Люси Мòшен

web | Преди пустинята

Между покривите на къщите небето ставаше все по-мрачно. През отворения прозорец дойде полъх на зелени листи и озон. Започваше да вали. На улицата старите кестени разлюляха клоните си, сякаш поздравяваха първите капки дъжд. В стаята съвсем притъмня. Една муха нервно изжужа и излетя навън. Стефан затвори книгата и се протегна. Имаше среща с Румен и Вашката в 6 часа пред кино "Витоша". Надигна се от канапето и почувства, че левият му крак е изтръпнал. Някъде в далечината проблясна светкавица. Върху паркета водните пръски искряха в синьо, донесли със себе си цвета на гаснещия ден. Затвори прозореца и видя как хората се бяха изпокрили под балконите на къщите. Не можеше да разбере от какво чак толкова се пазеха. Малко дъжд. Голяма работа... Майка му трябваше да се върне всеки момент от работа и си помисли, че сигурно чака в някой вход да премине пороя. Ако знаеше къде е, щеше да отиде да я посрещне. Тя беше дребничка и винаги толкова уморена, че на него непрестанно му се искаше да направи нещо, което да поотпусне малко душата й. Откакто баща му си тръгна, тя съвсем се съсипа. Стефан желаеше да й помогне, но не знаеше как. Хиляди пъти се заричаше да поговори с нея, мислеше да й каже, че за такова говедо не си струва човек и една сълза да пророни, че е още млада и че може да започне отначало, че трябва да забрави какво е било, но всеки път нещо го хващаше за гърлото и той не можеше да обели нито дума.

Телефонът иззвъня и Стефан се запъти към коридора като не пропусна да се ухили в огледалото, окачено до вратата в ъгъла. Хубавецът, който го стрелна с поглед отсреща, явно много му хареса и той каза с глас, изразяващ нескрито самодоволство:

- Ало-о-о.

- Стефане, гледай к 'во става, бе... Потоп! Звънях на Румен, но го няма. Сега к 'во ше правиме? Ако изляза в тоя дъжд, утре съм с бронхопневмония.

- Е, чак пък толкоз. Кажи по-добре, че имаш нещо друго предвид.

- Не, бе... Честна дума! Но баща ми взе ноевия ковчег, а с тролея хич не ми се идва. Гледай как вали!

- Както искаш, но Милена и Силвия също ще дойдат...

От другата страна настъпи минуто объркване. Вашката мислеше трескаво.

- Убеди ме! - въздъхна той, сякаш кой знае какво искаха от него.

Стефан се изсмя:

- Виж какво, не съм сигурен, че те двете няма да променят мнението си. Обстоятелствата са други. Вали...

- Да де, но може и да дойдат. Айде, аз тръгвам, а и като гледам, май скоро ще спре.

- Сигурно - каза Стефан безучастно.

На него му беше все едно. Живееше само на няколко крачки от киното. Милена и Силвия, разбира се, не дойдоха, защото никога не бяха обещавали такова нещо. Вашката гледаше отначало Стефан накриво, но после му мина. С една дума и тримата бяха в отлично настроение и единодушно решиха, че е пълна глупост да ходят на кино. Още повече, беше престанало да вали.

Отидоха на терасата в "Хемус". Това беше, кажи-речи, кварталното кафене. Тук винаги се намираше по някой познат, с когото да си убият времето. Келнерката ги видя още от вратата и звънко се провикна:

- Както винаги, нали?

- Както винаги, съкровище - отвърна Румен и намигна. - Безценно е това Верче! Ако не й беше толкова голям задникът, отдавна да съм се влюбил в нея.

Тримата се настаниха шумно на кръглата маса до прозореца и заоглеждаха посетителите.

- Я, гледай, Милена! Тя като че ли е развила телепатични способности. Вместо пред киното е дошла направо тук, предугаждайки гениалната ни идея. - Вашката се надигна и замаха с ръка.

Стефан бързо се обърна и преди да разбере защо, нещо го жегна в стомаха. Милена им кимна, а до нея се хилеше някакъв ужасно изтупан рус тип.

- Кой е пък тоя? - опули се Вашката

- Германец, сладурче! Германец! - каза, въздъхвайки, Верчето и постави чашите с водка на масата. - И вчера бяха тук. Страшен е...

Верчето затътри замечтано голямия си задник към съседната маса, а Стефан почувства как цялата кръв нахлува в главата му.

- Ще ги поканя при нас. Няма да е лошо да го преслушаме този красавец.

Вашката се надигна бавно, разкърши рамене и плавно, полюлявайки мускулестото си тяло, тръгна към Милена. Беше го яд. Беше ги яд и тримата. Тя ги беше пренебрегнала - тях, най-готините момчета в групата, - заради този бледен, по всяка вероятност не много потентен тип.

Той се казваше Юрген, имаше ослепително бели зъби, ослепително чаровна усмивка и ослепително руса коса. Въобще у него всичко беше ослепително.

