ПРОРОЧЕСТВА НА ЦВЕТАН СТОЯНОВ ЗА ЧОВЕКА И СЛОВОТО

Яница Радева

web

В края на 60-те години на миналия век в есето си "Що е автор" един философ формулира фундаменталния принцип на съвременния почерк: "какво значение има кой говори" и с това препотвърждава "смъртта на автора" и проблематичността на творбата като такава, разкъсаната връзка между нея и създателя й. Малко преди това в България се появява една необемна книга, написана през 1962 г. и издадена от "Държавно издателство" - Варна през 1967 г. Нейното заглавие е "Над твоя дом спокойствие". Авторът й, небезизвестният Цветан Стоянов, в началото на 60-те, когато я пише, е редактор в отдел "Критика" на сп. "Септември". В това списание излиза (през 1962 г.) есето му "Нишките, които се прекъсват", което е емблематично за интелектуалните търсения на автора. Но докато в "Нишките, които се прекъсват" Цв. Стоянов в есеистичния изказ, характерен за преобладаваща част от текстовете му, говорейки за главната тема на своето творчество - "алиенацията", въвежда и друго ключово понятие, около което гравитира литературознанието ни днес - "модерен човек", в повестта "Над твоя дом спокойствие" чрез пресъздаване на възможни, вероятни и допустими лица, ситуации и места, авторът моделира художествено темата на своя живот.

Освен тематично, повестта представя и чрез своята структура - заявена в началото като жанрово неопределими записки на Стефан - отчуждението си към който и да е род в "семейството" на изкуството, или както няколко години по-късно ще дефинира това Фуко - "думата "произведение" и единството, което посочва, са толкова проблематични, колкото и статутът на авторовата индивидуалност." Стефан, разказвачът-герой, желае споделянето, разказа, но желае да бъде глас, единствено глас, защото читателят не узнава нищо повече за него, освен гласа му. Защото Стефан, заявявайки си като слово, вместо да се разкрива, постепенно изчезва в създадено от него словесно пространство. За този глас, именуван Стефан, е важно не как ще изговори преживяното, а посланието да бъде изпратено. Това послание "съществува, без да е определена категорията му", то е послание, надхвърлящо рамките на времето си. То е послание за отчуждението - но не само между хората, каквато е темата на творбата, нещо, което ще бъде обект на наблюденията по-долу, но и на пишещия към написаното. Гласът Стефан, който ни съобщава, именно съобщава, защото няма да почувстваме неговото учудване или неудовлетворение като субект, има задача да ни представи заплахата от отчуждението в света, затова не се грижи да представи себе си, а напротив - да заличи индивидуалните характеристики на пишещия.

Чрез продуктивния сюжет за пътуващия герой Цв. Стоянов отвежда читателя в Лондон, в сърцето на западната цивилизация, в презрения от идеологемите на социализма Запад, където в сблъсъка между очаквани и реални събития се откроява диагнозата на съвременното общество - отчуждението. Текстът го показва на много места, по различни начини, дефинира го чрез всички герои, за да оформи, но без задължително да натрапва, извода, че отчуждението е симптом на днешното време. Дошлият от социалистическа България, търсещият диалог, достъп, също не е застрахован от него - то е онова, което вероятно предстои като неизбежност. Дали е достатъчно, че героят обещава - моят живот няма да бъде като твоя? Дали човек успява да усети кога се късат нишките? Дали моментът на осъзнаване не съвпада с момента на неизбежното, когато няма как да върнеш нещата? Във финала, въпреки седемте дни гостуване (за колкото бог е създал и населил света), избликва осъзнатата мисъл, че "сякаш не сме се срещали". Приятелите сякаш не са си казали нищо! Седем дни се оказват недостатъчно време човек да достигне до човека. Отчуждението е факт, въпреки съпротивата. И в него - уви - се състои може би най-голямото пророчество на Цветан Стоянов. Какво остава на читателя, след като е бил предупреден от автора, да си отваря - ако може - очите на четири и да се опитва да съединява разслабените нишки с другите.

