FOR LOVERS

Люси Мòшен

web

На моя приятел от детството Ж. Л.

"This is for lovers
running away,
just for one day..."
"For lovers" Wolfmann, Doherty

"Обичам те. Обичам те от първия миг, в който те видях."

Той изпрати мейла и макар да знаеше, че тя отдавна вече спи, бързо излезе от интернет. Облегна се назад в коженото кресло и си помисли, че е луд. Тя едва ли щеше да разбере това, което се опитваше да й каже. Запознаха се преди няколко месеца в чата на един литературен форум. В началото се намираха там от време на време и напълно случайно, после той й предложи да се срещат един път в седмицата в определено време и в отделен чaт. Тя беше интересна жена, с нестандартни възгледи не само за литературата, и на него му бе любопитно да обменят мнения, да спорят. И някак напълно неосъзнато, без сам да разбере точно кога, той започна да споделя с нея все повече и повече, докато накрая я допусна и до най-тъмните кътчета на душата си, разкри й тайни, които никога не бе споделял, позволи й да се докосне до онези дълбини на чувствата му, които смяташе за безвъзвратно затрупани под тинята на ежедневието.

После разбра, че синът й от две години вече е негов студент. Той беше красиво момче със спокойни кафяви очи и с литературен талант. И тъкмо споменът за тези дълбоки очи го накара една вечер да прекъсне внезапно вечерята си, да стана от масата, без да се извини, да седне пред компютъра и да й изпрати мeйл, в който я молеше за снимка.

Първото й име съвпадаше. Може би беше тя. Може би беше онова момиче, в което бе толкова влюбен, когато светът за него бе все още само улицата, футбола и класната стая и когато приятелите бяха по-важни от домашните и успеха. Учиха заедно само една година. После тя замина с родителите си за Аржентина, откъдето бе баща й, оставяйки го разбит от мъка, с напълно объркани представи за приятелството и любовта.

Беше последният ден преди ваканцията и той твърдо бе решил да я покани на кино или на сладолед. Репетира дълго пред огледалото какво и как да й каже. Бе само на 12 години и му липсваха нужния опит и смелост. Едва ли би се решил на такова дръзко нещо - да предложи кино или сладолед на най-красивото момиче в света - ако тя не му бе подарила само преди няколко дни цялата си колекция от карти на баскетболисти. Беше забравила прозрачната папка в двора на училището. Той я намери, взе я със себе си и цяла нощ не можа да заспи от вълнение. На другия ден й я даде, а тя се усмихна с голямите си, винаги малко тъжни - както му се струваше тогава, - кафяви очи и каза:

- О, благодаря ти!... Всъщност аз не събирам повече такива карти... Искаш ли ги?... - и без да дочака отговор, добави. - Подарявам ти ги.

Никога до този момент не бе изпитвал такова объркващо щастие и такава гордост. Усещаше завистливите погледи на момчетата и сърцето му туптеше така, сякаш току-що бе вкарал гол. И после, последният ден преди ваканцията, Томас, най-добрият му приятел, се доближи до нея, каза й нещо и я целуна. Ето така, пред всички. Без да му пука. Тя се смути. Лицето й пламна, нервно изтри с ръка устните си и тревожно потърси погледа му. Голямите й кафяви очи изведнъж бяха станали сякаш още по-голями и по-дълбоки. Той стоеше скован в пълно недоумение, неспособен да предприеме или да каже каквото и да било. После с ужас усети как сълзите всеки момент могат да бликнат от очите му и преди да се изложи пред всички, грабна чантата си и избяга. Плака дълго, проснат по корем върху леглото, отказа да вечеря и някъде след полунощ заспа от изтощение. Безсилието и болката от предателството го мъчиха през цялото лято. Тогава май за първи път изгуби илюзиите си.

