Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Лежеше в кревата с поглед, забит в монотонно въртящата се перка на вентилатора, прикрепен към тавана. Не можеше да заспи, а утре трябваше да бъде във форма. Започваше почти едномесечното пътешествие из Сахара, започваха снимките на филма за пустинята, започваше така очакваното голямо приключение. През мръсната мрежа на прозореца се промъкваха непознати звуци и шумове. Ходжата туку-що беше приключил среднощната си молитва. Но дори и тишината, стаена из олющените ъгли на хотелската стая, беше някак чужда и необичайна. Преди доста години в Оран баща му имаше същия вентилатор в кабинета си. Голям и кафяв, той беше непрестанно включен. Даниел обичаше да седи на леглото, покрито с бял чаршаф, и да гледа как баща му, сключил вежди над роговите очила, подрежда някакви листове или бързо записва нещо с химикалка. След безкрайните игри на плажа или из каменните улици престоят в хладния лекарски кабинет беше почти толкова освежителен, колкото яденето на сладолед. Перката на вентилатора разместваше натежалия въздух, през затворените дървени капаци на прозореца слънцето едва се промъкваше до металните крака на болничното легло и Даниел с радост отново беше най-обикновено момче, а не космонавт, попаднал на необитаема планета, където жегата особено през лятото можеше да бъде непоносима. Веднъж с неговия приятел Мохамед намериха недалеч от пещерата на плажа, в която се намираха, последните останки от повредения им космически кораб, една малка костенурка.

- Непозната форма на живот! Страхотно! След толкова години на изолация най-после надежда за контакт! - крещеше Мохамед и подскачаше диво около смутеното животинче, което за всеки случай предпазливо се беше прибрало в петнистата си къщичка.

Изнамериха отнякъде стара кутия за обувки, напълниха я с трева, сложиха вътре костенурката, седнаха на земята и зачакаха контакта. Беше ужасно досадно. Първо я гледаха втренчено, опитвайки се по телепатичен път да я накарат да излезе от костното си убежище, после започнаха да й говорят на френски и на арабски, да издават странни звуци, да тропат с крака, но тя явно нямаше никакво намерение да се покаже. Това продължи около два часа. Накрая и двамата бяха така уморени, че контактът им беше станал напълно безразличен, но никой не смееше да признае пред другия, че е отегчен до смърт. Нали бяха опитни космонавти, преминали през най-невероятни изпитания - волеви и дисциплинирани. Най-после Даниел не издържа. Номера с волята трябваше още да го упражнява.

- Защо не отидеш до бялата скала? Няма да е лошо да вземеш малко материал за изследване. Аз ще остана тук да чакам контакта.

Мохамед с готовност скочи. Обу набързо сандалите си, изтупа полепналия по краката си пясък и, тичайки към изхода на скалата, се провикна.

- Добра идея, капитане! Страхотна идея!

Бялата скала беше сладкарницата на Суданий, а материалът за изследване - кодовото название за сладолед, така че идеята наистина бе страхотна в тая неописуема жега.

Даниел беше задрямал в трепетно очакване на контакта, когато Мохамед го събуди. Стоеше някак безпомощно в средата на пещерата, сладоледът се стичаше от вафлените фунии по почернелите му от слънцето ръце и капеше върху кафявите му сандали. В големите му, тъмни очи имаше сълзи.

- Какво става? - попита стреснато Даниел.

Явно нещо не беше наред. С Мохамед бяха цяла вечност приятели, но още не го беше виждал да плаче. Дори преди една година, когато падна от колелото и после трябваше да му наместват счупената ръка, не издаде нито звук. Само стискаше зъби и хапеше до кръв устните си. После си призна, че страхотно го е било страх да не припадне.

- Трябва бързо да се върнеш у дома. Търсят те навсякъде... Май че татко ти е умрял. Инфаркт или нещо такова...

Каза го така директно, без заобикалки, че в първия момент Даниел не разбра съвсем за какво става въпрос. После се надигна като в сън, блъсна Мохамед и затича през плажа нагоре към криволичещите улици на града. Краката му тежаха и той имаше чувството, че тъпче на място. Напрегна силите си и стисна челюсти. В къщата беше пълно с жени, които влизаха и излизаха от различни стаи. Майка му не се виждаше никъде. Една съседка го хвана за ръка и безмълвно го заведе в полутъмния хол. Капаците на прозорците бяха затворени. Майка му плачеше, захлупила лице върху гърдите на баща му. Той беше облечен в черен костюм и сякаш спеше. Даниел остана неподвижен в рамката на вратата. В стаята миришеше някак странно. Може би на смърт... Майка му вдигна обляното си в сълзи лице, но преди да успее да каже каквото и да било, преди да успее да го повика при себе си, Даниел тичаше вече към външната врата и този път краката му изпълняваха безотказно функциите си. Спря чак пред кабинета на баща си. Вратата беше отключена. На пода имаше някакви разпилени листа. Даниел механично затвори вратата след себе си и плахо се приближи към покритото с бял чаршаф легло. С лек подскок седна върху него и се втренчи в празния стол зад бюрото. Големият дървен вентилатор работеше и едва забележимо повдигаше страниците на един разтворен лекарски справочник, забравен може би от баща му върху ниския, вечно заключен стъклен шкаф, пълен с разни шишенца и ампули. Привечер санитарката го намери все така седнал върху леглото. Под висящите му във въздуха крака имаше почти засъхнала локва от повърнато. Жената го взе на ръце и го занесе в банята. Съблече дрехите му и го постави под душа. Даниел не се възпротиви, макар че беше в един клас с дъщеря й.

