Иванка Денева

web | Живот на възел

Когато онова се случи със Зарена, доктор Спиридонова и за миг не се поколеба, че добрият психиатър за нея е Добрил Орханов. Беше нейна племенница, всички й възлагаха големи надежди - в учението и кариерата, и бе естествено в тежкия момент да избере терапията тя.

Сестра й, съсипана, мълчеше - по-точно преглъщаше сълзите, които се стичаха по повехналите й бузи. Красива жена, за няколко месеца се беше видимо смалила, без прическа и грим, не подбрала и сега облеклото, нещо съвсем необичайно за нея. Траурът правеше лицето й посърнало и без живец. Сякаш я бе напуснала и острата мисъл: безволева, оставила се като марионетка в професионалните ръце на по-голямата, на медичката...

Докато тя обясняваше разпалено колко кадърен е Орханов, я стресна унилият глас на сестра й:

- Хубаво, како, ама си правим сметката без кръчмаря! Къде ще ти иде Зарка на психиатър!?

- Ще иде, ще иде - и ще пита даже! Какво ще прави? - бързо отвърна лекарката. (Тя се изразяваше като покойния им баща - човек от село - здравомислещо и практично.)

Недоверчивият поглед отсреща я накара да добави:

- Такива като нея без специалист не се оправят!

- Като кого?! - смутено, но и бойко попита по-малката, засегната от неясния намек за детето си.

Сега вече онази не искаше да уточнява - повтори, че утре ще мине да вземе Зарена и да я заведе при Орханов.

- И ще се бръкнеш дълбоко в джоба, сестро - настави. - Иска добри хонорари, а не песен да му пеят!

Майката беше винаги притеснена за пари, а сега още повече - за момичето. То стоеше с подбелени към тавана очи, не посягаше към Толкин, нито към любимото си техно, и най-обезкуражителното - към палачинките с малиново сладко...

- Кураж, Зарче! - реши да я ободри майка й. - Няколко сеанса и ще си друг човек, вика леля ти!

Стресна я безразличието в две очи, които й бяха скъпи и намираше за хубави, защото бяха Кумановите, на мъжа й... "Поне не е жив, господи, тоз ужас да преживява!", помисли с вина и облекчение, и излезе.

Свечеряваше се, но след нея Зарена нямаше да запали лампата: щеше да лежи неподвижно, да премисля думите на защитника и прокурора, своите - най-много, и да се ядосва, че е могла по-убедително да ги изрече...

Но това бе минало, не можеш да го върнеш назад... "От всички неща в света само времето е с необратим знак и върви винаги напред!", все казваше вуйчо й, а тя и Огняна се подхилваха многозначително. А то било вярно, реши сега, после я сепна този доктор Орханов - да застане ли пред него... Но майка й и леля Спиридонова няма да мирясат - знае ги тя! "Времето е съдник - напред ходи, но все връща хората назад - с делата им! Минало или бъдеще - винаги е в нас, отговорни сме и от него не можем избяга! И няма да забравя онова нещо, Богородице!", помисли ужасена.

Покри главата си, после я затисна с възглавницата, от което въздух не й достигна, и отметна завивката, поуспокоена от решението да чуе този Орханов...

Бе го виждала веднъж по телевизията - кабелната, на някаква конференция по здравеопазването. Седеше в президиума и никак не личеше да слуша докладчика, отнесен и вглъбен в нещо свое... При него всичките богати откачалки на П. се лекуваха, по-точно - изповядваха съдречните си работи, и това минаваше за шик, за проява на стил и състоятелност. Каква заможност при майка й - допреди няколко месеца две студентки бе издържала в Университета! Сигурно леля й ще помогне...

