ЗА КНИГАТА "ЕСЕИСТИКА" НА ЙОРДАН КАЛАЙКОВ

Георги Константинов

web

Издателска къща "Пламък", освен едноименното списание, издава всяка година и по десетина книги от съвременни автори. Ако погледнем по-внимателно новите броеве на "Пламък" и новоиздадените наши книги, можем да кажем, че това полугодие беше за нас повече от успешно. Появиха се на бял свят няколко наистина добри стихосбирки, между които се откроява книгата "Орехови думи" на Василка Петрова-Хаджипапа - кипърска поетеса с български корен. А след книгите с лирика издадохме и една рядка, бих казал необикновена книга: "Есеистика" от Йордан Калайков. Най-напред бих определил като рядко творческо присъствие самия автор. Йордан Калайков работи в Националната спортна академия - София - преподавател по мениджмънт, професор, доктор на педагогическите науки. Член е на Съюза на учените в България, член е и на Сдружението на българските писатели. Редом с това има впечатляващи изяви на професионален художник - присъствал съм на няколко негови самостоятелни изложби. Между другото вече имам впечатлението, че той предпочита да прави тези свои изложби в град Пловдив - въпреки че е родом от Сливен, а живее и работи в София. Йордан Калайков притежава и несъмнен писателски заряд - автор е на ред книги между които "Случвания", "Империя на облаците", "Тракало за глухи" и др. Често печати свои есеистични фрагменти в списание "Пламък". Понякога литературните му вълнения подават ръка на художническата му дарба. Така са се родили книгите "Нови разкази, есета и рисунки от Йордан Калайков" или "Пловдивски случки, писани и рисувани от натура". Не е съвсем обикновена и неговата есеистика, която бих определил повече като лирическа проза - още повече че Йордан Калайков има вдъхновени изяви и в лириката. Но най-добре говори за своята есеистика самият автор в началото на своята книга:

"Писането на есета е мъчна и същевременно благодатна работа. В тях се съчетават непринудеността на ежедневието и философското отношение към него. Надявам се в опитите ми да се е приютил самият живот със своята неумолима преходност и непредсказуемост. Не сме в състояние да избегнем болката, нито да се насладим на възторга, защото есеистиката се плъзга по тънката, почти невидима граница между тях..."

Йордан Калайков нарича своите есета "опити" - може би от скромност, а може би защото изобщо такава е същността на есеистиката. Монтен също е нарекъл своите философско-литературни фрагменти "Опити". Но бих допълнил, че в есеистичните страници на Калайков има нещо повече от опитване да се разгадае и опише света. Тънка наблюдателност, усет за важните подробности в живота, проницателност в човешките отношения, чувство за природа - много са достойнствата на тази лирична проза. Бих прибавил и неговата независимост от някои литературни моди, характерни с изкуствени умопостроения и изобилието на тъмна терминология. Знаем, че немалко уж модерни наши автори използват точно есеистичния жанр, за да скрият в семантична мъгла своята мисъл или липсата на мисъл. Думите на Йордан Калайков са живи и понятни, искрени и вълнуващи. Стремежът му за споделяне, желанието му да раздели своите вълнения с някого, изпълват с изворен трепет прозата му. Ето малък откъс от неговото есе "Анатомия на разминаването":

"...дъждът, луната, килнатият селски комин, пълните с влага очи на момичето, самотната ранена сова в момичешкия скут, тайнственият зов за среща на "онова място", са онези малки частици, от които Бог прави любовта, без която душата на човек осиротява и се смалява..."

Или: "С годините все повече заприличвам на попътно дърво, което животът отминава. Мисля, че това усещане се засилва с настъпването на петия сезон - сезонът на разделите. Изглежда твърде дълго човек трупа познания, познанства, близости, обиталища и какво ли не още, убеден, че тъй гради вечността... Петият сезон започва изпращането им, тъй нелепо, но винаги истинско."

Несъмнено, за да стигне до смисъла до "петия сезон", Йордан Калайков има достатъчно прозрения за другите сезони на живота. Четейки неговата есеистична проза, ще забележим, че негова честа гостенка е самотата, самота житейска и творческа, но точно тя му помага да разгадае делничния шум, човешката суета, дарява го с мъдри, понякога неочаквани екзистенциални изводи. Неслучайно много от неговите размисли покълват и растат под погледа на голямата планина, под трептежа на едрите звезди, устремени към безкрайния космос. И това са размисли на човек, който не е древен отшелник, а модерен жител на 21. век:

"Какво ти става, модерни човеко? Ти който хващаш сателитна телевизия по двадесет и два канала и разстоянията не са проблем за мощния ти автомобил, снабден с климатик и натъпкан с електроника. Какво се случи в нощното обсипано с трепкащи звезди небе, пред очите ти?"

Не е лесно да се уловят всички нишки, които свързват един човек на перото с околния живот, с познатите и непознати хора, с променящата се природа, с неведомите дълбини на космоса. Трудно бихме обяснили цялата палитра от осмислени чувства, които ще открием в тази книга - дори да наречем Калайков писател с художническо око, или художник, който познава и силата на думите. Нищо, че самият автор казва някъде в книгата си: "От мен май излезе един рисувач по рождение, който цял живот се опитваше да прави словопис и да съчинява небивалици. Понякога се получаваше, друг път - не..."

И по нататък: "Заслужава си да опитваш отново и отново. Нищо, че борбата ти е като на онзи испански хидалго от Ла Манча с ветрените мелници.".

Всъщност - самият автор ни подсказва, че е посветил дните си на рицарските представи за добро и зло, за правда и несправедливост, за мимолетни и трайни житейски ценности. Големият смисъл на неговата есеистика в тази малка книжка е стремежът за спасение и съхранение на човешкото в човека.

Една творческа мисия, колкото благородна, толкова и трудна в нашето противоречиво и прагматично време. Но все пак - пред нас има още едно доказателство, че донкихотовците не са се свършили.

Защото редом с другите си дарби, Йордан Калайков носи и дарбата да бъде добър човек. Да му пожелаем да си остане такъв. И нека новата му книга стигне до повече читатели. На добър път!

© Георги Константинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2009, № 11 (120)