Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Харесваше и същевременно мразеше олеандъра на балкона. Всичко започна, когато един ден съседката каза на жена му, че това цвете носи нещастие. И сега не знаеше какво да прави. От една страна, олеандърът беше спомен от баба му, от друга... Не, той в никакъв случай не беше фаталист и все пак оттогава мисълта, че това цъфнало в розово цвете носи нещастие, не го напускаше. Логично погледнато, такива предразсъдъци са абсолютна глупост, но когато преди седмица синът им си счупи ръката, жена му не пропусна да подметне:

- Хайде да занесем олеандъра на вилата!

- Престани, моля те! Скейтбордът е виновен, а не цветето. Освен това Кристиян кара като луд и смята, че земното притегляне не го засяга.

Тя не отговори нищо, но цяла вечер ходи като тъмен облак напред-назад.

После всеки божи ден започна да мести цветето и да повтаря, че й пречи, че на терасата няма място за него и че е крайно време или да го занесат на вилата, или да го изхвърлят. Той се опитваше да не реагира на глупавите й приказки, но тя така методично му ходеше по нервите, че вече беше готов на всичко, само и само да го остави на мира. Веднъж, като се върна от работа, забеляза, че олеандърът го няма.

- Хвърли ли го? - попита той намръщен, но всъщност му беше вече все едно.

- Не, на вилата е! Нали е спомен от баба ти! - промърмори тя с нескрит упрек в гласа.

- Значи от разстояние няма да може вече да урочасва, така ли?

- Надявам се.

Тя взе пепелника от масата и му го подаде.

- Всъщност кой го закара на вилата? Брат ти ли?

С удоволствие смукна от цигарата. Умората от деня изведнъж се вряза в тила му и той се облегна тежко назад в креслото.

- Не, Тодор.

- Тодор...?!

- От втория етаж.

- А-ха... от втория етаж... Тодор... Познавам ли го?

Не го интересуваше нито олеандъра, нито Тодор. Попита просто от учтивост и от страх, че ще я обиди, ако прояви безразличие.

- Сигурно си го виждал. Висок, с черни...

- Да, сигурно! - прекъсна я той. Беше му все едно как изглежда Тодор от втория етаж.

Жена му отиде в кухнята, а той остана сам в хола, загледан в притьмнялата Витоша, която надничаше през отворената балконска врата. Вечерта пълзеше от подножието на планината към върха, където едно светло късче небе с последни усилия се опитваше да се измъкне от ловката й хватка.

Ръката на Кристиян заздравя, но за сметка на това той си навехна на два пъти китката на другата и си разтегна сухожилието на левия крак, макар че олеандърът отдавна вече беше на вилата и сигурно обгръщаше с проклятие нищо неподозиращите им съседи. Очакваше, че жена му ще настоява да го изхвърлят, но тя не обелваше нито дума по въпроса. Всеки път, когато синът им се връщаше със следи от пореден подвиг, Пламен очакваше да чуе наставническия й глас да обосновава необходимостта от изхвърлянето на олеандъра, но тя само се втурваше към Кристиян, прегръщаше го и нежно казваше: "Защо не внимаваш, за бога!" Така той с изненада и облекчение установи, че цветето не играе повече никаква роля в живота й.

Беше спрял колата на светофара, когато я видя да излиза от един ресторант на "Раковска". Извика я през отворения прозорец, но тя не го чу. Крачеше бързо по булеварда и изглеждаше щастлива. Младежката й походка, веселото изражение на лицето й, безгрижността, с която се усмихваше - всичко това я правеше още по-млада и по-красива в тази топла есенна вечер. Сякаш от спомените му изведнъж беше изскочило момичето с тънка талия и очарователна усмивка, което умееше да смята и да рисува като бог. Нейните проекти се отличаваха с прецизност и фантазия и той започна да й се възхищава много преди да се влюби в нея. После на една бригада сред лехи от презрели домати й каза, че я обича. "Най-после..." - засмя се тя и изсипа доматите от неговата кофа в нейната. Светофарът светна зелено и той натисна газта. Видя я да хваща някакъв мъж под ръка и да завива в една пряка. Беше сигурен, че го познава. Кръвта се качи в главата му и той усети как пулсът на артерията се опитва да пробие ушите му. Някакъв пристегнат в кръста мотоциклетист го напсува цветисто и подкрепи бурните си чувства със средния пръст на едната си ръка. Беше забравил да даде мигач.