Очакването да види Фройд по ъглите (както се говореше за къщите на психиатрите) за Орханов не се отнасяше. Томовете на виенското светило, ако имаше такива, бяха скрити зад масивни махагонови шкафове с резби, а от задължителните атрибути налична се оказа черната кожена кушетка. Дълбок сив килим с розови и бели орнаменти хармонираше на огромното кожено кресло, приближено до камината, кахлена и красива. Вградените по нея метални плочки с ловни сцени изпъкваха на лъскавината на антрацита. От всички вещи тя най-много намекваше за склонността на притежателя си към лукс - старинна и строена от задгранични майстори. Модернистичните картини по стените повече озадачаваха новодошлия с отсъствието на гравюри или живопис на класици. Те надничаха зад перестите листа на палмите, полирани и тъмни, и подредбата крещеше за благосъстоянието на доктора.

Той не бе ги изчакал лично, не скочи и да ги посрещне, след като възрастната сестра ги въведе през чакалнята в кабинета. Бе се полуизлегнал на креслото, а в краката му дремеше огромна сива персийка - съответствие на всичко тук. Той кимна, надигна се бавно, даже малко сънено (вероятно бе дремал до идването им), от което разкошната котка отвори недоумяващо око.

- Тихо, Саския! - нежно изрече Орханов и върна вниманието си към тях едва след като се увери, че любимката му е удобно разположена на топло до камината.

- Саския?! - облъхна с въпросителен поглед племенницата си доктор Спиридонова.

- Ами - да! Любимката на Рембранд - рисува я като Флора, богинята на цветята! - поясни шепнешком момичето.

- Отива й! - одобряващо-възхитително светнаха очите на лелята.

Сега тя погледна своя колега с намерение да му обясни, но той се бе задоволил с казаното по телефона. Покани ги на високите резбовани столове (с фигури като на шкафовете), а сам затърси в джоба лулата си. Докато я палеше, Зарена можа да го разгледа.

Не беше хубав по обичайното схващане: едър, изглеждаше тромав, може би от коженото кресло, което разливаше тялото му. Лицето бе затворено и строго, истинско мъжко лице с добре очертани скули, които му придаваха малко непреклонност. Около четиридесетте, косата му сребрееше по слепоочията и тила, а над челото падаше безредно, по хлапашки. И май единствено красиви бяха очите му: сиви, те гледаха с една волевост, която можеше да бъде разнежена.

Всичко в него създаваше асоциация с голям, охранен и дебнещ котарак - истински другар в игрите и ласките на персийката Саския...

Ето какъв бил този Орханов! И в топло гнезденце си живеел! Затова дамичките на П. са се втурнали да лежат на кушетката му! Бе разбрала защо! Той ги пренебрегваше, не ги приемаше сериозно, а когато една жена е отблъсната, се настървява още повече да покори безразличния! Всичко може да изтърпи тя от мъжа: грубост, нежност, изневяра, само безразличие - не! "Разгадах те, докторе, - преди да си ме гепил с психиатричните си номерца!", помисли развеселена, но и със злорадство Зарена, което изкара язвителна усмивка на лицето й.

Миг след това съжали и гримаса опъна скулите й:

- Това ли е госпожицата, за чието престъпно деяние говори цял град? - не повярва на ушите си да чуе.

"Престъпление?! На Куковден, котарако!" Беше вбесена, че е лесно разпозната като поведение - в самото начало, без нито един въпрос.

- Точно така, докторе, - хладнокръвно, изпипано и добре обмилено! - ухилена потвърди студентката.

- Ей, Орхане, по-кротко! - скочи вече ядосана доктор Спиридонова.

Не беше обяснявала, но личеше, че го познава отблизо, за което намекваше свойското обръщение. То бе прието между тях - той не го оспори, само изтръска угасналата лула и започна да я пълни с тютюн, фин, защото в стаята замириса не сладникаво, а приятно. Не ги погледна, само повдигна високо ръка, предаващ се, но жените усетиха, че битката с този човек предстои тепърва...

Беше измислил как да я ядоса - описана от леля си пространно, без пренебрежението й към психиатрите да бъде спестено... Острите пламъчета още не проблясваха като рапири, но предизвикателството бе поставено, а то беше нужно на момичето да излезе от вцепенението си след процеса и доброволното заточение в стаята.

- Оставям ви, Орханов! Ти, светски лъве, се надявам да щадиш егото на младата госпожица! Тръгвам: и мене пациент ме чака - с болно сърце! И то е важен орган, не само душата!

