Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Тя се прибра от училище и с изненада установи, че баща й си е вкъщи. Обикновено беше в редакцията по това време. Той седеше зад компютъра с червен, вълнен шал около врата, а по пода се търкаляха безразборно разхвърляни листове, списания, вестници.

- Здравей, Даниел. Защо не си в редакцията?

Изабел свали раницата от гърба си.

- Здравей, татко, не Даниел! Имам температура. Не, не! Не ме целувай! Май е грип.

- Защо не си в леглото?

- Материалът до утре трябва да бъде готов. После ще боледувам.

- Ако знаех, щях да остана при мама. Сигурно не ти е до мен точно сега... Кога се връща Натали?

- Към шест. Гладна ли си?

- Да, много!

- Добре, обади се в китайския. Номерът е до телефона.

- Ти искаш ли нещо?

- Не. Само ми направи чай с много лимон, моля те.

Момчето от китайския ресторант дойде бързо. Чаят също беше готов. Изабел подреди масата и извика баща си. Мразеше да се храни сама. Вкъщи непрекъснато се разминаваха с майка й. Тя работеше толкова много, че се виждаха само късно вечер. Даниел пъхна термометъра под пуловера и потръпна при допира на студенето стъкло до кожата. Отпусна се уморено на стола, хвана с две ръце топлата чаша и притвори очи.

- Всичко ме боли. Гърлото, главата, мускулите... Какво прави Жан-Пиер? Онзи ден срещнах баща му...

Той отпи малко чай и преглътна с мъка.

- Добре е. Дебелее.

- Не говори така! Баща му е много притеснен. Седял по цял ден пред компютъра, не излизал никъде, не учел... Всъщност, как е с успеха?

- Крета някак си. По математика е добре, но по история е страхотен майтап. Ужасно се мразят с професор Верле и Жан-Пиер го съсипва. Не учи, но винаги има най-невероятни отговори в резерв. Спукваме се от смях. Често Верле така се ядосва, че започва да крещи и да плюе през целия час, но той е кофти човек и ние умираме от удоволствие, когато кръвта му се качи в плешивата глава.

- Изабел, май чувството ти за такт е във ваканция.

Даниел извади термометъра, погледна го намръщено и промърмори.

- 38,5. Лоша работа.

Той с мъка стана, отиде в кухнята, изпи един аспирин и отново седна пред компютъра. Изабел разтреби масата и се зае с домашните, защото искаше да приключи колкото е възможно по-бързо с неприятната част от деня. Жалко, че баща й беше болен. Съботите и неделите с него бяха винаги нещо изключително. Натали се прибра с пълни торби и с добро настроение. От известно време двете бяха сключили примирие и за изненада и на тях самите се разбираха сравнително добре. Тъкмо приготвяха вечерята в кухнята, когато Даниел дойде, пъшкайки, и с надебелял глас каза, че е готов със статията, че му е лошо, че си ляга и че не желае никой да пипа каквото и да било в кабинета му, независимо от добрите намерения, които съпровождат всяка мания за разтребване. Поиска само един чай с много лимон и погледна към Изабел:

- Защо не се обадиш на Жан-Пиер? Идете на кино. Или измисли нещо друго. Баща му се притеснява. Смята, че е самотен и депресиран, че единствените му развлечения са яденето и компютърните игри, че няма приятели. Познавате се от деца. Обади му се.

- Жан-Пиер депресиран? Глупости. Но ще му се обадя, щом настояваш. Тази вечер обаче не ми се излиза. Утре ще му звънна.

Даниел си легна, а Изабел и Натали хапнаха набързо пред телевизора с чинии на коленете. Прекараха една сравнително спокойна вечер с нервно превключване от канал на канал, защото нямаше нищо интересно. После играха на карти, смяха се до сълзи и дори успяха да събудят Даниел, който изпи още една чаша чай и отнова заспа, този път непробудно.

На другия ден Изабел не се обади на Жан-Пиер. Не му се обади и през следващата седмица. Не че беше забравила, но непрекъснато се случваше нещо непредвидено, нещо важно, нещо, което не търпеше отлагане и коледната ваканция дойде, а тя все още не беше намерила време да набере телефонния му номер и просто да поговори с него.

