КРИПТАТА. СИМВОЛ ВЕРУЮ НА НЕВЕДОМИЯ

Любомир Милчев

web

А сега нека имаме мекушавата решителност да спуснем всички завеси, щори и драперии, само най-тънък и безнадежден слънчев лъч ще идва донякъде желан, заиграл се с праха и нищенствеността и отказал се от тях, пречупен. Въздухът ви се струва вероятно застоял? Ами да, застоял е, но поне е устоял и е подходящ за една-две последни въздишки... В някои изоставени църкви, в които е имал щастието да стъпи, въздухът е точно такъв и сякаш вещае всевечната болезнена несъстоятелност на човешкото, изписваща се в уликите на всякоя смърт и на всякое светейшество. А преди това - в неколцина величествени полудявания и обезмълвени безмълвности. Вие може би не бихте се чувствали тук добре... Това и е вашият шанс да напуснете... Така... Мебелите - вехти... Този стол е много нещастен и поумрял, единствено една котка има навика да задремва върху него и непрекъснато го претапицира със собствените си косми, а сънят й е само нежният полъх на смъртта. Долавяте ли го? Не го долавяте и по-добре, няма да имате сили да го понесете. Мислите ли, че котките спят? - не ми се вярва, но им завиждам. Разпознава тази стара приятелка, смъртта, от една слабосилна и музикално равномерна болка, появяваща се в гърдите му някъде в последното, най-тревожно събуждане, преди рьзсъмване, и в цялата неяснота на този промеждутък - къде съм, пита се, какво правя тук, има ли въобще тук, как е възможно... Не е възможно... Сдвоената неяснота на тъдявашно присъствие и отвъдна догадка в непредвидимо отсамен обрат. Позлатите - поизтрити, каквито ги обича, тъканите, така изтънели в нишките си, че вещаят нищелен свършек, музиката устрелява и побожда право в сърцето, най-старите цигулки, най-пронизаните в собственото си ехо гласове. Сребро, непохващано дълго от ръце и помътняло в горчивината на непотребния си блясък. А нима е възможен потребен блясък? Някакъв порцион, тъй да се каже... персон и половина... Тези салони утре ще бъдат напуснати. Бе сварил тук, непогледнати, следите от последния ден на една умирающа жена, чиито постели стояха, недокоснати, оттогава. Донякъде и затова му се бяха понравили, разхвърляни и достоверни, и в които сякаш и занапред все така щеше да се живее, недостоверно, и да се съглежда самотъжната несъстоятелност. Не че бе възможно...

Един треперящ тоалетен шкаф усамотява суетата в обло огледало, а пред него куфар от великолепна лъскава кожа, тапициран с бледожълта коприна. Малък радиоапарат от двайсетте на нощното шкафче до леглото, моля, моля, без никаква миловидност, и няколко снимки на филмови звезди в светилищата на своите гримьорни, взрени в грима си в олтарни тоалетки. Ласкаела се е, вероятно, от мисълта да замине нанякъде, но това в крайна сметка се е втвърдило, неотпътувало, в една алегория на несъстояло се заминаване, вещите-руини на което лежат наоколо - повалени гробници на мечти, а след туй и на липсата на такива. В известен смисъл и той обича да подрежда с много внимание подобни натюрморти... А също и да устройва великолепни шествия от думи, които от един момент нататък да заприличват на вещи... Разнася винаги със себе си достатъчно вещи и думи, за да може да го прави навсякъде... Какво ли означава навсякъде - след като, където и да отиде, човек разполага само с едно място. Безусловното убежище на стила е нещо като Notunterkunft - разкошен, но безнадежден, ерзац на бездомността, обезпечен с елементи на комфортабилност. Разпознаващите почти липсват, налага се, дори, да бъдат разигравани и техните роли, защото не могат да се справят със сценария, впрочем напълно и изчерпателно предоставен им... Немските маниерности малко отпреди нацизма. Трудно може човек да си представи по-перфектна комбинация от невинност и салонна умора.. И цветовете... Eine Nacht in Monte Carlo. Придихания, мъркания, акцентът на интернационално объркване, много далеч от съвременното бридене на много езици. Българският вариант, съвсем загубен, - мекото л, квантитетните вокали..., пропитостта от чужди интонации, правещи особено ценно съблюдаването на българското като разколебана, тайна, трудна и безкрайно ценна, позачезваща величина. Избелелите до изчезване икони преди съвсем да изчезнат... Обратът - не го умеят никак си. Готови са на всякакви преструвки и заговори само за да не се насладят и осуетят каквото и да било, което може да ги изведе от задуха на зловонното им съществуване. Kapuziner Gruft - скелети с много бижута и