Когато бързаше или беше ядосана, доктор Спиридонова търкаляше думите в устата си, понякога жестовете ги изпреварваха, но домашните я обичаха.

"Паркетен кавалер ли?! Жените са приспани от добрината, от измамната благост, която стои на лицето му, а после им става интересно от лова, от дебненето! Дали може да танцува? Сигурно - с невротичните госпожички или с ученички, които майките тикат в ръцете му... Може би с някоя набедена представителка на политическия елит? Трябва да разпитам леля си за него - явно го познава добре!"

Изведнаж се стъписа от нещо, което я стресна, защото не бе го помисляла за друг мъж: какъв ли е в леглото? Как ли прави онова?... Може би лежи отпуснат и безразличен и чака инициативата от жената?! Или като котак дебне, за да затисне ненадейно и зад ъгъла с голямата тежка лапа? Запита се иска ли да бъде на мястото на мишката - не си отговори... "Топло и смъртоносно е под котешката стъпка! Ще видим, рано е да се каже!"

Орханов мълчеше, пак се беше излегнал, даже смъкнал върху коженото кресло, а лулата бе прибрал незабелязано. Зарена не издържа, като видя притворените му очи. Очевидно нямаше намерение да води разговор, нито терапевтичен сеанс - просто си почиваше. Защо ли му плащаха скъпите хонорари? Ред чакаха да се запишат! Месеци щяха да гладуват с майка си и Огняна, а таксата за втория семестър виси неплатена... Вноската!

Напоследък не беше се сещала за Университета - най-добрата й приятелка на втората година се бе преместила в чужбина, другите състудентки отначало се обаждаха, повече любопитни за предстоящия процес, после престанаха...

Не звънеше вече язвително в слушалката и онзи глас..., на майката на Денислав, както в началото: "Няма да се измъкнеш от съда, никаквице! Затри момчето ми, но има Видовден!" Беше селска жена, дошла преди години в града, работеше в консервна фабрика по две смени - заради него, и преживяваше силно смъртта на единствения си син... "Нивга да не беше ви срещал, да не ви е познавал, мизерници!"

Гласът й звучеше в ушите на Зарена и нощем, и на лекции (докато ги посещаваше), и в читалнята... Все този звук - лицето по-трудно извикваше, само помнеше надвисналите като стрехи вежди на мъж...

"Нещастниците" бяха двете с Огняна, сестра й. Добре, че не знаеше нищо за тези обаждания - би се срамувала от бъдещата си свекърва... "Майка е!", прошепна тънък гласец, но по-силен от него бе този на доктор Орханов, надигнал се да каже, че трябва на гарата роднина да посреща.

Така мина първият сеанс за Зарена и той беше твърде поучителен...

На другия ден се заричаше да закъснее, но бе точна за уречения час като швейцарски механизъм, смазан от грижлив майстор. Въпросът дали ще я настани на прословутата черна кушетка, или на резбования стол, се реши от самосебе си: Орханов седеше на креслото, а когато й махна с ръка да се устройва, тя избра леглото. И съжали, защото срещна две присмехулни очи...

Двамата замълчаха, после негодуванието, стаено отвчера, избликна неочаквано и тя каза настъпателно:

- Престъпление, а?

- Моля? - бе отговорът.

- Молиш - не, а обвиняваш! Ако те беше чул прокурорът в залата, щяха да ме опандизят - за едното нищо! Нали и като вещо лице те викат!

- Спокойно, момиченце, ти нали си сигурна, че си невинна?!

- Аз си зная, но и ти знаеш! - настави ядовито студентката.

- Аз знам, че нищо не знам! - последва невъзмутимият ответ.

- Ааа, не! Така няма да стане! Да твърдя, че не съм виновна и да ти плащам на всичко отгоре!

- А невинна ли си? До доказване на противното!? Ти си едно кълбо от съмнения и страхове, момиче!

За това - последното, бе прав. Страхуваше се от малка - винаги, за всичко: да не я изпитат, да не загуби мама, която боледуваше, а тя много обичаше (но си отиде баща й), от кучета, от високото... От какво ли не?!

