Иванка Денева

web | Живот на възел

След като нагласи триножника и застана с четка пред платното, Красин Щерев бе застигнат от глуха тревога, че го гледа едно всевиждащо око. Но не се обърна - в него се изкикоти гласът на скептика, към който напоследък се бяха прибавили и сардонични нотки. "Гледат те скъсаните цървули на дядо ти!", каза си с упрек и успокоение, но то не идваше. Неясното безпокойство набъбваше, не го напусна, когато положи първите едри мазки и започна да доразбърква с настървение боите: те се смесваха в сива река, която идваше да го отнесе...

Бе злачен ден на омиротворение - след часове сенките на залеза щяха да хвърлят неми сияния върху сънния лик на забравата... Дори лъх не сепваше прегорелите треви - те помнеха изпепеляващия сок на младо лято и в заника дишаха с надеждата...

Над езерото се стрелна мишелов, тупването на шишарка набразди концентрични кръгове, после отново се възцари тишина...

Щерев седеше замислен и не се опитваше да рисува - вчерашното намерение му изглеждаше бледо и той го изостави, само се вслушваше в онова пулсиращо кълбо, което го взривяваше и обезсилваше едновременно. Положи бавно още няколко щрихи: очерта се нежната снага на полусведена бреза, а зад нея се възвиси неясният контур на женски силует - без лице и с разпуснати коси. Съмнението и доволството го разпъваха - можеше да излезе добро хрумване, но той мразеше сюжетността; нещо се избистряше, все още далеч от трептежа, и в него кълнеше смътно раздразнение...

Седеше на трикракото столче, притворил очи и с пръсти, инстиктивно насочени да раздерат, когато силна длан похлупи неговата - с порив да го спре, а едно създание, разчорлено и с изцъклени зеници, се възправи и разпери ръце пред картината му...

Бе в захабена рокля, някога познала добър десен, сега с раздърпани краища и висящи от подгъва конци. То издаваше неясни и гъргорещи звуци, които трябваше да означават несъгласие, после - за ням ужас на художника, се свлече на земята с гърчове и пяна на устата...

Красин се огледа наоколо, разбрал вече кое бе онова око, следвало всяко негово движение. "Нищо чудно космическото да се е вселило в това същество!", помисли, притеснен, а сънната пустота бе обсебила усилието на всяка живинка, и той усети с инстинкта си, че трябва да помогне на себе си и странницата сам...

Гърчовете продължаваха, но бяха намалили силата си - той не знаеше какво се прави в такива случаи, само съблече ризата си и я подложи под главата на нещастницата, после откъсна парче от чисто платно и избърса устата й.

Сега я разгледа: имаше мургаво лице и черни извити ресници, които трептяха неспокойно, а зениците се движеха, неспособни да намерят пристана си. Ръцете с изпочупени нокти за миг се отпускаха като нежни вейки, после невидими смерчове ги вдигаха и огъваха, и те падаха като подкосени. Добре очертаните и силни прасци бяха издраскани и със засъхнала кръв по резките: някои завехнали, а други розовеещи с нежните си ръбци, сякаш това създание бе бродило из къпинаци и стърнища. Платът се бе усукал и открил красивоочертани възслаби бедра, и в суетенето си Щерев подръпна краищата на роклята - да ги закрие...

Междувременно девойката (по негови предположения около двадесет и петгодишна) бавно идваше на себе си, защото го загледа с диво учудване, сетне една пружина я вдигна да скочи, но мигом я върна обратно, тя се свлече пак и се сви смирено като болно кученце.

Човек с висок дух и самообладание, Красин бе напълно объркан - след повторното падане момичето си удари главата на тила и го мярна с блуждаещи зеници, които не можа да определи какви са, но те го привличаха... Сега не се гърчеше, без пяна на устата, възпълна и леко розова, която хармонираше на изпъкналите скули. "Какво е това странно и дяволско създание?", помисли с възхищение и яд едновременно художникът, отдавна не чакаше помощ от никого сред тези чукари, които бе търсил заради екзотиката на пейзажа. Сега той не го занимаваше - първите мазки изсъхваха на слънцето, но нещо в лежащото момиче смътно му напомни за брезата и силуета до нея...