скъпоценности. "Там няма въздух, а мухъл и разложение" - казва веднъж Фердинанд, както винаги много точен в отхвърлянето на онова, от което никога не би се лишил и което, уви, никога не го е имало в София извън неговия възхитително неразумен опит, оказал се дълготрайно непризнат. Колкото дълготраен, толкова и непризнат. Трае непризнат... А пръстените блестят по ръцете му! Бижутата на аристокрацията изглежда по-скоро да украсяват мощи, отколкото живи тела. Виждали ли сте селянка с много бижута, които сама е избрала? Много и безвкусно... Viva la maturite de la baroque extreme... Поздрав от Берлин по случай рождения му ден. Донякъде елегантен и полу-бездушен. Не би казал напълно - хората така са възлюбили половинчатостта, че първата им работа е, като докопат нещо, да го разполовят и да разнасят много гордо половинките. Дори ябълките разрязват на две, за да не си строшат някой зъб. А когато малките деца разполовяват на две любима играчка, то не е, за да видят какво има вътре, а защото с частта по-лесно се борави, отколкото с цялото. Верно е - има таланти, които от частицата я правят да я има целостта, но това е много рядко и скъпоценно и те търпят незаслужени обиди от половинчатите частници, неможещи да разберат, че тяхната леснина е леснината на бездарността. Почитател на екстремния барок... Донякъде го зарадва, но повече не... Както най-често му се е случвало...

Seufzer, Traenen, Kummer, Not,
Seufzer, Traenen, aengstlichs Sehnen,
Furcht und Tod
nagen mein beklemmtes Herz,
ich empfinde Jammer, Schmerz

Барокът, ако така ви се е сторило, не е украшение, фиоритура, претрупаност и гипс, дори когато е точно това, а илюзорност, която дезилюзионира реалността. А какво ли пък означава рожден ден, когато в него расте великолепната, болезнена и дезилюзионативна догадка, че с него се роди само едно минало и се превъплътиха няколко смърти? Понеже хората твърде рядко се радват на миналото и на смъртта, как биха могли да се радват на рождения му ден? Изключено е да са се радвали, така им се е сторило и са се престрували. На хората често, а понякога и непрекъснато им се сторват разни работи. О, съвсем не става дума за самосъжаление, то също е сдало богу дух. Техническата всепостижимост не го влече, счита я нищожна. Безусловно с много и най-вече редовни упражнения човек може да постигне да бъде перфектният глас, перфектният нос, перфектната цица, перфектното словослагателство, но какво би правил с тези удобни пособия, ако не го владее някаква страст, която с вина да се възползва от пособията, за да се самооповести. Самооповестявайки се, тя няма как да не бъде пронизана смъртоносно от догадката, че е само болезнено сечиво за оповестяване на друго. И това друго не е нищо друго, освен пригвоздяването на кръста, но, моля, моля, съвсем не като техника за диктуване на католически положения... Възприема само размонашили се монаси, монаси, които бродят с пламтящи очи в светското, монахините винаги е считал за ужасно недоразумение, противоречащо на женската природа и допустимо само когато са се научили да бродират добре... В Копривщица видя как монахиня - родственица на Каблешков, е избродирала чудна кадифена възглавница с релефни канарчета. Там именно откри, че Каблешков е бил ни повече, ни по-малко едно dandy, но възстаничеството очевидно се счита от българските историци несъвместима с дендизма материя, което е много смешно и нелепо, ала изглежда непоправимо. Веднъж отиде да гледа "Дон Джовани" на Джоузеф Лоузи, един безкрайно прекрасен, но и безкрайно дълъг, къмто четири часа филм, чиято пауза го изправи не пред отрупана със закусчици маса, а пред силуета на едно тайнствено католическо видение. Не стига, че бе отишъл с едно осемнайсетгодишно момче, като че нарисувано от Пинтурикио, и което отпосле погрозня и надебеля без капчица уважение към първообраза си, ами и срещна изящен млад мъж с много бледо лице, в пурпурно червена роба. Почти бе счел, че някой кардинал шумоли с червените си поли срещу него, когато приближаването направи възможно разпознаването на един негов замонашил се приятел-меломан, любител на оперите на Хендел, свалил расото за прожекцията и останал със суетния си, твърде ярък подрасник. Баронесе, принчипесе... Това бе най-зрелищният зрител за този зрелищен филм. Неговите понятия, както вече забелязвате, м-ъ-ъничко са се пообъркали, но това е един от малкото му шансове, от които не би се отказал за нищо на света... Веднъж на рождения си ден