И щеше да се бои, ако баба Сантица, майката на татко й, не й ля куршум против уплаха и не й рече тогава, че трябвало да хване караконджула! "Как, бабо?!", не смееше да мръдне детето, а старата жена се засмя: "Значи да се възправиш срещу него, чедо! И тогива ще видиш, че не е толкоз чер, а само на страха очите са големи!"

Така момиченцето бе започнало да се сблъсква с мъчното на живота и да го надмогва, защото "чиляк първом в акъла си го поваля, сетне - със силата си!", бе натъртила старата жена.

И Зарена знаеше, че трябва кураж да застанеш срещу проблема, срещу злото - тогава можеш и да го надвиеш!

- Аз не исках да стане така с кака, доктор Орханов! - продума тихо и се надигна.

- С кака ти?! Какво?

- Ами... това, че все... се дърпахме с нея! За всичко - от малки: за дрешките, играчките, накрая - за Денис!

- Денис? - ръцете му машинално затърсиха лулата.

- Преди него всичко се бе натрупвало... Аз много обичах Огняна - тя е по-голяма с три години, много си приличаме - като семки на една ябълка... Не сме близначки, но хората се чудят на приликата! От мама иде тази хубост - била е много красива на младини, и още й личи!

Знаете как е с по-големите, с първородните: чакани, цялата любов е била за тях, а после... трябва да се дели... Родителите ни бяха почтени хора, справедливи, не са ме пренебрегвали, но аз все си мислех, че по-хубавото е за Огняна... И в душата си го исках точно онова, нейното нещо - да го имам за свое! Сестра ми е добра душа, даваше ми всичко: разменяхме си дрехите, книгите... Разликата ни беше малка и понякога ме вземаха за нея... Това много ме ядосваше, а в сърцето си лелеех да й приличам...

- От какво, мислиш, че е било породено това желание? - вметна нехайно Орханов, запалил междувременно любимата лула.

- От това, че успяваше, всичко й се удаваше с лекота, всички я обичаха!

- И Денис ли?! - невинно попита докторът.

- Най-вече - той! Ние като малки все си разправяхме какъв трябва да бъде чаканият! А Огняна го беше открила! Знаеш как е... трудно! Нещо като... четирилистната детелина!

- Намерила, казваш! Той да не е вещ, един да го изпусне, друг - да го прикъта!

- Така му е приказката! Беше на първия студентски празник. Аз отидох по-късно, а тя с приятели бе вече там. Като я видях как го гледа, а той - нея, сякаш я поглъщаше с очи, разбрах, че е желаният! Но го беше уцелила първа Огняна! Още тогава усетих, че го искам, точно него, единствен от залата... Много не умееше да танцува, а сестра ми и в танците я биваше, та в общите, бързите игри, Денис стоеше, подпрян на колоната, и я гледаше... Имаше толкова красиви момичета: и художнички, бъдещи архитектки, той следеше само нея - моята Огняна!

На танго я покани, а аз исках да бъда в ръцете му: не смееше да я похване, трепереше над крехък кристален съд - да не се счупи...

Тя ме запозна тогава, той изломоти някакво име, което не разбрах добре, и пак се вторачи в нея. Излязох да пуша навън - усещах, че се задушавам. Забавих се, вярвах, че ще ме потърсят, но те бяха толкова погълнати от себе си, че не забелязваха никого в тълпата, която беснееше или замираше в едно дихание при бавните парчета. Влязох - танцуваха прегърнати, той леко я повдигаше, сякаш още тогава я качваше на пиедестал...

- За тебе не се ли намериха кавалери? Имаш състуденти, приятели... - доктор Орханов се пресегна да вземе кутийката с тютюна и погледна Зарена окуражително.

От движението му Саския отвори пак едното си око, но погалването на широката длан внесе успокоение, и тя само прибра пухкавата си опашка. Докторът я погледна с умиление, а момичето се запита дали има друго същество, което той да лицезре със същата нежност и обич...

