Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

  ПЪРВИ МАЙ

Люси Мòшен

web | Преди пустинята

От телевизора гърмеше патетичният глас на някакъв артист, който се опитваше да разчувства всички, гледащи манифестацията по случай 1 май. В хола нямаше никого, но малкият екран беше просто включен и аз имах усещането, че звуците на маршовата музика в комбинация с впечатляващия бас на декламиращия ще пръснат на части нещастната ми глава. От минута вече търсех десния си чехъл, заврял бос крак под леглото, без да съм в състояние да си отворя очите. Слънцето блестеше първомайски в прозореца, от телевизора в съседната стая някакъв идиот крещеше за работническите успехи, духовата музика разтърсваше стените и всичко това заедно имаше ефекта на удари с юмруци в слабините. Зарязах чехъла, относително бързо се спуснах към трещящата кутия и я накарах да млъкне. Седнах във фотьойла. Главата ми наистина щеше да се пръсне. От вратата се подаде учуденото личице на сина ми:

- Защо го спря?

- Как защо?... Абсолютна лудница... Къде е майка ти?

- Готви. Бях на разходка с Лапчо, но е пълно с милиционери.

Имахме един смешен пинчер, когото на младини войник или друг военен (не мога да си спомня точно) беше ритнал, и оттогава, съзреше ли около себе си човек в униформа, го обземаше луда ярост. Започваше да лае и да се мята бясно и неведнъж изпадахме в крайно конфузни ситуации заради него. Но тази ненавист към хората с фуражки го направи любимец на всичките ни приятели и те с радост му прощаваха невъзможния характер.

- Колко е часът?

- Не знам точно... Ще ти се карат ли, че не си на манифестацията?

- Не, защото съм болен.

- А, да, съвсем забравих.

Бях се разсънил и махмурлукът вилнееше с цялата си сила.

Снощи играхме в Гената до късно на карти и бях изпил невероятно количество гроздова. Сега си плащах за греховете.

- Ужасно съм гладен! - констатира синът ми и седна срещу мен.

- Не си ли закусил!

- Да, но това беше много отдавна. Къде ти е чехълът?

- Не знам, някъде под леглото... Страшно ме боли главата.

- Ами да, нали си болен! - Хитрите му очички ме гледаха изпитателно, устата му се разля в усмивка и от нея се подадоха два големи неравни зъба. - Как ми се кара колело! Хайде да идем следобяд в "Парка на свободата", чистият въздух е много полезен за болестта ти!

- Най-полезното нещо за болестта ми е тишината - казах изтерзано и се запътих към банята.

От кухнята миришеше приятно на печено месо и хиляди подправки. Доста е странен фактът, че на 1 май и на 9 септември се готви много и се яде много. Сякаш това беше главната характеристика на тези празници и основният смисъл на живота ни в трудова България. Но сигурно хората имаха право. Човек освен да си похапне и да се напие, с нищо друго не можеше да разнообрази до подлудяване безцветното си съществуване в тази страна, където почти всичко беше забранено - от разказването на политически вицове до пътуването на Запад. И така, в нашия апартамент миришеше безкрайно апетитно и аз тайно се надявах, че Маруся не е поканила на обяд майка си и баща си. Не че ми бяха несимпатични. Напротив. Баща й беше невероятна капия. Умен човек, който по правило не слушаше какво говори жена му и това му помагаше да е винаги усмихнат и в настроение. Майка й - пълничка жена, с червени коси и неизменна зелена блуза (мисля, че няма на земята човек с толкова зелени блузи) - винаги ни даваше съвети и се налагаше във всяка дивотия с убеждението, че го прави за наше добро. Обикновено на празник те бяха наши гости или ние техни и в това нямаше нищо лошо, но снощи бях надценил себе си и сега си мечтаех само за спокойствие и тишина. От банята чух, че телевизорът е пуснат и бях готов да се закълна, че синът ми го е включил отново и е влязъл в стаята да си играе. Просто така. Имахме телевизор. Значи трябва непрекъснато да работи. Въпреки шума на душа можех ясно да чуя кои предприятия минават пред мавзолея и какво декламира крещящият, гласът му беше по руски изразителен. И в банята нямаше спокойствие. Но човек свиква с всичко. Опитах се като бащата на Маруся да пропускам думите покрай себе си, без да им отдавам значение, и къпането стана приятно. На вратата се звънна и само след миг чух кръшния смях на тъща ми. Всяка надежда за тих семеен обяд отиде по дяволите.

Облякох се и влязох в кухнята. Казах "добър ден", целунах Маруся, за да зарадвам родителите й, и седнах на вече подредената маса. Напълних чашите с червено вино, вдигнах тост за здравето на всички ни и пиршеството започна. Христо изпи на един дъх сока от череши и силно се провикна:

- Много-о-о съм гла-а-ден!