отиде на едно изоставено гробище, но това е история, която бегло, ала достатъчно тягостно описа другаде. Ако подаръкът тогава бе най-красивата гледка на смъртта плюс един самопрекършил се каменен кръст, който нарами с особено удоволствие, за да си го отнесе вкъщи, то сега включваше барокови арии, изпълнени от Кетлийн Батъл и снимка на княгиня Клементина с най-високомерно присвитите очи, които човек може да си представи, в случай че не е гледал достатъчно такива снимки. Според неговия, в известен смисъл повърхностно-повърхнинен и утаено-притворен приятел, това била истинската му баба, което в някакъв смисъл означаваше, извън ласкателството на предно-подаръчен план, че и той самият бе, в подмолно-оценъчен план, бабичка. Но това бяха все пак проницателни очи, а не просто цепки. С доста съмнение по отношение на хорските работи и присвитост, която очевидно следваше клавесинно да намали достъпа до тях. По каква причина, моля? Разочарования? Може би... Но повече всевъзможност на предопределенията за другите, когато те самите се виждат в скучен и ограничен диапазон. Голямата аристокрация това го умее по начало, а дистантивните умения по създаване на респект идат впоследствие и от само себе си. Когато порядъкът е обратен - нещата са плачевни. Никаква патетичност не бе повече възможна, но не и, небезопасно, за него. Писателите, позволява си да твърди, не са нищо друго, освен некрофили, защото дават на нещата онзи свръхжив контур, възможен само когато те са вече полумъртви. А кога нещата са мъртви? Въпрос, удоволствието на който да отговори, си запазва за по-нататък... Писателите в невинната фаза на своето писателство си мислят, че постоянно се озовават на гробища, а по-късно разбират, че никога не са ги напущали... Той примерно установи, че постоянно разлепя некролози, оповестяващи не онази, така мислена като крайна и окончателна и много страшна за мнозина смърт, а бързопреходната очарователност на мимолетни явления, страхът от изчезването на които ни примамва към незабавно и опасно описание. Те са само привидна част от човешкото, най-вече пантомимично, но всъщност не му принадлежат, бързо го напущат и отпращат на другаде. Чува се и плисък на ангелски криле. Хората са нещастни по тази причина, но те не мислят за нещастието си като за увехнало цвете, а в множеството посоки на индустриално умножилите се техни нужди. Не може да бъде уважено никое нещастие, ако за него не се мисли в нечовешки категории. Принцип. Враните, свраките, съсредоточеността на птицата, когато клъвва нещо. Любопитните им и неразбиращи очи. Антиквариат с питомна врана, която ревнува едно котенце и клъвва посетител много лакомо по обувките, защото са много лъснати... Никола бе една много добре отгледана сврака. Нямаше представа как се отглеждат свраки, но допускаше, че при положени извънредни грижи те изглеждат така. Веднъж, при излизане от една църква от ХIII век, срещна една странно омърлушена компания от момиче и две момчета, на ръката на едно от което стоеше малък сокол. Присъствието на Никола бе нещо такова. Висок, слаб и мургав, той имаше голям нос, правещ го да прилича на сврака, готвеща се да клъвне нещо. Мисълта му често приличаше на птичарник, в който крясъкът на една птица води до конфузия всички останали. А един преситен поглед, какъвто бе неговият, като търси прекратяване на изнурителния ход на мисълта, винаги изнамира да му се изпречи някоя тлъста птица. Едни пияници в много претъпкан влак, в който всички стоят прави един до друг в коридора, веднъж много го обсъждаха и отсъдиха за него, че навсякъде можели да го приберат, щом като бил духовно лице, а всъщност не бил... Една от най-точните дефиниции, които съдбата е била така любезна да предостави на неговите уши, и не от книга, а от нарочно появили се на живо мистериални лица... Изпита истинска благодарност, но далеч повече страх. Неговият живот е чиста литература и това вещае книжен свършек... Един от непознатите искаше някоя негова вещ като знамение на това, че ще откаже пиенето и той закъсня да му подари една копринена кърпичка, десенирана с гроздове, с която по късно един амбициозен кандидат-манекен изтри пробния грим, който му бе направил. Не изпра тази копринена кърпа няколко дена, за да има пред себе си омърляния с пудра фетиш на несъстояло се спасение... Когато до брилянтен блясък шлифова една фраза, одрасква поне още две-три други. Не може да им се повери кой знае каква роля в една конструкция, на която