НЯКОЛКО ДУМИ

Калина Ковачева

web | Лични стихотворения

Определението "млади", което доскоро неизменно стоеше пред имената ни, вече все по-рядко се среща. То отстъпи назад (може би по-скоро - напред) към тези, които са по-млади от нас, т.е. наистина млади. А ние, родените след Девети или наскоро след това, навлязохме в постоянната възраст на вечната младост. Възраст, задължителна за всяка поезия.

Сега, от разстояние, ми се струва, че младостта ни продължи уморително дълго. Може би защото започна късно. Може би защото прекалено мудно бе мислено и премисляно - съществуваме или не. Почти всички издадохме книги след двадесет и петте - възраст, достойна за класици. След категоричността на едно поколение (априлското) сякаш бе невъзможно да се приеме идването на ново, чийто най-важен признак бе това, че... съществува. Въпреки всичко. А и кое прави поетите поколение: близостта на рождените дати, еднаквият въздух, общата платформа - политическа, естетическа, социална?

Отговорът, що се отнася до поколението (условно казано), към което принадлежа, е твърде сложен. Да се търси общото върху основата на различното и понякога - противоположното, е работа неблагодарна и до голяма степен - субективна. Работа не за моите възможности. И ако все пак се опитам да направя някакъв опит, излагайки се на голям риск да потъна в чужди води, то е от желание (твърде суетно, признавам) да кажа своята дума сред твърде объркания хор от мнения. И така: кое е общото?

Първи обобщаващ признак: различието. Различие на теми и почерци, различие толкова голямо, че изглежда необяснимо.

Втори обобщаващ признак: нетърпимост към фалша и позата, към "ураджийството" и грубата конюнктура.

Трети обобщаващ признак: строго пречупване на света през собственото "аз", изстрадано и болезнено.

Четвърти обобщаващ признак: голямата поетическа култура.

Без да съм сигурна, че откривам нещо ново, искам да отбележа и това, което най-често се отминава: в стиховете на моите връстници не се веят празнични знамена, не ехтят бодри песни, не цъфтят безгрижни усмивки и цветя. И тъкмо поради това те са строго граждански ангажирани, с отговорност, адресирана не към часа и минутата, а много по-далеч в бъдещето. Евтиният оптимизъм е по-страшен и от най-черния песимизъм, а от постоянното вглеждане в същността на нещата боли. Именно болката, тази основа на всичко човешко (включително и на радостта), преминава през най-хубавите стихосбирки. Несъвършени в своя стремеж към съвършенство, поетите (по призвание и наследство) са най-съвършеният кардиограф на всяка тревога и напрежение. С най-святата чистота на своите думи. Не зная как ще е по-нататък, но сега е така: когато човекът до теб вижда далече, а и ти се повдигаш на пръсти. Радостно ми е да напрягам непрекъснато скромните си сили, да се повдигам на пръсти, за да стигна хоризонта на Борислав Геронтиев, Борис Христов, Биньо Иванов, Виктор Самуилов, Георги Белев, Георги Борисов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Калин Донков, Малина Томова, Марин Георгиев, Миряна Башева, Николай Кънчев, Петър Борсуков, Таньо Клисуров...

Колко много имена. И макар че боли, ще кажа: с годините някои от тях ще отпаднат в дългия маратон на постоянното напрежение. От родените около Девети или наскоро след това ще остане един, когото ще преписват, ще рецитират, ще обичат. А кой знае, може би този един сега пише първите си стихове, навеяни от някой наш стих? Така както ние започвахме със стиховете на родените преди нас?

Във вечния кръговрат на живота (и на поезията като живот) гаданията са излишни.

Достатъчно е това: честно да носиш до края бремето и радостта от призванието си.

Останалото е работа на времето.

© Калина Ковачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.07.2004
Калина Ковачева. Лични стихотворения. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Калина Ковачева. Лични стихотворения. София, 1981.