СЪПРИКОСНОВЕНИЯ

Иванка Денева

web

Отначало Синяк Мутаф бе изплащал без притеснение вноските към касата на своя еснаф, от който бе потърсил тогава помощ за странноприемницата. Тя гълташе немалко пари и за поддръжка, приходите идваха оскъдни и собственикът, опипвал дълго вечер дъното на кесията, се въртеше изтежко откъде да вземе лирите, че дълговете искат връщане... Хубавата ханджийка, която бе заспивала щастлива на рамото му, се свиваше в далечния край на постелята и не смееше да шукне. Между двамата легна тягота и не искаше да се вдигне, вече не обсъждаха какво да сторят, от кой роднина да вземат и как да покрият дълга. Сякаш всички приказки бяха издумани и се бояха като от огън: да ги подемат пак. Тъжна птица, не ги радваше и ханът със стряхата си, кацнал недалеч от реката. Тя, притаена уж, в някои дни напираше буйна, устремена сякаш да подмие стените му и да го отнесе...

Децата също усещаха нещо недобро: черна сянка, полегнала между родителите, в която сякаш са зазидани душите им, особено майчината. Жена ведра и одухотворена, която се радваше с тях, изведнаж се спотаи, дори вкамени - след смъртта на мъжа си, и те се питаха с тревога как ще бъде в идните дни... Но всяко нещо - лошо и хубаво, има край, и той кара човека да въздиша с облекчение или жал. Мъката на домашните по Синяк Мутаф беше безгранична: тя ги жигоса за цял живот и се настани трайно в тях. После, мъже вече, избликваше у тях ненадейно, и напомняше за себе си и в най-съкровения миг. Така става, когато от човека се отломи къс същина, скъпа на сърцето, с която е живял, и се е сраснал съдбовно.

Славяна се мъчеше да се вземе в ръце - заради децата. Отдавна бе разбрала, че трудно ще се справи с домакинството, хана и грижите по малките, които растяха като елхици, и имаха свои нужди. Нощем се обръщаше вкочанена в студеното ложе, костите я боляха и повече - душата, а очите й негласно търсеха Синяк и одобрението му - за едно или друго: как да надделеят живота и кой друм да хванат децата им. Заемът оставаше да тегне като топуз върху нощите: хора бяха застанали зад мъжа й с тежестта си като поръчители, и срокът на връщането бе сложен: за година. Усещаше цялата си мъка и безпомощност като неясно, но живо същество, тръгнало към нея; мокреше възглавницата с вдовишки сълзи и ту се надяваше на знамение, ту го отхвърляше с цялото си същество, и мълвеше отчаян зов към Богородица... Дано разпростре милост над малките... Ставаше призори, през деня те гледаха с уплаха изпитото й лице и знаеха, че цяла нощ е плакала.

С усета си на практична жена Славяна схващаше, че каквото и решение да прати Бог, дългът няма да се плати сам, и не ще може да поддържа хана. Това я вкарваше за часове в страх - за мечтата на Синяк, и гърбът й леденееше. На първо време освободи баба Стана, която виждаше всичко и сама. Старата жена стискаше ръцете й и я прегръщаше - да всели кураж, а пролазилата по сбръчканите бузи сълза напомняше на двете, че чудеса има, но слизат... рядко.

Един ден измъкна изпод престилката си протрита кожена кесия, нанизана с връв, и я подаде с трепереща ръка на ханджийката:

- Вземи, Славянке - за децата! Скътала съм някой грош: то колко ли е, ама... има и от дядо ти Никола, моя чиляк! Той си замина преди Синяка, знайш, а на мене нищо ми не требе! Все ще помогнат...

Славяна избухна в плач и вече не можеше да се удържи: толкова я трогна жестът на нищия, дал на друг прикътаните зрънца за черни дни. Тя буташе, задавена, обратно възела в ръцете на старицата, която накрая, уморила се, го прибра. По нощите се разпъваше от угризения, че възжелала парите, нищо не стори за тях. Когато баба Стана повтори плахо предложението, младата жена без колебание дръпна кесията, целувайки, разплакана, ръката й... Парите на двама, пестили цял живот човешки, стигнаха да бъдат погасени няколко вноски за хана, а това разхлаби за малко примката около врата на Славяна. До следващия път, когато негласният иск на дълга се изля върху нея, настойчив и неотложим...

