Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Дъждът плющеше върху топлия асфалт и леки струйки пара се издигаха във въздуха. Беше горещо, задушно и влажно, както може да бъде само в Африка. Чашата с минерална вода охлаждаше изпотената ми длан. Беше приятно да седя така във фоайето на този евтин хотел и да гледам дъжда, който превръщаше улицата пред мен в блестяща локва. Вентилаторът над главата ми разпръскваше капчиците пот, образувани в започващата ми да оредява коса, и макар че беше горещо, ясно чувствах как вратът ми се схваща. Станах и се облегнах на рамката на вратата зад пласмасовата завеса от цветни лентички. Мъжът от рецепцията спеше, клюмнал глава зад разтворения вестник. Беше около два часа след обяд и всичко беше потънало в дрямка c изключение на мухите, които злобно жужаха из лепнещия въздух и въодушевено плюеха навсякъде.

Щяха да ме вземат, но не знаех кога. Чакането можеше да продължи с часове. "Утре след обяд" - каза на перфектен френски някой и затвори. Важното беше, че днес най-после щях да се срещна с Мохамед. Не го бях виждал от години. Последният път беше дошъл за няколко дни в Париж, но освен вечерта, когато се напихме в неговата хотелска стая, не успяхме да се срещнем повече. Лек ветрец раздвижи цветните ленти и аз усетих допира на мръсна, мокра пластмаса по лицето си. Беше противно.

След атентата в редакцията на вестника, където работеше, Мохамед мина в нелегалност. Напразно се опитвах да го открия. Четях за него в нашата и алжирската преса и знаех, че убийството му е въпрос на време. Терористичната вълна, която беше заляла страната, ставаше неудържима. Правителството или не искаше, или беше безсилно да я спре. Статиите на Мохамед бяха насочени и в двете посоки и народът имаше нужда от тях в този хаос от кръв и насилие. Беше ясно, че и терористите, и правителството искаха неговата смърт. На всяка цена!

Тогава, когато се гонехме из плажовете на Оран със зачервени от гледането под вода очи, имахме други мечти. Бяхме двама катастрофирали космонавти, попаднали на необитаема планета. В пещерата бяха остатъците от нашия космически кораб, които се допълваха непрекъснато с различни предмети. Всеки влачеше каквото може от вкъщи. Имахме дори някакъв изпомачкан телефонен указател, който съдържаше цялата информация за строителството на нов космически кораб. Най-хубавите години от живота ми... Ловяхме риба или по-скоро не успявахме да уловим нито една риба с голи ръце или със заострени на върха пръчки; събирахме миди с невероятни свойства от дъното на морето; поправяхме с часове повредената радиостанция - един строшен транзистор, който бяхме намерили кой знае къде и в който беше цялата ни надежда за връзка с цивилизацията. След смъртта на баща ми заминахме с мама за Франция. В онзи малък апартамент, в покрайнините на Париж всяка нощ, преди да заспя, се връщах на плажа в Оран, бях отново космонавт, бях с Мохамед, бях щастлив.

Някаква олющена симка спря пред входа. Беше престанало да вали. Асфалтът беше сух и горещ. Усещах го през тънката подметка на сандалите си. Зад волана седеше слабо момче, което мълчаливо ми кимна да седна до него. Струйчици пот се стичаха по врата ми и изчезваха в памучната тъкан на ризата. Пътувахме дълго през изгорели от жегата баири. Някъде зад тях се намираше границата с Мароко. Ако можех да го убедя да дойде с мен... Трябваше да каже само "да". Контакти и пари имах. Някакъв камион, пълен с войници, ни задмина, удавяйки ни в прах и смрад на нафта.

