листове, изписани на ръка и на машина, смачкани и после изглаждани бележки. Така че, който се осмеляваше да влезе при мен, рискуваше или да го нахокам, защото е стъпил на нещо, което е важно за моята работа, или да загуби равновесие, балансирайки върху дебелите и тънките томове, разхвърляни из цялата стая. Бях осъден да изчета безброй глупости, докато открия нещата, които ми бяха необходими; да се боря ежедневно срещу времето, което течеше по-бързо от обикновено; да усмирявам другото Аз, което ме бомбардираше с по моему неоснователни аргументи... С една дума животът ми беше черен и не можех и за момент да приема каквито и да било упреци или забележки.

След около 6 месеца бях готов. Излязоха около стотина страници. И тогава ми дойде безумната идея да събера трима приятели и да им прочета написаното. Бяхме съвипускници от Университета. Проблематиката на моята дисертация им беше горе-долу ясна.

Беше чудесна лятна вечер. Аз четях, седнал по турски на кревата, а те ме слушаха внимателно. Поне на мен ми се струваше така. След неколкочасов мисловен маратон затворих папката.

- Е? - бях прегракнал.

- Страхотен си!

- Ще стане супер книжле!

- Абе, голяма работа си!

Точно това очаквах да чуя от тях. Хубаво е човек да има приятели. Те ме гледаха с уважение известно време, хвалеха ме и после ни в клин, ни в ръкав заявиха, че умират от глад. Нашите бяха на вилата, така че у дома нямаше нищо сериозно за ядене. Изпържихме си яйца, отворихме бутилка червено вино, после още няколко, след това ракия за храносмилането... и аз май съм се напил. На другия ден ми разказаха, че съм изпаднал в невероятно откровение, държал съм прочувствен монолог, започвайки с безмилостна самокритика и завършвайки с безсмислието на всякакъв вид дисертации и на живота въобще. Повтарял съм непрекъснато: "Всички преписват. Остави ме на мира." След което тържествено съм изгорил в един железен леген на балкона 100-те страници, плода на шестмесечно усилено преписване. Те май не са се опитали да ме спрат, макар че после се кълняха, че не са могли да ме удържат. Няма значение. Другото Аз беше използвало момента на мозъчното ми затъмнение, за да си отмъсти за пренебрежението, на което беше изложено от години, и да ме унищожи. На следващия ден вече наистина ми се искаше да се гръмна. По онова време още нямах компютър и изгарянето на черновата беше краят.

Не ми оставаше много време до защитата и след като един ден крещях като луд из къщи, се заех трескаво да скалъпвам нещо като докторска работа. Научният ми ръководител само клатеше глава: "Момче, момче, аз ти казах да не се преуморяваш толкова... Имам един познат психиатър... Ще ти дам номера." Баща ми беше в прединфарктно състояние; баба ходеше през ден на черква да пали свещи, а аз се заклех до защитата да не вкусвам и капка алкохол. Все пак купищата прочетена литература ми помогнаха и някак си изкарах. Е, не беше това сензационно представяне, за което си мечтаех и книжка едва ли щеше да излезе, но след невероятната глупост, която сътворих, ми беше все едно.

И другото Аз се покри. Не даваше никакви признаци на живот. Независимо какво правех - нито упрек, нито подмятане. Това продължи години. Вече мислех, че окончателно съм се отървал от досадното му присъствие, когато най-неочаквано преди няколко месеца отново ми напомни за себе си.

Бях с приятели в джазклуба на "Раковски". Имаше джазсешън. Настроението ни се вдигаше с всяка минута и с всяка чаша. Почитателите на модерния джаз не са толкова много и в София се знаем. Така че бяхме общо взето свои. Все пак обаче, когато приятелите ме изтикаха напред да свиря, някак се притесних. Не зная защо, но сърцето ми съвсем буквално слезе в петите, а колената ми станаха меки като калта, от която Бог ни е сътворил. Седнах зад пианото с пълното съзнание, че не съм Оскар Питърсън, затова малко се изненадах, когато другото Аз се провикна: "Абе, какво правиш тука? Не ти ли е неудобно да се излагаш така? Кой си въобразяваш, че си?" И дума не можех да кажа в моя защита, когато любимото ми Аз изведнъж се хвърли самоотвержено в словесния дуел. Не си спомням какво са се разправяли, само знам, че когато започнах да свиря, те още си нанасяха тежки вербални удари. После музиката ме пое и аз окончателно им обърнах гръб. Дадох всичко от себе си. Отдавна не бях свирил така всеотдайно. Приятелите ми бяха възхитени. Нали затова са приятели! После отидох до тоалетната да си измия очите. Бях плувнал в пот. Така със зачервено, мокро лице в коридора, водещ към тоалетните, срещнах Румяна. Хубаво момиче с лъскав, предизвикателен поглед:

- Ей, да не мислиш, че си Оскар Питърсън!

- ...?

- Шегувам се! Беше фантастичен!

От няколко месеца сме заедно и тя съвсем суверенно отне функциите и правата на другото Аз. То просто няма никакъв шанс пред нея. Румяна е по-бърза и по-умела. Изстрелва отровата си, поглежда ме косо изпод вежди с вълнуващите си котешки очи, изчаква секунда, докато казаното достигне съзнанието ми и свие в болезнен спазъм сърцето ми, после се засмива шумно, прегръща ме и казва:

- Ти си фантастичен! Обичам те!

Мисля си, че другото Аз няма повече никакъв шанс в живота ми, и се надявам Румяна да остане по-дълго с мен, поне докато съвсем ме отърве от досадното му присъствие.

В общи линии това е относно двете лица на Близнака. И ако се случи някой от тази зодия да закъснее или да не удържи обещанието си, повярвайте ми - това не е въпрос на лошо възпитание или на някаква степен на несериозност. Просто горкият човек трябва да се бори и да убеждава още едно Аз, за което другите дори не подозират, че съществува. Това е труден и изтощителен процес, така че не му се сърдете. Знайте, че независимо от изхода на борбата, първото Аз е винаги възторжено, пълно с оптимизъм и с желание да помогне с цената на всичко. А честно казано, това не е характерно за повечето от вас, нали...?

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.