- Моите другари? Бяха там - на терасата, или долу, на бара. Те дойдоха на "няколко облака", сетне преминаха на "хард", накрая се метнах на едно такси и ги зарязах всичките: и тях, и Огняна! Един инженер от Техническия вече ме ухажваше, но взе да ми опротивява! Все го сравнявах с онзи, на сестра ми - с Денис! Той се казва Денислав, ама тя му викаше тъй. Такава е - всичко да е различно, шарено, не като на другите хора! Сигурно затова все нейното исках!

А този не можех да го забравя: висок, но си личеше, че е добре сложен, косата му въздълга и черна, а очите - като орехова шума (дето викаше баба ми Сантица), даже по-зеленикави и светли таквиз... Така исках да ме погледне, но той друг в залата не виждаше - само нея, моята сестра!

Един мъж я покани на блус, а той помръкна - не я спря, но се обърна гърбом да пуши, докато трая танцът... Баба думаше: "Момета, каскани ли - значи обича!" Питахме я какво значи това, но тогава разбрах най-добре...

Инженерчето усети, че нещо не е в ред и пожела да се обясним, а аз тия работи най-много мразя: щом хората се разправят, значи любовта си е отишла, или не я е имало! Избягвах го, лежах по цял ден на кушетката и се правех, че уча, но мама и Огняна не забелязваха никого...

После подобно нещо, като на празника, се случи и на планината: уж бяхме в една компания, а той се отдели с нея по други пътеки и вечерта щеше да я покрие с божур и люляк, които бе събрал с наръчи... Мерех другите и ми се виждаха тромави, слушах вицовете и се силех да се засмея, забранявах си да срещам очите му, а бях щастлива, когато към мен ги вдигнеше... Но разбрах, че става случайно, като за всички: лъчът единствено Огняна грееше! На заранта група ранобудни се спусна в града и бях първа между тях...

- Защо не заряза тази работа, девойче? На сестра ти избраник е бил: той я иска, тя него - дваж! - бе спрял да пуши и се понадигна от креслото си Орханов.

Момичето се беше уморило, махна от кушетката с разтреперана ръка, сочейки гърдите си:

- Бедата бе, докторе, че го желаех и аз! Повече от всичко, повече от нея! И не ми е било лесно - та аз я обичах! Помнех, че ми е сестра - по-голямата и единствената, но желаех Денислав!

- А той? - бе новият въпрос.

- Живееше си щастлив и нищо не подозираше! Идваше да взема от къщи Огняна и вечер я връщаше, защото майка ни е старомодна и много държи на тези работи! Значи момчето има "дълбоки" намерения и уважава избраницата си! Също - че е почтено, а не разхайтено! Считаше го за годеж, така говореше пред нас, а на мене сърцето ми кървеше... За нея беше важно и какво съседите ще си помислят: вдовица, сама отглежда момичетата си... Знаете как е! - обясни извинително Зарена.

Орханов всичко разбираше - че бе започнала да говори и искаше със сърцето си да прости: на себе си, на Денислав - че не я беше избрал...

На следващия сеанс не дойде, после - също. Той позвъни на Спиридонова и не беше изненадан да чуе, че племенницата й е болна: пациентите му по-малко страдаха с тялото и повече - с душата си...

Кръговете под очите й викаха безсънни нощи, страст и вина, негодувание и примирение. Това - последното, идваше най-трудно, а беше желано като балсам за рани, от огнец жигосани: защо стана така, как е Огняна, ще продължат ли двете напред, без Денис...

- Не биваше да виждам онова, докторе! След него нямаше връщане за мене! - пророни сама, след като Орханов бе чакал дълго, без да издава присъствието си.

- Онуй? - като повечето психиатри повтаряше последните думи на пациента - да подаде сламка в ръцете му.

- Да! В бабината къща, господин Фройд! Никой не знае за това - нито мама, нито доктор Спиридонова! Но на тебе ще кажа - така реших!

Беше заради безразличието му. По-чувствителните можеше да убие, по-амбициозните - настървяваше да доказват; и едните, и другите се усещаха безопасно да надничат в себе си пред един нехаен и незаинтересован човек...