- Ох, на баба детенцето! Муси, я му сложи чинията да си хапне. Ние докато се наканиме, то ще прегладнее. На баба момченцето....

Тя го галеше по щръкналата коса и продължаваше да нарежда, а Христо въртеше зелените си очи и се наслаждаваше като котарак на толкова внимание.

След десерта настъпи многозначителна тишина. Тъща ми искаше да каже нещо, но не се решаваше. Поглеждаше ту мен, ту мъжа си, разбъркваше вече цяла вечност захарта в кафето и мълчеше.

- Хайде, мамо, кажи му! - промърмори Маруся и се зае да събира празните чинии.

"Заговор" - помислих си аз и интересът ми нарасна още повече. Тишината се изпълни с очакване, когато Христо стана, заяви, че знае за какво става въпрос, и излезе, прозявайки се, от кухнята.

- Илийчо - започна тъща ми и си пое дълбоко въздух. "Илийчо" не предвещаваше нищо добро.

- Илийчо, сине, вчера татко ти Марин ходи в института.

Ушите ми щръкнаха, главоболието ми мигновено изчезна и аз се превърнах целият в слух.

- Всичко е наред! - каза бързо тя.

- ?!

Тишина... Татко Марин не смееше да ме погледне. Беше забил поглед в едно винено петно върху бялата покривка и сякаш това червено кръгче изискваше цялостната му концентрация.

- Ти знаеш де... за онова - продължи тъща ми, - за изобретението.

Тишина...

- Всичко ще се оправи. То всичко си е наред де... Само ти, дето си такъв инат. Директорът ти е свестен човек. Казал на Марин, че те разбира и че е готов всичко да ти прости. Младо момче - казал, - в главата му само идеали. Ама животът е друго нещо. Борба е животът. И за да победиш, трябва да можеш и да отстъпваш. Важен е резултатът за Родината - тъща ми млъкна победоносно.

Аз седях, хванал здраво чашата с кафе, и не знаех как да реагирам. Ако се изсмея, ще обидя всички, ако се разсърдя - ще кажат, че съм егоист и мисля само за себе си. Мълчах и гледах татко Марин. Той се беше изчервил като рак и само връхчетата на ушите му бяха някак странно бели. Най-после тъстът ми се обърна към мен с надебелял глас:

- Слушай, Илия... Знам, че първо трябваше да те питам, но жените ме натиснаха, а и Христо по цял ден хленчи: "Искам и аз да се возя на вносна кола, искам и аз да имам лепенки като Милко, искам и на мен учителката да ми казва: "Христо, я разкажи какво видя това лято в Париж." Аз много мислих и като че ли те всички имат право. Умен човек си. Изобретател. И Маруся е добра лекарка, а как живеете... Лошо.

- Не живеем лошо - промърмори Маруся.

- Е, не лошо, но не и добре. Ако направиш директора съавтор на изобретението - твоят проблем е решен. Ще заминеш за Кувейт, той ми обеща. Познавам го още от партизанските години. Не вярвам да ме излъже. Пред мен се обади в министерството да ти отделят документите. Членството няма значение... Помисли си какво губиш и какво печелиш. Това няма да ти е последното изобретение, я.

Татко Марин продължаваше да фиксира петното върху покривката. Знаех какво му струва на този принципен човек да каже и да направи всичко това.

- Ще си помисля! - казах, не можейки да позная гласа си. Маруся плачеше тихо до мен.

- Искам да живея като човек. Какво ще ми се фукат тия кокони с вносните си дрехи. Да не сме по-лоши от тях. По цяла година събираме за една почивка на морето. Това живот ли е!

Тя беше дребничка, с мъничко лице, високи скули и големи зелени очи. Тясното й носле беше цялото в лунички и аз като че ли първо в тях се влюбих. Обичах я такава, каквато е, и едва ли някой вносен пуловер щеше да я направи по-привлекателна за мен. Но тя имаше право. Аз добре знаех какво означава да си намери ботуши, дънки или какъвто и да е парцал. Часове, прекарани в трескаво лутане по магазините, мистериозни посреднощни обаждания на приятелки: "Утре в 9 ще докарат унгарски обувки на Витошка" и т.н. Тя, като всяка жена, имаше нужда от хубави дрехи първо за себе си и после - да не се чувства отвратително в присъствието на жени, чиито мъже работеха в чужбина. Не можех да забравя колко плаха беше в роклята, ушита от майка й на рождения ден на Славкиния мъж. Всички се надпреварваха да показват вносните си обувки, чорапи, поли, блузи, гримове, а Маруся се усмихваше с лъчезарната си усмивка, отметнала гордо назад червеникавите си коси, и само аз виждах как безпомощно мачка някаква синя салфетка. И тогава за първи път си помислих, че ако тя, Маруся, си хване приятел, който й прави хубави подаръци, който е способен да я зарадва с всичко онова, за което жените си мечтаят, то аз ще се отдръпна, без да кажа нито една дума. Какво право имах да държа по силата на някакъв подпис това прекрасно същество в затвора, наречен брак, без да мога да направя нищо, ама наистина нищо, за да разведря малко живота му. Тогава, гледайки я, застанала по средата на стаята, горда и чуплива като статуетка, ми се прииска да я прегърна силно, за да се наплаче на спокойствие. В този луксозен апартамент разбрах за първи път, че не я обичам само просто така - като жена. Обичах я като баща, като брат, като всичко заедно и най-много ми се искаше да я видя щастлива.