А непознатата вече се надигна, придърпа към глезените смачканата си дреха и понечи да стане, но опитът на Щерев да й помогне извика неистов писък и нечленоразделни звуци, та той се отказа. Преди да хукне към рядката борова гора, която се възвисяваше над скалите като оскъден перчем на плешивец, тя погледна отново картината и се закатери към ридовете. След нея остана синият пламък на очите - в него яростта се смесваше с диви теменуги и полъх на мечтание...

Младият мъж заприбира триножника и материалите: денят за рисуване бе погубен, той беше сляп за багрите на заника, краката му го носеха напред и дори не усещаше как се свлича по сипеите.

През нощта се губеше в догадки коя е тази жена, привлекателна и дива, която бог прати пред картината му, сякаш да я защити за живот, и не намираше разумно обяснение. Бе чувал, че природата влива най-висшите си сетива в невзрачните същества, в хроми и слепи - затова ли бе усетил онова силно безпокойство, сякаш иззад дърветата го гледаше космическият разум... "Хайде, сега пък започна да те избива параноя, друже!", обади се саркастичният глас в него, Красин викаше забравата, но прекара нощта с подбелени очи...

После, на стоежа на Арсо, където подаваше тухлите с изранени ръце, се мержелееше мургавото лице с онзи виолетов пламък, но умората изцеждаше силите му и той заспиваше, щом докоснеше постелята, без догадки и блянове.

Бе дошъл в дядовата си къща, след като той догоря миналата година като самотна свещица - без хленч и дотягане на децата си. Селото бе спуснато благосклонно от бог сред достойни люде и природни хубости: стръмни чукари и борови гори като стража пазеха в ниското блага земя, която хранеше добитък и хора, а реката с язовете и върбите си бе сбъднатият сън на малкото останали момчурляци. Глуха тайнственост дишаше в заслонената с храсталаци и повет река и привличаше неотменно обитателите на този запустял край.

Красин Щерев бе бродил по алпийски пътеки и художнически сборове, но само в този девствен кът душата му намираше покой от лошотията на хората и живота. Беше започнал да позабравя странницата, когато един ден, на завършека на Арсовата вила, едно детенце изпищя пронизително, а някои от зидарите изпуснаха тесли и мистрии:

- Бягайте, бе! Лудата, Лудата иде!

Но тя не ги навести, просто се бе мярнала сред дърветата - навярно онова всевиждащо око искаше да зърне човешките дела на акълните...

Мъжете се спогледаха, някои се подхилиха многозначително, но те бяха малко: повечето се умълчаха неочаквано или си намериха работа да млатят с все сила с чуковете, а Арсо се затича към палавника да му откъсне ухото... Немият въпрос на художника към слезлия от покрива Бедрос извика на устните му плахо смънкано извинение: "Абе, мани!", т.е. "Забрави!", и той реши да не тревожи мъжете за работи, за които очевидно нямаха охота да си спомнят...

По-сговорчив се оказа дядо Стоядин Керека:

- Кой - Лета ли?! Нещастница е тя, айол! Не ги слушай тях - и е харна, ама не хортува, витай в своя свят, в мъката си броди! Дар-слово си загуби, ходи в дрипи като вещица, затуй я одумват!

- Трябва да е било севда и любовна разлъка, дядо?! - не можа да устои на любопитството човешко Красин.

- Ех, сине, като й просветне, от умните е по-свястна даже! Лошави сме ние, хората! А чиляк се познава по милостта му към падналия!

Гъстите вежди на стареца се сбърчиха осъдително, после направиха заслон над избелелите очи, които и в преклонната възраст издаваха бистър ум и достойнство.

- Не е от севда, момче! Ако питаш мене, тя е най-голямото - благо ли да го речеш, ценност ли, за човека! Ама не е от туй!

И не че не я искаха: бяха пощурели по нея момците! Да я беше видял ти Елисавета: с бялата капела и тънката омбрела в ръцете - като принцеса, а роклята й - на дипли и волани ли им думаха, и с китка виолетки на пазвата! Те най-ходеха на хубостта и скромността й!