- Аз не знаех, че те отиват да нощуват там. Не бяха ми казали - напоследък Огняна бе станала потайна и живееше свой живот, без другите, без мене - сестра си! Така е, когато човек се носи на крилете на радостта! Но не бива тъй - трябва и околните да забелязва: и те са живинки, както казваше баба! Щъкат по белия свят, около нас, пътеките им се пресичат с нашите! И най-важното - имат чувства!

Та Огняна от ден-два се беше някъде изгубила. Мислех, че е пак на хижа с нейния, но се сетих, че сега може само на едно място да бъде с него - в бабината къща на Скарлевица!

Там напролет е такава омая - облаците слизат ниско и надничат в реката, сякаш невести се смеят, като белят меки губери... Така е заради цъфналите вишни - пяна от казана на баба, бухнала! Възправят се, кипнали от живот, а сред тях руменецът на някоя праскова е ръснат за... цвят...

И се ширят тучни поляни - докато дядо бе жив, агънцата припкаха в краката му, сетне на козаря две живинки пращаха, накрая спря да пуши и коминът на голямата къща, където дъхав като душица хляб от бабината ръка сме яли...

От високото водата се хвърля без страх върху облите камъни и ситни пръски къпят лицата на децата, които лете цамбурват с писък в прозрачния вир... Беше се затоплило, но шапката на планината още се надигаше, заснежена, и бучащата вода не бе наместила пътя си в коритото...

Колко бяхме лудували със селските деца, това място носеше носталгични дихания, беше за нас..., как да го река..., - сакрално!

Започнахме да ходим с мама веднаж в месеца, после - още по-рядко. Къщата седеше непобутната, но отдалеч нещо стягаше гърлата ни: все чакахме бавенето на баба вътре да свърши и тя да излезе засмяна, да поотупа брашнени ръце в престилката (от което побеляваше) и да се провикне от прага:

- Че влязайте де! Ей - и хлябът огладня!

Но нея я нямаше - завъртяхме се в голямата одая, където огнището чернееше нестоплено, и гледахме да изскочим навън... В другата стая, където дядо и баба спяха на дървеното легло, дюлите дълго стояха върху скрина, сгърчиха се като черни дръвца и ги изхвърлихме, но мирисът им остана, напоен върху чергите, големия губер, чеиза на мама, който тя така и не занесе в градската си къща...

От уголемените портрети в груби рамки гледа строго ликът на дядо - млад мъж, изслужил войниклъка и пуснал мустаците за първи път... Там бе и младоженската снимка: баба с бяла пребрадка, на челото и отстрани - треперушки... Хубава и млада, гледа плахо, поуспокоена малко от силната ръка на дядо, прехвърлена през рамото й. А той - сериозен, какъвто си беше, се мъчи да се усмихне до нея, притеснен в шаячния костюм и калпака си!

Ето къде Огняна бе довела Денислав! Разбрах го по белите перденца, спуснати да затулят от завистливи очи едно голямо щастие!

Свечеряваше се, аз бях награбила учебниците и мислех да се усамотя, да понауча ред от дебелите книги, но някой ме беше изпреварил... Представих си Огняна да бърка нещо на огнището, а пламъкът да осветява сговора на две души... Както е било в българската къща: едно време на покой и омая!

Колко щеше да е лесно да ги видя на трапезата! Но те бяха отвъд, в другата стая - бабината, върху голямото легло, застлано с тънко платно кенарено и с дебело халище... Високата печка бумтеше и хвърляше медни отблясъци върху портретите, дюлите, черната коса на Денис... Лежаха и правеха туй, което най-голяма сладост на мъжа и жената носи, сетне щастливото й лице легна на рамото му...

Не ме чуха, нощна сова сянката ми не видя - взех си сака, и в стария хамбар, немигнала, осъмнах...

Огняна за нищо не се сещаше - тя бе вече негова невяста, благословията и на старите получила! А аз?! Като си спомнях, че пред бабини го бе направила, пред погледа им, като лист се разлюлявах...