предстои едва само величествено срутване, а те мечтаят за нов, нескопосен етаж на доходното здание, което са предприели за нови търкания със съседите, само които удостоверяват, че са живи... Вина. Или полувина. Никога не бе постигал взаимност. Бе възможна при досадни обстоятелства, които е склонен да опише нататък, а нали той упорства да запази за хората, които обича, една представа в качеството й на чиста декоративна стойност. В тази посока не остана излъган - някои от хората са извънредно скучни след надникване отвъд пленителната им външност. А други пък погрозняват преждевременно, а все си мислят, че са си съвсем същите. Така наречените му порнографични изживявания, така многобройни... Тайната на сексапила е в известна доза тъпота и безотносителност на мисълта към тялото. Известна преживност и облобизателност също въздействат. Любопитство към секретите на секрецията. Дъвката пък сценографира секса като питателност. Някои вдигат завесата на спектакъла на свалката с едно повдигане на вежди. Интелигентното прелюбодейство се основава на всевъзможното. Кльощавият е привлекателен, защото е пронизителен, а мечокът - защото е поглъщателен. Порносюжетите с водопроводчици и автомонтьори сюжетират секса като отстраняване на техническа неизправност. Разхвърляни в техно-танц почитатели на Брамс; тийнейджър на концерт на Брамс. Та какво е порнографичното, ако ли не срамотен поглед-проникване в проникването, отвърстие, в което искаме да надникнем все по-навътре. Каква е насладителната тайна на отвърстието? Малко смешно, но какво пък... Поглъщателност, в която се узнава неутолимата празнота. Затова порнографичният поглед е нарастващо без-срамие. Той не обича диаболизациите, но не е лишен от една миловидна чудовищност. Мъжете и жените не обичат по еднакъв начин... мъжете. Така наречените обратни мъже, когато педерастията им отива отвъд властните им майчици, обичат в примамлива чудовищност другия мъж, когото бавно обелват от вкусните обвивки на чуждите любови, без претенция за собственост. Страданието тук произтича не от невъзможността на една близост, която може да бъде най-категорично отказана, а от прекомерната интензивност на насладите от всевъзможната влюбчивост, която хрупкаво обвива всеки любимец. Опечените Макс и Мориц. Чудовищността тук не е первертирането, а смъртоносната вместителност на чуждите, предопределени от половете, социалността и културата инспирации. Изтърбушените арии. Прекършените диджеи, които винаги се чувстват длъжни да се потръскват в ритъма на пуснатата музика и да я онагледяват - върхът на удоволствието бе да бъдат излъгани да пуснат Хендел и Бах, без да знаят какъв диск им е бил даден. Тогава на тържищните им места, в които с надценка се продават ерзаците на развлечението, във вид на преобърнато и хедонизирано работно време, звучат божествените меси и слугините-дубльорки и още по-неубедителните в съблазънта си жигола се чувстват неудобно и дори се изчервяват, а след това направо се обнадеждават в нормалността си. Салонният управител идва, строг, за да съобщи, че не е възможно всевъзможното и разпорежда да продължи да се точи единствено възможната, блудкава лига на професионализираната ди джей компилация. Тя е достатъчна телата да се разтресат в механичните звуци на развлекателната калкулация с нарочен и сепаратен баланс на отърваването от онова човешко, което никак не ще да се превърне в стока. Целото друсане и триене иде от тая невъзможност, която съвсем скоро, помнете думите ми, ще стане напълно доброволно приета възможност. Обича да намира котките, вещите и хората на местата, на които ги е оставял. "...Да замолчит всякоя плот человечя... " На погребението на леля му някакви много се разреваха и разкахъриха. Единствено една негова много патетична родственица, която поне що се отнася до смъртта изглежда да бе далеч по-нормална в безумието от всички останали, но пък в посоката на онова, което наричат родова памет, бе надминала всички, носеше Златоустовата литургия и той прочете по време на обеда, и само за неколцина, Херувимската, част от която е и този стих. Трябва да знаете, което съвсем не ви лишава от правото да забравите, че това е единственото място в литургията, в което има презенс, защото литургичните лица тайно изобразяват херувимите и преди и след което се уклоняват отново в една отминалост и в една бъдещност. Изтънелите силуети на аристокрацията. Трябва да имате търпение да разгледате позите - те не са