Тогава, като за камъшена сламка, подадена над блато, жената на ханджията се сети за гърка, чийто образ бе отпъждала упорито, докато бе жив Синяк Мутаф. Беше дошъл наскоро, след като и няколко турци нощуваха вечерта, и с утрото щяха да се измъкнат за Сливен. Бяха се втурнали да направят нещо, което я разлюля и устраши - и след него се почувства огорчена и тъжна, а най-лошото - изтръпнала за малките: пияните друговерци се опитаха посред нощите да нахлуят при децата и нея, подключена с баба Стана, докато ханджията бе в града... И ги спасиха тогава наскочили с пищови неколцина българи-гости... Сега тя разбра от обяснението на мъжа си, че новите имали работа по държавните поръчки, сетне щели да ходят и в Ямбол.

За Вензелос не чу нищо тогава: не беше всъщност и питала. Понякога той се явяваше пред очите й, веднъж го сънува даже, че я... разхожда... с файтон! Хората се смеят и я сочат с пръст, от което сърцето я боля дни: и отпъждаше видението... Търговец на кожи, той не отсядаше в хана на лазовците, а другаде, и когато съпровождаше помощника си да сбира кожи по селата, няколко пъти бе идвал в тяхната странноприемница. Не след дълго другарят му си тръгваше, затъжен за дома, а тя бе заподозряла, че той се... задържа умишлено и след като търговските му дела са привършили.

Първия път бе вторачен в златната кутия за енфие, която подхождаше на ризата и тъмния му, без прашинка, сюртук. Намери го необичайно висок, но някак плътен, и с гърди, които опъваха дрехата; с коса черна и възостър профил. Когато го видя, се питаше такива ли са гърците, за които баба Стана разправяше, че били... особени... Този беше затворен и повече отегчен, и зает с... вещите си. Кутийката се отвори, но закопчалката заяждаше, и това извика невидимо движение на челюстта, която изпъкна ядовито. Бе в мига, когато Синяк Мутаф извика Славяна да му покажат одаята, където ще нощува.

Теодорос Вензелос (тъй се казваше мъжът), отчаян от няколкократните неуспешни опита, я пусна с неудоволствие в джоба си. И тогава зърна Славяна! Бе влязла по-късно и стоеше тихо до вратата. Очите му се разшириха и сякаш се вкамени: все така с ръка в джоба, застинал, я гледаше, без да се притеснява, че ханджията е там, и също вижда. Той действително се намръщи, побутна жена си, и двамата пожелаха набързо да е лека вечерта на госта...

После търговецът не се вясна в хана дълго време: тя не смееше да пита никого за него, пък и нямаше кого, особено съпруга си. Дойде четири месеца след онази странна случка на запознанството. Славяна не искаше да признае и пред себе си, че ги е броила, зачудила се защо и с какво този човек от друг свят я беше разлюлял, след като обича всеотдайно и дълбоко своя добър Синяк!

Другите претупаха работата за два дни и отново си отидоха. Гъркът остана: не излизаше от одаята си, оттатък нямаше и звук, сякаш бе необитаема, но тя знаеше, че е там, диша и... мисли... за нея! Навярно лежи и гледа тавана, чист в ризата под онова, на което викаха... Как беше, нещо като долама, ама не е, пък на нея й се чинеше на... Мисли дълго - да открие думата, и по-близо от бурнус, с който се зачулват след къпане в хамама, не намери. Това за миг я разсмя: бе толкова различен от селяните тук, които щъкат възмръсни и отрудени наоколо... Мрачен и... чист! Този път поискал чай и нещо силно в него, че се простудил. Баба Стана дойде да й съобщи шепнешком желанието му, знаейки, че в хана такива „ичкии" няма. Славяна се смути, а вечерта, казала на Синяк Мутаф, разбра какво той бе чувал от лазовците за джина: правели го не в Българско, а другаде, и от векове, със спирт и хвойна, и действително лекувал настинка. По ония места го тачели, мислейки, че помага да те подмине чумата...