Вкъщи жена му седеше пред телевизора с отнесен вид. Някакъв бразилски сериал се беше превърнал едва ли не в смисъла на всичките й вечери. Синът му, разбира се, още не се беше прибрал. Изчака да свърши филмът с тайната надежда, че нервите му малко ще се поуспокоят, загаси телевизора и привидно спокойно каза:

- И сега какво?

- Гладен ли си?

- Не... Вечерях с колеги в един ресторант на "Раковска". Гласът му го издаде. Тя стана, скръсти ръце пред гърдите си, сякаш се отбраняваше, и троснато подхвърли, като че ли той беше виновен за нещо:

- Да ти кажа честно, радвам се, че си ни видял. Така не може да продължава.

Това "ни" го изненада повече от нахалния й вид.

- Кои сте вие, ако смея да попитам?

- Не се прави на интересен.

- Кой е високият красавец? - С иронията нещо не се получаваше.

- Тодор от втория етаж.

- Тодор... от втория етаж?!...

Това беше абсурд. Изведнъж го досмеша. Тя сигурно му се подиграваше. Водопадът от думи не достигаше до него. Дочу как Кристиян отключи, влезе и застана в средата на хола.

- Защо плаче мама?

- Пак си пушил - каза Пламен разсеяно.

- Не съм. Защо плаче мама?

Пламен излезе на терасата. Вечерта носеше отнякъде музика и смях. След малко Кристиян дойде при него, извади кутия "Марлборо", подаде му цигара и огънче, сам си запали една и каза:

- Знаеш, че пуша. Защо е необходимо да лъжа и да се крия?

Пламен само кимна с глава.

- Трябва да я разбереш. Ти никога нямаш време. Сигурно се е чувствала много самотна.

- Разбирам я - отвърна Пламен. - И все пак ще е хубаво, ако се опиташ да ограничиш цигарите.

- Не искаш да говориш, нали?

- Не!... Откъде взимаш пари за цигари?

- Как откъде, вие ми давате.

- Опитай се да не пушиш много. Още си малък.

- Айде де, след един месец ставам на 17. - Кристиян се облегна на перилата на балкона и тихо попита: - Можеш ли да й простиш?

- Аз не играя никаква роля в тоя театър, така че дали ще й простя или не, е без значение... Ние ти даваме пари за закуска, а не за цигари.

- Значи е сериозно?

- Изглежда за нея - да. Не се разстройвай. Знаеш, че всичко това няма нищо общо с теб.

Кристиян хвърли цигарата на улицата и влезе при майка си.

Тя беше влюбена в Тодор от втория етаж и искаше развод. Кристиян щеше да живее и при него, и при нея, докато разбере къде иска да остане. Всъщност промяната не беше кой знае колко голяма за момчето. Просто трябваше да се премести от шестия на втория етаж.

Пламен си взе олеандъра от вилата и го остави за зимните месеци на стълбищната площадка пред апартамента, за да не измръзне.

- Смята, че го правиш нарочно - каза веднъж Кристиян, сочейки цветето, от което бяха останали само няколко голи пръчки.

- Няма думата - намигна Пламен. - На нея й носи щастие.

- Май и на тебе - усмихна се синът му. - А аз вече искам да остана окончателно на шестия етаж.

- Разбира се, че ще останеш. Нямам намерение да се женя, я.

Пламен извади кутия "Марлборо" и я подаде на сина си.

- Благодаря - каза момчето и си взе една цигара.

- Цялата е за тебе. А с парите, които ти давам, си купувай закуска в училище.

Кристиян кимна, доволно усмихнат, и заслиза безшумно надолу по стълбите, проскърцвайки от време на време с гумената подметка на маратонките си.

Пламен затвори вратата на апартамента и повдигна рамене. Не можеше да проумее как синът му ходи с маратонки в тоя сняг.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.