Беше точно на 25-ти. Изабел се излежаваше с блаженото чувство, че не бърза за никъде. Беше будна от известно време, но продължаваше да се гуши под пухените завивки и да се наслаждава на факта, че не трябва да ходи на училище. Тъкмо се беше протегнала да пусне уредбата, намираща се от дясната страна на кревата, и се ядосваше, че трябва да стане, защото не можеше да я достигне от легнало положение, когато майка й буквално нахълта в стаята с телефона в ръка.

- Изабел, ето говори с баща ти. Нещо ужасно се е случило - каза уплашено тя и се облегна на стената.

Изабел седна мигновено в кревата, грабна слушалката и с още дрезгав от съня глас изкрещя:

- Татко!

- Жан-Пиер... - каза тихо Даниел. - ...Снощи е направил опит да се самоубие.

Изабел почувства как слушалката започва все по-силно да трепери в ръката й.

- Как снощи? На Бъдни вечер?... - гласът й секна изведнъж и тя се разплака силно като дете, което най-неочаквано е ожулило коленете си на паважа.

- След около час ще мина да те взема. Отиваме в болницата.

Даниел затвори. Изабел продължаваше да плаче и да стиска в ръцете си замлъкналата слушалка на телефона. Майка й седна на кревата и я прегърна. Между пердетата на прозореца слънцето блестеше така, сякаш искаше да накара всички да забравят, че е декември.

Жерар седеше до леглото на сина си с гръб към вратата. Като ги чу да влизат, стана бързо и им подаде ръка. Около очите му имаше тъмно-лилави кръгове. "Колко е остарял" - помисли Изабел и прехапа устни. Като малка обезателно искаше да се омъжи за него. Този слаб, спокоен мъж с гъста, кестенява коса и топли, кафяви очи беше по-красив от всички момчета в детската градина.

- Антоанет пристига днес - каза той притеснено, сякаш се извиняваше за нещо.

Беше обществена тайна, че жена му се среща с любовника си извън Париж, че вечно е в командировки, но във факта, че дори и на Коледа не беше със семейството си, имаше нещо много по-вулгарно и отблъскващо от обстоятелството, че така очевидно изневеряваше на мъжа си.

Изабел пристъпи към Жан-Пиер, наведа се и плахо го целуна по бузата.

- Здравей... Какви глупости правиш?

- Изабел... - той се усмихна измъчено. - Какво очакваш от един глупак? Глупости, разбира се. Скача ли се от третия етаж!

- Боли ли те нещо?

Тя оправи с ръка косата му.

- Там е работата, че не. Нищо не ме боли и нищо не чувствам... Седни - каза той и потупа с ръка леглото.

Изабел по-скоро усети разтревожения поглед на баща му. В болничната стая беше станало неловко тихо.

- Защо се притеснявате така заради мен? Няма нищо по-хубаво от това да не мога да си движа краката. Ще си седя колкото искам пред компютъра и на никого и през ум няма да му мине да иска да карам колело или да ритам футбол. - Жан-Пиер се опита да говори нахакано, но това не беше часа по история и думите му някак увиснаха във въздуха.

- Не си въобразявай, че ще те оставя на мира - каза Изабел възбудено. Говореше високо, сякаш искаше да надвика чувството за вина, което блъскаше с всичка сила по слепоочията й. - Отдавна исках да ти се обадя да отидем на кино или просто да излезем заедно, но все се случваше нещо непредвидено и ...нали знаеш колко бързо минава времето...

- Да, зная - махна с ръка Жан-Пиер. - Какво ще правиш през ваканцията?

- Заминаваме с татко на ски след... - тя спря объркано по средата на изречението.

- Ски?... Ненавиждам този спорт! Майка ме мъчеше с него от малък. Абсолютна инквизиция!

Жан-Пиер се засмя, но Изабел видя как ръцете му стиснаха за миг белия чаршаф, с който беше завит до кръста.

Постояха още малко и си тръгнаха, защото една смугла сестра строго заяви, че Жан-Пиер има нужда от почивка и те не могат да останат повече. Жерар излезе с тях от стаята, сбогува се разсеяно и тръгна към кафе автомата. Вървяха мълчаливо по безкрайния коридор. Изабел не се решаваше да каже каквото и да било. Чувстваше се виновна за всичко. Задушаваше се в тази ужасна болнична обстановка и искаше да се прибере, колкото може по-бързо у дома. Изведнъж срещу тях се появи приведената фигура на учителя по история.