Таман беше почнала да учи в колежа, идваше си по ваканциите и хората се радваха, че наше чедо стигна там! Горния клас на гимназията в града завърши - умница беше, ама бедна - като нашенци тук, дето блъскат с двете ръце земята да надвият! Баща й се помина рано и легнаха двете с малкото сестриче на ръцете на Миряна, майка си. Добра душа, ама безимотна: с трън да завъртиш - малко ще закачиш в къщата й, на края на селото, над тях начева гора... Ходеше на госпожите в града палатите да шета и вечер се връщаше при малкото, при Северка.

- А кой издържаше Лета в колежа, дядо Стоядине? - недоумяващо погледна събеседника си Красин Щерев.

- Че кой, сине - намери се някой! Чичо й, емигрантин по Австрията, бахчеванджия заминал, а бая припечелил сетне и на брата си пращаше, дорде бе жив! Даже Елисаветка захвана да издържа по науките, че много й вървеше учението на нея! Милееше за сестричето си тя - за Северинка: ката месец - на село, да я види! През ваканциите помагаше на майка си - да бочнат нещо в земята, я лук, картоф... Гърлата женски, Красинчо, ама искат и те да ручат!

Елисаветка се беше замомяла вече - хубава, кипра, и все в бяло се носеше! Топола - речеш! Един път дойде с другар неин - адвокатин го каза, по правото: той с автонобил, с таквоз... дето се покрива... - гюрук, тя - до него, с бялата капела! Селяните се накачулиха по плетовете да я гледат!

Като я видя Кръстан, тъй застина с косата, както поскаше ливадката пред колибата. От школото я задиряше той, сетне в гимназията - пак, ама тя го държеше изкъсо, надалеч... Беше сприхав и буен, смяташе Лета обречена на себе си - от бога! Такива са те - Кръстевите, все за най-хубото ламтят: имот ли, жена ли, или добиче... Лета му вее с кърпичка от автонобила, а той, почернял и зъл, така завъртя косата, сякаш на две щеше да се посече през кръста! А Летка се попари, ама продължи да се усмихва! И й отиваше - като на кралица!

- А Кръстан, дядо Стоядине? - попита глухо художникът, усетил струпването на зли сили на едно място.

- Той ли?! Кръстан от боята си беше такъв, а след случката - още повече, и подивя сякаш! Ходеше с пройдохи из селото, и като се напиеха - пушкаха нощем по бездомни псета. Те вият, а онез се смеят, и като тях лаят към луната! По едно време се запали авджия да става - ходеше с пушка и патрондаш и плашеше децата! Сетне се запиля в града, ама и там не прокопса: уж позабрави Лета, а настръхваше като глиган, колчем го подкачаха акраните му за нея...

- А тя защо стана невнятна такава, дядо?! - с равен глас попита Красин, но вече не можеше да скрие съпричастието си към тази злочеста жена.

- Защо, защо? Мъка й била писана, синко! От бога ли, или тъй й било драснато - кой да каже? Да ти разправя, ама защо ли ти требе - голяма потрес е туй, айол, две смърти в един ден! И на душманина си не го пожелавам!

Тя, Летка, беше в Софията тогава - по празниците я чакаха. Пък майка й - къде? - в къщата на госпожа Дуца, на индустриалеца Костандов от П., че там переше и чистеше ката ден, пък вечер се връщаше при сирачето, при Северинка. (А придиряла тази Костандица много - светилниците да лъщят като огледало искала).

Хубо, ама него ден валеше, та небето оплакваше орисията на хората от заранта. Като заръмя на разсъмване, че утихване нямаше, на боанаци: усили - спре, а надвечер вече плющяха камшици вода - селото да залеят. Такъв порой от години не бяха виждали старците тук... И захванаха да се плашат, че придошлата Дарка ще скъса моста, който за здрави подпори плаче, ама кой да даде пари за тях! Бедните нямат, пък общинските - нехаят!

А сиротинчето само, Северка де - ожида майчицата си, ама как да я дочака, сине, тя замръкнала и влязла до пояс Дарка да гази, че мостът отнесен към Чухлово, към долното село... Наоколо жива душа - йок, търсила брод, търсила булчицата: ни да се върне в града, ни да остави малкото, към десетина години момичка да беше... Там си найде края, горката, че бързеят от пороя смукало станал и я придърпал към дълбокото... Сетне водата я влякла към яза, та я найдоха след два дни чухловци - изсмукана от реката, ама пак хубава! От нея беше кипростта на малкото и на Летка, ама не им било писано да радват с тази хубост, гаче е на лошо толкоз много наведнъж!