В началото на учебната година разбра, че може би няма да я види никога повече. Всяка вечер, преди да заспи, се вглеждаше в снимката на класа, където тя стоеше до него с пуснати до раменете коси и се усмихваше кокетно в обектива. Той изчисляваше набързо колко е часът в Аржентина и се опитваше да си представи какво прави в момента. Често се мъчеше да си припомни гласа й, но някак все не се получаваше. После слагаше внимателно снимката под възглавницата, въздъхваше и заспиваше с мисълта, че е най-нещастният влюбен на планетата. Постепенно обаче за негова собствена изненада желанието му да умре изчезна напълно и той започна да забелязва, че наоколо има и други хубави момичета, в които си заслужаваше да се влюби. Снимката зае най-накрая полагащото й се място в албума и душата му намери покой.

Имаше някаква макар и малка вероятност жената от форума да е онова момиче, с големи, малко тъжни, кафяви очи, но не смееше да се надява. Щеше да бъде голяма случайност и то толкова голяма, че логиката му без колебание я отхвърляше.

Когато отвори файла със снимката й, той запали цигара, облегна се назад и примижа. Това бе наистина тя. Очите й бяха все още големи, но по-скоро весели, отколото тъжни, косите й не бяха вече дълги и тя кокетничeше с обектива по същия начин, както на снимката на техния клас. Сърцето му преля от умиление към детството, към първите пориви, към онези чувства, за които бе убеден, че няма да изпита никога повече. Всмукна дълбоко от цигарата и затвори файла. Тя сигурно не се досещаше за него. Той издаваше книгите си под псевдоним и още не й бе разкрил истината за себе си. Снимката, която й изпрати, бе от миналата година. Не обичаше да се снима. И на нея бе все още с брада. Едва ли щеше да го познае, едва ли щеше да разбере смисъла на думите му и едва ли щеше да му повярва, че я обича наистина от мига, когато преди толкова години я видя да отваря за първи път вратата на класната стая. Спомняше си и до днес, че бе облечена с бял тричетвърт джинс до коленете, бяла тениска с пръснати по нея ягоди и червени кецове. Косите й проблеснаха за миг на втурналото се през прозореца есенно слънце и той за първи път можеше да се закълне, че ангелите наистина съществуват. Не предполагаше, че любовта е така поразяваща и така изпепеляваща. Загуби апетита си. Ходеше с удоволствие на училище само защото знаеше, че ще я срещне. Не можеше да мисли за нищо друго. Стана разсеян и невнимателен. С една дума умираше от любов и не разбираше какво да прави с толкова много необуздани чувства в детските си гърди.

Тя не му отговори веднага. Когато най-накрая получи съобщението й, се поколеба за миг, преди да го отвори, но после сложи очилата си и прочете: "Колко е хубаво, че се открихме отново." Това бе всичко, а му подейства сякаш му бе казала, че го обича. Беше го познала. Стана и отвори вратата към терасата. Прохладният полъх на майската нощ проникна в бронхите му и той, малко смутен от това, което се случваше с него в момента, си помисли, че ще направи всичко възможно, за да я срещне още този месец. Не беше само любопитство. Беше някакъв нов, съвсем непознат порив, по-силен от всичко, което бе изпитвал досега. Чувстваше се напълно объркан и някак безпомощен. Никога, дори и за миг, не бе предполагал, че докосването на душите може да бъде точно толкова вълнуващо и възбуждащо както докосването на телата.

Тя бе споделила, че от няколко години е разведена и това го изпълваше с оптимизъм и неясна надежда. Колкото и невероятно да беше, той правеше планове, мечтаеше и фактът, че тя бе поставила душата си в ръцете му, бе споделила с него желанията и вълненията си, го караше да вярва в красивото, което го очакваше. Не можеше да разбере как всичко това, което граничеше с безумието, се случваше тъкмо с него, рационалния и циничен професор по литература, и как така именно това безумие го правеше толкова щастлив.