Маруся избърса с ръка сълзите си. Луничките по лицето й бяха станали по-наситени. Тъща ми ме гледаше втренчено и мълчеше. Татко Марин все още изучаваше червеното петно върху покривката. През отворения прозорец се чуваше как някъде плаче бебе. За първи път се почувствах виновен. Виновен за това, че имам принципи, че не искам да споделям изобретението си с някакъв мухльо, че баща ми не е бил партизанин и че аз не съм член на партията. Маруся хвана ръката ми.

- Зная, че е трудно за теб. Ти си толкова съвестен. Но помисли за Христо, Илия... Не съм еснафка. Това, което искам, е детето ми да има всичко и най-вече бъдеще.

- Бъдещето не е във вносните лепенки... - казах аз и с това изострих още повече ширналото се напрежение.

- Ти нищо не разбираш! - Очите на Маруся отново се напълниха със сълзи...

Помислих си, че нямам право да я тормозя и за кой ли път искрено съжалих за това изобретение. Бебето продължаваше да плаче през отворения прозорец, слънцето ме топлеше приятно с първите си пролетни лъчи и аз се почувствах някак си безкрайно лек. На масата пред мен лежеше смачкана кутия "БТ'. По дяволите, и на мен ми се пушеше "Марлборо" и това нямаше нищо общо със суетата.

- Ще говоря утре с директора! - казах твърдо със страстната убеденост на обречения.

Тъща ми ме зяпна, татко Марин се изчерви още повече, а Маруся поривисто ме прегърна.

- Така си и знаех! - Христо беше влязъл незабелязано в кухнята и стоеше зад гърба ми.

Колко ли време бяха дискутирали и обсъждали какво да правят, след като и детето знаеше. Стана ми някак жал за всички и това успокои съвестта ми. Ами да, аз го правя заради тях, но и заради моята кутия "Марлборо", за чашата истинско кафе на закуска, за всички познати и непознати постижения на съществуващата някъде цивилизация. Щях да бъда равноправен жител на тази планета, та макар и за четири години. Цената нямаше значение.

Родителите на Маруся си тръгнаха. Тъща ми ме разцелува на вратата, а баща й не посмя да ме погледне в очите. Потупа ме по рамото и смотолеви нещо като "довиждане".

Вечерта, преди да заспи, Христо дойде при нас заедно с Лапчо и седна в кревата.

- Не се притеснявай. Какво пък чак толкова се е случило. Голяма работа! Ти си пак същият. Недей да си тъжен!

- Не съм тъжен - отговорих му и се опитах да се усмихна.

- Не се криви такъв. Няма защо да ме лъжеш... Не се ли радваш, че ще заминем за Кувейт?

- Радвам се, разбира се. А и Лапчо как ли ще се радва, като разбере...

Като чу името си, той скочи в краката ми, погледна ме весело и размаха това, което беше останало от опашката му.

- Глупчо малък, никъде не можеш да се спасиш от хората в униформи.

- Е, да, ама все пак е много хубаво, че заминаваме. Промяна! - каза Христо и ме стрелна с погледа на майка си.

- Да, промяна! - потвърдих аз и го целунах за "лека нощ".

Той си тръгна успокоен. Маруся дълго се въртя, преди да заспи. Аз лежах с отворени очи... С упоритостта на хлапе, на което безпричинно са издърпали ухото, опитвах сам себе си да убедя, че нищо кой знае какво не се е случило, задавах си въпроси, чиито отговори вече знаех, приспивах съвестта си в люлката на оправданието и като че ли за първи път от дълго време насам отново започнах да се радвам на пътуването до Кувейт.

Съветското знаме, спуснато по случай празника от съседите на горния етаж, се полюляваше черно в рамката на отворения прозорец и сякаш се бе сляло с нощта.

 

 

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.