Пътуванията на главния герой Стефан из Лондон са "сбор от колекции", той отчаяно търси нещо да му се случи, възпитано приема разочарованията на нищо-не-случването или на случването, което не му носи желаното, търсеното приключение. Провалите го следват един след друг - и на партито, и при проститутката. Стефан е романтичен дилетант, търсещ несъществуващи (вече, или само в нравоучителните книги) неща - задълбочени разговори от чужди хора и духовна близост от момиче за платена любов. Той иска да събере най-добрите кадри от едно чуждоземно пътуване, но се оказва, че след половинчасов "сеанс" боите от лицето на иконата се размиват, а разговорите - така чаканите добри, интелектуални, сериозни разговори - траят по-кратко от мигновение, докато припламнат "първите искрици на сближението" - които са знак, че общуващите трябва да се отдалечат на почтено разстояние. Защото това е новият хуманизъм на обществото, защото границите между смисъл и безсмислие са размити до загуба на различията: "Когато водите задълбочен разговор, вие неволно създавате с другия човек една интимност; вие го принуждавате да се сближи с вас. А представете си, че това го мъчи! Не е ли тогава по-хуманно да му спестите мъката, като водите само повърхностни разговори?" Именно поради този "нов хуманизъм", а не поради недостатъчно владеене на чуждия език, трикратният опит (по подобие на фолклора) на Стефан да осъществи чудото на общуването, е неуспешен ("три пъти наред се опитвах да захвана по-задълбочен разговор и трите пъти гостите го прекъсваха, щом започваха да се явяват първите искрици на сближението").

Времето е "хлъзгава" категория в чуждия свят, с нея се борави трудно, защото то, като че ли тече различно за всеки. Случайно срещнатата старицата с кучето винаги живее в един и същ миг, защото в този отрязък от съществуванието й я виждат другите. Тя е никоя, тя е старицата с кучето, която по-късно бива забравена, тя е безименна, тя съществува само в дванайсет и половина ("за нея времето е все същото - тя е тук и е същата, и кучето, тротоарът, зданията са същите! За нея часът е винаги дванайсет и половина..."). Времето на близостта в повестта е миналото, както в стихотворението на Лилиев, дало заглавието на творбата. Само у приятеля от детството все още е възможно човек да я открие, да се изплаче, да го преживее като реален. "Липсват ми приятели (казва Феликс) има две-три семейства, у които ходим на гости, но това не са приятели, това са хора, у които ходим на гости."

Преди началото на творбата стои обяснението за фиктивност на героите и случките - "действителен е само градът". Това е градът, станал обект на пресъздаване в поезията на българските символисти, които по този начин внасят идеята за отчуждението и самотата в града. Градът е този, същият, от времето на българския експресионизъм, той е градът и от Чавдар-Мутафовия "Дилетант". Това е градът, в който човек губи себе си, в който има две-три семейства, у които ходи на гости, и никакви приятели, освен въображаеми. И в края на краищата това е градът, който не е природа, той е нещо друго, някаква мутирала природа, застинала в състояние пред буря ("отгоре светлините на града се отразяваха в небето и небето бе бакърено, с цвят, който в природата се среща много рядко, само пред буря.").

Още в начало Стефан е стъписан. Сетивата му запечатват разликите в очакванията. Разликите от преди и сега. Приятелят, който не иска да живее в еднакво, изравняващо хората общество, обитава квартал с едни и същи сгради - "къщите - съвършено еднакви, като че произведени фабрично." Къщата не е дом. Тя прилича външно на другите, модерна и съвременна, но е престанала да дава уют. Тя е признак на социална принадлежност, но не и крепост. Английската поговорка - "Моят дом е моята крепост" - е разбита отвътре, от самата себе си. И в още едно обиталище бива въведен Стефан - къщата в квартала "Сохо" - мрачната, четириетажна сграда, в която среща хората марионетки на неопределена възраст - нейните собственици: Дик, хазяина, който "кисне" денем в магазина, а после обитава втория етаж; жена му, Хилда, съществуваща на четвъртия етаж (да, именно съществуваща, като същество от друг свят, така както е на друг етаж). По останалите етажи битуват наемателите им. Всички те се срещат случайно, разминавайки се, и разминавайки се, си разменят по някоя неважна, неналожителна дума. Освен това Дик, "нарочно", целенасочено издирва проститутки, за да разговаря с тях, изучава човешката им причина да бъдат това което са, ала жена му, поставена на другия етаж, в друга пространствена точка, е нечута, думите й не достигат възможното си предназначение. Съпрузите не са познават!