Пък Кръстан предния ден си беше дошел за празниците от града. Пиеше в кръчмата с тайфата, сетне поде на авджилък, по баирите. Не го спряха ни виковете на баща му, ни чумосването на майка му! (Ний нали сме комшии - чуваме.) Хлътналото му лице с четинеста брада и червените жилки на очите отблъскваха и най-куражлиите...

Бродили цял ден по чукара и след като дъждът хубо ги наквасил, се упътили към заслон - да се постоплят. Къде, къде - към имота на Миряна, че е току под билото, дето пушкали, настръхнали и кални... "Недей, Кръстане, вдовишка къща е тя - малка мома има жената и я гледа сама, с двете си ръце!", опитал се да го отклони брат му Калин. Но онзи си бил наумил нещо, едни го гледали подигравателно, други - с лошав плам в очите, повеке на пияната глава не му требело!

След разпри и пушкане във въздуха се озовали двамина в къщата: той и Дуньо, горският. Те зачернили Северка - намериха я прекършена и със синини по шията, гаче след онуй я и душили... Сетне, в съда, стражарят разправял какво крещял Кръстевият: "Сега ще види Летка кой е Кръстан! И ще ми маха не с бяла, а с черна кърпичка от автонобила!"

А Елисавета си дойде вечерта - като видяла темната къща, отдалеч викала: "Севе, Севе - върнах се!", но малката не излязла да я посрещне. Целувала бездиханното телце на сестричето си и питала за майка си, но чухловци късно - след два дни я найдоха, сине!

За таз беда и вестника в града, Красинчо, писа... Оттогива Лета си изгуби акъла: погреба ги двете - най-свидни, наведнъж, върна се в Софията, но не се застоя и си доде в Сеново, завинаги... Отначало мълчеше и по цял ден плачеше, скубеше косата си и все се кълнеше, че е виновна за Севка (задето я оставила една), сетне захвана да буйства без памет и с пяна на устата: може да падне като сноп, или да гледа нещо вторачена с часове, а сълзите да дълбаят браздулици по образите й... Измени се тя: започна да ходи по горите и мръсна, без да придиря! Приказва малко и сегиз-тогиз, но внятно, а като я стигне онзи вихър, може и само да мучи, или да заяква, да й се разбират думи или пък нищо... Зависи в какъв час ще я свариш, иначе умница е тя, ама бог за нещо я наказа!

- За какво, дядо Стоядине? - едва продума художникът.

- Знам ли? Думат - за онуй, че забравила отде е излязла, ама не ми се чини да е за него! Всеки има право на щастие, сине, и е различно то - върви с чиляка и с природата му! Сега й викат Лудата и плашат с нея децата!

Проникващото око! Ето откъде се бе взело онова чувство, че го мери отнякъде и бележи стъпките му! Гледецът на Бога!

Но не я срещаше. Нямаше и къде - къщата на дядо му бе в ниското, а нещастницата се луташе без свяст по свои, понятни на размътения й мозък, пътеки...

Бяха последните дни на циганското лято - свидни на душата с оскъдните лъчи, които се процеждаха през златната ръжда на листата. Красин лежеше на нара пред колибата, сред бостаните, и се питаше кой изпи живеца на всичко наоколо, та треволякът се гърчеше без душа, а ластуните на дините се простираха като черни пресукани кълчища. През пролетта близостта до реката караше зеленото да искри като огромен бухнал пламък, слял в едно порива към слънцето и живота. Сега той сякаш се задъхваше в невидимата примка на близка сивота, в която щяха да изтлеят багрите на лимоненото, охрата и оранжа...

"Ставаш сантиментален, драги, или остаряваш!" С неохота понечи да вдигне съборените от ветреца кратуни с твърда кора и извити дръжки, които беше надянал върху ръцете на плашилото пред колибата. (Те някак омекотяваха ръбатия му силует.) След като си бе свършило работата при дините и гроздето, то стоеше като бонвиван на входа и извикваше снизходителна усмивка с разнищената си сламена капела и топчестите ръце. После ще го прибере вътре - да пази малката наблюдателница до следващото лято, когато щеше да стане отново повелител на карпузите, лозята и спомените му...

