ЗАВРЪЩАНЕ НА ТЕЧНИТЕ СТРАХОВЕ
ДС-досие и няколко първи истории

web

Четене със затворени очи

Картината е озаглавена „Памет", Рьоне Магрит я рисува скоро след кошмара на втората световна война, изобразява женска глава анфас, с изящни черти, очите са затворени - да си спомниш, да видиш невидимите неща, трябва да затвориш очи. Белият каменен бюст е поставен върху бял каменен зид, зад него е хоризонтът, открито море и небе, свободна, безбрежна шир, но в десния край на картината е спусната черна завеса, затъмнява в черно и дясната половина на бялото женско лице - черната завеса все още не е отдръпната или не е вдигната докрай и част от хоризонта се губи, остава скрит.

Там, където завесата е отдръпната, затвореното ляво око на жената кърви - вече е видяла част от невидимото, ужасила се е и плаче с кървави сълзи...

Мисля си за тази картина още от първия миг на трепет и ужас, в който разгръщам страниците на досието си -

след часове четене очите ми проливат кръв.

Стихотворение насън

В нощта, преди на другия ден да започна да чета досието си, сънувам следния сън:

Намирам се в някаква огромна заседателна зала, сякаш съм под открито небе, пълно е с хора, всички са ми познати, но дори и насън зная, че всъщност съм сама, опитвам се да съм весела и разговарям с някакъв мъж, не ми е интересно, чудя се какво очаквам, когато се обръщам и виждам на видеоекран стихотворение, написано на ръка, с неговия почерк, който не бих могла да сбъркам с ничий друг - значи той е тук, щом е написал това стихотворение и то на ръка, с неговата ръка!

Дори не успявам да запомня стихотворението.

Втурвам се из залата да го търся.

Къде е?

Къде е Николай?

В този миг се събуждам и постепенно си припомням, че ще чета само моето досие - комисията за разкриване на документите не е успяла да открие негово досие, но проверката продължава, както ме уверяват в писмения отговор.

Изглежда почти логично, че той няма досие, при положение че тогава той няма жителство, няма жилище, няма работа, няма дори разрешение да публикува стиховете си.

Изведнъж отново се появява неговото стихотворение от съня - оказва се, че съм го запомнила цялото:

ЯРОСТ

Какво че съм поет, а ти си цербер?

Не искам и да зная за морето:
започне ли да вие, побеснявам
и думите излитат като пяна
от моята уста - подвий опашка,
когато моята в небето пише...
Аз имам кучи зъби, кучи сине.

Ръмженето ми пази рая.

Сега вече спокойно мога да сляза в ада на досието.

Това не е моят език

Досие е чужда дума в българския език, поне така пише в речника на чуждите думи, идвала от френски, макар да не ми се вярва, френският език е толкова красив, иначе обясненията на чуждицата „досие" са кратки и ясни: папка с преписки; събрани писмени материали, отнасящи се до определена тема и определен процес; сбор от сведения и документи, които се отнасят до известно лице или въпрос.

В случая писмените материали в „моето" досие се отнасят до лице - това лице би трябвало да съм аз, колкото и да не мога да се позная в написаните доноси за мен. Вярно е, цял живот съм твърдяла, че не се познавам достатъчно, че постоянно се изненадвам от самата себе си - тук не става дума за това, става дума за нещо непознаваемо и ужасно! - в тези писания езикът е принизен до душевното уродство на пишещите досиета - от водещия лейтенант от шесто управление на ДС, открил „делото за оперативна проверка" заради „моята" „противодържавна агитация и пропаганда", до всеки един от „агентите", мои приятели, колеги и познати, чиито думи върху потъмнелите с времето страници все още странно проблясват с налудничави, несигурни букви.

Как ще измием кръвта от бедрата на този изнасилен от злото език, как ще го утешим и ще го пренесем отвъд границата на огъня, изгорил първозданния смисъл на всички думи?

Това не е моят език,
това не са моите думи
и не те ще напишат живота ми.

Умопобъркващо

В летния следобед срещам стар познат.

След няколкото разменени думи споделям, че на другия ден ще започна да чета досието си и предварително ми е лошо от това, което ще открия.

Добавям, че поне в едно нещо съм сигурна, че поне в един човек вярвам - в избрания от мен мъж за мъж на живота ми.

Изненадващо, той ме поглежда с кафявия си поглед и ме пита наистина ли съм сигурна, че мъжът ми не е писал доноси за мен.

Няма и следа от шега в погледа му.

Вярно, има толкова много такива случаи, че вече никой не допуска, че е могло да има и друго, че е могло да има и други.

Въпреки това потрепервам, скривам ръката си на гърба и тръгвам.

Малко по-късно, в трамвая на път за вкъщи, в съзнанието ми се впива следната умопобъркваща гледка:

Пред очите ми е как примерният съпруг люби жена си и как после, пишейки донос за нея, известно време се колебае дали да добави, че тя често имитира оргазъм - това към подозрителната й дарба да имитира.

Ще повърна всеки момент. Добре, че в същия миг трамваят спира и разтваря врати.

Гласни и съгласни

Възможно ли е,

докато аз събирах всичките си сили, за да пиша стихове понякога: крехки, уязвими като глухарчета, разцъфнали в полето на открито, кратки, кротки като въздишка, побрани в десетина думи само, но с каква наслада ги подреждах по местата им на листа горе - неизписаната долу празнота трептеше с бяла завист -

стихове за многолюдни улици и за кацнали върху сърцето пеперуди,
стихове за огнения клюн на слънцето и мойта жажда,
стихове за съкровеното ми искане да бъда капчица роса,
стихове за нощната трева и за безлунен спомен,
стихове за сумрачна градина и недвойствена жена,
стихове за твоето пристигане и белия орел на хоризонта,
стихове за шумоленето на твоите писма в дъжда,
стихове за червеношийки и за мълчание, което се усмихва -

възможно ли е ден и нощ

те да са надничали през процепа на всяка буква, на всяка гласна и съгласна?

© Федя Филкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2012, № 2 (147)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 27, 14.-20.09.2011.