За да се познае някой, за да познаем самите себе си - имаме нужда от гранична ситуация (счита Ясперс). Граничната ситуация в повестта, като че ли ненадейно дошла, или по-скоро катализирана от пристигането на приятеля - човекът от другия свят - заплахата от развод, възможният крах на семейството, унищожено от самото себе си, е тази, в която героите имат шанса да се проявят:

Феликс компресира в себе си отчаянието на модерния човек, осъзнал, че нещата не са в ред. Неговите пропадания от добрия тон в общуването се основават на осъзнатия ужас пред обезчовечаването - невъзможността да бъдеш различна, творческа личност. Болката на Феликс е болката на неприспособимия към нещата, които не са му същностно прилежащи, и все пак той е поставен от съдбата в най-добрата възможна позиция в обществото. Феликс има всичко, което, теоретично погледнато - а нали теориите гледат възможно най-отчуждено на човешкото, именно като единица, част, елемент, - средностатистическата единица би могла да желае, и все пак той е преследван от тревогата на (за) живота.

Естер е способна да чувства, а не се състои от множество обвивки, както бива заподозряна от съпруга си. Това, че е такава, каквато я вижда, е резултат от отчуждението му към нея. Близката жена вече е друга не защото е настъпила промяна в нея - промяната по-скоро е у Феликс, прехвърлил върху нея своята неудовлетвореност към света и живота.

Повестта предлага два възможни начина за справяне с отчуждението, макар и временно: танцът - празникът, Дионисиевото начало, и тъгата - кризата, граничната ситуация, личната драма, в която осъзнаваме своето "аз". Двете състояния, макар че са диаметрално противоположни, водят до сходен резултат. Те си приличат, естествено, не по своето проявление, а по това, че изваждат човека от обвивката му, оставят го гол пред самия себе си, карат го да взима Други решения, дават му възможност да бъде Друг. Танцът е молитва, жертвоприношение, екстаз, възстановяващ архаичните връзки на човека с предците му, които му помагат да бъде повече от това, което му отрежда настоящето. Сълзите връщат индивида към архаичното му аз, свалят маската на обществено благонадеждното и правят чуждия да изглежда отново близък. Сълзите заличават, "измиват" различията, можеш да почувстваш сълзата, да изживееш катарзис, да познаеш себе си в страдащия, в онзи, който е от другата страна. Защото той вече не е чуждият, той е човек като теб самия. ("В целия й вид беше изчезнала предишната Естер. Като говореше и плачеше и раменете й трепереха, тя съвсем ми приличаше на българка.)

У кого е вината за отчуждението? Има ли виновни? Финалът на повестта, известяващ за унесеността на пътуващия (разказващия) в себе си и бързата забрава на изпращащите го на гарата Феликс и Естер, очакващи неговото помахване за сбогом, ни казва като че ли - това е човекът, преди всичко той, като личност, превърнал се в затворена, самодостатъчна система ("Влязох в купето (...) аз също подредих куфарите си и за малко седнах, замислих се (...) и така се унесох, че дори забравих за миг Феликс и Естер.").

Ето ги силите, които разделят? Вината е у хората. В оправданията, които изнамират, за да облекат своите липси - безразличие, безхаберие, безчувственост. Причината се корени в отношенията между хората. "Продуктите на цивилизация - пише Цв. Стоянов в "Нишките, които се прекъсват" - си остават психологически неутрални и ако ни показват една или друга своя "страна", то е, защото ние внасяме в тях свои състояния."

"Над твоя дом спокойствие" е повест предупреждение - но не за света, а за човека. Образите на героите Стефан, Феликс, Естер, както и на художника Алфред и на останалите, появяващи се в отделните епизоди, са изградени по-скоро като идеи - като начин да се изкаже посланието, като начин чрез художествения текст то да стигне до повече хора, да извърши своята цел: повече нишки в здравия възел на сбирането.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Стоянов 1967: Стоянов, Цветан. Над твоя дом спокойствие. Варна: Държавно издателство, 1967.

Стоянов 1988: Стоянов, Цветан. Нишките, които се прекъсват (Проблемът за алиенацията (отчуждението) в литературата и обществената психология на Запад. // Стоянов, Цветан. Съчинения в два тома. Т. 2. Отчуждението. София: Български писател, 1988.

Фуко 2001: Фуко, Мишел. Що е автор? Пр. Владимир Градев. // История на книгата. Книгата в историята. Съст. Ани Гергова и Красимира Даскалова. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2001, с. 241-257.

© Яница Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2011, № 1 (134)