Видя я, застанала малко встрани от тълпата посрещачи. Спря за момент, но после уверено тръгна към нея. Тя му се усмихна притеснено. Беше по-различна от жената на снимката. Беше по-красива въпреки тънките бръчици около очите или тъкмо заради тях. Той постави малкия кожен куфар до себе си и я прегърна. Усети как напрегнатото й тяло отначало леко се възпротиви, но после се отпусна в ръцете му. Искаше му се да я целуне веднага, тук, пред всички, но смелостта го напусна и той само я притисна по-силно към себе си.

- Радвам се, че можа да предприемеш това пътуване - каза тя и се отдръпна.

- Да вървим.

Той взе малкия кожен куфар и двамата тръгнаха към изхода.

Мълчаха през целия път до хотела. После в стаята, застанала с лице към прозореца, тя тихо каза:

- Мразя този град.

- Но... - смути се той. - Искаш ли да заминем?... Къде искаш да отидем?

- Няма значение.

Тя седна на ръба на леглото. Той се приближи и хвана ръцете й.

- Цял живот чакам този миг... Вече мислех...

- Не казвай нищо - каза тя и стана. - Да се махаме оттук.

Усети напрежението й още докато държеше ръцете й в своите. Чувстваше се неловко. Не знаеше какво да направи, за да й бъде по-добре с него.

В колата мълчаха отново. Тя не каза къде отиват, а и той не я попита. Не можеше да повярва, че се чувства като хлапак. Тя имаше отново онази власт над него както тогава, преди много години, когато бяха в един клас и той по цели нощи мечтаеше за нея, а на другия ден, разбит от безсъние и от невинна, детска обърканост, не можеше да я погледне в очите.

Ситуацията започваше да го забавлява. Беше забравил какво означава да се вълнуваш като ученик. Изведнъж тя отби от пътя и спря.

- Какво правим двамата с теб тук, в този момент?... Всичко е едно голямо недоразумение, не смяташ ли?

Опита се да се усмихне, но не успя. Той не каза нищо. Притисна я към себе си и започна да я целува бързо и навсякъде по лицето, докато откри устните й. После се отдръпна и я погледна внимателно. Оправи с ръка косите й, повдигна леко брадичката й и я целуна така, както винаги бе желал да я целуне.

- Искам да започна всичко отначало. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб...

Побърза да запали цигара, малко притеснен от собствените си думи. Макар че и двамата споделяха вече от известно време съвсем открито мислите и чувствата си, макар че си бяха станали по-близки, отколкото е възможно при други, може би по-нормални обстоятелства, изреченото го смущаваше далеч повече от написаното.

- И аз - прошепна тя не съвсем убедено.

- Осъзнато или не, аз никога не съм преставал да те обичам. Толкова дълго те търсих, толкова много те чаках, че сега за нищо на света не мога да те изгубя отново... Кажи, вярваш ли ми?

- Това няма значение.

Тя запали мотора и натисна газта.

- Къде отиваме? - попита той и хвана ръката й върху скоростния лост.

- Там, където ще започнем всичко отначало. В жабката са слънчевите ми очила. Подай ми ги, моля те.

Усмихна се за първи път и той разбра, че отдавна не се е чувствал така добре.

Това там, където щяха да започнат всичко отначало, беше една къща на баща й, която той купил след смъртта на майка й, с надеждата, че в това спокойно селце, разположено на живописно езеро, ще заживее отново в хармония със себе си и със света. Но тишината и самотата само още повече засилили болката и невъзможността да овладее ситуацията и след първия месец, една нощ той се качил на колата, за да не се върне никога повече на това според нея най-прелестно място на земята.

Тя разказваше, опитвайки се да потисне нервността в гласа си, а навън и в душата му беше пролет. Никога до сега не се бе чувствал толкова спокоен и толкова убеден, че е взел най-правилното възможно решение. Не принадлежеше към хората, които променят лесно каквото и да било в живота си. Непрекъснато се колебаеше, не беше решителен и тази уравновесяваща всичко сигурност, която изпитваше в момента, бе изненадваща и за него самия.