- Поиска ли с нея да се обясниш? - запита доктор Орханов, галейки в скута си любимата Саския, която, разтревожена от нещо, ненадейно скочи и се озова пред пламъците на огъня.

- Аз ли? Мислех, но не биваше! С какво право? Тя си го бе открила и го обичаше - защо да се меся? Но изгарях, докторе, вече камък влачех: и ден, и нощ! Все онова пред очите ми: той върху нея... шепне най-нежните думи...

Зарязах учението, за изпити не се готвех, състудентки не срещах. Огняна на бял килим из облаците летеше, на подмятанията на мама за сватба - не възразяваше...

Тъй мина лятото. Един път се случих вкъщи - позвъни й отнякъде и тя грейна като кюстендилска ябълка под слънцето, разпукана от сладък сок, а върху нея жужат... оси... Какво ли толкова медено й говореше?! Грях - не грях, доктор Фройд, отидох в другата стая и вдигнах слушалката: след два часа в звънарната я викаше - да гледат гълъбите!

Като ударена от гръм, ми причерня. Това място беше свещено за нас - от деца, а тя го бе показала на Денис! Сигурно му беше разправила как пернатите пърхаха наоколо, а ние искахме като птици да се реем, вятърът да свисти в косите ни! Клели сме се, ако някоя закръжи, другата да я последва, дори да се разбие долу, с поломени криле...

Навярно се бяха смели с Денислав на тези детинщини, за бръщолевене са ги взели! Вярвахме в това, по едно време от старо платно на баба - копринено, леталки си шиехме, на тел опънати...

Сега щеше да лети с него, а около тях гълъбите да веят бели ветрила, да гъргорят нежно и гукат като деца..., когато проговарят... Всичко можех да простя: избора, онова в бабината стая, гукането на гълъбите - не! И се втурнах там, в звънарната, преди нея да го видя, да му кажа... за нас... Какво щях да му река?! Ушите ми бучаха, краката ме носеха, омекнали... Измислях думите, шепнех ги на глас, после ги забравях и търсех други - по-силни и... неповторими...

Звънарната е любимо място на младите, докторе, ти не знаеш. Поколения са правили срещите си на покрива, под звездите, където само луната чува съкровението и дава своя благослов. Има нещо магично да ги шепнеш на върха, а над тебе камбаните - голямата и малката, да бдят като... майка над младенеца си!

Градът спи, в ниското се е усмирила буйната иначе Владеница, а ти се катериш по клатещата стълба искра да вземеш от небесните светулки - за любовта си... Наоколо шумакът глъхне, заслушан сякаш в шепота на сърцето. На векове е тази кула: клисарят Тодор, вече остарял, не можеше да се качва по скърцащите стъпала, затова бяха извели "звънливото" долу, а той на празници, благообразен и побелял, дърпаше дръвцето със синджирите и известяваше на света божията милост...

А малката църквица, наклонена напред, е реликва за тукашните - опелата и венчавките поп Манасий бе пренесъл в новия храм, величествен и бял. Само на големи празници от старата звънарна над града се сипеше сребърен звън: плахи и нежни, тревожни и зовящи звуци, а хората правеха разходките си край реката и високата кула... Нощем стрелата й прорязваше черното небе, а светликът на кования фенер обхождаше спокойния сън на гражданите...

Там сестра ми беше завела Денис! Усетих се ограбена и малка, като в детството, когато плачех за парцалената кукла (на нея баба беше зашила дантелен нагръдник и фустани), но тя по старшинство бе винаги в ръцете на по-голямата, на каката... Имаше и друго... Веднаж, докато се надпреварвахме коя по-напред ще изкачи стълбите, Огняна падна и си нарани коляното, а аз плаках с нея и я превързах с кърпичката си... Кръвта шуртеше, тя стоеше с отворени очи и я гледаше, после - мене, и отново крака си... Тогава усетих, че е слаба и се срахува като другите, че ми е мила и... омразна... тази Огняна! И по-често беше второто, докторе, защото човекът е бог и дявол едновременно, но "става рогат, когато същината му нащърбиш", както викаше баба, а най-често - егото му, мисля аз...