Сега ханджийката изстреля ядни думи в лицето на старата жена, която я гледаше с изумление: „Ами кажи му, че имаме... люта джибровица! Ще го привдигне: да се върне у тях!" Но не това направи самата баба Стана: не говореше нищо, само сочеше показателно нея, Славяна, с пръст: викал стопанката! Тя поклати глава в несъгласие: отдавна бе неин закон, още повече след случката с турците, да не ходи по одаите на гостите, а този тук е един... чешит... Старата жена се върна два пъти, онзи бе настоятелен, на третия Славяна стегна ръченика върху косите си, който носеше катадневно, и пребрадена ниско, влезе при него, с ледено изражение и примряло сърце.

Лежеше с онзи бурнус, ризата сияеше действително в белотата си и тя помисли пак за тия на мъжете тук или за кошулите на белодрешковците, когато се случеше да минат през хана. Между пръстите му просветваше златната кутийка: явно го занимаваше. Като видя жената, се надигна, и седна на кревата. Каза нещо с продран глас, което й прозвуча като поздрав: разбираше му се, но влязлата усети веднага, че майчиният му език е друг. Сочеше челото си и опитваше да кашля, за да й покаже, че е много болен, а Славяна видя, че такива признаци липсват, от което отново я досмеша, и се чудеше как да прикрие желанието си да прихне. Все пак тя внесе върху сребърен поднос с извити дръжки, донесен от Божигроб, димяща паничка липов чай и малка като напръстник - с ракия, което накара Теодорос Вензелос да се намръщи. Беше под достойнството й да участва в... Залута се в думата и се спря на „театро", за което от години се знаеше, че правят по големите градища. Втората лечебна доза по-късно му занесе баба Стана и той бе принуден да се примири. Вечерта ханджийката обясни на мъжа си, че гъркът бил нефелен и с каквото могли - го церили, но накрая си заминал...

Бе знойно лято тогава. Имаше нощуващи в хана, двамата със Славяна едва смогваха да го обслужват, а не можеха да оставят и гроздоберачите. Тя шиеше дрешки за децата, които се „измъкваха" бързо, и старите им умаляваха. Отново се бяха заредили дни, в които ни Вензелос, ни сянката му се мяркаше: сякаш не бе го имало. Сърцето й тръпнеше свито, незнайно от какво, тя се упрекваше, че е подразнена от отсъствието, и чака идването му. Сякаш с нещо мисълта по него нащърбяваше отношенията и обичта й към Синяк. Той едва ли се досещаше, но бе станал мълчалив и тя заподозря, че и друго, освен лавината на вноските, терзае нощите му.

Чувствата към гърка бяха странни, раздираха съществото й и повече я дразнеха, отколкото радваха: ядосваше се, че си позволява открито внимание към нея, миналата под венчило, а веднъж проявил го, се гневеше, че я е забравил и... нехае съвсем! В мигове на терзание (напоследък зачестиха!) ханджийката допускаше, че този човек обикаля някъде госпожи и кокони, префинени и бели, и сигурно се надсмива над нея, селянката, която е за... временна разтуха, докато е в Българско, и далеч от своите...

Щом попривършеше къщната работа, ханджийката бързаше към бряста, прострял клони над забързаните води на реката. Лете тя се измъкваше лениво край хана, удвояваше пролетес силата си, а зиме на места синееше, скована от призрачната броня на леда. Беленица бе сред нещата, заради които младата жена обичаше това място: тя му хвърляше нещо магично, було сякаш, закътано в папрати и повет. Сред заслоните на плачущите върби се криеха в игри децата до първия бръснещ вятър, подгонил вече със злост листата. Малките неочаквано изпищяваха, мернали дъждовник, понякога парнати и от коприва. Вечер ги стряскаха изцъклените очи на бухал или горска улулица; случваше се, объркана сова да се залута или притаи в някой хамбар и къща: по обичай тукашните гледаха да не замръкват надалеч от прага...

Там, на това дърво, високо под клона, където дървото се раздвояваше, Славяна като девойче бе започнала да слага... резки: за отсъствието на Вензелос. Те се удвояваха, младата жена се косеше, стиснала устни, сетне се примири, че напразно чака някого, който... нехае за нея! Оттогава стана друга: раздразнителна и ядна, или притихнала: един съсъд без живец, и мъжът й я гледаше безпомощно с питащи очи...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2010, № 12 (133)