БУКОЛИКА ЗА ГОСПОДИН ГОСПОДИНОВ

Кирил Кадийски

web

Използвал съм всеки повод, който случайността ми е предоставяла, да кажа, че Георги Господинов е явление в българската литература. Да го похваля и да пожелая на колегите му - съмишленици и опоненти - да вземат пример от него и да се стараят.

И сред живите, нине действащи и здравстващи писатели, а и в един по-голям времеви отрязък, той няма равен на себе си. Нека почитателите му не прибързват да ликуват, нито критиците му да се мръщят - не говоря за качествата на произведенията му, те не ме вълнуват и не ми дават повод за размисли. Впечатлен съм от феномена Господинов; от волята и възможностите, разбира се, да пласира всичко, което произведе. Нещо, което е липсвало и липсва на повечето български писатели и което в крайна сметка се отразява и на самата родна литература.

Георги Господинов е като един овчар, който се грижи много добре за стадото си (някой заядливо може да подхвърли питането дали то е от най-качествените породи овце, но това няма значение за феномена, който ни вълнува), осигурява му винаги най-тучна паша и то не само по нашите високопланински пасбища, но и в Алпите, а сега се видя, че е стигнал и до Скалистите планини в Новия свят. Тия, които "ирландската пастирка" се опита преди време да пробута на чуждестранните туроператори като българска атракция. Но да се върнем на нашия "духовен пастир". Той дои постоянно овчиците си и след като продаде млякото (прясно и кисело), от останалото приготвя сирене и балкански кашкавал, които пласира също на добра цена. От остатъка прави извара, а суроватката я бутилира и предлага като полезен био-продукт. Този субпродукт, известен и като цвик, се цени много сред "умните и красивите". Вероятно поради това, че възстановява мозъчните клетки и овлажнява кожата на лицето. Казахме пасе стадото си, но вече и това като че ли не прави сам - цяла сюрия едри рунтави каракачанки завръщат и пазят овцете, да мируват на правилното място, докато нашият човек грее на благосклонното божие слънце голите си изранени крака или наобикаля да види как върви градежът на параклиса на неговия патрон. Злите езици обаче говорят, че параклисът щял да бъде наречен на него, понеже той пък се бил борил и се очаквало да срази ламята на "организираната посредственост". А на два пъти бил замятал копие и срещу един друг змей - Тръмп. Е, по-отдалече, разбира се, под формата на безкомпромисна позиция срещу опитите "толкова лесно и бързо... да се сменят базисни ценности" от някакви случайни победители. Пак за Тръмп иде реч...

Всичко това обаче не би било възможно без една масирана реклама. Господинов я има, понеже е допаднал с проектите си - и най-вече с правилното попълване на формулярите - на съответните фондации, отпускащи помощи на предприемчиви труженици.

Запролети ли се, Господинов стриже овцете си и добре изпраната вълна също отива на пазара. Може да тегли ножа и на някое шиле, но никога няма да изтича и да каже: - Войводо, турците идат, давай парите! Защото го е нарекъл за курбан на творческата свобода, пък и хайванчето явно е било закелявело. Топлата и все още кървава кожа ще хариже, за да наложат с нея някой негов събрат, пребит при подялбата на литературната бащиния.

Накрая ГГ мълчаливо събира барабонките (хем и почиства по тоя начин къшлата), разпределя ги в найлонови торбички, етикетира ги и ги предлага на борсата за цветя - висококачествената овча тор адски се търси от домакини, които отглеждат по балконите си литературни цветя в саксии.

На нещо подобно прилича и последната му книга със свръхкратки разкази.

След такава книга е съвсем логично да ти се мълчи и може би на него - да не стои празен пазара - ще му се прииска да издаде и книга само с бели страници. Само че тая книга вече сме я чели - и на френски, и на английски.

А в това време някои негови колеги крещят: Хей пролет иде, вдигат се мъглите!... Налей, обеснико, дружина чака... И едва дочакали юсчето, гаврътват го и хукват с оръжие в ръка по "Възвишенията" на времето, под ехидните погледи на внуците на Мазната, да гонят раздигащите се вече мъгли...

Бедний, бедний Русков, защо не умря на Гредетин!

© Кирил Кадийски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2018, № 6 (223)