От две недели не бе рисувал нищо - ескиз дори: поривът на ръката да сгърчи в топка листа, го накара да оставя без лице онази жена до брезата, колкото и да му се искаше да я довърши. Нещо му убягваше, очите го гледаха, бездиханни, и той се питаше на кого иска да прилича тя - знаеше и не смееше да признае пред себе си...

Сега наблюдаваше втренчено полюшването на почернял бодил, разклонен и огромен, красив в мъртвата си хубост, на върха на който от часове безуспешно се мъчеше да се закрепи богомолка. Отдалеч не би я разпознал, но раздвижването покрай кратуните го накара да се приближи и да изтръпне: издута и ленива, тя търсеше пристан след ситото пиршество с любимия си и го беше открила на върха на бодливата розета...

Развълнуван и достатъчно изненадан от себе си през този час, Красин Щерев се упъти към сечището, при Хрисул. Случаят ги бе събрал при строежа на Арсо, имаха си думата и докато художникът биваше по този край, нерядко денят му завършваше в разговор със стопанина на гората - иначе липсата на дядо му стягаше гърлото с невидима примка...

Селяните бяха залутани в дребните си грижи и той усещаше тиха жал да пъпли в гърдите му и да го размеква. "Не страни като шугава овца от хората, синко! Пленник на самотията ще станеш, а по-лошаво от туй няма!", сякаш чуваше гласа на стария човек.

Още един ден, стоплил с лъчите си божия свят, се търкулваше зад баира. Красин срещаше малцина по пътя - хората се бяха запътили към неизменната вечерна суетня около дома и децата.

Ядосан, че не завари Хрисул на сечището, се бе оставил краката да го носят машинално надолу, когато го стресна шум на пътеката: беше се развързал наръчът съчки върху гърба на жената зад него, пребрадена като старите селянки с ниско спуснати краища на шамията. Наведе се до нея да събира дръвцата, и докато ги подаваше, на последните отблясъци на виделината, го пронизаха като свредел онези очи! Нейните! Та това бе Лудата!

Този път беше тиха и безмълвна, бързо пъхна съчките в снопа, стегна го с почерняла връв и без дума се спусна по сипея надолу.

Удивление и яд люлееха душата му, той тръпнеше от възбуда, че случаят пак го срещна с нея, и се упрекваше, че не я заговори... "Бог меша людете, преплита друмите им, но малко от тях са внятни да разберат божия промисъл!" го гледаха избелелите очи на дядо му. Беше ли го той, Красин, проумял?!

Сега бе сигурен в едно: че тази жена го привлича и той желае да държи мургавото лице в ръцете си, а дланите му да дарят хлад и покой на изтерзаното й сърце...

И отново се заредиха дни, монотонни и равни, без да мине тази пребрадена сянка по горските пътеки или по чукарите. Художникът почувства дълбаеща жал да се смесва у него с малко злост, станал нетърпелив или безразличен към всичко наоколо. Хрисул се бе запилял на съседното сечище, нощуваше там и Красин усети душата си още по-сама.

Първите дъждовни капки, смесени с дъха на лятото, не можаха да вселят предвестието за мрачни дни. Закваската им набъбна сетне - в бръснещия вятър, който огъваше снагите на елшаците и караше врабците да отърсват перушина, настръхнали. В такива дни човек тръпне тревожно от нещо незнайно какво, а душата се взира навътре в себе си...

Оскъдните лъчи обнадеждиха хората да подхванат кърската работа пак, а най-грижовните запъплиха по просеките с наръчи. Щерев извади статива пред дядовата си къща и от часове седеше безсилен да вдъхне живец на онова лице, което тревожеше нощите му. Бе се загнездило в мислите: понякога чертите се избистряха и той усещаше проникващия взор на могъщото око да разлюлява краката му; друг път се сливаха, младият мъж надничаше с яд в размътената вода или се мъчеше да скрепи парчетата на строшено с яд огледало...

Сега викаше паметта да върне лентата назад, да го споходи онзиденшният сън, когато я видя да иде с разтворени ръце между дърветата, кой знае защо с бяла кърпа върху смолистите коси... Тя се спускаше на дипли с красивите си ресни и като пелерина обгръщаше раменете. Малка роза аленееше върху колана, стегнал в камбана воланите на дългата рокля. Момичето ускори ход, затича се и бавно изчезна като бяло видение между брезите...