А за онова... Аз отначало тичах - да я преваря. (С нея все се съревновавахме, и аз - по-малката, много се напъвах и пъхтях, но не се давах.) Тъй ми е казала баба: "Когато ти е най-трудно - червата ти по земята да се влачат, ще викаш: "Поясът ми се е разпасал!" Та аз, запенена, летях, после гърлото ми пресъхна, дъхът ми се затъкна и виждах огнени пламъци да лумтят в тъмното... А той, фенерът на дядо Тодор, мъждукаше на кулата! Колко му се молеха: и поп Манасий, и настоятелите - да не се качва по онези стълби, които свистят като гърдите на охтичав човек, когато катери баира, но той по празници допълзяваше горе газеният фенер да запали. Беше прекрасно, сякаш светулка е кацнала на върха на иглата и задълго задържа пламъчето, за да се пребори с мрака...

Огняна не бе дошла още, тя по обичай закъсняваше, разбрах го по скрибуцането на стълбата - някой отгоре слизаше да присрещне дошлия! Денислав! Беше на първите стъпала отгоре, сетне крачките му се ускориха, нетърпеливи: с едната ръка се държеше, а другата бе разтворил за прегръдка! За кой ли път видях, че е хубав: косата му, порасла, закриваше челото, а по краищата бе започнала да се подвива...

- Огнянче! - изрече само, а аз се молех, какъвто е шантав, ръката си да не пусне и да хукне да тича по стълбата надолу...

- Аз съм, Денис, Зарена! - не се стърпях и изрекох, яснота да изкова.

- Ти?! Защо си дошла? Къде е сестра ти? - можа да изрече само, а името й заглъхна в грохота на търкалящото се по стъпалата тяло, та до най-долното, в краката ми...

Не можех часове да отворя очите си, да го погледна - бях ги затулила с ръце, усещах, че нещо в мене се поломи там, с Денислав, че светът от този час става друг: черен и ненужен... За Огняна се сетих, когато видях, че някой ме прегръща... Тя плачеше като... обезумяла и... се притискаше в мене...

- Ти не можа да се качиш горе, момиче, нали? - попита строго доктор Орханов.

- Аз ли?! Ние говорехме и не стълбата - целият свят беше между нас! Още като изрече "Огнянче!", разбрах, че моето място не е там, не биваше да идвам... Бях се оказала за пореден път излишна и на... стръмната пътека!

- А после? - бе лаконичният въпрос.

- Сетне - знаеш! - троснато отвърна студентката. - Обвинения, процес...

- Кажи ми за майка му...

- Тя, горката, превъртя - и с право! Искаше зад решетките да ме види и тогава... да умре! Мислеше, че съм го блъснала! По-добре аз да бях се строполила, докторе!

- Как понесе това Огняна - сестра ти?

- Ооо, най-тежко ми беше заради нея: една хулна дума не изрече, не попита защо съм била там: по цели дни за Денис плачеше и ме утешаваше, че така било писано... На процеса свидетелства в моя полза, също и... дядо Тодор!

- Онзи старец?! - вдигна вежди въпросително психиатърът.

- Да, той! Нали къщичката му е открай време до звънарната!? Щял да се качва газ на фенера да налива, когато чул тупурдията - Денис се свличал по стълбите вече! Затуй през цялото време някого усещах зад гърба си, а той бил божият човек!

- И те спаси!? С думата си?...

- От следователите - да! От мене не може никой ме закри! Нито от Денис! Насън и наяве виждам очите му - лешниковите, обвиняват, че ограбих любовта им! Но най-страшно ми е с Огняна: нищо не казва, само ме милва, а в прегръдката й искам на пепел да стана, на прах - по широкия друм вятърът да ме отвее...

- А университетът, Зарена?

- Реших да прекъсна. Засега... Не е ли животът най-голямото училище, докторе!? Не сме достойни за уроците му и трябва добре да ги усвоим - почтено този свят да напуснем, ако... като човеци сме живели!...

- Да, момиче, както казва един умен човек - Самюел Бекет, ние "цял живот се учим само да губим по-добре!..."

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006