Нощта се измъкваше като крадла, отнасяйки със себе си пламенния порив на възникналата близост и отстъпваше място на младото, нехайно утро. Стаята постепенно се изпълваше със сивата светлина на започващия ден. Слънцето отказваше да изгрее и зад прозореца далечните хълмове се извисяваха мрачни и застрашителни, но някак и тъжни, и самотни, като остарели гиганти, живеещи само със спомена за отдавна отминала слава и забравено величие.

Тя лежеше в прегръдките му и от време на време трепвашe в съня си. Ръката му бе изтръпнала, но той се страхуваше да не я събуди и не смееше да я издърпа изпод топлото й тяло. Притвори очи. Искаше да задържи този миг, да запази в себе си спомена за красотата и неповторимостта на чувството, но кой знае защо от нищото съвсем ясно се появи образът на жена му. Тя беше негова бивша студентка, значително по-млада и много красива. Мислеше, че я обича, беше сигурен, че е преживял това-онова в живота си, че знае нещо за любовта. А сега... Нищо не бе както преди. Геометричното съвършенство на удобната квадратна рамка бе нарушено и жаждата за нещо неповторимо се бе втурнала в живота му с разрушителната сила на разпадащ се атом.

Някакво куче излая сякаш точно под прозореца. Тя се раздвижи в съня си и го прегърна. Той я притисна още по-силно в обятията си. Не разбираше защо тъкмо c нея и с никоя друга жена досега не бе изпитвал това невероятно усещане за топлина, изригващо директно от сърцето му и разливащо се по цялото му тяло, и това почти невъзможно да се понесе чувство на щастие, което караше душата му да се гърчи от болка, а съзнанието му да отхвърля всяка възможност за връщане назад. Той си спомни отново за класната стая и за момичето с големи, кафяви очи и се усмихна. Това отдавна забравено вълнение му връщаше възторга на детството, караше го да вярва, че няма непостижими неща, че всичко в този абсурден живот е възможно. Тя се събуди, целуна го и издърпвайки чаршафа, с който се наметна, каза:

- В колко трябва да си на аерогарата?

- Въобще нямам намерение да ходя на аерогарата. Искам да остана тук завинаги. Някакви възражения?

- Не, но... Разбира се, че трябва да се върнеш!

В очите й имаше повече решителност, отколкото му се искаше.

- Защо смяташ така? Не желаеш ли да остана?... Кажи!... Защо мълчиш?...

Той я придърпа към себе си и започна да я целува. Страхуваше се от отговора й. Не искаше да я загуби отново, тъкмо сега, когато бе решен да прекара остатъка от живота си с нея, да захвърли това, което е било и да започне отначало, когато бе готов, с цената на всичко, да се опита да бъде щастлив. Тя не се възпротиви и той я облада с цялата съществуваща всеотдайност на тялото и на душата си. Знаеше, че бе невъзможно да не почувства любовта му и онзи безумен порив на сетивата му, които й принадлежаха изцяло.

Но после на закуска, наливайки кафе в чашата му, тя някак прекалено спокойно каза:

- Не бива да оставаш!

Видя, че кафеварката в ръката й трепери.

- Защо?... Добре, мразиш града, в който живееш. Разбирам... но ние можем да отидем навсякъде... Къде е проблемът?

- Не желая да градя щастието си върху нещастието на други... и...

- Гледай ме в очите, когато разговаряш с мен, моля те!... Не се притеснявай за Жанет. Тя е толкова млада все още. Целият живот е пред нея. И с парите, които ще й привеждам...

- Наистина ли не те интересува, че тя може би те обича, че ще разбиеш бъдещето й, илюзиите й, че ще унищожиш вярата й в любовта и в...