Красин стискаше клепачи, искаше да възпре мига, запечатал образа й, но споменът се дърпаше като неуслужлив скъперник и въртеше малки стъкълца от счупения калейдоскоп... Това се повтаряше до изнемога: за трети път през последните дни изнасяше триножника, еднакво ядосан на себе си и на Лудата, чието лице като люспеста риба блясваше на слънцето, и изчезваше в дълбините на придошла река...

И когато я видя зад себе си - занемя: този път спокойствието я бе озарило като светлик, намерил възжелания покой, а в ъгълчетата на очите трептеше подобие на усмивка! Съзерцаваше картината, застинала и безмълвна, сетне се обърна, и за голямо изумление на Красин, сложи ръка върху лицето му, която се придвижи от челото надолу. Отначало го лъхна хлад, усети грапавина, после мястото пламна: той го стискаше между шепите си, сякаш да задържи по-дълго нещо съкровено, и я мярна едва когато отново изчезваше между дърветата...

Сетне, на пламъка на догарящите главни, за стотен път се питаше какво ли значи това: одобрение на рисунката или жад на една болна душа, която в самотата си бленува ласка и целение...

Искаше да тръгне към къщата й и се възпираше - прагът на една нещастница едва ли е най-добрият пристан за посещения и срещи; кореше се за колебанията си и за това, че от толкова жени бе харесал нея, а на сутринта краката му го носеха далеч, в обратната посока...

Но в този ден на въжделение и радост бог пак бе омесвал пътеките на човеците и те се срещнаха, предопределени един на друг и на себе си: Щерев бе пуснал гончето напред и вървеше спокоен по килим от ръждеещи листа, когато от дола срещу него се възправи тя, Лудата! От лицето й лъхаше омиротворение, черната шамия се спускаше обичайно ниско над очите, но бе по-красива отвсякога с есенния треволяк в скута, който пръскаше цветни петна върху тъмния силует!

Красин бе викал тази картина хиляди пъти в дългите нощи и пак бе неподготвен за нея: след мигновеното вцепенение очите се вторачиха да я изпият, ръцете направиха заслон на две тела, отмалели от притегляне... Кожата на Лудата помургавя още повече, бе притворила клепачи, дъхът й стана насечен: не говореше, неистово галеше с грапавите си пръсти скулестото му лице, а букетът се свлече бавно с шамията в нозете й...

Тази нощ две души си дариха най-нежната притома и нетърпение...

Красин с изумление усещаше как думите постепенно се обвиват с твърда черупка, захвърлени някъде далеч като ненужни сечива. Почти не говореха - скитаха като волни деца по чукарите, а песента на телата извиваше на възбог одата на любовта. Тя прелиташе с есенните лъчи от колибата на кратунения човек към къщите на тези отрудени хора, които клатеха глави и се дивяха на оживялата приказка за зографа и Лудата...

А той не изнасяше вече статива - бе секнало нетърпението да види оживялото зачатие на платното: двете красиви очи, вдигнати с обич към него, го следваха навсякъде. Дните поемаха равния си бяг и неусетно преливаха в нощите...

Лета се разхубави още повече, намерила сякаш цяр на душата си: тръпките, които раздираха крехкото тяло, се разредиха - не изчезнаха съвсем, само пулсираха в неистовия страх, който сковаваше жилите й..., да не намери някоя заран празна къщата на художника... Това я натъжаваше, предаваше се и на двамата: упорито избягваха да говорят за заминаването му, обичайно след изтичането на лятото и топлия пясък между пръстите...

Младият мъж ставаше мрачен, палеше цигара след цигара и се заричаше в себе си да се върне по-скоро при тази странна жена, която прегръщаше страстно като лунатик. Бе обсебила без остатък живота му! Щом подреди работите си... Засега съдбата му бе подшушнала да остави обясненията и разделите...

След два дни, когато Лета влетя като измокрен скорец в хладната колиба, от статива я гледаше картината с девойката между дърветата! Бе завършена, момичето вървеше устремено и с разперени ръце към някого...

Лудата понечи да докосне лицето и се свлече върху платното с пяна на устата и с разперена шамия...

Сякаш бе хвърлила черен воал върху страдалната си любов...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006