Стефан не смееше да погледне към Милена. Само й беше кимнал, презрително свил устни, когато седна до него. Страхуваше се да не се издаде. Страхуваше се, че тя ще открие някъде дълбоко в намръщените му очи оная болка, която разяждаше стомаха му, която караше кръвта му да пулсира шумно в обтегнатите до болка вени.

- От Хамбург си значи? - Вашката беше извадил кой знае откъде кутия "Кент" и сега дори и германецът не можеше да му понижи самочувствието.

- Йес, йес, Хамбург.

Белите му зъби блеснаха в усмивка и Стефан отчаяно започна да се бори с юмрука си, който се беше свил застрашително под масата.

- Следва архитекиура. Страхотно е интелигентен - усмихна се Милена.

Изглеждаше щастлива.

- Така ли? А какво прави тогава с тебе?

Злобата беше излязла под формата на майтап през стиснатите устни на Стефан. Милена се изчерви. Беше разбрала, че не се шегува. Беше усетила болката и безнадежността му. Кафявите й очи сякаш го прегърнаха и той за миг забрави всичко. Германецът го нямаше. Вашката и Румен също ги нямаше. Само нейните голями, топли очи. И после този отвратителен червей, идващ някъде изотдолу, който бавно се промъкваше през цялото му тяло. И този сподавен вик на душата му: "Тя те съжалява!". И после те отново бяха тук - и Вашката, и Румен, и германецът.

- Кога ще се жените? - Стефан извади напук най-хубавата си усмивка. - Мисля, че затова го замайваш. Спасяваш се, така да се каже.

- Наречи го, както искаш. Нямам намерение да изгния в тая скапана държава. До Югославия не може човек да отиде, камо ли до някоя западна държава. За най-елементарните неща ти трябват връзки. Университетът е пълен с подводничари, парашутисти и разни други превилегировани некадърници. Какво да ви обяснявам. Вие знаете много добре за какво става въпрос. Освен това, всяка на мое място би направила същото, нали? Така че...

- Голяма работа сте вие, жените! - ухили се глупаво Вашката. - Нямате никакви стойности! - а на ум си мислеше: "Мръсница и половина."

- Така ли? А вие, защото ценностната ви ориентация е така безупречна, на морето по цяло лято се правите на шутове.

- И ние се спасяваме, макар и краткотрайно. Няколко часа с дългокрака руса красавица - това дава енергия за цялата година. А на нас ни трябва енергия, защото вие, българките, сте ненормални. Не му завиждам на твоя... След някоя и друга година току-виж си го вкарала в психиатрията.

Румен се опитваше да говори нахакано, но и на него му беше криво. Преди около месец се беше разделил с приятелката си и още не можеше да преодолее болката. Не разбра защо си тръгна така изведнъж, без да каже нищо. А той я обичаше истински, така, както никога преди това не беше обичал.

Стефан запали цигара. Беше се поуспокоил. И той познаваше една дългокрака англичанка - много пъпчива и много добра. Беше пиян, когато я прибра в хотелската стая, миналата година на морето. На другата сутрин щеше да падне от леглото, виждайки я да спи до него. После тя започна да му пише горещи писма и да го кани на гости. Беше училищна инспекторка.

Милена и Юрген си тръгнаха. Германецът се сбогува сърдечно с всички. Той не подозираше, че го мразят - дълбоко и ужасно основателно.

Когато Стефан се прибра, майка му вече си беше легнала. Открехна вратата на стаята и я погледна. Тя спеше с лице към стената. Вече знаеше какво ще направи за нея. За нея и за себе си.

В коридора не пропусна да се усмихне на огледалото, окачено до вратата в ъгъла. Влезе в хола и отвори прозореца. Въздухът се изпълни с дъх на зелени листа и озон. Започваше да вали. Извади един бял лист хартия и написа

"Dear Liz".

Седя така може би около час, стиснал химикалката, загледан в стената пред себе си. Знаеше съвсем точно какво иска да напише, а някак не се получаваше. Минутите унищожаваха ентусиазма му, тишината наоколо убиваше смелостта му, мислите му скачаха като луди и не можеше да ги фокусира върху перспективата за едно безпроблемно бъдеще. Стана, взе наслуки една касета на "Пинк Флойд", пусна касетофона и започна да танцува, отначало бавно, после все по-бързо и все по-бързо, докато дъхът му се превърна в болезен спазъм някъде в гърдите.

На сутринта майка му го намери заспал във фотьойла с лице към отворения прозорец. Зави го с едно одеало, целуна го леко по челото и тихо излезе от хола, взимайки някакъв смачкан лист хартия, захвърлен на пода. "Не мога да го науча на ред и това е" - помисли тя и, преди да затвори вратата след себе си, го погледна дълго с изпълнени с обич очи.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.08.2004
Люси Мòшен. Преди пустинята. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Люси Мòшен. Преди пустинята. София: Аргус, 2002.