Колибата, пред която спряхме, беше от пръст, както повечето в бедните села на Алжир. Няколко момченца без гащи ритаха топка в прахоляха. В дните, когато Мохамед също ходеше без панталонки, се чувствах изолиран и някак ужасно нещастен. Бях по-различен, а исках да бъда като него, като другите момчета в махалата. Молех през сълзи баща ми да обреже и мен, но той само ме поглеждаше весело през очилата си и със задавян от смях глас ме отрупваше с религиозни аргументи. Не му вярвах. Смятах, че си отмъщава затова, че съм непослушен, че не помагам на мама, че никога не си изяждам закуската... И как можех да му повярвам? Той беше лекар. Религията не играеше почти никаква роля в живота му. На черква ходехме с мама сами и то не повече от два-три пъти в годината. Както и да е, той така и не изпълни желанието ми.

Едно тънко и стройно момиче се приближи безшумно към мен. Дълбокият й, кафяв поглед ми беше познат.

- Даниел!

Кимнах. Тя ми подаде ръка, мека и някак нервна.

- Ясмин. Сестрата на Мохамед.

- Ясмин! - понечих да я прегърна, но не посмях.

Малкото смугло момиченце, което по цял ден седеше в скута на баба си, провесило тънките си, боси крачета, беше пораснало. Зад отворената врата на колибата се мярнаха силуетите на двама мъже. Ясмин проследи погледа ми.

- Мохамед не е вътре. Ела с мен.

Вървяхме през някаква ливада с изгоряла трева. Изпитвах неприятното чувство, че ни наблюдават. Залязващото слънце жулеше лицето ми и оставяше червени отпечатъци като удари с камшик върху лицето ми. Ясмин спря. Неусетно бяхме влезли в задния двор на някаква къща. Тя кимна към единя край, потънал в сянка, и тихо каза:

- Той е там. Няколко месеца след атентата катастрофира. По пътя за болницата почина. Беше с фалшиви документи за самоличност и решихме да запазим смъртта му в тайна. - Говореше с плътен, равен глас и понякога търсеше в паметта си подходящите френски думи. Имаше силен акцент. - Не исках да разбираш за смъртта му по телефона. А и той ще се радва, че си тук.

Почувствах, че ще повърна. Ръцете ми трепереха. Цялото ми тяло трепереше. Ясмин ми помогна да си запаля цигара. Някакво проскубано куче се шмугна между краката ни и изчезна. Присвих очи и едва различих в сянката на къщата надгробната плоча. Не исках да повярвам, че той лежи в тази сива, изсъхнала земя, че повече никога няма да чуя веселия му, леко приглушен глас да казва: "Още един калвадос, Даниел. За плажовете на Оран!" Не исках да повярвам, че си беше отишъл завинаги. Не усетих как бях седнал в прахта. Когато Ясмин ме побутна да тръгваме, беше вече тъмно.

- Трябва да пренощуваш тук. Утре Салем, момчето, с което пътува днес, ще те върне обратно.

Знаех, че има полицейски час. Преди да се разделим, я попитах за статиите.

- Опитвам се да пиша като него.

Тя ми подаде ръка и аз дълго я държах между дланите си.

- Надявах се да дойде с мен. Ти ако... Всъщност, в чужбина можеш да си също така полезна, както...

- Знаеш, че не е така. Сбогом, Даниел.

Исках да й кажа да внимава и да не се доверява на никого, исках да й кажа, че винаги може да разчита на мен, но в гърлото ми беше заседнала някаква буца и аз не можех да издам нито звук.

Забулена в черно жена ми сервира вечерята. Лежах буден и стисках до болка очите си. Исках да бъда отново момчето, което тича из плажовете на Оран, исках да се гмуркам с отворени очи в прохладните води на морето, исках да поправям един строшен транзистор и да вярвам, че това е най-модерната радиостанция в света, исках да бъда отново щастлив... Сълзите пареха в гърлото ми, събираха се на възел в стомаха ми, задушаваха ме. Излязох навън и запалих цигара. На пейката пред къщата седеше Салем. Слабият му, леко прегърбен силует беше огрян от луната и той приличаше на самотен, катастрофирал космонавт, попаднал на необитаема планета, от която нямаше да се измъкне никога.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.