само скъпоплатената и разглезена приумица на присъстващи на церемонии, официално декорирани кукли, марионетно предоставени на фикцията на властта. Всичко там е неспокойствие на хрътките и уязвимост на благородното. Също така свърхживост на мъртвото. Аристократичната плът е плът на свръхживото мъртво. Разнищените тъкани на старите дамаски са много трогателни, защото в обнищване намекват изчезване, внезапна и ослепителна поява на една същност. Това става само в обнищването. От един момент нататък започна да изпитва страх, че всичко, до което се докосне, е мъртво. После това не бе страх, а преимущество. Та това бе редовна ведомост. Гледаше хората и го пронизваше тяхната уязвимост. Колкото повече се навиваха, че са живи, толкова по-мъртви изглеждаха... Виждаше ги дори вече и като съвсем мъртви. Макар че някои дори смъртта не спасява. Няколкото погребения, на които бе присъствал, подпомагаха това разтление и бледите лица без тръпка все по-плътно го заобикаляха. Узнаваше какво означава танцът на смъртта, но вече не от книга. Това безпокойство изостри усилието му да се придържа само към удоволствия, толкова неустоими, че да няма съмнение в живостта му. Маршрутите му достигнаха пароксична несъвместимост - ходеше в църкви, за да разглежда резбованите иконостаси и най-скритите от погледа херувими, а също и на изключително мръсни места, където търсеше все по-недокоснати от благовъзпитаност момчета. Тази пароксична ситуация увековечава неговата непричастност и обсебеност от смъртта. Рядко има такива момчета - почти всички са в плен на баналното и многобързозаплатимото. Оперетното и възкиселото го въодушевяват. Горчивината на тези безутешни посещения е възхитителна, когато е достатъчно кратка, за да се съхрани дезилюзионативният момент на уловената, неопитомена невинност. Това, което за останалите е порнографично, представлява най-свят момент на улов на невинното. Майка му казваше - ти търсиш нещо, което го няма, въпреки че погледът й говореше, или премълчаваше, нещо друго. Всъщност той бе това, което го няма, а това, което търсеше, бе съвсем реално. Оттук следва и отказът. Този грубоват свят му връща щедро и възгорчиво илюзията както за началото, така и за края, защото е краен в пожелаванията и в своя провал. Другото е съвсем незначително. Някои гръмко прогласяват онова, което трябва да бъде гръмко премълчано. Изумително е как мъже и жени се обичат при толкова гръмко произнесена низост. И в такъв плен на общосемейната си, съвсем не света сплотеност. Мъртвите често се явяват, ако изобщо някога са изчезвали, но далеч по-озадачаващо е явлението на живите като мъртви. Понякога едно уморено или страдащо лице ни изправя пред смъртта много повече от едно наистина мъртво. Интересуват го началото и краят - началото е на селяните, на тези, които отглеждат, а краят е на аристокрацията - плът на свръхживото мъртво. Една сецесионна икона на свети Георги Софийски в църквата на пазара. Забележителни истории с дебили (пълно събрание с незначителни пропуски). Една история между "Боже, колко са смешни другите!" и "Боже, колко съм смешен самият аз!" Полувиновни, полуневинни... Сюжетите на Ла Тур - изисканост на илюминацията и лов на бълхи. Едно твърде бързо оневиняване - това е човешкият сюжет. Образите като намерени. Singerie - по-добре или по-зле облечени маймуни. Едно примордиално влечение към нещастието свлича от него всякоя купешка дреха на съвременността и я превръща в дрипа - не е възможно, дори е предопределено да бъде анахроничен. Ежедневното угощение и дори преяждане с декоративната гледка на другите само окръгля глада от собствената му прекомерност. Две зими прекара между леглото, страховете си и кратки и ококорени пребивавания сред другите. Нямаше по-ясна експозиция на ситуацията му. Там владее обобщественост на присъствията, задължителност на полунасладите и на публичния им полуотклик, който винаги ги засенчва. В крайна сметка тази сянка се оказва по-изгодна от топлите лъчи на удоволствието. Мигновеното микровълново подгряване се радва на по-голям успех от топлината. По това време така се бе разпасал в нещастието, че се запаси с много щастие. Всенощно бдение и сутрешно неспокойствие. Затворената църква в едно село го изправи в сумрака си пред великолепна икона на архангел Уриил с мантия от огън и разтопено злато и с поглед на болезнено изтънчено, уморено от света, много живо лице. Там никой нямаше да я види. Снегове щяха да падат, слънце да прижуря, хора