- Какво прави професор Верле в болницата? - с нескрито негодувание в гласа попита Изабел. - Надявам се, че не отива при Жан-Пиер.

- И защо не?

- Ами... нали вече ти казах... Те се мразят.

Професор Верле поздрави, повдигайки леко шапката си и ги отмина все така приведен, загледан в плочките на болничния коридор.

- Невероятно! - възмути се Изабел. - Безобразие...

- Сега всички изведнъж се заинтересувахте от Жан-Пиер. Дори и ти можа да отделиш от скъпоценното си време... Но е малко късно. В това се състои безобразието, Изабел! Преди, когато той имаше нужда от вас, ви беше все едно, а сега... Сега пристигате в болницата с гузните си съвести и се опитвате да поправите непоправимото, опитвате се да намерите оправдание пред себе си... Той едва ли ще може да ходи отново, Изабел, и ти носиш част от вината затова.

- Татко, аз...

- Не ме прекъсвай и не се опитвай да търсиш извинение. Не казвам, че си могла да предотвратиш случилото се, но трябваше поне да опиташ, нали? Отсега нататък, всеки път, когато срещаш Жан-Пиер, седнал в инвалидна количка, ще бъдеш конфронтирана с чувството за вина, от което няма да можеш да се отървеш. Трябва да свикнеш да живееш с това отвратително червейче, което ще гризе цял живот душата ти.

Бяха стигнали до колата. Изабел плачеше и не се опитваше да избърше сълзите от лицето си. Седна в ситроена до баща си и прошепна:

- Татко, аз... наистина не съм предполагала, че е толкова... отчаян и... самотен. В училище беше винаги весел и толкова арогантен, че дори и за момент не съм си помислила, че има някакви прблеми, че не може да се справи с... Ако знаех, ако дори...

- Вярвам ти и въпреки това... Вие сте приятели, познавате се от деца... Сигурен съм, че е имало признаци, по които си могла да разбереш колко отчаян е Жан-Пиер. Но това възпълно и не много атрактивно момче, което се е правило по цял ден на шут в училище, за да прикрие слабостта и уязвимостта си, въобще не те е интересувало. Това е истината, Изабел. За съжаление!

- ...Можеш ли да ми простиш?... Ти знаеш, че ако...

- Не е въпроса в това дали аз ще ти простя. Ти си моя дъщеря. Обичам те повече от всички на този свят... Въпросът е дали ти ще успееш някога да си простиш...

Изабел беше сгушила глава в яката на палтото си и така, с паднала върху лицето си коса, приличаше на изгубено сред зимата врабче. Даниел я прегърна и тя се отпусна, хлипайки в ръцете му.

- Дали ще изпишат Жан-Пиер до 31-ви? - попита след известно време Изабел, все още подпряла брадичка на рамото на баща си.

- Не вярвам...

Тя се облегна назад и оправи с ръка косите си.

- Тогава ще отида на 31-ви в болницата при него. Ще взема и Силви, и Мари-Кристин и Оливие... Сигурна съм, че ще се зарадва.

- Студено ли ти е?

Даниел запали колата.

- Да - кимна с глава Изабел. - Мислиш ли... дали ще се опита още веднъж... сега, когато...

Сълзите отново напълниха очите й.

- Надявам се, че няма да повтори тази глупост. Жерар ми каза, че е разговарял с един от най-добрите психоаналитици в Париж и той се е съгласил да поеме Жан-Пиер... Такова задръстване не е имало от месеци - каза Даниел и извади тъмните си очила от жабката на колата.

- Аз повече няма да му позволя да се чувства самотен - тръсна глава Изабел и стисна устни.

- Зная. - Даниел стисна ръката й. - Такова слънце! Сякаш е април... Добре, че заминаваме след една седмица.

Изабел го целуна шумно по бузата. Нослето й беше все още зачервено от плач, но в очите й се бяха появили отново онези жълто-кафяви искрици, които баща й толкова много обичаше.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.