- За Бога, не говори така!... Не зная дали ме обича или просто ми се възхищава, защото харесва това, което правя. Единственото, което има значение в момента, е, че аз искам да бъда с теб и никога повече няма да ти разреша да си отидеш. Разбирам, че се държа невъзможно... като... вманиачен глупак, като егоист, но... Тогава, когато преди толкова години замина за Аржентина, мислех, че никога повече няма да мога да събера изпотрошените парчета на разбитата си писхика. Защо поне не се сбогува?

- А, ти?... Защо не наби този досадник, който уж ти бе приятел?

Той се усмихна. Стана му приятно, че не е забравила този последен, макар и злополучен ден.

- Да ти обясня ли защо не ми отговаряш?... Защото тогава все още не знаеше кого обичаш повече, не можеше да решиш кое е по-важно за теб - приятелството или любовта, беше на кръстопът както сега...

Тя говореше тихо и в големите й, кафяви очи сякаш пробягна сянка.

- Но това не е истина - каза малко разколебано той и се замисли.

Беше факт, че с Томас още дълги години бяха неразделни. В началото му бе, разбира се, обиден, бе наранен и разочарован. Но Томас му обясни целувката с желанието си да го излекува от тези нерационални чувства, които се бяха промъкнали между тях и нарушаваха хармонията на приятелството им. И той може би поради слаб характер или чисто и просто поради най-обикновен човешки конформизъм - тя си бе отишла, защо да губи и него - с течение на времето се опита да го разбере и в крайна сметка му прости.

- Има и още нещо, което трябва да знаеш... - тя се опита да избегне погледа му.

- Да?

- Аз не съм разведена...

- Но... Какво точно означава това?

- Означава, че не ти казах истината тогава, когато...

- И всичките ти писма, в които... Но защо?... Кажи ми защо, за Бога!...

Стана, за да облекчи спазмите, които свиха стомаха му. Почувства, че му се повръща, и посегна към чашата с кафе.

- Исках обезателно да те видя отново и смятах, че ако ти разбереш...

Тя замълча. В очите й се промъкна отново оная тъга, която той пазеше и до днес в спомените си.

- Значи ли това, че не желаеш... Може би смяташ, че не си заслужава или се страхуваш да рискуваш... Ще ми кажеш ли истината, най-сетне?!... Какви са правилата на играта?... Или няма такива, а?

Беше повишил тон и се възмути от себе си, от слабостта и безпомощността, които изпитваше. Какво право имаше всъщност да й иска обяснение? Някакъв спомен, върнал се за една нощ в живота й. Нищо повече. Тя продължаваше да мълчи. Спазмите в стомаха му се засилиха.

- Не е необходимо да ми отговаряш. След десет минути съм готов.

Той тръгна към банята. Изведнъж се почувства необикновено спокоен. Беше загубил всичко.

На летището не я целуна за сбогом. Задържа за миг ръката й, опита се за последен път да улови погледа й и бавно тръгна към изхода.

Преди да влезе в ръкава, през съзнанието му като светкавица проблесна споменът за едно есе на сина й, което бе преглеждал в началото на миналия месец. Прочете го внимателно. Искаше да разбере повече за нея чрез мислите и усещанията на сина й. Темата бе "Образът на Моли и вътрешният монолог в последната глава от романа "Одисей" на Джойс". В момента не можеше да си припомни точно защо, може би тъкмо заради това доста цинично съпоставяне на Пенелопа и жената на Леополд Блум, но у него се затвърди усещането, че родителите му са разведени и това съвпадаше с всичко онова, за което тя му бе разказала така подробно в мейлите. За болката от изневярата, за безпомощността да се бори с фантома на подозрението, за раздялата, която бе изживяла като спасение. Той се спря. Тя много рафинирано го бе излъгала днес. Някаква жена учудено го изгледа, преди да продължи към самолета. Разбра, че пречи, и отстъпи встрани. Последните няколко пътници минаха забързани покрай него и потънаха в зейналата врата на металния корпус. Промъквайки се през една пролука на ръкава, дневната светлина рисуваше светли петна в краката му.

© Люси Мòшен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2005, № 7 (68)