да се раждат и да си отиват, нещата все повече да погрозняват, а този прекрасен лик да вехне, озрелостен, в сумрака на заключената църква. Той мисли за това лице като за живо и мечтае да го измъкне оттам. Така се е случвало да го мисли и за котки и за вещи, които е завличал от улицата, или е купувал от антикварите. Поръча умалено копие на тази икона, което понякога носеше под ризата си. Страх. В леглото чете. Първо отива до вестибюла, където взема безразборно книги. Читателското му намерение е двойствено. Трябва да излезе от унеса и да намери път за връщане към живота, от друга страна, книгите следва да го спасят от живота и мудността му. Какво четене и преобръщане в леглото падна само! След това всеироничната съдба му го върна като на едни снимки, на които трябваше да изиграе лорд Джордж Гордън Байрон, режисьорът го качи на един роял и той трябваше, полегнал, и обръщайки се към една високо разположена камера и една, въвряна в лицето му, да произнесе своите реплики. Репликите пък бяха намислени в градината на "Св. св. Кирил и Методий", където се събират наркоманите, подлежащи на лечение. Там той срещна Иво - най-порочно римското лице, което човек може да си представи. Много блед и перфиден, по-своему нежен. Той му купи сладолед. Prelude "Parsifal". Много разсипали се звуци, приличащи на планини, в чиито склонове и най-умелите катерачи пожелават своята смърт. Великолепие на смъртта. Склонността към спасения на обитаващи улицата хора и животни. Бързо последващата я склонност към злосторство. Неустоима привлекателност на катастрофиралия нацизъм - нищо по-величествено от Берлин, носещ следите на войната. Wagner - неясна история. Маршировката на бледите. Я внимавай, мирно. Стани, легни, падни и умри, щом си толкова ненаясно... Алкохолизмът, висенето по кафенета, така празните погледи. Чувството за свършек всяка вечер. Невъзможната, но желана смърт. Сутрешното обнадеждаване по време на разходката на кучето. Опиянението, налудничавостта. Странен Телеман. Така затаеното православно песнопение... Избелелите стени. Внезапната светлина. Сивосиньото неспокойствие сутрин. Дебелият котак е най-самодостатъчното същество на света. Той се завива със себе си и с онова нищо, което му принадлежи и освен това задремва на възглавката на собствения си корем. Натюрмортите. Японските списъци. Насладата от падението. Всички гледат телевизия? Какво всъщност гледат? Може би новините? Изобщо не ги чуват, освен ако не става дума за землетресение и убийство. Научно популярни филми? Ни най-малко - нямат търпение за това. Това е някаква нелепа връзка, от която те нямат сили да се откажат. Общи положения. Обобщеност на една жестика, която им е отчуждена и върната прескъпо в понятията на професионализирано постигнатата прилика. Прилика с какво? Дори му е трудно да си го помисли, но струва му се, че става въпрос за такива степени на безформие, при които тези дебили добиват форма само от клишетата на телевизията. Това е някакъв страх, че ще отпаднат от "света на другите" и затова те се закачат за най-популярното и няма откачане. Сър Мартин, който проваля всичко. Кобила, която разпознава парите и върши и други неща за възхищение. И тъкмо тогава разбра, че те няма какво толкова да му кажат, наистина няма какво да му кажат. А казват премного, дори настояват да говорят. Няма и какво толкова да му покажат. Изглеждат зле и не сочат безценни картини. Какво могат да посочат? Нищожността си. Съблюдават медийни сценарии. Сочат собственото си окаяно съществуване при това не със смирениe, а с недоволство. Някои бъхтят във фитнес зали, за да докарат циците на мъжествеността, подходящи в крайна сметка за един дамски сутиен. Други се превръщат в медийни звезди и до безкрайност репетират вдигането на пръст за оповестяване на печалбата. Трети вдигат един друг пръст или пък показват готовност да го поемат и това бе то... "социалността". С всякое свое изречение той подновява предприятието на несъстоятелността, или на въведението в един необитаем свят. Има хора, хигроскопичността на чийто поглед постоянно обезводнява гледките. Някои езици-неръждавейки поскърцват смъртно от телевизионния екран. Подозрителност и уточнение. Posaune und Licht. Да се развие известна зависимост от едно-две срутвания на мисълта, при пълна безпощадност на безупречното присъствие.

© Любомир Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2005, № 7 (68)

Текстът е откъс от предстояща за публикуване книга.