БАЛАДА ЗА ЦВЕТЕТО
(поема)

web

Безмълвно гледам цветето безмълвно -
говори то без думи и свободно;
с един-единствен поглед се разбира
с душата ми
и с цялата природа.

Не искам аз за хората да пея,
аз искам цветето да разгадая:
как уж бездомно по света се скита,
но цялата Земя му е родина,
и уж е малко и е беззащитно,
а цялата Вселена го закриля.

1.

Не зная аз какво е цветето. И аз не знам какво съм.
Но сигурно
то знае повече от мен за себе си, за мене
и за цялата Вселена.

Говори то езика ням на гениалната природа
и всички го разбират.
Аз чувам неговия глас.
Разказва то вълшебната си Илиада -
безброй победи, без ни едно-едничко поражение.
И виждам неговата Одисея - сеяч на път,
за който цялата Земя е плодородна нива,
за който всяка равнина,
пустиня, планина, степ, хълм и връх,
за който всяка шепа пръст
и всяка песъчинка
са Итака...

Не мисли то като поета
за обнародване на забранените народи,
но прави повече за тях от него,
защото обнародва красотата.

Не мисли то за своето безсмъртие,
но е преграда сигурна срещу смъртта,
защото красотата е безсмъртна...

2.

Не искам аз за хората да пея, аз искам цветето
да съзерцавам,
да слушам безметежната му Илиада,
вълшебната му библия
от край до край да прочета.

Сред толкова прегърбени народи
едничко то
стои изправено във целия си ръст
и проповядва красота и независимост.
Крило е то за мен
и моят стих се чувства сигурен под негова закрила.

Не искам аз за хората да пея, аз искам цветето да
преведа
от неговия съвършен език
на съкровения език
на моята душа и на сърцето ми.

3.

Безмълвно гледам цветето безмълвно -
без думи то със Бога разговаря,
сезоните отваря и затваря
и предано изкачва мисълта му.

Безмълвна и спокойна е Вселената,
дори когато цветето умира.
А моята душа е съкрушена,
тъй сякаш цялата планета е минирана.

Като щурец сърцето ми замлъква
и стене в гъстия катран на мрака.
Забулени във черните си кърпи,
вдовиците на дните го оплакват.

Печално светят над всемирните тъми
петите на небесните христосовци,
които през моретата на космоса
напразно търсят обетовани земи.

Печално гледам как без гняв Луната
размахва сърпа си сред тъмнината
и трупа едри кръстци черен мрак.

Печално гледам как нощта беззвездна
поглъща всичко в мрачната си бездна

Тъгува моята душа по цветето,
което няма повече да срещна.
Изписвам скръбната тетрадка на сърцето си
с тъгата на несбъдната надежда:

"Тъгува Слънцето по нежната Луна,
хилядолетия тъгува то по нея..."

Луната сипе жълта светлина
и пет пари не дава тя за мене.

4.

Стихът, от птиче ято по-свободен,
от моята тъга сега извира,
лети над огорчената Земя,
печалните й сълзи разминира,
със взлом разбива мъртвата тъма,
разстрелва в упор самотата
и шепне, че звездите са очи,
които проектират необята
за хиляди години бъднини.

Стихът е като Ной - той прекосява
морето на скръбта и ни спасява
от хищните погроми на живота,
от страшните потопи на тъгите,
от вечните измами на окото,
от болката, от нас самите...

Затуй аз свалям шапка на съмнението,
което ми наложи своя гнет
и аз живях съдбата на поет
от гонените и неприетите приет.

Аз бях от непризнатите признат -
те бяха моето надеждно упование,
редактори на моя "Самиздат",
когато свободата бе в изгнание.

5.

Страданието гълта като бездна
света пропаднал сред нощта беззвездна.

За ден отвързва слънцето леда
и цветето за времето живее.
Не искам днеска нищо от света.
Не искам аз за хората да пея.

Аз искам цветето да утеша,
че то е стих от вечната душа,
която не е друго, а копнеж
Вселената в сърце да побереш,
на воля да се разпростре простора,
да сложиш Свободата на престола й,
а времето, пространството, смъртта
да бъдат само път към вечността!

Безмълвно гледам цветето безмълвно...

1986 г.

© Георги Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2007, № 8 (93)