- Опитай се да поплачеш - каза жената като търкаше със съпун мръсните му крака. - Помага. Направи отвор да излезе мъката. Не я задържай в себе си. Ще те отрови.

Тогава Даниел за първи път разбра, че не може да плаче от мъка. От яд и от обида - да, но от мъка - не. И до днес не можеше. Той така и не се научи да й намира отдушник и мъката отравяше ден след ден всичко в душата му. Опитваше се да се бори срещу нея, да я потиска, да я игнорира, но тя се беше разположила нашироко в съзнанието му и в зависимост от гадното си настроение контролираше ту нощите, ту дните му.

Тази нощ остана при Мохамед. Той се опита да му чете нещо от една книга на Азимов, опита се да го развлече, но не успя. Даниел лежеше неподвижно в леглото с втренчен в тавана поглед и Мохамед разбра, че въобще не го чува. Лампата остана да свети до сутринта. Едва на развиделяване, когато птиците започнаха да се обаждат от клоните на портокаловото дърво пред прозореца, и двамата, най-неочаквано и за тях самите, заспаха.

На другия ден отидоха по навик в пещерата, но нищо не беше както преди. Дори костенурката я нямаше. Дълго се чудеха как е могла да се измъкне от кутията за обувки, но така и не намериха логично обяснение. Седнаха пред входа на пещерата и се загледаха в безкрайността, където морето се сливаше с хоризонта. Не им се говореше. Нещо се бе променило завинаги. За една нощ бяха пораснали сякаш с години. Играта на катастрофирали космонавти им се струвше абсурдна. Седяха и мълчаха. Така, както могат да мълчат истински приятели. Слънцето жулеше вратовете им. Наоколо се чуваше само монотонният плисък на вълните и досадното, непреставащо крякане на чайките. На Даниел не му се връщаше вкъщи. Не искаше да гледа разплаканото лице на майка си. Странно, но го беше някак яд на баща му. Смяташе, че преди да умрат, хората трябва да се простят с близките си, да си кажат нещо важно за сбогом или да се прегърнат за последен път. Така поне беше чел в книгите. А той... Той си беше отишъл просто така. Като тази скапана костенурка... Сякаш Даниел и майка му не означаваха нищо за него. Гняв, мъка и безпомощност напираха да излязат от пресъхналото му гърло, но той мълчеше плътно стиснал напуканите си устни. Спря да рови с пети в пясъка, едва когато Мохамед го побутна по рамото. Не беше усетил, че е разкървавил големия пръст на десния си крак.

Навън се развиделяваше. Далечни петли оповестиха настъпващия ден. Вентилаторът, същият, както преди години в кабинета на баща му, разместваше пластовете утринен въздух, нахлуващ на талази през полепналата с всевъзможни насекоми мрежа на прозореца.

Даниел разтри с ръка слепоочията си. Отнякъде се просмука дим на туку-що запалена цигара. "Житан" - помисли той и инстиктивно посегна към празната кутия върху нощното шкафче. Явно приятелите му се събуждаха. Вълнението от започващия ден, от неизвестното, от тайнствата на пустинята не допускаха да се въртят дълго в леглата. Даниел стана. Не се чувстваше особено изморен. Само болката в очните дъна заплашваше да взриви главата му. Имаше нужда от чаша силно кафе. В този момент някой почука на вратата.

- Буден ли си вече? - попита усмихнато Николай, влизайки в стаята.

- Не съм заспивал въобще.

- О... съжалявам...

- Кажи ми как може една костенурка да излезе от кутия за обувки? - Даниел критично гледаше лицето си в изжуленото огледало над мивката.

- Ами... като някой я извади оттам - захили се Николай. - След половин час във фоайето!

Той внимателно затвори вратата след себе си и след секунда вече чукаше на Кристоф.

- Като някой я извади оттам... - повтори полугласно Даниел и включи самобръсначката.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.